Skip to main content.
January 26th, 2009

Принцесата, която очаквала завръщането на Рицаря, който бил загубил думите

Живяла някога една принцеса, която била очарователна, пленителна и омайна! Живее и сега – в Царство, далеч от хорската и дворцова суетня. Царство, в което нямало нищо друго освен трева, поточета, небе, замък (няма как без замък) и една кула. Кула, от която Принцесата гледала залеза.

Всяка вечер, тя се изкачвала до най-високото място в кулата и впервала поглед в далечината. Слънцето постепенно се скривало зад хоризонта, а очите на Принцесата постепенно свиквали с тъмнината и тя продължавала да се взира дори когато навън настанел непрогледен мрак.

Принцесата прекарвала толкова дълго време в кулата и се взирала така дълго в тъмата, че била свикнала да разпознава трепета на листата и полюшването на клоните, причинени от преминаването на хора и животни през гората.

Седяла Принцесата в кулата, наблюдавала и чакала.

Чакала Рицарят да се върне. Той й бил обещал, в мига, в който бил намерил загубените думи и я бил прегърнал. Рицарите винаги изпълняват обещанията си.

Чакала и си повтаряла всичко, което искала да му каже, когато той се върне. Повтаряла го, защото се страхувала да не го забрави. Искала да му разкаже за шепотът на вятъра, които бил пропуснал да чуе, за облаците, които бил пропуснал да види, за приятелството, което бил пропуснал да преживее…

С всеки изминал ден й ставало все по-трудно да си спомни.

Когато затворела очи, отново виждала светлинката в тъжните му очите и топлината в дълбокия му глас, но не можела да си позволи да затвори очи.

Страхувала се да не пропусне завръщането му. Страхувала се, че той може да мине покрай нея незабелязано. Страхувала се и се взирала.

Всеки трепет на листата, всяко полюшване на клонките, й носели надежда.

Всяко разочарование й причинявало усещането, че част от нея бавно се превръща в стъкло.

Тогава тя тихичко заплаквала и горещите й сълзи не позволявали на разочарованието да застине и да затвори душата й в стъклен саркофаг…

Времето минавало. Залезите се сменяли с изгреви, а те отново със залези…

Принцесата постепенно спряла да плаче и един ден усетила как частица от сърцето й се откъсва и се превръща в стъкло. Но не точно в стъкло… А в стъкленица.

Малка крехка стъкленица, в която и до днес частица от сърцето на Принцесата очаква завръщането на Рицаря.

Posted by LeeAnn in Приказки за Рицари

19 Comments »

This entry was posted on Monday, January 26th, 2009 at 10:12 and is filed under Приказки за Рицари. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

19 Responses to “Принцесата, която очаквала завръщането на Рицаря, който бил загубил думите”

  1. elichka says:

    Урааааа! Приказката продължава 🙂

  2. Nick Angelow says:

    Ами според мен приказката свърши, как ще продължава?!

  3. LeeAnn says:

    Ники, и според мен свърши, но не исках да разочаровам Еличка.
    Ако току-виж Рицарят се върне и счупи стъкленицата, това би било начало на нова приказка, а не край на тази 🙂 Нали 🙂

  4. elichka says:

    Не е свършила ПЪК! Тя сега започва.
    LeeAnn въобще не се опитвай да се измъкнеш. Това че изчезвам от време на време изобщо не означава, че ще престана да искам ОЩЕ. А и знам, че Гери ме замества, когато отсъствам :р
    А и как така “Малка крехка стъкленица, в която и до днес частица от сърцето на Принцесата очаква завръщането на Рицаря.” и КРАЙ!
    Не може така да свърши. Приказките никога не свършват така. Рицарят ВИНАГИ идва, макар понякога малко по-късно или когато вече не е дотам млад и в разцвета на силите си.

