Skip to main content.
January 27th, 2008

Да се научиш да летиш

Автор: Lanfear

Стоеше на самия ръб на скалата, с пръсти, впити в меката земя. Гледаше далеч, към хоризонта отвъд планините. Безкрайността се събираше в две зеници. И в едно човешко сърце. А може би това бе твърде недостатъчно…

Цял живот чака за този момент. Мечта за него, диша и живя за него…а сега усети страхът…промъкна се колебливият въпрос “Ще успея ли?”…

Затвори очи, освободи съзнанието си, и го остави да се носи по вятъра. Спомни си за деня, в който започна обучението си. И тогава изпитваше страх – от непознатото място, новите лица, и най-много – от това, че се отделяше от дома си. Самотата беше най-плашеща. С времето обаче свикна с новия начин на живот, с новите темпове на работа. Учеше бързо и с желание, и успехите не закъсняваха. Естествено, имаше и не малко неуспехи, и проблеми, но те не бяха пречка. Напротив – използваше ги като лост, за се оттласне още по-напред. Така преминаваха годините. Някои от тези, с които се обучаваше, изостанаха далеч назад, други пък напредваха много по-бързо. Това също не беше пречка. Смяташе, че скоростта, с която се развива, е добра и напълно достатъчна. Не бързаше – все пак имаше цял живот пред себе си. Вместо това предпочиташе внимателно да наблюдава Живота, и да разбере по-добре неговите уроци. А те не бяха малко. Нито пък бяха лесни.

Урокът на Кръвта, например. Един от най-ранните. Само при спомена сълзи напират иззад спуснатите клепачи. А тогава…тогава си мислеше, че е краят на света. И все пак направи усилието да събере последните си останали сили и да приеме веднъж завинаги, че кръвта все пак става на вода. И че собствената ти кръв може да те предаде, ако няма нужда от теб. Примири се с този факт и продължи напред, установявайки, че всъщност не е толкова трудно, колкото си мислеше…

Не винаги разбираше уроците си от първия път. Понякога трябваше да измине време или да повтори урока няколко пъти, за да си изясни значението му. Точно както когато научи, че ако сърцето и съзнанието ти не са на едно мнение за едно и също нещо, резултатът няма да е особено добър. Няма ли единомислие, няма и успех. Това със сигурност щеше да го помни винаги.

Или урокът, че щастието ни се заплаща първо от най-близките ни,… от тези които ни обичат най-много. Този беше един от най-болезнените. Около него сякаш раздвояваше съзнанието си. Изпитваше желанието никога да не се бе налагало да го учи. Както заради собствената си болка, така и заради болката на онези, с които премина през този урок. Ако само можеше да им го спести… но не можеше… защото осъзнаваше, че точно без този урок може би нямаше да стигне до тук.

След всеки урок научаваше по нещо ново за света, но и за себе си. Откриваше нова, неподозирана страна на душата си. Болката и сълзите превръщаше в сила, а радостта и успехите – в пера за крилете си. Така извървя дългия път дотук. С много камъни и тръни, с много цветя и птичи песни. Но достигнатото досега бе като песъчинка в пустинята в сравнение с това, което бе напред. Бе само на 18 и се страхуваше от предстоящото. А вече стигна до тук, до самия край на началото.

Отвори очи.

Стоеше на самия ръб на скалата, с пръсти впити в меката земя. Пристъпи една единствена крачка напред, разтвори крилете си и… полетя.

Posted by LeeAnn in Малки гости

No Comments »

This entry was posted on Sunday, January 27th, 2008 at 10:00 and is filed under Малки гости. You can follow any responses to this entry through the comments RSS 2.0 feed. You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

XHTML: You can use these tags: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>