Skip to main content.
February 27th, 2013

За смисъла…

В последните години благотворителността в България извървя дълъг път и мина през много етапи. Първо беше нещо ново и неочаквано и хората посягаха към него от любопитство – да видят дали ще се справят, дали ще им хареса, дали им понася… После се превърна в мода – популярни лица в скъпо платено телевизионно време ни променяха възприятието за Коледа. После стана спорт – пространството е пълно с информация за благотворителни събития. (Наскоро се разочаровах от едно такова, но това си е мое усещане…)

Това за мен е абсолютно нормално. Все пак психологията не е измислена вчера, нито пък от вчера е известно как въздейства на мозъка гледката на големи жални молещи очи…

Не мога да преценя дали напоследък телевизионното проявление на спорта попремина или се замени от присъствие в интернет пространството, нито пък дали интензивността си е все същата… Това, което виждам аз, е че на повечето хора вече им е писнало. Не от това да помагат, а от съпътстващото показно говорене. Поне на мен ми е писнало!

За съжаление, другото нещо, което се оказва нормално, е за благотворителността да се говори в неопределено лице и число: „Дайте да помогнем”, „Спасете…”, „Помогнете…” или най-лошото: „Някой да направи нещо” (?!) В последните години, това е заредило думата “благотворителност” изключително отрицателно. Да не говорим, че от такъв тип „подтик” много рядко има някаква полза (за да не кажа „никаква”). Може би единствената полза е, че този тип поведение по някакъв начин успокоява съвестта на собственика си. Не знам…

За благотворителността не бива да се говори и в бъдеще време. Съпричастието и благодеятелстването трябва да идват от сърцето, отвъд егото и да са осъзнати…

А осъзнаването е трудната част. По-лесно е да пуснеш смс или да подпишеш петиция – хем живееш с усещането, че си добър човек, хем съвестта ти е чиста, хем не се натоварваш прекалено с чужди тревоги… Не ме разбирайте погрешно – и аз изпращам смс-и и подписвам петиции, и не омаловажавам нито една благотворителна „акция”, на която съм ставала свидетел – просто смятам, че не е достатъчно и че говоренето е повече от „правенето”. А трябва да е обратното, защото не говоренето помага, а „правенето”…

Именно заради многото говорене и липсата на усещане, че е възможно нещо да се промени, хората намразиха думата „благотворителност” и вече търсят личното отношение, личният пример и доказателството за личен принос, преди да се притекат на помощ. Аз се радвам, че е така! Така има вероятност да постигнем осъзнаването…

Тук стигаме до същността на посланието ми: за да са истински, съпричастието и благодеятелстването трябва да излизат от сърцето, а това не може да стане без натоварване на сърдечния мускул и слъзните жлези. Човек трябва да намери сили и да признае поне пред себе си, че прави добро на друг, не заради другия, а заради себе си и да повярва (ама истински), че има смисъл. Тогава с колкото и малко да се ангажираш (стига да не е еднократен порив), с колкото и малко да помогнеш, ще пълни ежедневието ти със смисъл, който не си откривал преди, и ще носи повече добро, защото ще е заредено с огромно количество положителна енергия.

Тогава съпричастието и благодеятелстването ще станат част от живота ни и няма да имаме нужда от специални кампании, за да помогнем на някого. Достатъчно е само да се огледате, за да се уверите, че съм права – каузите са около нас – избери си две! Догодина – нови две. Защо не? Не е нито сложно, нито скъпо.

Когато преди 5 години станах SOS семеен спонсор, най-често ме питаха „Защо мислиш, че можеш да промениш нещо с твоите 10 лв.?” Аз отговарях, че го правя за себе си. Днес отговорът ми е същия. И занапред ще продължавам да заменям показното говорене с най-обикновено действие.

Във връзка с различните инициативи в последните години срещнах много и различни хора. С някои станахме приятели, с други просто поддържаме връзка, а за трети не чух повече.

Но нито един от тях не засякох в пространството да вдига показен шум…

Всеки един от тях, обаче, направи добро на друг заради себе си и така ми помогна да направя нещо заради мен си.

Тази статия е моят начин да им кажа:

Благодаря ви за доверието! Благодари ви за подкрепата! Благодаря ви за смисъла!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 5:00 PM EET

2 Comments »

February 14th, 2013

Рицарите от Ордена на Търпението

Имало едно време една Принцеса, която освен че била умна, разумна, прелестна и омайна, била много добра в организирането на рицарски турнири. Поданиците на кралството знаели, че веднъж на 1000 фантагодии Принцесата организирала турнир и събирала най-достойните рицари, за да им даде своя специален ДБППДЗ, но нито един от поданиците й не знаел с какво точно рицарите били заслужили честта…

Да, наистина, заедно с ДБППДЗ, Принцесата споменавала и заслугата, но все пак…

И както обикновено става в приказките за принцеси, имало само един човек в кралството, който знаел истината. Но тъй като това не е съвсем обикновена приказка, по изключение,  в този случай, истината била известна само на Принцесата 🙂

И така, преди много много лета, в една красива утрин, когато слънцето припичало, а птичките чуруликали, Принцесата решила да събере рицари на специален турнир за спечелването на сърцето й. И не само. За най-отдадените от тях щяло да има и друга награда…

Този турнир се оказал не лека задача за Принцесата, въпреки че тя вече била измислила на какви предизвикателства да подложи рицарите.

