Skip to main content.
January 31st, 2016

Ако мечтата ти не те плаши, значи не е достатъчно голяма

Това изречение ми се е забило в главата след последния ми разговор с един от Феноменалните ми приятели и обикаля там вече повече от месец.

Чудя се как да нарека този човек – дали „Човекът с големите мечти” или „Човекът-воля”, или „Човекът, който тича”… Но, както и да го нарека, той всъщност си е просто Краси!

В сравнение с описаните до тук други феноменални, може да се каже, че Краси е известен. Или поне в средите на тичащите хора е известен. Установих го, когато в разговор за маратон, исках и аз да изглеждам веща и небрежно казах: „Имам един приятел, който тича къде ли не… Доста е луд… Краси се казва…” Тук последва такава канонада от суперлативи по негов адрес, че се почувствах така, сякаш съм извършила грях, споменавайки името му така небрежно и на глас!

Да, за Краси Георгиев става дума! И започвам отначало!

Заглавието на статията е нещо, което Краси чува редовно от треньорката си – общо взето преди всяко следващо предизвикателство. А, уверявам ви, в света на Краси, предизвикателствата хич не са обикновени!

Трябва да си призная, че когато слушам Краси да разказва за преживяванията си по време на ултрамаратоните, не запомням нито една подробност от рода на „колко километра за колко часа”. Много повече запомням емоциите, които Краси излъчва, както и собствените си чувства. А след последният ни разговор, разбрах и защо човек, дори със способностите на Краси, не може да избяга от себе си – защото „себе си” не бяга след теб, а винаги идва насреща ти и колкото и дълго да си тичал, колкото и бързо да си тичал, колкото и далеч да си стигнал, в края на деня винаги срещаш себе си и оставате насаме. И тогава, най-важното нещо е, да харесаш това, което срещаш.

А отговорът на въпроса „колко километра за колко часа”, винаги е: „много километри за малко часове”. И ако добавите една от следните подправки: арктически студ, сахарска жега, назъбен терен, джунглата на Камбоджа, племето Масаи, можете сами да си „сглобите” списък с ултрамаратоните, в които Краси участва. Е, разбира се, има неща, които ме впечатляват повече от други, като например разказът на Краси за песента на монасите в камбоджанската джунгла, но тази статия няма да е преразказ на това, което така или иначе можете да намерите из Интернет.

Иска ми се тази статия да е разказ за търсенето…

Краси не е бил бегач цял живот. Първо е бил психолог, като съвсем закономерно си е мечтаел да бъде следващият Фройд. Онова дразнещо усещане за липса, обаче, му е показало, че това не е неговото Нещо. А човек може да бъде щастлив, само ако намери своето „нещо” – каквото и да е то.

Така търсенето завежда Краси в кухнята 🙂 И Краси започва да готви… Особеното за Краси е, че при него нищо не е просто и обикновено – каквото и да прави, го прави по най-добрия възможен начин и задължително го превръща в наука! Същото се случва и с готвенето – от простото „миризмите, вкусовете и цветовете в кухнята ме завладяха, давайки ми възможността да сътворявам нещо с двете си ръце”, до „диетолог на Английските национални отбори по хандбал, синхронно плуване, американски футбол, футбол, тенис и други”, което е доста встрани от „обичам да готвя” 🙂

Едно от нещата, които най-много харесвам в Краси е, че той е безобразно скромен! Дори разказът му за маратона 800 км (за 18 дни) в Северния полярен кръг, със ски и снегоходки при температури до -40 градуса, от неговата уста звучи… просто и изпълнимо. (Да не забравя да спомена, че ако искаш храна, вода или нещо друго – си го теглиш сам в шейната, в която е и палатката, в която спиш на въпросните -40…). Трябва ти малко време, за да го смелиш, да осъзнаеш, че на -5 ти вече мрънкаш заради студа, а на първите 10 см сняг – и заради снега 🙂

При Краси няма междинни състояния – всичко е или-или! – с каквото и да се захване, не спира, докато не го докара до граничните му стойности и състояния 🙂

В животът, който живеем ние, това би му пречело и би го правило нещастен. Но за животът на търсач, такъв, какъвто го живее Краси, това вероятно е най-полезното му качество – иначе не мога да си представя какво би те накарало да разпъваш границите на човешкото си съществуване. Отговорът, който Краси дава, идва от животът му на психолог и гласи: „да изуча границите на човешките възможности”. Скромен и неудовлетворителен отговор, Краси 😉

