За тези, които като мен, за миг си позволиха да мислят, че някога ще се оправим, имам лоша новина: няма да е скоро! Защо ли? Защото не сме мръднали като манталитет и сантиметър напред! Поне встрани да бяхма мръднали, но … уви! Когато през 1998 г. следвах второто си висше, преподавателят ми по мкроикономика, каза нещо, което силно ме възмути и бях готова да споря с него. Добре, че не го направих. Името на преподавателя си вече на помня, но това, което каза ме човърка и досега. Проблемът е, че може да се окаже, че това, което ми се струваше тогава черногледство, сега ми се струва оптимизъм. Той каза: „България ще достигне нивото си от 1989 г. /имаше предвид икономическите показатели на държавата/, след 45 години!” Част от проблемът е, че през 2034 година може да няма оцелели, които да помнят 1989!

Стресът, на който ни подлага държавата, започва да ми прилича на зловещ медицински експримент! 

Тези мисли са провокирани първо от историята на Виктор, която започва да добива застрашителни размери и тепърва разни хора ще си мерят разни неща с Виктор. Те не разбраха ли, най-сетне, че големината на мъжкия атрибут не определя качеството на сивото вещество, уменията на хората и тяхната душа? Звуча ви цинично? Ами цинично се чувствам! На който не му допада – да не чете – защото аз още не съм започнала.  А съм бясна… Не само заради Виктор. Виктор е един показателен пример за държавническото слабоумие. Не мога да си представя как се чувства Виктор, колкото и да ми се иска, след като аз самата в момента не знам как се чувствам и то за нещо, на пръв поглед съвсем елементарно – смяната на едни тъпи номера на една обикновена кола в КАТ.
Това е преживяване, тип „Survivor”, т.е. Реалити шоу, както е модерно да се нарича, в което нервите на участниците са опънати до краен предел и се борят за оцеляването си.
Само дето шоуто е шоу, а животът е истински! 

И така… 
Ден първи: Дойдох. Видях. Не победих – отказах се да се боря, да чакам, да слушам крясъци и разправии. Още с първия поглед ми стана ясно, че организацията куца! 

Ден втори: Начало в 7.30 ч. Главният подстъп към КАТ вече беше затворен със знак.
На въпросът ми „Защо е затворено? Откъде да мина?”, отговорът гласеше: „Защото аз така искам, махай се оттук!”. Махнах се, естествено. Реших да заобиколя и да отида от другия подстъп и да проверя пеша какво е положението. Оказа се, че опашката е точно до там – има-няма 2-3 км. Знам ли, може и по-малко да са. Реших, че ще почакам… 

И започнах да чакам… 
Чаках…. чудех се и чаках… Чаках и се чудех…. 
Пече слънце… 
Валя пороен дъжд… 
Имах чувството, че половината ми живот е минал там… 
И се чудех какво точно чакат всички тези хора и защо са там… Но продължавах да си чакам. 

Стана 16.00 часа… 
И тогава, мокра до кости, си седнах в колата и … се разплаках от яд. 

Яд, че не могат да се организират с елементарни неща, а искаме да влизаме в Европа. 
Яд, че вместо да направят нещата прости и удобни, ги правят много по-сложи и възможно най-неудобни. 
Яд… или по-скоро разочарование… Седях си и си плачех… 

Тогава мина един от служителите, които слагат номерата… /обикновено срещу левчета за почерпка, за да стане по-бързичко/. Видя талона на предното стъкло, видя, явно, че плача, пресегна се през отворения до половината прозорец, взе талона и след пет минути колата ми вече беше с номера. Усмихна се и изчезна, без да ми даде възможност да му дам нещичко…  Ако знаех, че плаченето помага щях да се разплача още в 12.00, защото честно казано в 10.00 вече ми се ревеше и виеше…
Сълзите ме превърнаха в протеже на непознат! /Благодарна съм му! И то много, не ще и дума!/
Но, защо? Защо?
Защо трябва да плачеш, да се молиш, да подкупваш, да правиш вариации и комбинации, за да получиш от държавата нещо, за което и без това тя те задължава да направиш и за което си плащаш? Защо?…  

Posted by LeeAnn in Реалността

5 Comments »