Skip to main content.
January 27th, 2015

40 до 40: връчване на отличията

chanove 2

За втора поредна година, Дарик радио представи своя проект „40 до 40“, чиято цел е да разпознае и отличи успешно реализирали се млади българи на възраст до 40 години, останали встрани от медийния интерес. Проектът до някъде прилича на състезание – всеки свободно може да номинира кандидат (допускат се и групови номинации), след което престижно жури избира тези 40 кандидатури, зад които счита, че стоят българи, които са „креативни, иновативни, успешни, смели, търсещи новото, създаващи, развиващи България“. Тук състезанието свършва и всички отличени стават членове на „Клуб на визионера” – общност на всички отличени във всяко следващо издание на проекта „40 до 40″.

„Клуб на визионера” насърчава споделянето на знания, умения, опит, нови идеи и цялостна визия по теми, свързани с развитието на бизнеса и обществото в България. Съвместно с Дарик, членовете на клуба организират свои срещи и радио дискусии за споделяне на визии по значими теми и генерират конкретни решения. Някои от темите на дискусиите са: Образование, Предприемачество, Изкуство, Информационни технологии, Социални иновации, Архитектура.

Тази година, сред отличените бяха и хореографите-създатели на клуб по български народни хора „Чанове“, Милена и Костадин Господинови.

Журито ги избра сред 230 номинации, защото те, по думите на Константин Вълков, Програмен директор на Дарик радио, са от хората, които „променят страната, в която живеем и работим, те са с пламъче в очите, готови за експерименти, пълни с идеи… Те са истинските иноватори. Те вдъхновяват. Те движат колелото напред…“

Отличието идва в много специална за Милена и Костадин Господинови година – годината, в която клуб „Чанове“ става на 10 години – и е свидетелство за неизчерпаемата им енергия и безкрайна любов към българското. Това е отличие, което казва „Продължавай напред – има смисъл!“, защото общественият отзвук и признание е една от малкото награди, която насърчава творците да продължават да търсят и да постигат.

А постигнатото от Милена и Костадин за тези 10 години не е никак малко:

В началото на 2005 г. създават клуб по български народни хора “Чанове” с желанието да дадат възможност на повече българи да се докоснат до автентичните български хорà. Сега клубът има школи в осем български града – София, Варна, Бургас, Русе, Пловдив, Стара Загора, Елин Пелин и Чирпан.

През 2006 г. провеждат първия „Семинар по български народни танци“ и оттогава инициативата е ежегодна и събира българи от всички краища на страната.

През 2007 година създават първия по рода си видео „Самоучител по български народни танци”, в който представят 20 от най-обичаните български хора от всички фолклорни области на България.

През 2008 г., заедно с Хоро БГ, успяват да съберат на една сцена най-добрите фолклорни ансамбли на България в спектакъла „Класиците на българския танц“, за което са отличени със „Специална годишна награда за култура и изкуство“ на 13ти ежегоден „Салон на изкуствата“.

Отново през 2008 г. и отново с Хоро БГ поставят началото на традиционния общобългарски събор на любителите-хороигралци „Празник на хорото”, който се провежда в Албена.

През 2009 година реализират втора част на „Самоучител по български народни танци”, като представят още 20 популярни български хорà.

През 2010, по случай петата годишнина на клуба, създават първото българско фолклорно онлайн радио “Чанове”, което свири само българска народна музика.

През 2011 година, отново в партньорство с Хоро БГ, създават първата българска Хоротека – денонощна фолклорна дискотека „Клуб на Хорото”.

По това време вече клубът има школи в осем български града и през залите за репетиции месечно минават по повече от 2 000 души.

През 2014 г., едновременно в пет града, стартира следващата успешно реализирана инициатива на Милена и Костадин, която се нарича “Клуб по балкански народни танци”. Въпреки, че в групите по балкански танци се изучава автентичен фолклор от съседните ни държави, те отново са насочени към българите и към българското, защото както споделят Милена и Костадин „за да си припомним колко силен е бил в годините и колко силен продължава да бъде българският дух, трябва да опознаем неговите корени, в цялата им многоцветност и сложност, защото „за да си тежи един камък на мястото“, той трябва да знае съвсем точно от къде произлиза и как се е развивал, повлиявал и променял в годините“.

Церемонията в чест на отличените във второто издание на проекта “40 до 40” се състоя на 21 януари 2015 г. на „върха на света“ – 19-тия етаж в Infinity Tower. Съвсем закономерно, на церемонията присъстваха „всички 40 вдъхновяващи, иновативни и смели млади хора от второто издание на проекта “40 до 40”, но истинска изненада за Милена и Костадин бе връчената им от Нестле България благодарствена грамота, която гласи: „Нестле България ви благодари за креативността, борбения дух и неспирната енергия, с които намерихте начин българските народни традиции и фолклор да бъдат съхранени!“.