Няма нужда да ви казвам, че Краси е изключително земен човек! Тук е мястото да спомена, че всъщност летенето ни събра 🙂 И не, не е конфликт на измерения, защото само от земните хора стават добри пилоти. (вятърничавите като мен, предпочитат да се возят 😉 ) Тогава Краси планираше участие в някакъв вид биатлон или триатлон, който предвиждаше летене, тичане и още нещо. Мисля, че това предизвикателство все още предстои 🙂

Друго предизвикателство, което вярвам предстои, е „обиколката на София”, която Краси от доста време мечтае да направи. Преди 5 години това се оказа невъзможно за организиране. Сега, обаче, предвид факта, че бягането набира все по-голяма популярност в България, си мисля, че времето за сбъдване на тази мечта наближава 🙂

Четейки за Краси, сигурно си мислите, че няма нищо на света, което да може да го изплаши, но грешите. Има нещо, което го плаши и то е една от следващите му големи мечти 🙂

Търсенето го завежда в едно училище и го среща с деца от 2ри клас. Трябвало е за 1 час да им разкаже за пътешествията си, за спорта, за невероятните страни, които е посетил, за трудностите, които е преодолял. Малчуганите, обаче, са били толкова впечатлени и са имали толкова много въпроси, че срещата е продължила 3 часа и половина. Който е говорил пред деца знае, че това е една от най-емоционалните и най-отблагодаряващи се аудитории, пред които можеш да имаш щастието да говориш. Такова преживяване се помни цял живот – то не само те зарежда с енергия и идеи, но придава смисъл на всичко, с което си се захванал. И ти помага да намериш отговори на въпроси, които дори не си се осмелил да си зададеш!

Сигурна съм, че точно така се е почувствал и Краси и така се е родила следващата му „плашеща” мечта: да напише книга за приключенията си на бегач, която хем да разказва за различни държави на достъпен за децата език, хем да ги запали да спортуват, хем да ги научи да търсят и изследват, хем да им покаже колко силен може да бъде човек, стига само да поиска!

Сега, когато тази мечта е изречена на глас, вярвам, че вече е направила първата крачка към сбъдването си!

Успех, Краси!


Photo Jan 19, 15 38 27

Photo Jan 19, 10 56 22 PM

Photo Jan 21, 1 17 00 PM

Photo Jan 23, 7 11 32 PM

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 12:36 AM EEST

5 Comments »

January 21st, 2016

10 години LeeNeeAnn!

Знам, че няма случайни неща и вярвам, че всяко нещо, което се случва на човек, има точно определен смисъл и влияе на всички наоколо, дори да не го разбираме в момента – смисълът по някое време се връща при теб и ти се отблагодарява.

Когато преди 10 години започнахме да пишем LeeNeeAnn, аз започнах да си задавам въпроси от рода на „Има ли смисъл?“, „Това помага ли на някого изобщо?“, „До кога има смисъл да пиша?“ и хиляди от този род.

Хората преживяват кризи на смисъла, защо блоговете да не ги преживяват, след като биват списвани от хора?

Вярно, 10 блог-години звучат повече от 10 човешки години, но то е само защото са 90% концентрат 😉 – съдържат само най-наситената част на човешките ни емоции и преживявания! И в това се крие смисълът!

Тези дни се случи („случайно“) така, че получих отговор на въпросите си от последните 10 години! Оказа се, че частичка от нас е докоснала много хора и ги е свързала с нас по начин, по който ние дори не подозираме.

В последните десетина дни, доказателствата за това буквално ме заливат отвсякъде – от познати, които преди не са считали за нужно да споменават блога и включително от непознати, които помнят неща, писани преди девет години и които ми разказаха за преживяванията си, свързани с тях…

Знам, че последното звучи мъгляво и не го разбрахте, но вярвам, че ще разберете следващото:

LeeNeeAnn днес става на 10 години и това е едно добро начало!

Dachy


In & Yan ...

the cakes ...

the magnificient three ...

another three ...

no title yet ...

the fan club *-)

a three graces ...

one more graces ...

and much more graces ...

the better part ...

SONY DSC

the three musceteers and d'Artagnan ...

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 10:15 AM EEST

20 Comments »

January 20th, 2016

До Мюнхен и назад

Обичам театъра! Обичам да съм близо до актьорите, да виждам лицата им до последната гънка, да усещам и поглъщам всяка тяхна мимика, сякаш всичко, което се случва там, на сцената, се случва единствено и само заради мен и никой друг не съществува.

Обичам да наблюдавам и да си задавам въпроси и винаги съм се питала каква ли е мечтата на актьора. А на режисьора?  За какво точно служи продуцента?

Представям си, че ако съм актриса, най-голямата ми мечта би била, да си имам режисьор, който да прави постановки само за мен!

