Skip to main content.
February 14th, 2012

Вълшебната тайна

Имало едно време една принцеса, която била умна, разумна, прелестна и омайна. А освен всичко това, била и много добра. Толкова добра, че всяка година по едно и също време преживявала едно и също преживяване.

Ако си мислите, че има нещо омагьосано наоколо, може и да не грешите много. Но не принцесата била омагьосана, нито денят, в който се повтаряло преживяването. Съвсем очаквано, омагьосано се оказало най-неочакваното…

Но да започнем отначало…

Имало едно време една принцеса, която била умна, разумна, прелестна и омайна. А освен всичко това, била и много добра. Толкова добра, че всяка година, в един и същи ден, в двореца й пристигали принцове всякакви. Та и рицари даже. И така било от много време насам. Принцесата дори не помнела от кога се повтаряло това. За нея нямало и значение, защото принцовете идвали при нея винаги от едно и също място, винаги с една и съща молба, а принцесата ги приемала, не само защото била добра, а и защото им се възхищавала за смелостта.

Всеки принц идвал от омагьосаното място с молба принцесата да му върне … сърцето.

Сега ще попитате – че тя ли му го е взела, че да му го връща, той като й вземе ръката, после да не би да й я връща (!) – и няма да сгрешите, защото наистина не принцесата била виновна за погубените принцки сърца, но само тя можела да им ги върне.

Ама не точно да им ги върне, защото те не били изчезнали наистина (все пак това е принцесешка приказка, а не приказка на ужасите), а просто били… увехнали… Принцовете идвали, защото само принцесата можела да съживи сърцата им отново. Омагьосано, нали?

Как така увехнали ли? Именно това е най-интересното от цялата приказка и затова е малко сложно за разказване.

Принцовете идвали от път. Но не от обикновен път, а от дълъг път. Но не от кой-да-е дълъг път, а от онзи, най-дългият, който започва точно пред краката ти. Онзи, за който всеки принц знаел къде води, но не всеки се осмелявал да тръгне по него…

Онзи път – осеяният с препятствия и предизвикателства, с доверие и лъжи, с предателства и приятелства… (помните го, нали)… Единственият, който водел до края…

Но краят съвсем не бил дворецът на принцесата. Даже дворецът бил доста след края на пътя. Пътят свършвал под Дървото на Любовта, което очаквало смелите принцове и рицари, за да ги дари със свой прекрасен неувяхващ цвят…

…или поне такава била официалната версия, защото Дървото на Любовта било омагьосано!

Принцовете, които се били осмелили да тръгнат по този път и да го извървят до самия му край, получавали привилегията Дървото на Любовта да им позволи да откъснат по един цвят от него. Цветът обаче можел да остане свеж, само ако стоял близо до сърцето и само ако Любовта, отвела принца до края на пътя била истинска, искрена и всеотдайна.

Но, както обикновено става в приказките, имало нещо, за което принцовете дори не подозирали.

Цветето оставало свежо, ако любовта в сърцето на принца била истинска, искрена и всеотдайна. Но това, което принцовете не подозирали било, че ако цветето увехнело от неистинска любов, то и сърцето на принца се погубвало. И на пръв поглед, положението изглеждало отчайващо и необратимо.

Но, както  редовно става в приказките, особено в принцесешките, няма нищо необратимо…

По някакъв начин, принцовете били научили, че принцесата крие вълшебна тайна. И веднага щом научавали за съществуването на тайната, пристигали в двореца.

Не след дълго обаче разбирали, че тайната била вълшебна, вероятно защото действала само в един-единствен ден в годината. Или може би действала само в един-единствен ден в годината, защото била вълшебна… Това се оказвало без значение, защото те били готови да чакат  дори повече от една година. Все пак, една-две години е нищожно кратко време в сравнение с … до-края-на-живота им.

Когато точният ден настъпел, принцовете бивали поканвани в двореца и бивали съпровождани при принцесата…

И тогава, принцесата им разкривала тайната, която щяла да съживи повехналите им сърца!

А тайната била толкова обикновена, скучна и очебийна: Всеки принц имал шанс за съживи сърцето си, само ако … го използвал, за да обича с него!

Внезапно принцовете осъзнавали, че сърцето им повяхвало, подобно на красиво цвете, когато го скривали под доспехите си и не му позволявали да обича, когато го обричали на тъга по нещо неистинско и отдавна отминало и когато се опитвали да отричат красотата, която била на пътя им и пред очите им…

Но, както обикновено се случва в приказките, нещата никога не са толкова прости, колкото изглеждат. Затова, просто принц да започне отново да се усмихва и да обича света около себе си, не било достатъчно, за да се съживи сърцето му отново. Било необходимо и още нещо…

Сърцето на принца започвало да бие отново и се отваряло към света, само ако принцът пролеел сълза от възхищение или умиление…