_CVS_Darik_20.01.15_5

 Милена и Костадин приемат отличието на „40 до 40“ с радост, гордост и отговорност,
но го считат не толкова за признание за минал успех,
колкото за стимул и вдъхновение за нови търсения и постижения.

Успех, Миленка и Коце!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Народни танци at 4:44 PM EEST

No Comments »

January 26th, 2015

Приказка за страхлива принцеса, умен принц и … (още нещо), част 2-ра

(началото)

И тръгнал принцът на път… Плавал, плавал, плавал и когато стигнал на най-дълбокото място в най-далечното море отвъд хоризонта, корабът ненадейно… потънал…

(е, спокойно де, нали знаете, че приказките за принцеси никога не свършват толкова … просто 🙂 )

… та, корабът потънал, с целия екипаж (който също бил от принцове, но малко по-неумни от нашия, то вероятно затова и кораба потънал, ама нейсе, нали приказката е за друго)

… та, корабът потънал с целия екипаж и всички чували на борда. Чувалите, понеже били оплетени от водорасли, морска пяна и русалска песен, веднага щом се почувствали в свои води, се разпаднали и топчетата се разпръснали свободно във водата…

И се случило нещо много интересно – досега никой не си бил давал сметка, че всички риби в морето били …АБСОЛЮТНО еднакви! Е, то вече било късно за такава сметка, защото след случая с изпуснатите чували, моретата и океаните вече не са същите!

И понеже рибите били колкото любопитни, два пъти по толкова лакоми, започнали да лапат и да гълтат топчетата, изваяни от принцесешки страхове…

Рибите, които глътнали топчета от глупав син страх, станали глупави и безгрижно сини (…просто плувай, просто плувай, просто не спирай, плувай, плувай…)

Рибите, които глътнали топчета от шарен смешен страх, станали риби-клоуни и оттогава досега не спират да забавляват морските дълбини…

Рибите, които глътнали топчета от странен страх, станали мнооого странни риби, а за тези, които лапнали топчета от страшен страх, дори не ми се разказва! Те се превърнали в най-страшните страшилища, които морето е виждало, на понеже, все пак, в топчетата страшен страх имало и малко от добрината на принцесата, тези страшилища и до ден днешен през половината време са на диета и си повтарят „рибите са приятели, не храна“ 🙂

Покрай забавлението с рибите, вероятно забравихте вече за принца? Е, аз не съм…

Умният принц, заедно с не много умните си събрята, също потънал с кораба, уж ненадейно… Но, чак когато корабът потънал, принцът разбрал, че мястото съвсем не е случайно и че там наистина живеят дълбоко потопени всички човешки страхове, без човешки нос да се е потапял там преди. Но, освен човешките страхове, там живеели, също така дълбоко потопени, и забравените човешки желания. Те приличали на малки парченца синя жарава и сияели толкова силно, че рибите ги отбягвали. Принцът бил привлечен от красотата на малките искрящи топчици и протегнал ръка към тях. Противно на очакванията му, те не побягнали и той си хванал едно парченце синьо желание. Стиснал го в ръка и… желанието мигом се сбъднало…

То било желание на малко (тогава) момче, което искало да бъде свободно, да плува като рибите и да помага на хората. Когато принцът стиснал желанието в ръка, той и неговите приятели не_толкова_умни принцове, се превърнали в… делфини.

Делфините заплували обратно към замъка на принцесата, омагьосани от вълнение и изпълнени с желание да й разкажат за всеки миг от цветното си пътешествие, като по пътя си не пропускали да помогнат на нито един човек в беда или да си поиграят с всяко малко момче или момиче, протегнало към тях ръка, а най-вече не пропускали да скъсат всички мастилено зелени чували от водорасли, морска пяна и русалска песен, които се изпречвали на пътя им…  Е, понякога късали и тюркоазено сините чували, пълни с желания…

А принцесата… тя, въпреки че все още се надява принцът да се върне, някак разбрала, че той успял да изхвърли страховете, събрани от хората. Затова пребродила всички реки и морета, докато се научила да плете мастилено зелени чували от водорасли, морска пяна и русалска песен, които да раздава на хората.

