Skip to main content.
August 31st, 2013

Седми национален семинар по български народни танци “Чанове 2013”

Още когато тръгвах за семинара, даже още когато се записвах за семинара, знаех, че после ще трябва да разказвам за него. И то не само защото всички започват да питат как е било, а и защото и мен ме сърбят пръстите да разбуля малко мистерията около тайнствените семинари…

И както обикновено става в случаите, когато имам много за разказване, което не е много-много за разказване, като седна да пиша и не знам откъде да го подхвана. Затова спирам, давам си малко време за избистряне на главата от първоначалните нечленоразделни емоции и започвам от начало. Ама съвсем съвсем отначало…

Клуб „Чанове” е създаден преди осем години, а семинари по народни танци се провеждат от седем години насам. Семинарите са ежегодни, провеждат се през лятото на някое прохладно и красиво място и в тях могат да участват всички желаещи, независимо дали танцуват от пет месеца или от пет години: програмата е съобразена така, че да има за всекиго по нещо.

И друг път съм разсъждавала на глас по темата „много ли са, малко ли са седем години за един клуб/институция”. И сега като си разсъждавам, пак стигам до същия извод: седем години са достатъчно дълго време, за да ти хрумне идеята, да я осъществиш един-два пъти, да провериш как точно се случва, да започнеш да осъзнаваш как върви, получава ли се добре и какво може да се подобрява и променя…

Същото нещо се случва и с нашите семинари по народни танци – с всяка следваща година стават все по-добри и все по- не са за изпускане и тепърва ще участваме в интересни семинари 😉 .

Аз не съумявах да ходя всяка година, пропуснах две, но пък тази видях нещо, което ми позволява да твърдя, че най-хубавото предстои 🙂

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Народни танци at 12:45 AM EEST

5 Comments »

August 27th, 2013

В търсене на Перперикон 02 …


в търсене на перперикон ;)

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 9:25 PM EEST

4 Comments »

August 21st, 2013

Ще се видим пак следващото лято… 02

(продължение от част 01)

Точно бях заспал хубаво и телефона на хотела зазвъня на пожар …  (опс, грешка на езика, тази дума е забранена ;)  )

Погледнах часовника – 1:30 ч. !!!! Оф, ужас, тия хора не спят ли, какво искат сега! Кой звъни?

–          „Трифон Зарезан” добър… ден/нощ… лека нощ… Кого търсите!

–          Г-н С.АУ там ли е?

–          Да, тук е, кой го търси?

–          Дръжте го там, не му давайте да излиза, идваме!

–          ?@!!!@%&@&()! К`во? Кои сте вие, за какво ми говорите?

–          Аз съм (представя се по чин) от полицията в Кърджали и идваме да арестуваме г-н С.АУ.

–          Ама как ще го арестувате? За какво? Той е гост на хотела, има малко дете и в момента СПИ! Не може да идвате сега, елате утре сутрин…

–          Прието, ще дойдем утре сутрин!

–          ?@!!!@%&@&()!

Затворих телефона и си легнах. Точно бях заспал хубаво и някой се разтропа на вратата…

Оказа се 5 часа сутринта! Двамата полицаи от нощес се бяха изтъпанили пред вратата и ме гледаха с налудничав ентусиазъм.

–          В коя стая е г-н С.АУ? Идваме да го арестуваме. (Тия двамата започват да ме нервират. Нали им казах да дойдат на сутринта… Явно трябваше да им кажа да изчакат слънцето да натопи всичките си лъчи в язовира и тогава да идват…) Обявен е за национално издирване и трябва да го закараме в София. По-добре да го изведем сега, за да не виждат после гостите, че го извеждаме с белезници.

Сигурно халюцинирам! Този човек? За национално издирване!? Да бе!

–          Във втора стая е, но не може да го будите! Той е гост на хотела, има малко дете и в момента СПИ!  Не мога да ви позволя да го събудите, ще трябва да почакате да стане поне 7 часа! И ДА ДОЙДЕ ШЕФА!

Двамата ентусиасти седнаха на шезлонгите, разположени от двете страни на вратата на стаята и зачакаха, а аз влезнах да се обадя на шефа…

Шефът дойде към 6 и нещо и след кратка препирня с тях, че познава човека, че всяка година по това време го посреща и изпраща, че гарантира за него, че лично ще го заведе в София, че няма начин да е престъпник, че няма да избяга през прозорчето на тоалетната, че никога не е създавал проблеми и че не, не пие вода от басейна, слава богу успя да ги убеди да звъннат на следователя от София, който го е пуснал за национално издирване и поне да попитат за какво става дума!

