Skip to main content.
October 11th, 2007

Приказка за пътя… (3)

Тя се носеше плавно напред, сияеща и усмихната. Тя вървеше, но почти не стъпваше по земята, по-скоро летеше. Ниско. Почти докосваше земята. Оглеждаше се на всички страни, целуваше и прегръщаше всички, които срещаше по пътя си. За някои се отклоняваше даже. Те я гледаха странно. Ако изобщо я забележеха. Тогава се опитваха да я изгонят, да я изритат, цупеха се, мусеха се, забили погледи в земята, обиждаха я дори, сякаш иска да им стори зло, а не добро. Това я натъжаваше и отнемаше от светлината и вдъхновението, които й даваха сили да лети и тя стъпваше на земята. Но продължаваше да се усмихва и това възвръщаше силите й и тя отново се отделяше от земята. Лекичко. За щастие, защото в противен случай имаше опасност да попадне в краката им и те да я прегазят, без дори да разберат. Тогава светлинката й щеше да угасне завинаги, а вдъхновението й щеше да отиде при другите като нея, които щяха да въздъхнат с тревога: “Човешката лошотия уби още един ангел!” и щяха да продължат напред без нея.

Тя често се питаше как се справят те – големите ангели, тези, които наричаха Ангели-пазители – въпреки лошотията, въпреки обидите и отритването, те бдяха над хората, следваха ги неотлъчно, пазеха ги, събираха лошотията им, връщаха им късмета обратно (хората много обичат да си подритват късмета), показваха им правия път и се опитваха да ги държат в него.

Въпреки, че ги наричаха с красивото име Ангели-пазители, те не получаваха достатъчно уважение. Според нея. Но понеже беше малък ангел, никой не я питаше, а само й повтаряха “Не порасвай”. Но, въпреки това, тя продължаваше да се чуди какво правят ангелите-пазители с насъбраното през деня зло. Знаеше само, че през нощта се отървават от него по някакъв магичен и много таен начин.

Странното беше, че колкото повече настояваше да разбере, толкова по-малко научаваше, а това предизвикваше любопитството й още повече. А раздразненото й незадоволено любопитство й пречеше да лети! Значи? Трябваше някак да разбере, за да се успокои и да продължи да си бъде същия най-обикновен ангел!

Един ден, на свечеряване, тя се промъкна незабелязано при големите, които в момента се готвеха да се освободят от насъбраното през деня зло. Те изчакваха да настъпи пълен мрак. Тя също чакаше спотаена, но колкото по-тъмно ставаше, толкова повече страх я обземаше. Тя не знаеше, че ангелите изпитват страх. Научи го току-що. Не й хареса. С приближаването на мрака, обаче, вместо да настъпва хлад, ставаше все по-горещо и по-горещо…

Настана пълен мрак.

И тогава тя разбра най-тайната тайнствено-мистериозна и ужасяваща тайна на света:
Ангелите-пазители са Дяволи на дневна светлина!

Posted by LeeAnn in Приказка за пътя

1 Comment »

This entry was posted on Thursday, October 11th, 2007 at 20:00 and is filed under Приказка за пътя. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

One Response to “Приказка за пътя… (3)”

  1. едно пиле ;-) says:

    много хора не достигат до там да осъзнаят че няма ад и рай и че рая и ада на всеки един си е само в неговата/нейната си собствена глава.

    двойствена е човешката природа гледайки черно бяло …. ако приемете дъгата в себе си .. тогава настава истински рай 😉

    хав фън 🙂

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>