...
нали няма да ме караш да ги изреждам всички в явен вид Преди няколко дни получих покана да подкрепя една инициатива. Личното ми убеждение е, че включването в инициативи самоцелно, ей-така колкото да не е без мен, е по-скоро вредно, отколкото полезно. Липсата на лична ангажираност към подкрепяната кауза, прави участието в нея безсмислено. Аз реших да се включа и да подкрепя инициативата. Но тъй като не обичам да отстъпвам от убежденията си, преди да разберете повече за каузата, ще се наложи да изтърпите посланието ми 
В него се говори за уважението. И за децата ни!
За уважението, с което удостояваме света. За това, което получаваме. И най-вече за това да научим децата си да проявяват уважение към останалия свят при общуването си с него.
И както обикновено, въпросът е: Откъде да започнем? Кой трябва да започне пръв?
Как да научим детето да уважава непознатият, който го изблъсква, за да се качи в автобуса пръв? Или непознатият, който свири с клаксон до детската му количка? Или непознатият, който се държи неуважително към майка му, само защото многото торби, с които се е нагърбила, му пречат? Или псуващият шофьор на автобус?
Когато бях бременна, не можех да си позволя личен автомобил и се придвижвах с градския транспорт. В същия този градски транспорт, никой (с много малко изключения) не ми правеше или отстъпваше място. Имало е даже скърцане със зъби и злобни погледи, че коремът ми им пречи. Стисках зъби и си приемах унижението мълчаливо. Мислех си, че който не проявява уважение, няма и да го получи и че когато моите деца пораснат, тези „дами” и „господа” ще са наистина възрастни, но никой няма да им отстъпи място, защото няма да са го заслужили… уважението.
Когато бебето се роди, нещата не се промениха. Предпочитах да се изолирам в покрайнините на града и да не ходя никъде, докъдето не мога да стигна пеш, бутайки количка, вместо да се боря с градския транспорт, да треперя количката да не хукне из возилото или пък, че някой може да падне върху бебето.
По това време, в общи линии, в съзнанието ми се сгромоляса тезата, с която бях възпитавана: „Уважавай възрастните!”. И как да стане това, след като те не уважават нито мен, нито детето ми?! Тогава осъзнах, че уважението не е нещо, което се дава или получава. То е едно от нещата, които трябва да си отвоюваш и заслужиш.
Когато децата ми поотраснаха си отмъстих като не ги научих да отстъпват място на „възрастни” хора. Научих ги да отстъпват на родители (в т.ч. баби/дядовци) с деца (със или без количка), на бременни жени и на жени с торби.
Не изпитвам угризения. Нито вина за това, че ги уча да проявят уважение избирателно. Уча ги и на други „ужасни” неща: да обичат избирателно, да харесват избирателно, да следват чужди мнения и каузи избирателно…
Но да се върнем на уважението и децата.
Една френска поговорка гласи: „Децата нямат нужда от герои. Имат нужда от примери!”
За да научим децата от новото поколение да проявяват уважение към нас УТРЕ, когато ще сме вече достатъчно възрастни и (не)реализирани и ще живеем за „едното уважение”, трябва да им дадем личен пример и да им покажем как се прави това ДНЕС!
Лесно е! А Либеро са се постарали да го направят и шарено и забавно! Та… ето я и инициативата с веселото име: Бебето с предимство!
П.П. Цитирам за вас едно от изреченията в покана, която получих: „Търсим подкрепа за каузата, а не за корпоративни интереси и ще се радваме на допълнителна помощ при популяризирането й”. Защо ви го казвам ли? Защото приемам инициативата като обществено значима такава, а не като реклама на бебешки пелени.
Posted by LeeAnn in Нашите деца и ние!, Реалността