И, о, чудо! Човекът не трябва да бъде воден с белезници в София, трябва просто да получи призовка да се яви като свидетел на дело срещу взломаджии, нахлули в собствения му (вече бивш) дом преди 12 години!  (Само дето това се разбра чак когато С.АУ привечер се върна от София, а ние цял ден го бяхме мислихме и се бяхме притеснявахме).

Е, те двете процедури си приличат – „национално издирване” или „установяване на адрес” – то е почти едно и също – все едно да ми кажеш, че дюля и лимон не си приличат! Ама направо са си като две капки вода! Чудя се как ни стигат затворите при тази високоефективна полиция…

С.АУ пи кафе и тръгна с шефа за София…

Компанията се наспа, сервирах кафетата и започнах да разказвам какво се е случило…

Децата се забавляваха, жените ме гледаха зяпнали и не знаеха какво да кажат… Не че имаше какво да се каже… След първото обаждане от С.АУ се поуспокоиха и деня си тръгна както обикновено…

С.АУ и шефа се прибраха от София, седнаха на чардака, поръчаха бира и заразказваха…

Изглеждаха толкова изморени, че очаквах да паднат и да заспят на пейките, а те, представете си, извадиха две тестета карти и започнаха да играят „канаста”. Играха сравнително до късно. Легнах си малко след тях – някъде след полунощ трябва да е било…

На следващата сутрин всички станаха традиционно късно, бяха странно тихи и спокойни. Пиеха кафе, поглеждаха първо часовниците си, после нагоре към небето и чакаха… Не се стърпях и попитах „Какво чакате?”. „ГДБОП, ама нещо закъсняват” гласеше палаво-усмихнатия отговор.

Слава богу, ГДБОП така и не дойдоха…

След адреналина, събран само в първите два дни, останалите пет се изнизаха като минути… Компанията се сбогува с нас и обеща да се видим отново следващото лято.

(край)

П.П. Всяка прилика с лица и събития е абсолютно нарочна.

С.АУ. ще помни това лято докато е жив, а документирането му в писмен вид цели и внуците му да не го забравят 😉

Въпреки, че разказът е в категория „Смях до сълзи”, той ще бъде смешен чак другото лято 🙂

 

Posted by LeeAnn as Пътепис, Реалността, Смях до сълзи at 1:30 AM EEST

4 Comments »

August 17th, 2013

Ще се видим пак следващото лято…

Сезонът започна слабо тази година… Като се има предвид, че вече е средата на юли, а времето още е хладно, друго не можеше и да се очаква. Затова и тук още го броим за „начало на сезона” – белким се раздвижи през август. Слабата активност създава усещането, че хората са се посвили, като че ли смятат лятната почивка за лукс, а луксът за излишен разход и гледат да не шават много-много насам-натам – да не харчат на халос пари. То и „слабо” не е точната дума, защото хора идват, ама за по ден-два, най-много за три нощувки остават. Стават сутрин, закусват и тръгват да обикалят забележителностите из района. А в нашия район не е като да няма къде да отидеш – докато видиш Перперикон, Скалните гъби, Татул, Утроба, Дяволският мост, Вишеград и тя седмицата си заминала…

Точно си мислех, че лятото ще е пълна скука и си пожелавах някакво разнообразие, и ето че в странноприемницата пристигна едно семейство с резервация за цяла седмица и весело съобщиха, че чакат още хора. Страхотно, ще има работа и денем, не само сутрин и вечер. Семейството се оказаха миролюбиви, спокойни, усмихнати и яшни хора, приятели на шефа, на жена му, на главната готвачка… Стана ясно, че от повече от пет години насам идват тук всяко лято и винаги отсядат в една и съща стая. (За радост, новата мебелировка на хотела и „тяхната” стая им хареса 🙂 )

Това, което стана ясно едва по-късно беше, че покрай тях винаги е весело и този път нямаше да направи изключение…

