Skip to main content.
May 30th, 2006

Облачни тревоги

Облачето знаеше, че за да полети с Вятъра извън Царството на ветровете, първо трябваше да порасне. И то хем искаше да порасне, хем не му се искаше много-много…

За да пораснеш трябва да папкаш, да спинкаш и да си много, ама наистина много послушен. Да папкаш и да спинкаш не е трудна задачка. Даже е съвсем лесна за розовите непослушковщи, защото като се изморят цял ден да хвъркат от вятърче на вятърче и да играят с дъждоносните облаци, слънцето и дъгата, те така се изморяват, че едва успяват да си намерят креватчетата и да се сгушат в тях на мекичко и топличко. Ама това с послушанието беше мно-о-о-го трудна задача. И Облачето се чудеше как може един розов непораснал непослушко да бъде послушен!?! То никъде досега не беше виждало послушни непослушковци! То знаеше, че големите облаци и силните ветрове, които все стоят отстрани и никога не се усмихват и не си играят, тези дето все намират за какво да мъмрят розовите дърдорковци и да се възмущават от игрите им, са пораснали и са послушни. Но те бяха толко-о-ова скучни. Като се ядосаха, ставаха още по-сериозни, сиви и студени и мърмореха непрестанно на Облачето: “Ах, Облаче, какво си непослушно!”, или “Ама как може да не се спираш нито за секунда?!”, а най-често казваха: “Стига си хвъркало, че ни се завива свят да те следим да не паднеш!”. Оф, да! Те бяха наистина много скучни. Облачето разбра, че не е много весело и интересно да си послушен и да пораснеш. И не искаше да порасва!

Но тогава си спомняше за Вятъра… Вятърът чакаше Облачето да стане малко по-голямо и поне малко по-послушно, за да го понесе със себе си далеч извън Царството, да му покаже истинската магия на Небето и да го запознае с други силни ветрове, без да се страхува, че то може да пострада. Облачето малко се натъжаваше, защото хем искаше да играе облачните си игри, хем искаше да порасне и да лети далеч и на високо с Вятъра…

Тогава Облачето отиваше при Дъгата и си правеше люлка през нейната арка. То помолваше паячетата да му изплетат фина, почти невидима мрежичка и две въженца, които прехвърляше през Дъгата. И започваше да се люлее…

Колкото повече се засилваше, толкова повече му се струваше, че лети. От разказите на Вятъра, Облачето беше запомнило, че това люлеене най-много от всички други игри прилича на истинското летене, за което Облачето така силно мечтаеше.

Облачето се люлееше така бързо и толкова силно, че понякога чак връхчетата му се разрошваха и изтъняваха. Но му харесваше…

Харесваше му, че когато минаваше под Дъгата, цветовете й се отразяваха в него и то ставаше ту жълто, ту синьо, ту розово…

И Облачето продължаваше да се люлее с всички сили, да си представя, че лети и да се чуди дали да бъде послушно и да порасне или да си остане малка непораснала пакостничка…

Posted by LeeAnn in Приказка за Облаче

No Comments »

This entry was posted on Tuesday, May 30th, 2006 at 23:17 and is filed under Приказка за Облаче. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>