Трудното започнало после, когато към кралството започнали да се стичат стотици рицари. Не че Принцесата не можела да измисли повече предизвикателства – можела, но се ядосвала, че имало рицари, които не си били направили труда да разберат регламента. Повечето от тях идвали, за да се бият с лами и дракони, с надеждата да спечелят ръката на принцесата. А турнирът не бил за ръката, бил за Сърцето на Принцесата! И на него можел да се яви само този рицар, който разбирал разликата!

И така, доста рицари отпаднали от битката поради собствената си глупост, а за тези, които останали, интересното тепърва започвало.

Принцесата била приготвила за всеки от тях различно предизвикателство, но всяко от тях поставяло на изпитание едно и също рицарско качество – Търпението!

Сигурно ще се съгласите с Принцесата, че рицар без търпение е като бомба със закъснител – никога не знаеш кога ще избухне и ще опропасти цялата организация 😉

На един рицар му се паднало да отговаря на въпросите на Принцесата, в продължение на десетки луни, при това, забележете – писмено!

На друг рицар се паднало предизвикателството да убеждава Принцесата в разни полезни за поданиците й неща – пак в продължение на много луни и пак почти изцяло в писмен вид!

На трети рицар се паднало да бъде търпелив с Принцесата… по принцип – винаги и непрекъснато, без право на (об)жалване и отказване…

На четвърти – да я води насам-натам, напред-назад и дори нагоре-надолу…

Без значение какво било предизвикателството, то продължило достатъчно дълго, за да може да се каже, че било истинско. Даже трябва да признаем, че за някои от рицарите то все още продължава, защото Принцесата много харесва рицарите, чието търпение е проява на силата им. Но тайната истина е, че Принцесата харесва повече онези, чието търпение е проява на слабостта им… към нея 🙂

Въпреки това, рицарите не се противели и не спорели, напротив – били доволни, защото всички те, накрая спечелили сърцето на Принцесата и станали почетни членове на рицарския „Орден на търпението”.

Разбира се, в крайна сметка, един от тях бил спечелил и ръката на Принцесата, но другите не се притеснявали от това, защото по време на изпитанието били научили, че в едно истинско принцесешко сърце винаги има място за още един рицар 🙂  Стига да му стиска 😉

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 6:00 AM EET

17 Comments »

February 12th, 2013

За съпричастността

Съпричастността и благодеятелстването започват там, където свършва показното говорене.
Когато са истински, те са дори отвъд егото.
Всичко друго е просто шум.

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 11:40 PM EET

2 Comments »

February 9th, 2013

Сън…

Тихо влезе във съня ми
Като дявол с ефирни крила
Копнеж в душата разпиля
И остави там горяща следа

Страх ме е да отворя очи
и теб да изгубя
В светлината на деня се превръщаш
в прах от падаща звезда

Не наяве, а на сън
Теб обичах и за теб копнях
Не наяве, а на сън
Ти танцуваш само с мен
Аз прегръщам само теб

Моля те, нощ, остани
твоята дяволска душа тогава
ангела във мен събужда

Намерих те,
Искам твоя да бъда,
Страх ме е, страх ме е
Да се събудя…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 1:00 PM EET

2 Comments »

February 5th, 2013

Като бисери върху топъл сатен

Дрезгаво уличните лампи потрепват
Градът утихнал е и вече спи.
Всяка нощ тъмнината е обзета от страст,
а тишината безмълвно крещи…

Един прозорец остава да свети,
А зад него мъж отново не спи.
Всичко в любовта се повтаря…
И различното пак е както било е преди…

Всички истории за любов си приличат:
Неизречени думи
разпилени като бисери върху топъл сатен
Саксофонът замечтано реди
История нова, преживяна преди.

Неразумни чувства раздират нощта,
Парещи ласки със писък избухват,
Разпиляват се плавно,
И бързо изчезват почти без следа…

Един прозорец остава да свети,
А зад него мъж отново не спи.
Всичко в любовта се повтаря…
И различното пак е както било е преди…

Саксофонът замечтано реди
История нова, преживяна преди.
Медните звуци думи намират
Бисери се сипят в нощта…
Бисери в топъл сатен…
Меко и нежно…
Саксофонът реди
История нова, преживяна преди…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 6:00 AM EET

4 Comments »

February 1st, 2013

Думите…

Думите са като парфюмите:
на различните хора прилягат по различен начин…

 

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 9:37 AM EET

No Comments »