Да, и аз като вас съм се питала: „Защо принцовете трябва да чакат по цяла година на палатки пред двореца, за да чуят от принцесата нещо, което може да им каже всеки принц, който вече е бил там?”. Най-накрая открих отговора. Вие представяте ли си, ако отговорът на въпроса: „Каква е рецептата за погубеното ми сърце?” бъде „Поплачи си и ще ти мине!” Та, нали онзи на мига ще извади меча и ще настане поголовна патаклама… Пък и, честно казано, не си представям, че отговорът ще бъде просто „Поплачи си и ще ти мине!”, защото това ще бъде равносилно на „Поплаках си и ми мина”, а аз не знам да има принц, който би си признал подобно нещо. 😉

Posted by LeeAnn in Принцесешки историйки

21 Comments »

This entry was posted on Tuesday, February 14th, 2012 at 01:23 and is filed under Принцесешки историйки. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

21 Responses to “Вълшебната тайна”

  1. зорините озорени озарения » Изненадкаааа says:

    […] Разбрахте ли за Вълшебната тайна? […]

  2. Диана Павлова says:

    Благодаря ти, Дачи! Нека този цвят не увяхва никога – в никого от нас. Нека всеки е способен да пролее сълза от възхищение или умиление. Мисля, че всеки е способен – само да не го забравя.

  3. gost says:

    Близо 4 месеца! ‘ма пък поне си струваше чакането. 🙂

  4. зори says:

    И моето сърце е омагьосано и ми препоръчаха да го лекувам с приказки 😛
    Страхотно е, че сте писали, Ваше Облачно Магьосничество.

  5. San Antonio says:

    Интересно, какво ли би се случило, ако отговорът случайно съдържа следните няколко думи „Поплаках си, но не ми мина“ 😀

    Не че има и такива принцове, които биха признали подобно нещо, но водени от чист и неподправен академичен интерес, не може да пропуснем да зададем и този въпрос 😛

  6. зори says:

    Сър Тони, ма Вие вярно ли не сте се възползвали от тая магия! Че тя е класика в жанра.
    Ако един принц си признае на съответната принцеса, че си е поплакал и не му е минало има точно две развръзки:
    1. Принцесата го целува и му минава
    2. Принцесата му казва, че е ревльо и… тук пак има две развръзки, а може и повече.

  7. LeeAnn says:

    Аз пък мисля, че има една единствена развръзка 😉 и тя е: “Значи не си се старал достатъчно” с интонационен акцент от типа “който иска – може” 🙂

  8. deni4ero says:

    😆 на дръпни-опашковците

    Страхотно отново, Дачи 🙂

    А сега ми хрумва да попитам(невинно): Има ли някъдев требниците на принцесата колко точно е достатъчно да се стараеш, за да няма тва-онва после?

  9. зори says:

    Сър Тони, имам чувството, че Рошавото ни се смее, щото не сме били разбирали от принцеси 😉

  10. LeeAnn says:

    Деничеро, ти си отговаряш сама: Достатъчно е точно толкова, колкото да няма тва-онова после 😉

    Тук по-верният въпрос е “какво е тва-онова”? 😉

  11. зори says:

    LeeAnn, дали под “тва-онова” не се разбира чистене на сняг от кола 😉

  12. San Antonio says:

    За неразбралите принцеси — акцента е върху „но не ми мина“, а не върху „поплаках си“ 😛

    И наздраве 😉

  13. deni4ero says:

    Ний акцента го схванахме, светейшество, въпросът е, че, ако принцът си държи на свежата ръка, няма начин да не му мине (академично). Поне аз така мисля(неакадемично) 😛
    Зори, кискам се, щото сте сладки, като се заяждате и често идвам тук и препрочитам стари такива и ми разливате една топлина на душата :)))
    Дачи, ‘тва-онва’ мисля, че принцовете ще си смучат от пръстите …

  14. San Antonio says:

    Принцът, ако си държи на свежата ръка, ще отиде и ще си намери принцеса, която няма да го кара да плаче, че да му минава, пък 😀

  15. deni4ero says:

    хахахахаха

  16. LeeAnn says:

    Да, сър Тони, ама докато я намери, колко сълзи ще изтекат 😉

  17. San Antonio says:

    Съмнявам се, че от много търсене ще му остане време за сълзи. Сълзите обикновено идват след края на търсенето 😉

  18. LeeAnn says:

    … да, когато срещнеш съвършената жена 😉

  19. San Antonio says:

    Аха, когато разбере какво очаква тя 😀

  20. LeeNeeAnn » Blog Archive » Вълшебна тайна #2 says:

    […] и омайна, знаела и вълшебна тайна. Тя знаела как да съживи повехналите рицарски сърца. Но, тази същата, уж обикновена принцеса, обаче криела […]

  21. LeeNeeAnn » Blog Archive » Рицарят, който познавал нощта (2) says:

    […] Царство, която криела вълшебни тайни и знаела как да съживи повехнали рицарски сърца и как да избави рицарите от техните […]

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>