Skip to main content.
October 31st, 2015

Отново влюбена…

Още преди да започна да летя, когато не се бях отделяла от земята дори за секунда, бях почти убедена, че едва ли има нещо, което би могло да се сравнява с летенето.

Когато започнах да летя, напълно се убедих, че нищо Нищо НИЩО на земята не може да ти достави усещанията, които изпитваш във въздуха – усещането да си нищожен, но значим, свободен, но в безопасност, сам, но част от Вселената – такива усещания може да ти достави само полет с парапланер. Топката в стомаха, която се лута между слабините и гърлото ти, въздухът, който се движи около теб, но повече вътре в теб и следва всяко твое издигане и спускане, страхът, който се материализира под формата на здрав разум и чистата лудост, която оглася простора…

И адреналинът. Адреналинът, който те дрогира до загуба на ориентация и координация…  И отварянето на всички сетива едновременно, за да можеш да обработиш всички измерения, в които съществуват емоциите ти. Това може да ти достави само летенето. Или ако трябва да съм напълно конкретна – SAT-овете и Wingover-ите… 😉

До преди 3 часа бях убедена, че нищо Нищо НИЩО на земята не може да ми достави такива усещания. Но грешах.

Има някой, който може само за един час да те дрогира до загуба на ориентация и координация за дни напред…

Той е изящен! Всяка извивка на тялото му подчертава характера му. Силен, мощен и завладяващ! И най-лекото твое докосване, събужда зверовете в него и го кара да реве с все сила, докато се подчинява на волята ти. Гласът му потича в тялото ти през пръстите ти, през кожата ти, лута се в стомаха ти… А ти се питаш имаш ли воля да спреш…

Той обича пътя! Жив е на пътя! Реагира като ранено животно на всяка драскотина, на всяка неравност… Плашещо жив! Оставя зад себе си есенна вихрушка… А ако му дадеш равен път – той го прегръща, потъва в него и ти вече не можеш да спреш…

Педалът на газта впръсква в мозъка ти толкова адреналин, колкото и бензин в двигателя!

Той обича пътя. Аз съм влюбена в него.

Той е Мустанг.

DSC01027 - Copy - Copy

DSC01036 - Copy

Posted by LeeAnn as Екстремно, Мисли и чувства at 7:35 PM EEST

No Comments »

October 25th, 2015

Пътят към края на света минава през Ада

По пътя към Ада, on the Highway to Hell, можеш да срещнеш истински мъже – силни, устойчиви, упорити, железни!

Мъже, които не знаят точно къде отиват, но знаят накъде и защо са тръгнали.
Мъже, за които не е важно пристигането, а е важно пътуването.
Мъже – железни Железни – със сертификат 😉

Тази публикация първоначално беше замислена като най-обикновен преразказ на разказа за едно обикновено пътуване до края на света и обратно на един обикновен човек с обикновен мотор.
Слушайки разказа му обаче, се оказа, че в тази история няма нито едно обикновено нещо и няма как да остане „просто пътепис”.

Едва ли ще мога да ви преразкажа всичко, защото за голяма част от пътя, снимките говорят повече от думите. Ще се опитам да ви преразкажа основното и най-вече това, което впечатли мен 😉   

Трябваше ми време да осъзная чутото и видяното и да се опитам да разбера кое ме впечатлява повече: дали това, че човекът каза „ще го направя” и го направи (голяма рядкост напоследък, повечето само говорят), или това, че постигнатото от него за мен е дааалееч отвъд физическите ми възможности, или това, че е бил на мястото, на което слиза богът на гръмотевиците, когато иска да посети смъртната си земна любима, или това, че успя да стигне до там с мотор, или може би най-вече това, че привидно е най-обикновен човек, ама толкова обикновен, че чак се казва Петър!

Отдавна ми се въртеше в главата идеята за това пътуване до Nordkapp, но нямах кой знае каква подготовка – четох пътеписи из интернет – къде се спи, къде се кара – та, имах само що-годе някакъв план. Планът, естествено се размести, защото закъснях с тръгването с два дни, а крайният срок си остана същия. Но пък имах малко запас от време, защото веднага след това предстоеше семинара на Чанове, закъдето можех да закъснея малко.

На отиване се очертаваше да карам главно по магистрали. Магистралите принципно са скучни за шофиране, не само за моторджийте, защото са монотонни и притъпяват вниманието. Затова реших да използвам тази монотонност като предизвикам границите си и се опитам да направя един моторджийски сертификат. Сертификатът се издава от Асоциация Iron butt, носи нейното име и има различни категории за постигане – например най-малкият сертификат се дава, ако изминеш 1600 км за 24 часа, а аз реших да направя следващия: 2500 км за 36 часа. Това означава – паля машината в София и гася в Халмщад, Швеция. Така и направих: София – Сърбия – Унгария – Словакия – Чехия – Германия – Дания – Швеция).

the road

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 2:49 AM EEST

4 Comments »

October 22nd, 2015

Феноменалните!

Аз съм щастлив човек и имам късмета да познавам феноменални хора! Някои от тях ме вдъхновяват, други ме изумяват, трети ме впечатляват, на четвърти дълбоко се възхищавам, а пети просто ме радват.

И всички те са обикновени хора и на пръв поглед човек дори не подозира за феноменалната им природа.

