Тази статия трябваше да бъде част от играта, в която Жюси ме покани, но освен това, ще е и нещо друго: реплика към всичко, което се изписа за „Голямото четене” и споделянето на още едно мнение (моето) относно кампанията и резултатите от нея.

Любимите ми книги, изброени в отговор на играта, са най-долу, така че, на който не му се чете останалото – да тича в края.

Едва ли съм прочела всички коментари по темата, но със сигурност не съм прочела положителни и градивни такива. А този факт е много по-обезпокоителен от факта, че българите избраха „Под игото” за любима книга.

Много се изписа против „Под игото” (като избор на българите), стигна се до преразглеждане на Вазов като писател (?!с какво право?!), писа се за промиването на мозъците в училище, писа се колко зле е бил сайта, представящ „Голямото четене” и какво ли още не.

Никой не написа, че идеята, като такава, не беше чак толкова лоша. При тази криза на ценности и в години на масово мрънкане и отричане, идеята да накараш хората да четат (каквото и да било, па макар и „Под игото”), не е чак толкова лоша.

Не беше реализирана брилятно, но вторият път ще е по-добре. Поне някой се е сетил и е опитал.

Никой обаче не се запита „Защо (реално) българите избраха тази книга?”, „Кои българи избраха тази книга?”, „Какво четат българите?”, „Кой има пари за книги?” и още въпроси, които си задавам аз и те ме водят към едни малко по-различни от прочетените из нета изводи.

Какво показва изборът на българите?

За мен показва няколко неща, обединени под общ знаменател: ЛИПСАТА на избор!

Изборът на „Под игото” показва, че българите продължават да искат да бъдат българи. [Когато човек не се чувства (не живее) добре, той се връща към моментите, в които е бил добре - чрез книгите, старите вещи, ако щете (изборът показва и това, но то е друга тема, която няма общо с носталгията по комунизма , та няма да разводнявам). ]

Без „Под игото” да е любимата ми книга, също бих гласувала за нея. Нямаше да ми е приятно, ако книга от чужд автор стане любима на българите. Не че няма по-хубави книги, просто нямаше да ми е приятно.

Изборът на „Под игото” показва, че българите имат нужда от стойностни и значещи национални символи. В последните 20 години такива няма. Ако в последните 20 години бе извършена качествена подмяна на ценностите и потретите на Ботев и Левски бяха заменени с други емблематични такива, щях да се съглася, че изборът на „Под игото” е „вадене на скелети от гардероба”. Но качествена замяна нямаше. Имаше само унищожаване, отричане, отхвърляне и много мрънкане в търсене на някой друг, който винаги да ни е виновен.

Вярно е, че в последните 20 години нещата се промениха до толкова, че всеки беше свободен да чете каквото си поиска. Друг е въпросът колко хора могат да отделят пари за книги. Аз, лично, мога да си позволя да отделям пари за книги едва в последните 4-5 години. Преди това не можех и четях каквото има у дома, в т.ч. „Под игото”.

Докато разглеждам класацията на романите, не забелязвам съвременни такива (изключая до някъде „Властелинът на пръстените”, за който имам особено мнение, което няма да имате честта да чуете ) Така че, която и от книгите в челната дузина да бе излезнала на първо място, коментарите щяха да са си същите, с малък нюанс в настроението, ако избраната книга беше от чужд автор.

От друга страна, книгите в челната дузина ме навеждат на мисълта, че хората, които са гласували, в последните 20 години вероятно не са чели други книги, освен тези, които си имат у дома.

Има и още един аспект на разсъждения по въпроса.

Ако в последните 20 години, хората имаха възможност и искаха да прочетат българска книга, коя щеше да е тя?

В последните години издателствата издават специализирани книги: „Как да сварим ракия в домашни условия”, „багрилните свойства на 240 растения, които растат по ливади и гори”, и т.н.

„Прочитна” литература почти липсва. Появяват се от време на време български автори, но си остават незабелязани.

Преди време писах за книгоразпространението в България и споделих опита си с книгоразпространителите. Тогава обаче не споделих опита си с издателствата, а той е: Издателствата в България не издават български автори. Разбира се, има и изключения, но те не променят общата картинка. Общо взето, това е цяла отделна тема, но в контекста на Голямото четене, акцента е, че комбинацията от политиката на издателите с тази на разпространителите, в съчетание с поведението „движение по течението”, води до липса на избор на съвременни български автори.