От друга страна, пък съм си представяла, че ако съм режисьор, ще си поставям каквото на мен ми харесва и аз сама ще си избирам актьорите – ще работя с тези, които освен, че ще ме слушат и ще изпълняват хрумките ми, ще се забавляват заедно с мен в работата!

Тази монета има и трета страна – искам да имам сцена! Да си каня на нея любимите актьори и те да играят за мен!

Шашави мечти, ще кажете, и ще сте абсолютно прави, но „шашави“, все още не значи „невъзможни“! Тази мечта се оказа съвсем възможна и даже – Сбъдната!

В тази мечта, всичко започва не отдавна, някъде в средата на декември, когато трима мъже се срещат на една пейка в един парк и започват да мечтаят – знаят какво искат, знаят как, но не знаят кога и къде. Намира се кой да им повярва и да ги подкрепи (тук, освен мъже, се включва и една добра фея) и „кога“ и „къде“ изчезват като неизвестни!

И потеглят! За Мюнхен…

Всъщност, „До Мюнхен и назад“ е спектакълът – сбъдната мечта.

Ролите в мечтата:

Режисьор: Стефан Спасов

Актьори: Александър Митрев, Божидар Попчев

Продуцент: ЧАНОВЕ и приятели (Миленка (добрата фея) и Коцето)

В главната роля: Мое Величество Зрителят

Представете си сега как тези въодушевени и вдъхновени приятели си построяват сцена (както каза Сашо – „Тук сме си вкъщи“), как си поставят спектакъл и как си го изиграват от цялото си сърце и душа! И докато Сашо и Божидар владеят сцената и нас, Коце и Стефан излъчват едновременно нетърпение, вълнение и притеснение. А Миленка, вместо да гледа сцената, гледа Наше величество зрителя и се чуди какво ни се мъти в главите 🙂 И знам, че това няма да се промени, без значение дали спектакълът се играе за първи или за стотен път (Винаги си личи, когато правиш нещо от душа 😉 ). Това е подправката към магията, част от рецептата за мечтата. Ако това липсваше, ястието щеше да е студено и да нагарча 🙂

Гледах до „Мюнхен и назад“ на генерална репетиция на 18.01.2016 г. Знам, че спектаклите се развиват във времето, порастват като човеците в тях, но тази постановка си е родена пораснала! Сашо и Божо са уникални актьори. По едно време Сашо наистина приличаше на умрял!

Няма да ви разказвам сюжета – името не може да бъде по-точно и напомня достатъчно за  неволите на балканските субекти-гурбетчии по Европата. А хуморът – умел, премерен и тънък-тънък, та чак ти реже душичката на моменти, и хем се смееш, хем ти се доплаква. И си благодарен, че си тук и сега, защото никой не ти е казал, но ти си знаеш – тръгнеш ли срещу себе си, връщане назад няма! Нищо, че Мюнхен изглежда близо!

Благодаря ви, приятели, че имам възможност да съм част от тази мечта!

~~~~~~~~~~~~~

За дати на представленията, следете сайта на Чанове или купете online.

Спектакълът се играе на новооткритата камерна сцена в Хоротека – Клуб на Хорото, подлеза на НДК.

За резервация на билети:

088 769 40 58, Костадин Господинов

poster1

Posted by LeeAnn as Култура, Мисли и чувства at 9:47 AM EEST

1 Comment »

January 9th, 2016

Терзанията на Л.

Отново бяха празници и противно на общата нагласа, Л. не харесваше тези периоди. За него това означаваше огромно, непосилно напрежение.  От години той бе свързан с П. във всички възможни смисли и всеки път историята се повтаряше. Коледа минаваше, после Нова година, Ивановден идваше неусетно и докато П. се забавляваше, Л. се напрягаше все повече и повече. Единствените мигове на спокойствие, Л. споделяше със съ-обитателите си, но те не можеха да го разберат, защото за тях празниците бяха време за почивка. Чудеха му се на мрънкането и оплакванията. Липсата на разбиране, не правеше живота на Л. по-лек. Той се чувстваше напрегнат, изтерзан и вехт. Мислеше си колко му е писнало всичко и обмисляше да скъса с П. Във всички възможни смисли. Заплаши го, че ако изяде още само един фъстък – къса и си тръгва. П. не чу и изяде не един фъстък, а цяла шепа, парче баклава, 3 ореховки, торта с лешници и 2 парчета баница, в търсене на късмети. Чашата преля… Ластикът на празничния Панталон се скъса, но той не разбра.

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки at 5:40 PM EEST

No Comments »