Skip to main content.
February 25th, 2014

Последната нощ на Апостола

Това е името на спектакъл на ансамбъл „Българе”, представен в деня на 141 годишнина от обесването на Васил Левски. По правило, не съм привърженик на практиката да се чества нечия гибел и ако не ме бе привлякло името „Българе”, едва ли бих отишла. Но заложих на симпатията си към това, което „Българе” правят и не сгреших.

Спектакълът е  нестандартен – комбинация от актьорска игра, сценични ефекти и фолклор, съчетани с цел да бъдат пресъздадени определени исторически събития. И то не кои да е събития, а последните месеци от живота на Васил Левски. Това несъмнено е доста спорен и, бих казала, даже непознат момент от историята ни и вече 141 години от това продължават да възникват въпроси като „Кой и защо предаде Левски?”, „Защо Народът не освободи Левски по пътя към бесилото, когато се твърди, че е бил пазен от шепа заптиета?”, „Къде е погребан Левски?” и десетки подобни.

Спектакълът е построен интересно – редуват се „разговори” между Левски и съратниците му, в които Апостолът слуша безмълвен, със сцени на въстания и битки, пресъздадени основно чрез похватите на танцовото изкуство. Спектакълът има много силно изразена градация и много добър баланс – започва тежко, тъжно и потискащо и завършва с народното ликуване при посрещането на братушките, като актьорската игра и фолклорните интерпретации са в точното съотношение. Казвам „фолклорни интерпретации”, а не „народни танци”, защото народните танци са накрая, във „веселата” част на спектакъла.

2

Актьорската игра… Ролята на „съратниците” на Левски, част от които негови предатели, се изпълнява от Димитър Селенски. Признавам си, че чувам това име за първи път, но няма да го забравя повече. И впечатляването ми идва не само от факта, че човекът е добър актьор, а че текстовете на монолозите са също негови.  Именно тези текстове разказваха историята за последните дни и месеци от живота на Апостола и са най-добрият прочит на Левски, на който съм попадала до момента. Там, наслаждавайки се на превъплъщенията на Димитър Селенски и вниквайки във всяка негова дума, си дадох сметка, че от това, което сме учили в училище и чуваме да се върти в медийното пространство веднъж годишно, сме добили доста грешна и излишно величава представа за Левски. (друг въпрос е, че за щастие, това е един от малкото ни НЕотречени национални герои). В този спектакъл за първи път видях Левски като истински човек – със сила и слабост, изтъкан от противоречия, едновременно добър и лош – и ми стана близък и го приех за наистина възможен… И може би за първи път го харесах истински…

Posted by LeeAnn as Култура, Мисли и чувства, Народни танци at 3:35 PM EET

No Comments »

February 9th, 2014

Майстори на разказа

Вероятно след хвърлянето на първия поглед на публикацията, още при вида на тези две корици на едно място, сте се зачудили какво ли общо съм намерила, та да ги сложа заедно.

Общото е много просто – и към двете книги посегнах от чисто любопитство.

Имах желание да прочета повече от Деян Енев още от мига, в който неговата „Заложна къща” се оказа залог за успех на седмокласниците преди 6 години. Но така или иначе, на точните неща им идва времето в точния момент – така се случи и с „Българчето от Аляска” – появи се на хоризонта, отлежа на рафта и търпеливо дочака реда си.

Книгата съдържа, както подсказва и подзаглавието й, „софийски разкази” – кратки и човешки, от миналото и настоящето. Чувала съм и преди да наричат Деян Енев „майстор на разказа”, но сега си отговорих защо. Той разказва по много интересен начин – все едно сте се видели на спирката, но автобусът е дошъл бързо – ти си попил всяка дума от историята, която ти е разказал, и въпреки, че историята на практика е свършила, в главата ти продължават да се въртят варианти за възможни изходи и краища. Това всъщност ми допадна най-много в тези разкази – хем финалът е там, поставен от автора, хем се чувстваш свободен да поставиш свой собствен финал и сам да решиш каква да бъде съдбата на героите. Разказите са кратки – рядко надхвърлят 3 странички, но са толкова ярка картина на живота, че повече думи не им трябват. Част от възхищението ми се дължи именно и на краткостта – според мен, по-трудно се пише кратко – трябва наистина да имаш какво да кажеш, за да успееш да го кажеш с малко думи.

„Късметът на смотаняка” на Кърт Вонегът пък влетя с пълна газ и пререди доста книжни събратя, пак по причина моето любопитство. Вонегът винаги ми е действал като магнит на любопитството, но често съм посягала боязливо, защото не всичко, написано от него, ми понася 🙂 Страхувах се и тази книга да не се окаже тежка за четене и за преглъщане, но напразно. Книгата съдържа седем прекрасни разказа, някои дълги, други не, но всички с финал, различен от този, който се вихри в мислите ти. В един момент се улавяш, че четеш само, за да разбереш изненадата накрая. Дори няма и да се опитвам да описвам стила на Вонегът (не бих се осмелила), само ще ви препоръчам „Късметът на смотаняка” – чете се лесно, бързо и с голямо удоволствие, разказите не са тежки, но пък винаги ще познаете авторът им.

Приятно четене!

 

 

 

 

Posted by LeeAnn as Култура at 10:16 AM EET

No Comments »

February 6th, 2014

after the storm 03 …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 3:00 PM EET

2 Comments »