Skip to main content.
June 6th, 2011

Истанбул на един дъх… (03)

Част 3 

Продължение:

Част 1

Част 2

Долмабахче сарай, най-новият султански дворец, е бил резиденция на 6 султана, а след провъзгласяването на републиката, и на Мустафа Кемал Ататюрк. Навсякъде сочат Долмабахче като „най-„ – най-красивият, най-модерният, най-пищният и т.н. Той е просто много много различен – като стил, като декориране, като излъчване. Стилът на традиционния турски дом (централен хол и стаи около него) е съчетан с европейското влияние – барок, рококо, неокласицизъм – резултатът е впечатляващ и определено едно от тези „най-„ със сигурност си е на мястото – това е най-скъпият и разточителен дворец!

Построен е за 13 години и е струвал 500 милиона днешни щатски долара. В него има вложени 14 тона злато и 40 тона сребро за украса на всичките 285 стаи и 14 зали. Снимането вътре не е позволено и няма как да ви покажа венециански и френски кристални свещници и полилеи, ръчно изрисувани тавани, всички възможни видове паркет, ръчно везани килими, тапицерии и драперии.

Не разкошът ме впечатли обаче. Това е първият дворец с вътрешна баня и тоалетна (общо 6 броя). Аз видях баш султанската – цялата от сив мрамор, разбира се. Това е и първият дворец с екологично отопление. За отоплението на двореца се е ползвал газ, образуван от компостирането на отпадъците на града на хълма Бешикташ (или там някъде). Газът е бил отвеждан до двореца по специални тръби, което за времето си е било научно-техническо постижение.

Снимките от входа и  двора на двореца могат да ви дадат съвсем съвсем бегла представа за това, което се крие вътре 😉

След въздишките по пищността и разкоша дойде време за душ преди вечеря.

Вечерята бе планирана в GAR музикхол – ресторант с турска фолклорна програма – типичен фолклор, кавказки танц със саби и „танцът на коремчето”. Там никъде не чух думата „кючек” и започвам изследване относно появата й в българския език и значението й в турския 😉

Самата програма не можа да ме изненада, но пък затвърди впечатленията ми за близост и приемственост между бита и фолклора на българи и турци. И не мога да кажа елементите, които видях, в чий фолклор са се появили първо – в българския или в турския. Стъпките на хорàта са близки до нашите – ако гледате без звук и не познавате елементите на носиите, може и да се объркате. Музиката внася разлика, защото турския фолклор се изпълнява с други музикални инструменти. Носиите пък говорят за фолклор на топла и богата страна – тънки ефирни платове, широки ръкави и крачоли, много шевици и гайтани, ярки цветове…

Като реверанс към публиката и като поредното потвърждение за толерантност и търпимост, турската певица изпя по една песен от всяка националност в залата. На български изпя „Светът е за двама” на Орлин Горанов и „Бяла роза” на Славка Калчева. Излишно е да казвам, че на „Бяла роза” българите окупираха дансинга 🙂

В края на вечерта получих и един нов поглед върху „чалгата” – поредната чуждица, използвана не по предназначение в българския език. На турски „чалга” означава „музика”. В края на програмата, дисководещ започна да пуска песни на различни езици и според активността на гостите продължаваше със същата държава или минаваше на следващата. Пусна няколко много хубави хорà, между които и това Селско шопско и накрая пусна няколко типично турски фолклорни песни… с български текст. Песни, които пуснати там са си съвсем на място, но в България звучат по съвсем различен начин. Дали защото турците не разбират текста, или пък защото там не виждах силикона на певицата, но песните не ми се сториха толкова ужасни и пошли, каквито ми се струват в София. Може би, просто трябва да ги възприемаме като „турски фолклор”. Установих, че не звученето на песента и не текста е това, което ми дразни слуха и ме кара да не харесвам чалга, а по-скоро лошото им изпълнение и изкуствения външен вид на певиците…

Философствайки по темата заспах толкова бързо, че на сутринта се зачудих спала ли съм изобщо. Нямаше време за въпроси. Освободихме хотела в 6:30 и точно в 7:30 тръгнахме към Принцовите острови.

Принцовите острови се намират в Мраморно море. До нашия остров пътят беше повече от час с корабче. Един час, в който се наснимах на чайки, лодки, регати и какво ли още не. Островите са общо 9 на брой, като 4 се обитават от нормални хора, три са населени от, цитирам, „неполезни хора”, или с други думи – на тях има построени лудници и затвори, и 2 са необитаеми.

 

 

Разходихме се по остров Heybeli (Седловидния остров) с площ едва 2,3 кв.км.
Във Византийско време се е наричал „Медния остров” заради старата медна мина, а днешното му име идва от формата му. На островите (на този също) не е позволено движението на МПС-та – освен камионите за смет, полицейските коли, 1-2 пикапа и пожарните на островите няма други моторни превозни средства.

 

Придвижването става с файтони и велосипеди. Странното е че и там, насред морето, хората продължават да бързат – да обслужат клиент, да сервират, да доставят нещо…

Обядвахме на крайбрежната улица и тръгнахме обратно към Истанбул.

