Skip to main content.
April 27th, 2006

Разходка в Царството на Ветровете

… Вятърът пазеше мечтите, защото това бяха неговите собствени мечти, но видяни с момичешки очи!

Един ден Вятърът заведе Облачето на разходка! Но не на каквато и да е скучна разходка за пораснали ветрове и уморени мечтатели, а на истинска разходка – разходка в Царството на Ветровете…

Облачето само беше слушало за това тайнствено пространство, в което се събират всички ветрове. Представяше си го като загадъчно закътано местенце, отвъд планините, чиито очертания бледнееха на хоризонта… И се оказа право, … почти. Облачетата, особено непорасналите, обожават да са прави, макар и само почти, и това ги прави още по-големи и неудържими всезнайковци.

Но този път не стана така. Облачето беше омагьосано от вълшебството, което витаеше във въздуха. Там се бяха събрали всички ветрове… Имаше малки ветрове, и големи ветрове, топли и студени, спокойни и поривисти, постоянни и променливи…. Всякакви…

Всеки вятър си беше взел по едно облаче, което да разхожда и люлее, да издига и спуска… После взимаше друго, и друго…

Облачето се изплаши. Почувства неясна тревога и недоверие към тези непознати ветрове. Плашеше се още повече, когато някои от тях започваха да спорят ожесточено, на някакъв непознат за Облачето език. Тогава те, само за няколко секунди, преобръщаха всичко в Царството с главата надолу.

Облачето губеше представа за време и място…

Губеше от плътността и очертанията си…

Превръщаше се в едва различим на ярките слънчеви лъчи дим…

Ветровете, светлината и звуците преминаваха през него, като през прозрачна кристална завеса…

Облачето имаше чувството, че се е загубило сред ветровете…

Тогава Вятърът, който всъщност не изпускаше Облачето от очи, се приближаваше до него и го успокояваше. Обясняваше му за причините ветровете да се държат така или иначе, казваше му от какво трябва да се плаши и от какво – не, къде може да ходи и къде – не, с кой вятър може да си играе и с кой – не, какво може да пипа и какво – не, къде може да си навира любопитното носле и къде – не! …

Докато слушаше думите на Вятъра, Облачето възвръщаше силите и част от смелостта си и отново добиваше плътност. Звуците пак се спираха в него и слънцето пак очертаваше сянката му.

Тогава Облачето се чувстваше наистина специално в Царството на ветровете! Много специално! Като истинска малка Принцеса …      

Posted by LeeAnn in Приказка за Облаче

5 Comments »

This entry was posted on Thursday, April 27th, 2006 at 23:24 and is filed under Приказка за Облаче. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

5 Responses to “Разходка в Царството на Ветровете”

  1. Nick Angelow says:

    мммм, вкусно.

    разбрах, че при тези пътешествия те са срещнали бурята и дъжда?

  2. LeeAnn says:

    Кое е вкусно, Nick?

    Нееее, грешно си разбрал! В този ден Бурята и Дъждът правеха поразии на едно друго място.

    Ветровете не пускат дъжда в тяхното Царство….. 😉

  3. Nick Angelow says:

    разказът, естествено. продължавай все така.

    а информаторът ми никога не е твърдял, че точно при това пътешествие е била срещата. той само небрежно спомена, че при някое от техните пътешествия са се срещнали с по-голямата кака на вятъра и нейният приятел — дъжда.

    не бъди лоша, моля те, разкажи и за нея. знам, че знаеш.

  4. LeeAnn says:

    Хм, ще си помисля … 😉

  5. LeeNeeAnn » Blog Archive » Облачето, част 10-та: Сбъднати облачни мечти says:

    […] Облачето, част 10-та: Сбъднати облачни мечти Облачето продължаваше да си мечтае да лети извън Царството на Ветровете, на високо, нагоре и надалеч, нагоре, нагоре, чак при другите облаци. При истинските, пораснали, сериозни облаци.. Разходката в Царството на Ветровете беше прекрасна, трогателна и вдъхновителна, но не беше сбъднатата мечта на Облачето. То искаше повече, и го искаше сега, и го искаше много, и то веднага!!! И колкото повече време минаваше от първата му среща с Вятъра, толкова по-нетърпеливо ставаше то. Първо си мислеше, че точно този Вятър ще сбъдне мечтата му да лети отвъд Царството, но после се оказа, че пак не е разбрало. Е, това, разбира се, не беше нещо ново за Облачето. Обикновено, имаше нещо, което то не е разбрало, не е познало, не е предвидило, не е научило навреме… Но, с нетърпеливковците е така… Докато хвъркат и подскачат, пропускат по някоя думичка, която после се оказва важна. И не, защото не искат да чуят всичко, а защото докато задаваш въпроси, не можеш и да слушаш! А, и защото Вятърът е пестелив на думи, никога не казва нищо случайно и изобщо, ама изобщо, не обича да повтаря. Облачето, пък, не смееше да го помоли да повтаря, за да не го ядосва, защото да ядосваш Ветровете е опасно. Облачето знаеше това и изобщо не се учуди когато Вятърът го запозна с един друг Вятър – този, който щеше да го издигне заедно със себе си далеч над Царството на Ветровете и щеше да го заведе при другите облаци. И щеше да сбъдне мечтата му… […]

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>