  5. LeeAnn says:

    elichka, всъщност, знаеш ли… Права си! При това съвсем. Рицарят е обещал да се върне, Рицарите винаги спазват обещанията си, така че – чакаме 🙂

    А ти не се вълнувай, че ми правиш душевна турболенция като подскачаш така 🙂

  6. Ивката says:

    аз май нещо не съм наясно с цялата тая турболенция, но се радвам за завръщането на принцесата и рицаря в блога ти поне 🙂

  7. LeeAnn says:

    Ивка, “душевната турболенция” не е нищо повече от силно вълнение 🙂

  8. Гери says:

    Ееех, че хубаво! 😀 elichka, скъпо шилце златно! Много се радвам, че си тук! A че поемам да те замествам, поемам, ама не значи, че мога да си трая и сега, де 😉 Особено, при положение, че за мен това си е едно начало на нова закачка! Защото, … ама моля ви се, рицарски му работи! Те, явно рицарите са си такива – от спасяване на света и гонене крилата на някой новопостроен ветрогенератор (дето го объркват с мелница), все не им остава време да си изпълняват “обещанията”. А пък и такъв рицар, дето е пропуснал да преживее Приятелство?!!…

    Според мен, стъкленицата с безценното късче принцесешка душа, ще се търкулне внезапно и (не)случайно, и ще хване пътя 😉 (фактът, че не и се е остъклило цялото сърце говори много 😉 ). Та така, докато не я намери някой друг рицар (или елф, или принц, или… придворен сладкар), с повече нежност и доброта в сърцето.

    Чудесно предзнаменование за ново начало, LeeAnn! 😀 :-*

  9. Жени says:

    Натъжи ме краят…,
    но пък обичам хубавите начала 🙂

  10. deni4ero says:

    ама никъде не пише КРАЙ, бе, хора (нали LeeAnn? Нали? Кажи ‘да”!) Щото и аз аха-аха да се разплача … сакън, две чавета на мене чакат приказки да им разказвам …

  11. LeeAnn says:

    Така си е, момичета 🙂 Всеки малко по-тъжен край си е едно добро начало 🙂 , което автоматически го превръща в НЕКРАЙ 🙂

    Благодаря ви за споделените емиоции 🙂

  12. ийори says:

    Ами, ако рицарят е умрял, борейки се с дракон?
    Дали последните му мисли са били “леле, ами дали сега вече принцесата няма да вземе да се превърне в бутилка гроздова?”
    Едва ли той би искал това… по-скоро ще си представя една весела и щастлива принцеса, която понякога, когато си почива от много интересните неща, които принцесите правят, ще се сеща за него… за момент ще се натъжава… но после ще се усмихва.
    Сигурен съм, че би предпочел да е хубав спомен.

  13. LeeAnn says:

    ийори, къде се губиш? Липсваше ми ведрото настроение и позитивизма, който лъха от коментарите ти 😉

    Рицарят да е умрял? Ийори, да не си си ударил главата?
    Не ми се вярва рицарят да е умрял. Много е скучно това пред(по)ложение.
    Пък и нали не е нужно, за да се превърнеш в хубав спомен, непременно да си мъртъв?

    Вероятно просто е погълнат от важни рицарски задачи и когато си почива от много интересните неща, които рицарите правят, се сеща за нея… за момент се натъжава… но после се усмихва, защото знае, че е за нея той е един хубав спомен.

  14. ийори says:

    И след това дава захарчета на седящата в скута му друга принцеса и й обещава да се върне скоро.

    Тя е щастлива в момента и ще й отнеме само около 100 години, да осъзнае, че Рицарят всъщност обича само себе си… ако въобще се сети за него тогава. Защото до този момент ще е разбрала, че най-красивите цветя не са тези които са ти подарили, а тези, които сама си отгледала.

  15. Божо says:

    Приказките все някъде трабва да свършват. Иначе се превръщат в баналности или по-лошо – в латино-сериали.

  16. LeeAnn says:

    И да, и не, Божо 🙂
    Ако се развиват, може и да не свършват.
    Ако свършат – тогава е време за следващата.
    Ако ще се превръщат в латино-сериали – по-добре да свършат 🙂 🙂 🙂

    А как се превръщат в баналност?

  17. Mari-ana says:

    🙂 Този въпрос е много подходящ LeeAnn, за друга статия. И съм много любопитна да чуя отговора. 😉

  18. LeeAnn says:

    Марианка, всяко нещо с времето си 😉

  19. LeeNeeAnn » Blog Archive » Принцесата, която вярвала в чудеса says:

    […] Принцесата вярвала, че красивите спомените живеят вечно в сърцата на хората, скрити прилежно в малки диамантени стъкленици и че Рицарите винаги изпълняват обещанията си. […]

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>