Пътуването с корабче само по себе си не е нещо особено. Но тук отново идва на помощ изобретателността на турците и неспособността им да бездействат. Повечето от тях специално носят със себе си храна за чайките и всъщност чайките ни следваха през целия път и в двете посоки.

 

Оставаха ни няколко часа до отпътуването за София и в програмата ни се мъдреха още две точки:

Аквариум Turkoazoo и музей на ледените фигури Magic Ice, намиращи се в мол Forum, където и да се намира пък той.

Оказа се, че мол Форум е в диаметрално противоположния край на Истанбул и точно се чудех как точно ще прекосим града в неделя на обяд и автобуса влезе в тунел. После във втори, трети… – всеки дълъг по над 10 км. Оказа се, че под Истанбул има система от тунели, служещи точно за това – да пресечеш града. Не обичам тунели, но на тези им се зарадвах искрено.

Аквариумът Turkoazoo претендира да е един от най-големите в Европа. За мен големината не е важна, важно е съдържанието. Имаше морски обитатели, които не съм виждала другаде. Това го прави интересен и за големи хора, не само за деца. 

Освен това, част от водните площи бяха решени интересно – имаш поглед и отгоре, а в един от басейните дори пипнахме едно странно нещо… бър… (с помощта на служител на аквариума, разбира се – сама не бъркам при хлъзгави същества!).

Ако пък сте любители на детски филмчета, щяхте да откриете цялата история покрай “Търсенето на Немо” само в един аквариум. Изумително!

Всеки самоуважаващ се аквариум е редно да има и тунел. Тунелите са най-интересната част, защото се чувстваш хем потопен сред морските обитателите, хем си сух, хем си близо до акулите, хем си далеч ;).

Музеят на Ледените фигури, освен свиреп студ, крие в себе си цял свят на викинги, галери, мечки и тюлени – повечето в естествен ръст и направени само и единствено от лед.

Снимането – забранено 🙂 А! И не дават да се изнасят чашите от бара 😉

Натъпкани с впечатления, ама буквално до “капачката”, се качихме на автобуса за София. Следваща спирка: след 2 часа в Одрин. Въпреки интересните неща, които екскурзоводът ни разказваше, съм спала непробудно почти през целия път до Одрин. Имах огромно желание да разгледам града и да последвам групата из всички джамии, но слизайки от автобуса установих, че нямам грам сили и съм гладна като лъв. Затова единодушно решихме да хапнем за последно нещо традиционно и да оставим Одрин за следващия път.

Край


Малко „суха” информация:

Пътувахме с Караджъ турс. Доволна съм.

Маршрутът, по който се движехме из града, бе предложен от тях и включваше трансфер с автобус, ако се налага, и екскурзовод на български език.

Екскурзоводът не влиза в цената за вход на съответния обект. Не съжалявам за нито една платена стотинка 🙂

Ако заминете за Истанбул без организирана група и без водач, ще видите (с повечко късмет) почти същите места, но няма да знаете какво гледате 😉

Групите (поне тези на Караджъ турс) влизат с предимство в обектите, защото по някакъв начин правят предварителни резервации за час. Ако не сте част от подобна група, рискувате да чакате с часове на опашка пред повечето забележителности.

Цените на билетите за вход в забележителностите варират от 10 до 26 турски лири. 1 лира е приблизително 1 лев. Може да се плаща с евро или с лири, а някъде и с левове.

Водата и кока-кола-та са евтини, гевреци, кестени и царевица също. Сладоледът е скъп – за 3 броя ни взеха 20 лири, ама пък баш в центъра…

„Нормална” цена за локум и баклави е под 20 лири/килограм, като това е много силно ориентировъчно, но все пак…

Posted by LeeAnn in Истанбул, Пътепис

4 Comments »

This entry was posted on Monday, June 6th, 2011 at 06:06 and is filed under Истанбул, Пътепис. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

4 Responses to “Истанбул на един дъх… (03)”

  1. LeeNeeAnn » Blog Archive » Истанбул на един дъх… (02) says:

    […] …следва част 3. […]

  2. LeeNeeAnn » Blog Archive » Истанбул на един дъх… (01) says:

    […] … и Част 3. […]

  3. Милена says:

    Дачи, много ти благодаря за този пътепис на този така любим мой град:) Научих много нови интересни неща, което показва, че съм била там без екскурзовод, хаха…
    Но храната, храната…! Там има много храна и за душата, но такъв вълшебен постен гювеч никога преди и на друго място не съм кусвала!…:) И явно не ви е останало време за най-любимите ми истанбулски места – невероятните кафе-книжарници – на първия етаж книги, избираш си, вземаш си и се качваш горе да си четеш, да пиеш турско кафе и да зяпаш минувачите от огромните витрини… Мечта ми е да си направя такова и тук!

  4. LeeAnn says:

    Меми, следващия път и ние ще сме без екскурзовод, точно за да се отдадем на занимания за душата. Сега нямаше време за вода и пиш, а ти – глезотии – книжарнички, кафенца…

    Ами, хайде, направи, направи 🙂

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>