Skip to main content.
July 20th, 2017

Небеса 02…

Има вечери, в които Слънцето държи да напълни душите ни с красота до краен предел и даже и още малко, за да е сигурно, че с тази прелест за душата ще изтласка вън от нея всички нагнетени умори и разочарования, празни надежди и очаквания и дори горчивината от не спазени обещания…

Да, наистина, всяко отпускане съвсем нормално започва с въздишка. Когато Небето въздиша, там се появява дъга…

И ако човек бъде така глупав, че дори за миг отклони поглед от Небето, на следващата утрин би казал, че няма нищо по-красиво от мимолетна дъга. Но ще сгреши, и тази вечер Небето бе решило да ни го докаже, като ни покаже цветове, за които дори нямаме имена!

И точно когато си помислих, че това е всичко, се появиха розови лентикулариси! А това е дори повече от най-многото, което дори и най-капризният облакосъзерцател може да си пожелае…

Чак тогава Слънчо се успокои, примигна с клепки като префърцунена госпожица, фръцна се и заспа 🙂

Posted by LeeAnn as Облаци at 10:31 PM EEST

No Comments »

July 14th, 2017

Небеса…

Понякога Слънцето отказва да се оттегли преди да е събрало всички въздишки на земните обитатели и да ги е превърнало в неповторим небесен пътеводител.

Днес Слънцето събра въздишките от умора и ги превърна в ефирни сиви плетеници…

Въздишките от любопитство и нетърпение запали с огнените си лъчи и освети с тях пътя към сбъднатото утре…

…а замечтано-влюбените въздишки превърна в розово-лилав бонбонен фондан и застла с него пътя към споделеното утре.

Въздишките на облекчение и удовлетвореност постла на пътя към щастливото утре…

Едва тогава, оставяйки земята обгърната в мечтателност и нежност, се оттегли и тихо заспа…

Posted by LeeAnn as Облаци at 10:17 PM EEST

No Comments »

July 7th, 2017

Почивен ден

Постановка на открита сцена пред Народен театър “Иван Вазов”: едно от най-вълнуващите театрални предизвикателства през тази година и определено любимо приключение за предстоящия театрален сезон.

Емоционално, вдъхновяващо, едновременно отпускащо и зареждащо. Храна за душата и удоволствие за всички сетива!

Хуморът на Камен Донев, който те разсмива, подвежда те да се смееш с цяло гърло и от сърце, и точно когато най-малко очакваш, те жегва болезнено право в най-уязвимото ти място 🙂 Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Култура at 7:34 AM EEST

No Comments »

July 3rd, 2017

Далеч от очите, далеч от сърцето…

“Далеч от очите, далеч от сърцето” – така, казват, работела Любовта. Не и за мен, не и към него!

Години наред не ми се отдаде възможност да се върна, но нито за миг не спрях да искам да бъда там!

Върнах се. Той беше там и ме чакаше. Усмихна ми се все едно никога не съм си тръгвала и ми прошепна: „Връщай се винаги през юни”.

Погледнах го, облян от първите слънчеви лъчи, и обещах да се върна. Отново. През юни.

Пирин е нещо, което не се изговаря на глас и не се гледа с очи. Да бъдеш „там” не е физическо състояние, то е по-скоро духовно и емоционално състояние, което можеш да споделиш, но само с хора, с които ти е приятно да мълчиш с часове.

Ако искаш да разбереш Пирин, трябва да го преживееш в тишина!

В Пирин, човешките мечти се прераждат в залези, а надеждите – в изгреви.

Пирин…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Пътепис at 6:00 PM EEST

No Comments »

July 2nd, 2017

Мечките в Белица (10 години по-късно)

Когато преди повече от десет години, за първи път посетих Парка за танцуващи мечки в Белица, си тръгнах силно емоционално претоварена – много тъга, много въпроси без отговори – толкова много, че десет години нямах никакво желание да се връщам отново там…

Върнах се едва наскоро и то само, за да не се деля от компанията, с която бях…

Трябва да призная, че изненадата ми беше повече от приятна и въпреки предварителната тревога, с която отидох там, си тръгнах по-скоро спокойна.

Паркът за танцуващи мечки в Белица е продължил да се развива – хората не само са запазили всичко хубаво, което видях тогава, но продължават и сега да го поддържат и развиват в грижа на мечоците и в услуга на хората, които искат да го посетят – асфалтираният път вече стига на два километра преди входа на парка, като последните два километра са горски път, но са абсолютно достъпни с лека кола. На всеки кръгъл час има екскурзовод, който ви превежда между обособените „мечешки зони” и ви разказва историите на мечките в парка, тяхното развитие, аклиматизация, поведение… Последната танцуваща мечка е пристигнала в парка през 2009 г., като от 2009 г. насам всъщност вече няма танцуващи мечки в България. Има обособена „видео зона”, в която прожектират филмчета за историята на мечките и парка – нещо, което бих спестила на децата по една проста причина – аз на себе си не мога да обясня човешката жестокост и самата аз не проумявам определени факти и поведения и така и не мога да намеря поуката, заради която бих предложила такова филмче на дете…

В момента, паркът приютява мечоци, които са пострадали в циркове или са били отглеждани в неподходящи условия, като паркът има амбицията да се превърне в спасително място за мечовци от всички съседни страни. Беседата е интересна и ненатоварваща, ако посещаваш парка за първи път. Но, ако като мен, отивате там предварително натоварени с багаж от миналото, в беседата не липсват разстройващи факти…

Но, каквото и да ви разкажат екскурзоводите, важно е да видите как изглеждат Меците 🙂

А те изглеждат наистина добре 🙂 Здравословно любопитни са към хората и вече не танцуват, когато чуят човешки гласове, което за мен е единственият валиден знак, че се възстановяват емоционално и се чувстват добре. Освен това, из парка могат да се видят и естествени бърлоги, което пък означава, че на част от тях дори им се завръщат естествените животински инстинкти.

Но! Колкото и да ме натоварва това място, бих завела деца там, защото това е най-доброто място, на което можеш да видиш истинска Баба Меца отблизо 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Пътепис at 3:46 PM EEST

No Comments »