Skip to main content.
July 10th, 2010

the right to read …

Покрай историята с chitanka.info и дискусията, развила се при Григор (1 и 2), реших да публикувам превода на едно есе от Ричард Столман, поради фундаменталното му значение за състоянието на нещата покрай авторските и сродните им права. Преводът не е мой, а на Александър Шопов и може да бъде открит на стандартното му място — страницата на Фондацията за отворен софтуер. Описаната в есето действителност се допълва от тази история, също натрупала популярност покрай читанката.


ПРАВОТО ДА ЧЕТЕШ

© 1996 Ричард Столман

превод: Александър Шопов


СЪДЪРЖАНИЕ


Тази статия се публикува за първи път във февруарския брой от 1997 г. на списанието Communications of the ACM (от „Пътят към Тихо1“ — сборник статии за причините за Лунарната революция, публикуван в град Луна през 2096 г.)


За Дан Халбърт пътят към Тихо започна в университета, когато Лиса Ленц го помоли да ѝ услужи с компютъра си. Нейният се бе счупил и ако не заемеше друг, щеше да се провали с проекта си за семестъра. Нямаше никой друг освен Дан, който тя да се осмели да помоли за това.

Това постави Дан пред голяма дилема. Той трябваше да ѝ помогне, но ако ѝ дадеше компютъра, тя можеше да прочете книгите му. Да оставим настрана факта, че да оставиш някой да ти чете книгите значеше, че можеха да те вкарат в затвора за дълги години — самата идея да ѝ услужи отначало го шокира. Както на всички други и на него му бяха повтаряли още от началното училище, че да споделяш книги е нещо отвратително и лошо — нещо, което само пиратите правят.

Нямаше и голям шанс да не бъде хванат от АПС — Агенцията за протекции на софтуера. В лекциите по програмиране Дан научи, че всяка книга има датчик, който докладва на Учреждението за централно лицензиране от кого, кога и къде е била четена. (От Учреждението използваха тази информация, за да хващат пиратите, които четат, но и също така извличаха данни за личните интереси на хората и ги продаваха на търговците). Следващия път като влезеше в мрежата, Централното лицензиране щеше да разбере, а той — като собственик на компютъра, щеше да получи най-тежкото наказание, че не е направил всичко по силите си да предотврати престъплението.

Естествено, не беше сигурно, че Лиса щеше да чете от книгите му. Тя можеше просто да иска компютъра, за да си напише проекта. Дан обаче знаеше, че тя идваше от семейство от средната класа и едва съумяваше да си плати училищните такси, да не говорим за вноските за четене. Да чете от неговите книги може би беше единствения начин да завърши. Той много добре разбираше положението ѝ — на него му се бе наложило да вземе кредит, за да може да плати за всички научни статии, които четеше. (10% от таксите за тях отиваха за изследователите, които пишеха статиите. Понеже Дан също се стремеше към академична кариера, той се надяваше неговите собствени изследвания да бъдат често цитирани и така евентуално да съумее да изплати заема си.)

По-късно Дан щеше да научи, че е имало време, когато всеки е можел да отиде в библиотека и да чете статии от научни журнали и даже книги, без да му се налага да плаща. Имало е независими учени, които са чели хиляди страници, без да им се е налагало да имат държавни субсидии. Но през 90-те години на 20 век както търговските, така и нестопанските издатели на журнали започнаха да изискват такси за достъп до изданията. През 2047 г. библиотеките, които предоставят свободен, публичен достъп до научната литература се бяха превърнали в далечен спомен.

Естествено имаше начини да заобиколиш АПС и Централното лицензиране, но те бяха незаконни. Дан имаше състудент в лекциите по програмиране — Франк Мартучи, който се бе сдобил с незаконен инструмент за изчистване на грешки — дебъгер и го използваше да изключва кода за следене на авторските права, когато четеше. Той беше казал на прекалено много приятели за това и един от тях го предаде на АПС за награда (студентите, които са затънали в дългове, лесно се изкушават да станат предатели). През 2047 г. Франк бе в затвора не заради пиратско четене, а заради притежанието на дебъгер.

