Skip to main content.
November 30th, 2006

Облачна тъга

Полекичка лятото отминаваше и идваше есента. А след това си тръгна и тя… Царството на Ветровете променяше одеждите си с всеки изминал ден. Облачето обичаше да гледа Царството отгоре, да се любува и възхищава на цветовете на дрешките му. Царството се променяше и Облачето също се променяше…

Беше минало много време от първата среща на Облачето с Вятъра и вече никой почти не си спомняше дали Облачето беше момиче или момичето – Облаче.

Някои ветрове срещаха Облачето и го питаха: “Хей, момиченце, защо си тъжно?”
Други пък срещаха момичето и му казваха: “Здравей, Облаче, как си днес?”
На всички Облачето отговаряше: “Тъжно съм, защото слънцето си тръгна и взе цветовете със себе си!”

При последната си разходка из Царството на Ветровете, Облачето гледаше от високо и не вярваше на очите си! Царството бе сиво, тъжно и тревожно. Нямаше и следа от сочното зелено лято, нито от веселата пъстроцветна есен. Царството сякаш плачеше.

Това натъжи Облачето. А когато Облачето станеше тъжно, всичко наоколо потъваше в мъгла – сякаш стотици други облаци идваха, за да го утешат и да скрият сълзите му от Царството. /Ветровете не харесват тъжни Облачета, нали знаете/. Това беше много мило от тяхна страна, но от тях Облачето не виждаше малкото останали слънчеви лъчи и ставаше още по-тъжно. И се обвиваше в още по-гъста мъгла. Толкова гъста, че често се губеше в нея…

И наставаше тишина… Най-тъжната тишина, която сте чували някога. Толкова тъжна и тиха, че чак не се чуваше. Обезпокоителна тишина… Толкова тиха и обезпокоителна, че чак на Ветровете им правеше впечатление, че с Облачето нещо не е наред. Тогава те идваха, раздухваха и разпръскваха мъглата, взимаха Облачето със себе си и го водеха някъде високо и далеч, в търсене на слънчевите лъчи.

Не ги намираха… Но Облачето вече не се тревожеше.
То знаеше, че трябва търпеливо да дочака слънчевите лъчи да доведат буйната и дръзка пролет, когато Царството щеше отново да облече своите прелестни одежди, в очакване на Облачето и неговите шумни и неспирни пакости и игри.

Posted by LeeAnn in Приказка за Облаче

5 Comments »

This entry was posted on Thursday, November 30th, 2006 at 21:21 and is filed under Приказка за Облаче. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

5 Responses to “Облачна тъга”

  1. Григор says:

    Чакам продължение! 🙂

  2. Гери says:

    И аз, с нетърпение!

    Здравей, Облаче! Много се радвам, че се е намерил някой топъл и добър Вятър, който е успял да те разсмее и да ти върне Слънцето, че и навън отново да стане светло и цветно:o)

    Сърдечни поздрави за блога, LeeNeeAnn!

  3. Benjy says:

    Oooooooo я се стегни! Турни си оранжевките очилца като ти е толкоз сиво :)))))

    Ооооооранжево небето
    оранжево полето
    оранжево крилото
    оранжев съм и аз.
    С оранжевите птици
    оранжеви пилоти
    с оранжеви усмивки
    оранжево летят!
    😉

  4. LeeAnn says:

    Благодаря, Гери 😀 , от името на двама ни!

  5. LeeAnn says:

    О, Беджи, аз съм се стегнала, ама навън е сиво и студено и хич не е за Облачета, да ти кажа аз… 😉
    Летене – напролет! 😀

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>