За да спечели книга от съвременен български автор състезанието в Голямото четене, тази книга трябва да присъства във всеки дом. Това няма как да стане, при положение, че авторите на книги се въртят в омагьосан кръг:
„Не издаваме неизвестни български автори” – „Тогава ще си я издам (финансирам) сам (в тираж „колкото-мога-да-си-позволя” – „Разпространяваме книги срещу 50% от коричната цена + 120 лв. такса” – „Тогава ще си я разпространявам сам (колкото ми стигат силите), пък за втора книга сериозно ще се замисля”. Който е издавал книга като автор, знае за какво говоря. Който не е – да се пробва и да дойде да си поговорим

Радвам се, че „Под игото” спечели и че в списъка има български автори – това значи, че българите все още имат книги у дома, а не са ги предали на вторични суровини, за да си купят хляб.

И накрая, нещо като обобщение:

Ако искате Голямото четене да е истинско, трябва да го направим по друг начин:

В надпревара да участват само български автори. Може и само съвременни (най-добре издали книга в последните 20-30 години), за да не се повторят резултатите.

Тези, които не бяха доволни от сайта на БНТ и го гледат с професионални очи, могат да направят читав сайт на кампанията „Голямото БЪЛГАРСКО четене”.

За да не се разминават вкусовете на организаторите и участниците, да се предвиди период, в който читателите да предлагат книги, без гласуване, за да се направи достатъчно изчерпателен списък и чак след като се махнат повтарящите се заглавия, да се пристъпи към гласуване.

Гласуването да е безплатно, за да няма роптаене от рода на „гласувам, но нищо не печеля”.

(За да се реализира тази идеята, хората ще трябва да прочетат някои книги. За тези, които не могат да си ги купят, а искат да участват, сайтът може да дава възможност книгите да се теглят в електронен вид на неприлично ниска цена). 

Думата „любими” не е най-точната. Ще изброя част от книгите (респ. авторите), които са ми повлияли по някакъв начин, като ще се опитам да се огранича в частта „Художествена литература”. Изброявам, без да класирам:

„Брулени хълмове” и всичко на сестрите Бронтé.

„Климати” на Андре Мороа.

„Граф Монте Кристо” на Ал. Дюма.

„Без дом” на Х. Малó.

“За писането” на Стивън Кинг.

“Джонатан Ливингстън Чайката” на Ричард Бах.

Книгите за Винету и Поразяващата Ръка

Нещо в мен остави и поредицата на Ернст Мулдашев.

Ще си изкривя душата, ако не спомена Паулу Коелю. Човек има какво да вземе от него.

Обичам книги за летене и облаци. Чета такива непрекъснато.

Обичам стихове – Вапцаров, Пушкин и Превер – това е единственото нещо, което помня, но въпреки това препрочитам

 И накрая, но не на последно място:

«Справедливост за всички» и «Душа назаем» на Тихомир Димитров.

«Пазители на любовта» на Мария Разсипийска

«Люде, на които не им се отваря парашутът» на Алекс Букарски

«Мина, магиите и бялата стъкленица», трилогия на В.Н. Фламбурари

«Пътуване към светлото» на Георги Грънчаров

«Блъг» на Васил Тодоров

… и всичко, на прохождащи български автори, с което успея да се сдобия.

В резюме за книгите мога да кажа: Обичам да чета книги. Дълго време четях учебници, какви ли не – първо да завърша ТУ, после докато завърша УНСС, после доста време четях технически спецификации, после детски книжки, после стандарти и закони… Едва в последните няколко години имам възможност да чета „нормални” книги. И съм като „отвързана”. Обикновено чета по две-три книги наведнъж, които са коренно различни помежду си като жанр, стил и съдържание. Чета ги едновременно: не чакам да довърша първата, за да взема втората. Това е така, защото всеки ден може да съм в различно настроение и да ми се чете различно нещо. Чета това, което ми пасва в момента.

И все пак, обикновено има нещо общо между книгите, които харесвам. Обичам книги с малко действащи лица, книга за характери, взаимоотношения и поведения. Обичам книги за душата – за силата на енергията, силата на мисълта… Харесвам книги, в чиито герои мога да открия нещо от себе си. Обичам, когато чета книга да живея с нея и да я преживея. Ако не открия себе си, трудно продължавам до края. Обикновено само любопитството е това, което може да задържи вниманието ми в книга, в която не участвам.

Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn in Реалността

26 Comments »