По-късно Дан щеше да научи, че е имало време, когато всеки е можел да притежава инструменти за изчистване на грешки. Дори е имало такива свободни инструменти, които са били достъпни на CD или за изтегляне по мрежата. Някои от обикновените потребители били започнали да ги използват, за да деактивират кода за наблюдение на авторски права и най-накрая един съдия решил, че това на практика била основната им употреба. Това означавало, че дебъгерите били незаконни, а разработчиците им били пратени в затвора.

Програмистите продължавали да се нуждаят от инструменти за изчистване на грешки, което било в реда на нещата, но производителите на дебъгери през 2047 г. разпространявали ограничен брой копия, всяко с идентификационен номер и то само на официално лицензираните и официално заклети програмисти. Дебъгерът, който използваха в часовете на Дан, бе поставен зад специална защитна стена, за да бъде използван единствено и само за упражненията в университета.

Човек можеше да заобиколи датчиците за авторски права като инсталира модифицирано ядро на операционната си система. Един ден Дан щеше да узнае за съществуването на свободни ядра, дори цели операционни системи, които са съществували в началото на века. Но те не само бяха незаконни — както дебъгерите, но и беше напълно невъзможно да инсталираш такава операционна система на компютъра си, ако не знаеш неговата най-важна парола. А нито ФБР, нито „Майкрософт“ щяха да ти я дадат.

Дан реши, че не може просто да даде компютъра си на Лиса, но той не можеше и да ѝ откаже, защото я обичаше. Всяка възможност да говори с нея го изпълваше с наслада. А това, че тя се реши да го помоли за помощ — това значеше, че и тя го обича.

Дан реши проблема като направи нещо още по-немислимо — той ѝ даде компютъра си и ѝ каза своята парола. По този начин, дори Лиса да му четеше от книгите, Централното лицензиране щеше да си мисли, че всъщност ги чете той. Пак си беше престъпление, но АПС нямаше да научи автоматично за това. Единственият начин да узнаят беше, ако Лиса докладва за него.

Естествено, ако университетът някога разбереше, че е дал на Лиса паролата си, това щеше да е краят и за двамата като студенти — независимо за какво тя използваше паролата му. Училищната политика беше, че всяко пречене на средствата за наблюдение на студентите бе основание за дисциплинарни мерки. Нямаше значение дали си направил нещо лошо — нарушението всъщност беше, че затрудняваш администраторите да те наблюдават. Те просто приемаха, че в такъв случай човек се занимава с нещо забранено и нямаше нужда да разбират какво точно е.

Обикновено студентите не бяха изключвани за това, поне не директно. Вместо това им отказваха достъп до училищните компютърни системи, а тогава учащите неизменно се проваляха по всички предмети.

По-късно Дан щеше да научи, че тази политика в университетите се е появила чак през 80-те години на 20 век, когато студентите са ползвали много често компютрите. Преди това университетите са се отнасяли различно към дисциплината на учащите и са наказвали само действията, които са били вредни, а не просто тези, които предизвикват съмнение.

Лиса не докладва Дан на АПС. Неговото решение да ѝ помогне доведе до брака им. То ги накара да преосмислят и да се усъмнят в това, което бяха ги учили за пиратството като деца. Двамата започнаха да четат за историята на авторските права, за Съветския съюз и ограниченията върху копирането2 и дори първоначалната Конституция на САЩ3. Те се преместиха на Луна, където откриха и други хора, които се мъчеха да се отскубнат от дългата ръка на АПС. Когато през 2062 г. се вдигна бунта на Тихо, всеобщото право да четеш скоро се превърна в една от основните му цели.

Бележка на автора

Тази бележка бе обновена през 2002 г.

Правото да четеш е битка, която се води днес4. Въпреки, че може да отнеме 50 години, за да потъне днешният начин на живот в забвение, повечето от описаните по-горе действия и закони вече са предложени. Много от тях вече са приети и реално действат в САЩ и други страни. През 1998 г. Законът за авторските права в цифровото хилядолетие (Digital Millenium Copyright Act — DMCA) установи законовата рамка в САЩ за ограничаването на четенето и даването назаем на книгите в електронен вид (както и на други данни). Европейският съюз въведе подобни ограничения с директива през 2001 г.

Доскоро имаше едно изключение — идеята, че ФБР и „Майкрософт“ ще държат най-важните пароли на персоналните компютри и няма да ви ги дават, не бе предложена до 2002 г. Това бива наричано „доверено ползване на компютри“5 (trusted computing) или „palladium“.