Така, след като хората се научили да не се страхуват и да се справят със страховете си, всички в царството заживели щастливо до края на дните си…

… или поне така си мислели…

😉

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 7:33 PM EEST

7 Comments »

January 24th, 2015

Приказка за страхлива принцеса, умен принц и … (още нещо)

Имало едно време една принцеса, която освен че била умна, разумна, прелестна и омайна, била и много добра и благородна (естествено, нали е принцеса). Тя обичала да пътува из царството и да среща най-различни хора. Срещала странни хора, срещала и страшни хора, срещала смешни хора, срещала и глупави хора и макар на пръв поглед всички те да били различни, всички те имали нещо общо – даже две общи неща – харесвали принцеси и обичали да си говорят с тях и второ – всички те носели страхове. Смешните хора носели смешни страхове, страшните – страшни, глупавите – глупави и т.н. (схващате идеята)

Та, всички тези хора, обичали да си говорят с принцесата и да споделят с нея страховете си. Принцесата с радост им обръщала внимание и ги изслушвала, защото виждала, че след това те си тръгвали спокойни, уверени, усмихнати и умиротворени и в очите им нямало и помен от предишния страх. Това, което принцесата не знаела тогава, било, че като взимала страха на хората, тя ставала страхлива. И колкото повече страх взимала, толкова по-страхлива ставала. И още по-лошо даже – вече не можела да различи кой страх бил странен и кой страшен, кой смешен и кой глупав…

Така, лека-полека, принцесата започнала да се страхува, че ще започне твърде много да се страхува и от много страх в сърцето й няма да остане място за нищо друго, а както всички вие добре знаете, в принцесешкото сърце трябва да има място за приказни принцове, принцесешки приказки, турнири, любови и … шоколад, а не за страх…. И ако това беше обикновена приказка, никой принц нямаше да може да спаси принцесата, защото принцовете разбират от копия, битки и турнири, в краен случай от любов и някоя и друга билка, и в мнооого краен случай, част от тях знаят някои отговори на важни въпроси, но … страх… принц и страх – няма такава комбинация!

За щастие на принцесата, обаче, нашата приказка не е обикновена и точно когато принцесата започнала да се страхува, че няма да има кой да я избави от страховете й, се появил напет, силен, услужлив и … доста умен, впрочем, принц…

(мдаааам, принцесата не била срещала умен принц досега и си мислела, че те не съществуват, защото ако всички принцове бяха умни, нямаше да им се налага да основават КГБ, нито пък да искат лявата ръка на принцесата, нито пък щеше да се налага на принцесите да ползват ЧАР за убеждаване на принцове, нито щяха да ходят с цяла свита от придворни билкари, сладкари, смешници, мълчаливци… – един умен принц би си вършил сам работата, ама айде, това са прочетени приказки вече 🙂 )

Та, както казах, принцът се появил точно навреме, за да помогне на принцесата да се отърве от страхове, които била събрала с добрината си…

(трябва да призная, че и за моя изненада, принцът се оказал наистина умен… почакайте само да чуете какво посъветвал принцесата…)

Когато принцът се запознал с принцесата, станало нещо много странно – той не забелязал, че принцесата е умна, разумна, прелестна и омайна! (представяте ли си?!) Единственото, което забелязал, било че принцесата е … страшно странно смешна, но понеже бил умен (помните, нали!), веднага разбрал, че събраните страхове са превзели принцесата и са я променили. Принцесата се изплашила (много ясно, нали вече била страхлива!), че е изгубила всичката си прелестност и омайност, но той я успокоил, че те само са се скрили дълбоко и когато страхът си тръгне, те ще се върнат отново. Принцесата харесала това обяснение и била готова да го послуша за всичко (почти 😉 )

Принцът само това и чакал. Той я накарал да направи страха на топчета (нямам нищо общо, не знам защо на топчета) и да ги събере в чувал, оплетен от водорасли, морска пяна и русалска песен… (е, сега, от къде е взела чувала? – принцът го донесъл… Пропуснах ли да кажа, че доплавал с кораб? Да? Е, добре – Принцът Доплавал С Кораб!) Принцесата не чакала нито миг повече и извадила и от най-дълбоките кътчета на сърцето си всичкия страх, който намерила. И тъй като вече отдавна не било ясно кой страх е неин и кой – чужд, тя събрала всичко, което намерила…  Затова и топчетата станали най-най-различни – малки, големи, едноцветни, шарени, прозрачни, твърди, меки, леки, тежки… всякакви! И напълнила не един, не два, а цели три чувала!

Принцът събрал придворната си свита, натоварил страховете на принцесата и потеглил… Обещал й да ги изхвърли в най-дълбоките води на най-далечното море отвъд хоризонта… Принцесата не възразила… и принцът тръгнал толкова бързо, че никой не разбрал дали обещал да се върне…

(следва продължение)

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 6:41 PM EEST

43 Comments »

January 23rd, 2015

Опитвай…

Не спирай да опитваш – най-много накрая да успееш.
Движението е живот. Когато опитваш, се движиш…
Бездействието води към гибел

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 3:33 PM EEST

No Comments »

January 22nd, 2015

Мъжът на жена ми

Това е името на пиеса на хърватския драматург Миро Гавран, поставена от Мариус Куркински. Аз я гледах в „Сълза и смях“.

