Skip to main content.
March 30th, 2007

Приказка за пътя … (1)

Той вървеше сам. Бавно и тъжно. Навън бе хладно. Може би дори тъмно. Времето беше без значение.

Той отново бе чул „Върви си!” и отново бе тръгнал сам. Опитваше се да проумее причината. Подобно терзание бе достатъчно силно, за да превърне деня в нощ, топлината в хлад, светлината в мрак. Затова времето беше без значение. Той не го забелязваше. Не искаше да го забелязва. Нямаше нужда да го забелязва.

Не можеше да остане повече там. Не искаше да остане сам. Той имаше нужда от Нея. Но тази тя не беше Тя и той продължи да върви и да я търси. Знаеше, че рано или късно ще я открие. Беше сам. Не срещна други като него. Това му носеше надежда и го караше да се усмихва. Вероятно и той ще я открие, както всеки от останалите като него я е открил, щом сега го няма там…

Видя я в края на улицата. Седеше сама – унила и замислена – но това не го разколеба да я приближи.

Здравей – каза й той.

Върви си! – отвърна тя – Не виждаш ли, че съм сама, обзета от тъга и се опитвам да забравя?

Но аз съм добър… – едва промълви той.

Да, знам, затова искам да те забравя – рече тя и се обърна на другата страна.

„Да си добър не е достатъчно” помисли си той отдалечавайки се и я остави да се справи сама със своята тъга.


Малко след това срещна следващата, за която дръзна да си мисли, че е Тя. Но и тя не беше. Нито следващата. Нито по-следващата…

За една не бе достатъчно красив, за друга – достатъчно нежен, нито достатъчно близък за трета…

Но това не го обезкуражи. Той продължаваше да търси и вярваше, че ще я намери.


Времето нямаше значение. Наистина. Но днес то сякаш се опитваше да му каже нещо. Слънцето грееше ослепително силно. Толкова силно, че всичко наоколо губеше форма и цвят, а се сдобиваше с размити очертания и цветен ореол. Сякаш дъгата се бе изляла върху земята.

Какво му става на слънцето днес? Той не вярваше в знаците. Той вярваше само в това, което бе научил сам – че не трябва да спира да търси, докато не я намери! Но… Откъде идваше тази опияняваща ведрина? От Нея?! …

Видя я насред светлината и разбра, че не слънцето го е заслепило така. Тя стоеше там – прекрасна и усмихната и за миг дори му се стори, че тя го кани да се приближи. Дали това бе Тя? О, как му се искаше да е Тя! Страхуваше се да я доближи. Не искаше отново да чуе думите „Върви си!”. Можеше да си го спести като си тръгне веднага. Но… Но, ако това бе Тя и той си тръгне? Търсенето му щеше да продължи вечно.

Вечно! Това е твърде дълго. Дори за него. Дори Той – така добър, мил, нежен и красив – не бе вечен и скоро щеше да изгуби очарованието си. И щеше да остане завинаги сам. Време беше! И той се приближи.

Плахо промълви:

Здравей! Може би не чакаш мен, но аз съм добър, нежен и състрадателен и няма да те нараня. Ще заема толкова място, колкото имаш сили и желание да ми отделиш. Ще се явявам пред теб само когато ме повикаш. Само когато си тъжна. Или само когато си весела. Или само когато искаш да си спомниш. Няма да ти се натрапвам. Но знам, че теб търсих досега!

Да, мен! Знам кой си! Чаках те! Ела!

И той я намери!

Така Споменът за една красива и нежна, но неизживяна любов, намери Нея, Душата, която не искаше да го забрави!

Posted by LeeAnn in Приказка за пътя

5 Comments »

This entry was posted on Friday, March 30th, 2007 at 09:16 and is filed under Приказка за пътя. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

5 Responses to “Приказка за пътя … (1)”

  1. Георги Иванов says:

    Всичко освен горното ми хареса.

    Имаше едни филм “Булката беглец” там репликата беше нещо като “Знам, че не съм съвършен, знам, че ще направя много грешки, но искам да съм с теб до края на живота си и знам, че ще е трудно”

    Та мисълта ми понякога “добрите” хора преднамерено са такива, защото искат нещо, а не защото са такива или са станали такива осъзнавайки, защо е добре да си добър.

  2. Георги Иванов says:

    Горното което споменавам е:
    “Здравей! Може би не чакаш мен, но аз съм добър, нежен и състрадателен и няма да те нараня. Ще заема толкова място, колкото имаш сили и желание да ми отделиш. Ще се явявам пред теб само когато ме повикаш. Само когато си тъжна. Или само когато си весела. Или само когато искаш да си спомниш. Няма да ти се натрапвам. Но знам, че теб търсих досега!”

  3. LeeAnn says:

    Георги, аз не говоря за хора, а за спомени.
    За това, което искаме да забравим, но не можем. За това, което искаме да помним, но то отива някъде, скрива се и без да искаме забравяме за него. Има неща, които винаги трябва да се помнят. Вярно е, че в повечето случаи спомените са свързани с хора. Но понякога ни се иска да забравим хората, а да запазим само спомена за тях.
    … за някакви такива объркани неща си мислех, докато пишех…

  4. Георги Иванов says:

    Моето мнение е, че понякога трябва да “забравим” (да го съблечем от емоциите си) миналото си, за да можем да продължим или да променим досегашната погрешна за момента посока.

    Но естествено такъв вид литературен запис не може да бъде категоризиран, той е израз на нещо и като такова е истина.

  5. LeeAnn says:

    Георги, за да продължим напред или да сменим курса, не е нужно да забравяме. Забравим ли, има опасност да повторим същите “грешки”, достатъчно е само да съблечем емоциите и да запазим поуките. /което лично за мен е едно от най-трудните неща!/
    Но, ти си прав, това е вид литературен запис ;), а ние с теб нещо на философстване го обърнахме 😉

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>