Skip to main content.
September 16th, 2007

Приказка за пътя … (2)

Тя живееше сама в едно тъмно, много тихо, почти изоставено, но много сигурно, тайно и защитено място. Почти – защото от време на време там се завъртаха за кратко разни такива като нея, но после те си тръгваха, а тя оставаше. Оставаше да чака да дойде нейното време да излезе оттам и да види светлината. Светлината… Единственото, към което се стремеше.

Преди много години, когато отиде да живее там, още в началото, около нея имаше светлина и се чуваха гласове, но скоро това се промени и наоколо стана съвсем тихо и тъжно. Тя знаеше, че не е забравена, а че просто не й е дошло времето.

Една сутрин, когато отвори очи, чу че онзи глас отново я вика. Гласът бе малко променен, но тя го позна. Беше време. И тя тръгна.

Озова се на един път. С много разклонения и пресечки. Интуицията й я водеше право напред – към светлината – въпреки, че тя все още не се виждаше.

Пътят беше странен. Във всяка пресечка имаше някой. Те май там живееха. Докато се чудеше, от една пресечка се показаха Колебанието и Мнителността и я дръпнаха при себе си:

     – Къде си мислиш, че отиваш? Сигурна ли си, че викат теб? А ако не ти е дошло времето? А ако не си добре дошла? А ако там няма светлина? А ако не ти хареса? – затрупаха я с въпроси.

Тя усети, че от тях й прималява, но успя да се дръпне и да продължи натам, накъдето си бе наумила. С крайчеца на окото си погледна към тях и видя, че тяхната пресечка е задънена. Те не го знаеха. Мислеха, че винаги са прави и крещяха след нея:

     – Безумна си! Върни се!

Тя продължи. Малко по-късно й олекна. Встрани от пътя си видя светлина… За миг се запита дали това не е нейната светлина, но като спря примамена от блясъка видя, че той е фалшив. Тогава от пресечката излезе Суетата и тя като Колебанието и Мнителността взе да я затрупва с въпроси:

     – Сигурна ли си, че си достатъчно красива? Достатъчно бляскава? Достатъчно суетна и кокетна?

Тя не отговори. Помисли си, че всички са се побъркали. Суетата крещеше след Нея „Върни се, Безумке!”, но Тя вече не й обръщаше внимание. Продължи напред.

Отново усети загуба на сили. Първоначално твърде осезаема – помисли, че ще падне – после се посъвзе, но й се стори, че не е силна и устремена както когато тръгна по този път. Това я притесни. Не се разколеба. Напротив. Реши, че трябва да бърза, защото не знаеше още колко път й остава и кого ще срещне по него.

Забърза се. Но нещо се случи. Нещо се промени. Нещо се обърка.

От пресечките се протягаха Търпението, Недоверието, Нерешителността и се опитваха да я спрат. Всеки взимаше част от Нея. 

Колкото повече бързаше, толкова по-бавно се придвижваше.

Колкото повече доближаваше светлината, толкова по-далечна ставаше тя.

Имаше чувството, че с всяка крачка напред прави скок назад.

Тя спря. Трябваше й време, за да събере сили и да се опомни. Нещо я сковаваше и й пречеше да се движи. Тогава на пътя й застана Страхът. Грозен, силен и настоятелен. Препречваше пътя й с безсмисленото си бръщолевене и сякаш я въртеше в кръг:

     – Ти сигурна ли си, че там има светлина? Там няма светлина! Там няма нищо за теб! Не отивай! Там е тъмно и грозно! Има същества с огромни лапи и остри зъби, които поглъщат всичко по пътя си!

     – Ти пък откъде знаеш? Бил си ти там? А!? БИЛ ЛИ СИ? – изкрещя Тя и се отскубна от захвата му.

Побегна напред. Дочу само ехото от гласа му, което повтаряше „Не, не съм бил там. Страх ме е да отида там. Ти си безумна! БЕЗУМНА сииии…”

Ехото още не бе съвсем замлъкнало, когато мракът се отдръпна и стори място на светлината. Светлината, към която Тя вървеше, беше там и Я чакаше.

Гласът, който Я викаше също беше там. Бе леко променен, защото детето отдавна бе пораснало, но не бе забравило за Нея – детската си мечта – само я бе заровило на сигурно място в сърцето си и чакаше да дойде нейното време.

Време за мечти! Време, в което порасналите деца сбъдват най-детските си и най-безумните си мечти!

Posted by LeeAnn in Приказка за пътя

11 Comments »

This entry was posted on Sunday, September 16th, 2007 at 10:38 and is filed under Приказка за пътя. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

11 Responses to “Приказка за пътя … (2)”

  1. Георги says:

    TIMELESS
    Колко от нас могат да усетят себе си и да се доверят на себе си?

  2. LeeAnn says:

    @Георги
    Всеки, който поиска, може да се научи. (По-лесно е да усетиш, по-трудно е да се довериш, но е възможно).

  3. 6a6av says:

    Обожавам приказките… А тази сякаш е писана за мен сега.

    Станали сме магьосници само и само за да прикрием, заблудим или излъжем посоката, която интуитивно усещаме.

    Колкото повече мислим и се питаме, толкова повече губим посоката.

    Затова обичам приказките. Защото ставам дете и въздействието им е огромно върху мен. Защото поне за малко не се заблуждам.

    Благодаря и за сбъдването на другата ми голяма мечта!!! Много мина, малко остана:)

  4. LeeAnn says:

    @6a6av

    Да, може би тази е писана точно за теб, сега ;)… или за всички, които сега откриват, че е крайно време да последват интуицията си и да сбъднат мечтите си! Особено най-съкровените!

    Благодаря, че ми даде възможност да бъда част от сбъдването на голямата ти мечта!

    Като мине и малкото дето остава – чакам да се похвалиш 😉

  5. Ивката says:

    Настръхнах…

  6. да бъдеш или да не бъдеш някой « Eдин аматьор пише says:

    […] Приказка за пътя … (2) […]

  7. Ira says:

    Благодаря за прекрасната приказка! 🙂
    http://zashto-kak-podkrepata.hit.bg/prikazka.htm

  8. вили says:

    Страхотно!

  9. LeeAnn says:

    Благодаря, Вили :)))

  10. Божо says:

    Чудесна приказка!

  11. LeeAnn says:

    ха, Божо пропуснал приказка…

    Божо, те са серия – отивай да наваксваш :))))

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>