Skip to main content.
April 5th, 2008

Приказка за пролетната фея

Тя става от сън. 
Излиза навън.
Бавно се взира.
В тайните сенки на деня.

– Някой ни вика, Ана! Ние сме птици. Разпери крила и ме последвай.

Тя се събуди както всяка сутрин. С усмивка на омайниче и дъх на теменуги. Наоколо всичко бе лилаво – поляната, осеяна с пъстри – жълти и лилави минзухари, трепетлики, оранжеви цветя.

Беше облечена в бяла дреха от сатен, която се спускаше по раменете й като роса по току-що напъпилите стъбълца на цветята. Птиците пееха песни и омагьосваха гората с топлината на утро и слънчеви лъчи.

Гълъбова ласка,
топъл поглед,
вглеждане,
докосване,
вдишване.

Тя беше фея – слънчево създание, което прехвърчаше от цвят на цвят и топлеше малките и ефирни чашки на цветята. Обичаше малката гора, в която бе родена и която я бе отгледала като свое дете. Всяко хълмче и стръкче трева беше различно, ново и същевременно нейно.

Тук за първи път беше слушала приказки – на Южния вятър, на пролетната роса, на птицата, на дърветата.

Тук за първи път научи езика си и езика на другите вълшебни създания, които бяха като нея. Научи какво е фея.*

Пъстро, нежно, лекокрило – като гълъбова ласка, като спомен от предишен, изживян живот, като топлина – така усещаше малката фея света наоколо. Преди години, когато светът бе млад и хората разказваха приказки, имаше повече – вяра, обич, желание да даваш. Сега в света, който феята познаваше и в който бе живяла имаше повече желание да притежаваш. Малката гора, в която бе отраснала, се бе превърнала в непознато място, чуждо и на самата нея. Дърветата се издигаха заплашително, подобно на големи великани, чиито корони бяха разрошвани от вятъра – невидим, зъл магьосник, който сееше студ и мраз. Скалите – огромните колоси на времето сега не бяха места, под които можеш да се скриеш от палещото слънце.

Феята обичаше да слуша шума на листата, песента на птиците и разговорите на малките насекоми, сгушени в тревата. Обичаше да си играе с всички и да им помага във вълшебствата, което сътворяваха. Наричаха я пастир и пазител.

Един ден от небето се изсипа дъжд от цветя – да, сякаш малки венчелистчета на рози нашепваха приказна мелодия и напомняха… за промяна.

Феята се учуди малко, сетне се засмя и запърха с крилца. Знаеше, че някъде от далеч й се изпраща знак, в който вярваше.

Съновидение – разгърната и четена страница от друг свят – там, където се сбъдват мечтите и където се случват най-хубавите приказки, грее най-вълшебното слънце.

Малка феичке, чуваш ли шепота на звездите?” – в ушите й зазвуча мелодия и топъл глас я обви като с ласка.

Тя познаваше този глас, обичаше го, вярваше му…

Приказният майстор на времето – великият майстор на всички неща – този, който отнемаше и изтръгваше от себе си, за да даде на света.

«Мога ли да спася моята гора? Мога ли да направя така, че всички да повярват отново в доброто, вечното, истинското?»

«Великите неща са малките, които правим всеки миг – в грижата, в обичта, във вярата, че си дал и си усмихнал деня на някой. А отговорът е, че можеш. Всички ние можем. Трябва само да поискаме да даваме. И ще ни се даде.»

Над небето се изви дъга – дъждът от цветя тъкмо бе спрял.

Малката фея полетя над гората и посипа с ръчички мрака и студа – докосна всички места, които имаха нужда от топлина.

И полетя, а с нея пристигна и пролетта…

~~~

* фея – от фееричен, вълшебен, магически (според авторката ;))

© Габриела Пламенова Петрова. Всички права запазени.

Posted by LeeAnn in Гости

No Comments »

This entry was posted on Saturday, April 5th, 2008 at 05:05 and is filed under Гости. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>