През 2001 г. сенатор Хулингс, който е спонсориран от компанията „Дисни“, предложи закон, наречен SSSCA, който изисква всеки нов компютър да е снабден с инфраструктура, която да предотвратява копирането и която да не може да бъде заобиколена от потребителите. Това показва една дълготрайна тенденция — започвайки още с чипа Clipper6 и други подобни предложения за предоставяне на ключовете на американското правителство: компютърните системи биват създавани по начин, който дава възможност на трети лица неприсъствено да контролират хората, които всъщност използват компютърните системи. Законът SSSCA е преименуван на CBDTPA (можете да мислите за него като закона „Consume But Don’t Try Programming Act“ — Законът „Консумирай, но не се пробвай да програмираш“).

През 2001 г. САЩ започнаха да използват Американската зона за свободна търговия (Free Trade Area of the Americas — FTAA), за да налагат същите правила във всички държави от западното полукълбо. FTAA е едно от т. нар. споразумения за „свободна търговия“, което всъщност е създадено, за да даде на бизнеса по-голям контрол над демократичните правителства. Налагането на закони като DMCA е типично в този дух. Фондацията за електронни граници (Electronic Frontier Foundation) моли хората да обяснят на другите правителства защо те трябва да се противопоставят на този план.

АПС всъщност е Асоциация на публикуващите софтуер. Тя е изместена в полицейската си роля от Съюза на издателите на бизнес софтуер (Business Software Alliance — BSA). Днес те не са официално полицейско подразделение, но неофициално действат като такова. Като използват методи, които напомнят за някогашния Съветски съюз, те насърчават хората да предават колегите и приятелите си. Кампания на BSA, целяща да всее страх и проведена в Аржентина през 2001 г., отправяше завоалирни заплахи, че хората, които споделят софтуер, ще бъдат изнасилвани в затворите7.

Когато тази история беше написана, АПС заплашваше малките доставчици на Интернет, че те трябва да предоставят възможност на АПС да наблюдава всички потребители. Повечето доставчици се предават, когато бъдат заплашени, защото не могат да си позволят да се защитават в съда. (Atlanta Journal-Constitution, 1 октомври 96, D3.) Поне един доставчик — Community ConneXion в Оуклънд, Калифорния отказа да се поддаде на исканията и е бил съден. По-късно АПС преустанови делото, но получи закона DMCA, който им даваше властта, която искаха.

Описаната по-горе политика за сигурност на университета не е измислена. Например, компютър в един от университетите в района край Чикаго отпечатва следното съобщение, когато се свързвате (кавичките присъстват и в оригинала):

„Тази система трябва да се използва само от упълномощени потребители. Действията на хора, които използват този компютър без необходимото упълномощаване или с надвишаване на упълномощаването си, ще бъдат наблюдавани и записвани от персонала на системата. В течение на наблюдението на потребители, които използват системата неправилно, или по време на поддръжка на системата действията и на упълномощените потребители могат да бъдат наблюдавани. Всеки, който използва системата, изрично се съгласява с такова наблюдение и е информиран, че ако това наблюдение открие улики за възможна незаконна дейност или нарушаване на правилата на Университета, персоналът, обслужващ системата, може да предостави данните от наблюденията на администрацията на Университета и/или правоприлагащите органи.“

Това е интересен подход към Четвъртата поправка на Конституцията на САЩ8: притискай повечето хора предварително да се откажат от правата си по нея.


Препратки


Това есе е публикувано в книгата „Свободен софтуер, свободно общество: избрани есета от Ричард М. Столман“.

Други текстове за четене

Posted by NeeAnn in За свободата

2 Comments »

This entry was posted on Saturday, July 10th, 2010 at 21:59 and is filed under За свободата. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

2 Responses to “the right to read …”

  1. Стефан says:

    Страхотна статия! Благодаря!

    Между другото: “Когато най-накрая срещнеш съвършената жена, тя чака съвършения мъж.”

    Скоро прочетох едно много добро определение за любов:

    Любов има когато в несъсършения си партньор виждаш съвършеният мъж или жена.

  2. Гери says:

    Да, статията е чудесна! Но… направо ме втриса като си помисля за аналогиите, за следващите стъпки към този (не толкова) измислен свят. Дано никога не стига човечеството чак до там 🙁

    @Стефан
    Много хубаво определение за любов. Само дето е до време 😀

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>