...
нали няма да ме караш да ги изреждам всички в явен вид Никога контрастът между нормалната семейна среда и тази извън дома не е бил толкова силен и рязък. Децата ни живеят буквално в два различни свята, бидейки ту у дома, ту извън него. Често пъти даже живеят между тези два свята, не съумявайки при всяка смяна на средата да пренастроят поведението си, речника, маниерите, възприятията си… Това засяга най-вече и най-силно децата на възраст от 12 до 15 години, които току-що са се сдобили с известна свобода за употреба извън дома и панически се чудят какво да правят с нея.
Снимка: Даниела Соколова, Всички права запазени. Забранено е публикуването на снимката в „Стандарт”, “24 часа” и други известни и неизвестни вестници и списания без изричното ми писмено съгласие.
От кого е по-важно да бъдеш харесван е въпрос, на който аз мога да отговоря СЕГА, но когато бях на 12-15 не можех. На 12-15 ти се струва, че приятелите ти са всичко. Много деца, лутайки се между двата свята, спират да харесват дори себе си, което само по себе си е сериозен проблем.
Неизбежен ли е този сблъсък?
Като че ли да. Помня, че когато бях на 12-15 не давах дума да се издума за промяна на прическата ми, за слагане на шапка на главата, за пропускане на купон и т.н. Помня как не се съгласявах с нищо, което не съм опитала сама, но контрастът между „вътре” и „вън” не беше толкова зловещ.
А думата наистина е „зловещ”. Искаме или не, децата ни са коренно различни без нас, извън дома си. Средата „навън” освен зловеща е и силно „цинична”. Сега, за да се харесваш на „приятелчетата” си, трябва:
- да умееш да юркаш родителите си – поне по телефона, пред класа си – и това е най-малкото, за да си „готин”, ако думата все още е тази;
- да умееш да псуваш или поне да имаш готов набор от цинизми, които да си винаги готов да използваш;
- да си винаги готов да те обидят на полов или безполов принцип и да си готов да отвърнеш със същото. Ако не можеш да отвърнеш – само поемаш обиди, трупайки в себе си и гледаш да наваксаш по някоя от другите точки.
Например, ако те обиждат, че си „смотан” и „девствен” и не знаеш как да отвърнеш, трябва да покажеш колко си „отворен” като спешно си хванеш гадже, с всички произтичащи от това демонстрации. (В моето детство беше нормално на 13 години да си девствен, но сега май е „ноо яко” ако не си).
Контрастът се засилва още повече от откритата злоба и агресивност, която проявяват децата едно към друго. Ние някога имахме „общ враг” – например, другарката по история, която си събуваше обувките под катедрата. Ние гасяхме лампата в последния час, взимахме ги и ги скривахме и тя тичаше боса до дирекцията, за да се оплаче. А като се върне, обувките си бяха там и тя беше просто смешна.
Сега нещата изглеждат така: момчетата гасят лампата в последния час, събарят момичетата по масите и на земята и започват да ги събличат – маратонки, чорапи, якета, раници, вещи…. каквото докопат в суматохата и всичко това се изхвърля от четвъртия етаж долу. Една част от децата висят по прозорците да видят какво става долу, а друга част – ако имат обувки – тичат на двора да прибират вещите на останалите. Учителите се превръщат в безпомощни звероукротители, които се опитват да опазят децата от падане от прозореца на 4-я етаж. Инициаторите на „купона” не намират нищо нередно в това и се подхилкват самодоволно на родителската среща. Почти същото като при нас, ама не съвсем, нали?
Колкото по-нормално е едно семейство, на толкова по-силен контраст е подложено детето. Значи ли това, че за да е добре детето навън, средата у дома трябва да е максимално близка до външната? Колкото и да сме либерални като родители, колкото и свободни и не ограничавани да растат децата ни, колкото и мнението им да тежи у дома и да има значение за взимането на някои решения, колкото…., колкото…. колкото…., семейството ни е нормално и не мога да осигуря „улична обстановка” у дома! А ако всички семейства се причисляват към „нормалните”, чии деца създават „ненормалната” среда в училище?
