Skip to main content.
October 17th, 2006

небето – бялото

В облак няма разстояние, няма посока, няма човек.Когато тръгваш за облака и лифта те издига към него – около теб е приятелят ти, носят се смеховете на компанията неимоверно близки и скъпи за теб хора – всеки нарамил раница, в която носи не товар, а свободата си. Около теб е стръмнината, притихналата гора, потракването на машината. Около теб е панорамата на затиснатата равнина. Около теб има реалност.Малко по малко реалността изчезва. Първо се скрива пространството – за него ти говорят само пеещите протегнати въжета на лифта… Потъва в бялото шума.Стъпваш на краката си и тръгваш нагоре. Орисията на човека, който лети, е винаги да тръгва нагоре. И оставаш все по-сам. Отначало хората, който са вързани за земята, изчезват. Те нямат място тук. После и летящите се стапят в мъглата един по един. Летенето е нещо интимно – то поражда близост в сърцата, но се прави когато си сам сред небето.Много са само капките влага. Бисерни, обсипали тревата. Бисерни ги събаряш на земята и разтваряш крилото си. То те свързва с птиците. То може да бъде и враг понякога, но също така е стълбата, която те изкачва нагоре.

…Готов си вече. Не можеш да пробиеш с поглед Бялото. А то започва само след десетина метра. Десетина метра е цялото пространство само. Само толкова от реалността остана. Силен порив напред, затичване и сякаш със скок късаш и останалите нишки, които те привързват към битието. За секунда преминаваш в нищото. Където няма разстояние, няма посока, няма човек. Загубваш тялото си.

Над теб е изсивялото в мъглата крило. Пред теб, зад теб, отстрани и отдолу… е само бялото нищо. Светът е струята насрещен вятър. Вятърът, който ти показва, че има нейде и скали. И опасности. И хора и земя.

Минута-две полет стига, за да се претопиш в нищото. А след това?! Оставаш там. Оставаш. Оставаш. Оставаш.

Курса на компаса е нещо измислено, ирационално. Две цифри, които трябва да съвпаднат – нищо повече. Съвпаднат ли – ще си жив и ще летиш. Ако не – ще хвърляш ези-тура със Съдбата.

…Оставаш. Оставаш. Оставаш…

Погледът ти пронизва може би метър, може би 100. Може би безкрайността. Която я няма. Която е около теб в момента. Безкрайно е и времето.

И шок е, когато за пръв път очите ти регистрират… не, не нещо конкретно. Просто… по-тъмен облак. Склон, към който се приближаваш? Секунди неизвестност и после…

Реалността се завръща. Първо едва-едва – с короните на дърветата, даващи фактура на мъглата. После идва обема на склона, несмелата шарка на есенната гора. Излизаш от облака – и пространството става отново видимо. Отново си някъде! Проглеждаш! Раждаш се отново… С болката в премръзналите пръсти, с поклащането на крилото. С облаците, които те заобикалят в небето.

Слизането на земята е въпрос на време.
Кацането е въпрос на рутина.
Спуска се на земята крилото.
Виждаш усмивките на другите около теб.
Изключваш джипиеса и излизаш от сбруята.

Усещам, че нещо от мен е взето от облака. Усещам, че съм взел завинаги облака в себе си: късче влага и самота сред Бялото. И още нещо, което не мога да опиша.

thefly @ 19.11.2005 11:25

Posted by LeeAnn in Гости

1 Comment »

This entry was posted on Tuesday, October 17th, 2006 at 08:33 and is filed under Гости. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

One Response to “небето – бялото”

  1. dsx says:

    🙂 не е ли това поредното доказателство за търсещата природа на човека 😉
    !!!дали, ако или пък!!!

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>