Skip to main content.
May 29th, 2018

Първо любе

Вече трети ден след спектакъла „Първо любе“ всеки път, в който си затворя очите, виждам великолепието на цветовете, виждам любовта и хармонията и продължавам да бъда опиянена от лекотата, с която емоцията изпълваше цялото пространство в и около зала 1 на НДК.

Трябва да си призная, че от години не съм се чувствала толкова удовлетворена, въодушевена и обнадеждена от фолклорен спектакъл. Напоследък, ако не броим душевната турболенция, която предизвика в мен посланието на „Осмото чудо“ на ансамбъл „Българе“, нито едно фолклорно представление, не е успявало да ме развълнува така.

Обичам фолклорни концерти – обичам да гледам танцьорите в краката, за да си открадна някоя стъпка, обичам да ги гледам и в лицата, за да съм сигурна, че преживяват това, което танцуват. Това, освен верен зрител, ме прави изключително разглезен и придирчив зрител. Не се задоволявам с виждани вече танци и много лесно се разочаровам от липсата на блясък в очите.

Искам да гледам представления, създадени с любов, пълни с нови идеи и оригинални хореографии, искам да усещам душата на творците и да откривам почерка им в детайлите. Спектакълът „Първо любе“ беше всичко това. Но беше и още нещо: ГРАНДИОЗЕН!

Какво значи грандиозен ли? Означава, че се иска смелост, може би дори щипка лудост, да качиш едновременно на сцена 250 човека, сцената да се окаже малка и да разлееш общото хоро на две нива, като го превърнеш в пулсиращо като сърце червено прииждащо море, което колкото повече те залива, толкова повече те издига над повърхността си. Това означава грандиозен!

И колкото повече гледаш, толкова повече да се сливаш с тази лееща се лава и толкова повече да осъзнаваш, че нищо не виждаш – нито лицата, нито краката, а само усещаш… Да, това имах предвид, като казах, че искам да усещам душата на творците и да откривам почерка им в детайлите…

За тези от вас, които следят блога ми, не е тайна, че съм запленена от всичко, което доц. Гаров и проф. Цветков правят. Казвала съм го и преди: когато те двамата танцуват, аз се чувствам отлитаща висооко високо над планината и принадлежаща на света тук долу, Едновременно!

Нямах представа обаче, че те могат да научат други хора да ме карат да се чувствам така. Това е „почеркът“, за който говорех. И да, пристрастна съм, но то е само защото те го направиха ПАК!

Та, споменах ли, че беше ГРАНДИОЗНО?

Тези снимки са си мои, но в страницата на „На Мегдана“ има наистина уникални фотографски попадения!

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 10:27 PM EET

No Comments »

May 10th, 2018

Крушката

„Крушата не пада по-далеч от дървото“.

Сигурна съм, че сте чували този израз и съм почти сигурна, че също като мен не го харесвате. Ами, то няма нищо за харесване. Народът ни е доказано талантлив в това да придава негативен смисъл и звучене на почти всеки израз и всяка поговорка…

Аз обаче, днес с удоволствие ще „счупя“ негативния смисъл на този израз и ще ви кажа, че съм щастлива и горда от това, че Крушката не падна далеч от Дървото 😊

Мойта Крушка от няколко дни си има блог със звучното име ThatBlonde и е въодушевена и ентусиазирана 😊

Аз ѝ пожелавам вдъхновение, а вие – марш да четете и да се учите да се гримирате 😊

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 6:40 AM EET

5 Comments »

May 1st, 2018

Градът, в който са родени приказките за принцеси

Знаете колко съм любопитна и знаете, че искам да знам всичко, ама съвсем всичко, включително  защо облаците не падат на земята, въпреки че са пълни с тонове вода, колко тежи свободата и кой измисля приказните същества… На тези въпроси вече имам отговорите, но наскоро открих отговор на незададен въпрос (няма нищо по-удовлетворяващо от това отговорите да те намират сами!).

Преди няколко дни, не съвсем очаквано и съвсем не за дълго, попаднах в Града, в който са родени всички приказки за принцеси, рицари, дракони и други приказни същества, даже не съвсем прелестните такива.

Градът е тих, малко бавен, леко скучен, но непретенциозен, хем спрял във времето, хем намиращ се някъде напред в бъдещето…

Хората – несъвършени, но спокойни, фонтаните – грозни, колите – електрически, освен тези, които са нахално спортни, трамваите – футуристични за някои, за мен – забавно цветни, автобусите – опасно бързи, знаците – шантави…

Нищо особено, нали, освен едно – накъдето и да се обърнеш виждаш последния ред на току-що измислена принцесешка приказка, която се опитва да се шмугне в някоя уличка, водеща към Долната земя, с надеждата да остане мистериозна и неразказана колкото се може по-дълго време…

Сигурно вече се чудите дали този град съществува наистина или е част от Фантасмагория? Съществува, съществува, даже си има абсолютно обикновено мъгълско име – казва се Люксембург!

Люксембург определено е градът, в който се раждат приказките за принцеси – в него има всичко, което й трябва на една хубава приказка – замък, придворна градина, тайнствени улички, розови дървета, черни гарвани (аз не бих ги пуснала в мойта приказка, но сега аз бях в тяхната), каляски, които в полунощ не се превръщат в тикви, река и мостове и много много зеленина…

А, забравих – има и Долна и Горна Земя! Горната Земя е широка, просторна, обширна, огромна…

Когато стоиш на Горната Земя, Долната земя ти се струва измислена, несъществуваща, нереална…

След това се качваш в стъкления асансьор и само след 30 сек поглеждаш обратно нагоре и си даваш сметка, че Горната земя е измислена и съществува само във фантазията ти, животът е тук – на долната земя, рицарите току-що завиха зад ъгъла, а драконите се забавляват да садят дървета по долните ръбове на Горната земя…

Люксембург ми даде още един непотърсен отговор и той е „2 дни”.

Най-много два дни ти трябват, за да се влюбиш в град!

Posted by LeeAnn as Пътепис at 10:33 PM EET

1 Comment »