Имам за приятел човек, който шие дрехи за стените у дома…

Също човек, който стигна с мотор до края на света…

И друг, който…

Мисля, че е време да започна да ви разказвам за тях и мисля, че те определено заслужават нова категория с името „Феноменалните!“

Очаквайте с нетърпение 🙂

Posted by LeeAnn as Феноменалните! at 11:46 AM EEST

6 Comments »

October 13th, 2015

„Софийска лудост“ празнува

20151010_173629

… или „Ако можеше да бъде разказано, нямаше да бъде написано!“

Какво празнува ли? Не е рожден ден. Важното е, че организацията беше тайна.

Толкова тайна, че чак хората от рецепция бяха забравили за нея и се опитаха да се издънят…

Толкова тайна, че чак мястото на празника бе обгърнато в истинска природна мъгла (за разлика от натуралните мъгли, които пристигнаха за празника 😉 ).

Толкова тайна, че на „Софийска лудост“ им се наложи да се нанесат тихо. Ама тихо ТИХО – със ситни тихи стъпчици, БЕЗ да говорят и гледайки в земята, поддържайки мита, че ако ти не виждаш и теб не те виждат 🙂

За щастие, това остана единственият неразбит мит в тези 40-50 часа…

За сметка на това, митове от рода на „Няма живот след 40“, „Белите вече не могат да скачат“, „Някои не-рожденички рокли не обличат“ и най-вече „Три дни ИХУ и после тихо!“ бяха завинаги развенчани с гръм, трясък и Миле Китич.

Особено последният мит, който в този случай звучи като „5 минути тихо и после 3 дни ИХУ!“.

Защото ТИХОто определено не е нашето състояние и определено няма общо с това имаш ли глас или не 😉 – защото както „една птичка пролет не прави“, така и „един пресипнал по-тихо не прави“! 🙂

И няма как да е иначе, при положение, че на едно място са се събрали най-шарените, най-шашавите, усмихнати, танцуващи и пеещи човеци на света! 🙂 🙂 🙂

 

Posted by LeeAnn as Народни танци, Реалността at 6:23 AM EEST

No Comments »

October 6th, 2015

Подарявам ви спомен!

Винаги съм обичала да съзерцавам облаците, да потъвам на меко в тях, да пътувам с тях и да се променям с тях. Като се загледам в облаците, сякаш ме обгръща топлина и спирам да усещам околната температура. Е, не всички, разбира се, ми създават чувство за уют и топлина – само тези, в които обичам да потъвам и да се отнасям 🙂

Винаги съм обичала да снимам облаците. Колкото и последователни кадъра да направиш – две еднакви снимки на един и същи облак няма, та какво остава за два еднакви облака. Затова харесвам облаците – те са красиви, непостоянни и са в непрекъснато движение. По-живи са от всичко наоколо! И толкова много приличат на хората! Или пък хората – на тях, още не съм решила 🙂

Имам хиляди снимки на облаци и за всяка си спомням кога и как е била направена, къде съм била и какво съм усещала тогава. Така, покрай облаците, имам хиляди красиви спомени, които мога да извикам когато си поискам!

DSC01011

Когато слънцето нагрява земната повърхност, въздухът над нея се затопля и полита нагоре.

Ако това продължи достатъчно дълго и няма вятър, който да разпилее топлинката, тя се групира и срещайки умерен и спокоен по-студен въздух, започва да кондензира и да се превръща в бях пух.

Ако тази топлина е все по-силна и това издигане продължи още по-достатъчно дълго, облакът расте във височина и има всички предпоставки да се превърне в дъждоносен облак, а даже и в градоносно-буреносен – зависи от температурния градиент, който ще съумее да развие в себе си.

Ако топлината, обаче, срещне непробиваем плътен студен слой въздух, тя няма друг избор, освен да избяга настрани и да продължи да навива пухени къдрици.

Това, в комбинация с оскъдната светлина на смрачаване и последната ласка на залязващото слънце, превръщат този облак в един от онези спомени, за които ви разказах преди малко 🙂

Подарявам ви спомен!

Posted by LeeAnn as Облаци at 9:43 PM EEST

2 Comments »

October 4th, 2015

Водно конче…


DSC00905

Това е най-търпеливото водно конче, което някога съм виждала.

Първо ме изчака да се приближа достатъчно, след това ме изтърпя да се наместя, така че да не цопна в Арда докато се заплесвам по него, след това изчака да пробвам всички режими на фотоапарата, докато реша как точно ще го снимам и накрая, когато прецени, че „стига толкова” – разпери крилца и отлетя 🙂

DSC00907

 

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 3:20 PM EEST

4 Comments »

October 2nd, 2015

Пътят… (02)

Можеш да изминеш всеки път.
В повечето случаи е достатъчно
просто да тръгнеш…

Навреме.

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 12:10 AM EEST

No Comments »

October 1st, 2015

Състояние на полет

Винаги съм казвала, че Летенето е най-вече състояние на духа – едно такова специфично,
даже завеяно, много ясно разпознаваемо, лишено от ограничености и граници…

Физическият полет само допълва и подхранва летежа на душата.

А моята душа си е летлива по рождение – подхвръква всеки път когато срещне усмивка,
когато види красиво цвете, чуе добра дума, изиграе хорце, открие хубава книга,
огнен залез, топъл изгрев, приятелски жест…

И, в ден като днешния, празнува безкрайните възможности за полет и очарователната буквалност на израза “с глава в облаците” 😉

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Парапланери(зъм) at 12:43 AM EEST

No Comments »