Посетих пиесата на 18 януари 2015 г. и до сега се колебах дали да напиша нещичко за нея или не? Колебах се, защото мнението ми не е ласкателно и не е положително във всичките му аспекти. Две неща ме убедиха да споделя: първото беше, че разглеждайки интернет намерих снимки, доказателство, че постановката се развива и някои неща са се променили във времето. Това означава, че екипът вероятно следи нагласите и мнението на зрителите и може би прави подобрения в пиесата. Второто е, че мненията в интернет са на двата противоположни полюса и обикновено са крайни – от „никога не съм се смял така“ и „страхотно беше“ до „много тъпа постановка“. Този тип мнения обаче по никакъв начин не допринасят за развитието на постановката, защото не съдържат никаква градивна информация. Затова ще се опитам да дам градивно мнение, от гл.т. на потребител J Дано има смисъл.

Как разбирам театъра? За мен театърът е преживяване, което е несравнимо с други преживявания – има своя цел, свое послание, свои изразни средства и въздействие. Затова мога да разбера и крайните мнения – една постановка или ти въздейства, или не, или те завладява – или не. Ако в ума си можеш да разделиш сценария от постановката и от актьорската игра, значи нещо не е наред и някой от тези три елемента е бил по-слаб от останалите. Магията на театъра е в точното смесване на съставките!

Това ми се случи с тази постановка.

Актьорска игра – безупречна – гледаш актьорите и си убеден, че играят себе си! Е, разбира се, който е почитател на Мариус Куркински, вижда почеркът му навсякъде и това допринася за удоволствието.

Постановка – също без забележки – като пространствено оформление, декори, осветление, сила на звука, чуваемост на актьорите в залата, видимост…

Сценарият… тук неудовлетворението ми е свързано с крайния резултат и не мога да определя от къде идва точно – от слаб сценарий, от загуби в превода, от темата, която (лично за мен) беше смешна преди 15 години… Който и да е фактора, обаче, мисля, че може да се овладее с обогатяване на речника на пиесата. С изтърканата тема мога да се примиря, но осъзнах, че очаквах повече като богатство на речта. С риск да прозвуча грубо, ще кажа, че речникът на актьорите бе доста простоват и даже под ежедневния запас от думи, с който разговарят хората ежедневно…

Оттук дойде и общото усещане за неудовлетвореност, защото аз ходя на театър, за да се обогатя, да чуя думи и изрази, които вече не са част от ежедневната лудница, а това ми липсваше.

Знам, че проблемът си е лично мой, защото съм отишла с големи очаквания, но постановката е на Мариус – с какви очаквания да отида?!

Posted by LeeAnn as Култура at 4:44 PM EEST

No Comments »

January 21st, 2015

Честит рожден ден, LeeNeeAnn!

Днес блогът ни стана на 9 години!

Първата мисъл, която ми мина през главата, когато Ники ме подсети, че имаме рожден ден, беше „Леле, наистина ли минаха 9 години!?“. Ами, да, наистина минаха!

После се замислих чий всъщност е поводът за празнуване – наш, че имаме блог; наш, че ви имаме вас, или ваш, че ни имате нас 😉 Скромността ми обаче реши, че празникът е общ и взаимен, защото ние/вие/блога, в това пространство, съществуваме в много тясна взаимна зависимост и нито едното без другите две, нямаше да е същото, ако въобще го имаше. Да не говорим пък, че без Григор, останалите три нямаше да са възможни и т.н., и т.н. 🙂

По едно време много ме сърбяха пръстите да направя една хубава дълга равносметка от рода на „от къде тръгнахме, пък къде стигнахме“ или „каква я мислехме, пък тя каква стана“, но реших да я оставя за десетата годишнина (отсега си запазете 21.01.2016 г. за равносметки на живо и ядене на торта 🙂 ).

Всъщност, аз си правя равносметка всеки ден и понякога отговорът на въпроса, който си задавам, ме спира да пиша… Въпросът е свързан с едно обещание, дадено в ден първи от съществуването на този блог – а именно – в блога да пиша само за красиви неща и той да пази само хубавите спомени, така че всеки да намира в него капчица розово, което да оцветява деня му…

Това намерение не се е променило и остава обещано за още една година. Пък, после – ще видим 😉 Ще се разбере на десетия рожден ден на LeeNeeAnn!

За много години, приятели!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 6:00 AM EEST

13 Comments »