Съзнавам, че това е временно явление и с възрастта ще премине, но може да нанесе необратими поражение на психиката и физиката на нормалните деца. Към пораженията причислявам ефектът върху все още детската психика от предполагаемия преждевременен секс, предприет само и единствено от стремежа да бъдат „отворковци”. Знам, че тук ще хукнете да ме оборвате, но няма да можете да ме убедите, че дете на 12-15 години е психически зряло за секс, така че не се и опитвайте.
Очевидно е, че всяко дете има нужда от помощ, за да оцелее в тези 4-5 сложни години от живота си. Помощ, която трябва да дойде от семейството. Но какво да правим с децата, на които никой не (иска да) обръща внимание? Да ги оставим да тормозят останалите ли?
След случая с летящите предмети, на класа е назначен персонален психолог, който да работи с децата. Децата четат ръководства за оцеляване в тийнейджърските си години, решават тестове, отговарят на въпроси, присъстват на всички сеанси… Съвестните – съвестно. Другите – как да знам? Може да се окаже, че тези, които имат най-остра нужда от помощта на психолога ще получат най-малко, защото пак ще успеят да се измъкнат, няма да кажат навреме у дома или никой няма да ги чуе навреме. И така неминуемо се връщам към възпитанието. На тази възраст обаче вече е малко късничко да се говори за възпитание.
Има и още една разлика между нашите тийнейджърски години и тези на нашите деца – Интернет. Децата всъщност не знаят какво е това, колкото и глупаво да ви звучи. Те смятат, че са защитени от околния свят посредством монитор и клавиатура и не съзнават, че тази сигурност е измамна. Те не възприемат Интернет като реално съществуващ свят, създаден от реално съществуващи хора. Децата вероятно си мислят, че това е приказка или може би филм, в който всеки може да бъде друг, при това безнаказано. Парадоксалното е, че те се държат по един начин с приятелите си на живо и по съвсем различен, когато седнат зад монитора, без да си дават сметка, че това са едни и същи хора, които ако провокираш виртуално може да се окажат опасни реално.
От друга страна Интернет е пълен с фалшиви модели за подражание и децата не могат сами да пресеят семето от плявата. Едно от най-трудните неща, които съм обяснявала някога на децата си е „Защо тази мацка изглежда така и кара такава кола, но ние не трябва да бъдем като нея?”
Начините, по които се справяме ние с моята тийнейджърка с проблемите, произтичащи от това двойно поведение са строго индивидуални и зависят от нашите характери, цели и конкретната ситуация. Като цяло залагаме най-вече на диалозите и доста по-малко на монолозите и наказанията, без да ги изключваме съвсем от схемата. По принцип съм против наказанията, но понякога наложените ограничения дават време за размисъл и променят посоката, в която си се зациклил, а това е добро начало.
Единственото, което мога да кажа на родителите като съвет е: седнете и прочетете историята на скайп/кю/друг-чат на детето си. Почти сигурна съм, че ще останете неприятно изненадани. А тези, които си мислят, че това не се отнася за тях и техните деца, ще останат още по-неприятно изненадани.
Да, четенето на чужда кореспонденция е нечестно и не е възпитателно. Не се тревожете – лесно ще си простите тази вина. Тя е нищо в сравнение с вината, която ще изпитвате, ако се случи нещо неприятно с детето ви и то е можело да бъде предотвратено само с прочитането на една чат-история, а вие не сте го направили от криворазбрана принципност!
———-
П.П.
Относно коментарите по темата – искам да чуя мнението на хора, които имат истинско „вземане-даване” с тийнейджъри - родителите на такива, учители, както и мнението на самите деца.
Коментари от рода на „Не се хаби, бейби, и ние сме били тийнейджъри” са безсмислени и излишни, така че не се хабете да ми ги пишете 
Posted by LeeAnn in Нашите деца и ние!