Междувременно, съвсем на принципа „внимавай какво си пожелаваш”, от някъде се изсипа една банда баби с деца, която вдигаше толкова шум, че се молех хотела да не падне и гостите да не се разбягат през глава… То, във веселбата и шумния смях няма нищо лошо, но когато децата са около 5-6 годишни, а вече общуват нецензурно помежду си, пищят и крещят, вместо да говорят и блъскат с крака, вместо да ходят, започваш да се питаш колко добре си с нервите и докога ще издържиш да ги обслужваш любезно, въпреки че очевидно пречат на гостите и не могат да познаят доброто възпитание, защото не са го виждали и на картинка. После виждаш таткото – виден (защото се вижда и чува отдалеч) високопланински джентълмен (дивак) и внезапно се сдобиваш с отговорите на куп въпроси от рода на „защо сме на това дередже” и „накъде отива света” 😉 Когато обаче си „обслужващ персонал” си държиш отговорите за себе си, усмихваш се и си вършиш работата самоотвержено!

Но да се върнем на любимата ми компания… Семейство К.С. се оказа доста поспаливо – всеки ден ставаха към 11 и до 12.30 още пиеха сутрешното кафе.

Така направиха и в понеделник. Измъкнаха се от леглата, поръчаха си закуската и подхванаха сладка приказка на кафе. Очевидно чакаха приятелите си, защото извръщаха глави към всяка кола, която влизаше на паркинга на хотела. Поне едно време нечий телефон извъння и оглеждането спря. Стана ясно, че компанията ще се забави поради … какво? Запалване ли? Пожар? ПОЖАР? На бензиностанция? На коя бензиностанция… къде… как… и сега? Ааа, ще дойдат, ама ще закъснеят…

Да ти се запали колата, двигателят да лумне в пламъци като вдигнеш капака, насред паркинга на натоварена бензиностанция в Бургас, посред летния сезон – е, това е нещо средно между късмет и карък. Карък, защото очевидно колата (която госпожа К.С. галено наричаше „кочина”, иначе Рено Еспас) е за ремонт, късмет – защото не се е запалила в движение с трите деца вътре…

Сега вече всички зачакахме с трепет развоя на събитията…

Семейство С.АУ. дойдоха превъзбудени и изморени – колата без климатик, все още покрита с белия прах от пожарогасителите, децата жегясали и изнервени…

Седнаха на чардака, поръчаха бира и заразказваха…

Колата взела да прекъсва в движение и се запъхтяла в задръстването. Добре, че г-н С.АУ. разбира по малко от двигатели, та усетил, че нещо не е наред и спрял. Ама спрял къде – на бензиностанцията. Добре, че се е съобразил да спре встрани – на паркинга, далеч от колонките, че иначе сега по новините щяха да го дават и накрая пак някоя чуждестранна революционна организация виновна щяха да изкарат…

За техен късмет, шефът на бензиностанцията бил там, та настанил жената и децата на сянка, донесъл им студени напитки и се опитал да ги успокои от преживения ужас. После изтеглил колата до сервиз, където свързали климатика накъсо, колкото колата да се движи и семейство С.АУ. се задвижило насам. Изглеждаха толкова изморени, че очаквах да паднат и да заспят на пейките, а те, представете си, извадиха две тестета карти и започнаха да играят „канаста”. Играха сравнително до късно. Легнах си малко след тях – някъде след полунощ трябва да е било.

Точно бях заспал хубаво и телефона на хотела зазвъня на пожар …  (опс, грешка на езика, тази дума е забранена 😉 )

Погледнах часовника – 1:30 ч. !!!! Оф, ужас, тия хора не спят ли, какво искат сега! Кой звъни?

(следва продължение)

Posted by LeeAnn as Пътепис, Реалността, Смях до сълзи at 12:25 PM EEST

2 Comments »

August 13th, 2013

HBD v5.0 …


hbd, FalconBaby ;)

Happy Birthday, FalconBaby 🙄

Освен изречените и неизречени досега пожелания, има и още няколко нови, които като завършен любопитко не се и съмнявам(е), че бързо и лесно ще откриеш къде са и какви са [1]

.

You need to a flashplayer enabled browser to view this YouTube video

[1] — Аз невинен, те такива си бяха 🙄

Posted by NeeAnn as Реалността at 12:20 AM EEST

4 Comments »

August 11th, 2013

black knight …


black knight ;)

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:44 PM EEST

No Comments »