Skip to main content.
September 29th, 2012

Настроения в Царството на Ветровете

Напоследък Облачето обичаше да наблюдава мълчаливо, шляейки се насам-натам из Царството на Ветровете. Е, разбира се, много обичаше и да обяснява и дава съвети, но нали, за да обясниш нещо, трябва първо да си го видял и да си го разбрал. А най-лесният начин да видиш и да разбереш, е да си се размотаваш кротичко и да си мълчиш. Да си тихо наблюдателен си има и друго предимство – останалите Облаци и особено Ветровете започват да те считат за пораснало Облаче и не прекъсват разговорите си когато се приближиш и така можеш да научиш още повече неща. Е, то вярно, че някои от нещата хич не са приятни за научаване, но Облачето беше наясно, че това е част от неудобството да си пораснал. Пък и в крайна сметка, Облачето винаги можеше да си яхне дъгичката и да се запилее нанякъде.

Но дори и когато всички си мислеха, че се е запиляло някъде, то пак беше наблизо и наблюдаваше.

И така, след като се научи да наблюдава, Облачето се научи и да забелязва.

Първо забеляза, че настроенията на Ветровете и Облаците много влияят на настроенията на обитателите на Царството.

Ако Облаците бяха сиви и помръкнали на свечеряване, а Ветровете мърмореха и негодуваха, обитателите на Царството се отдаваха на мрачност и повече нищо не беше в състояние да ги зарадва. Е, не съвсем нищо де, но трябваше да чакат да настъпи Утрото.

Ако пък Облаците сияеха в топли ярки розово-оранжево-лилави краски, а Ветровете си кротуваха, обитателите на Царството заспиваха щастливи, а на сутринта се събуждаха миролюбиви и спокойни.

Облачето разбираше защо обитателите на Царството предпочитаха Ветровете да мируват, а Облаците да са пухкави и топли. На него също така му харесваше повече и това го караше още по-силно да се чуди защо някои Облаци си променяха настроението по залез. И реши да разбере…

Не след дълго забеляза…

Забеляза нещо много интересно: за всичко беше виновно слънцето!

Ако Слънцето огрееше Облаците с розово-лилавото си закачливо настроение или пък жълто-оранжевите му лъчи погалеха Облаците за лека нощ, тогава Облаците засияваха, а Ветровете кротуваха!

Но когато Слънцето се фръцнеше смарангясано и оставеше след себе си ненавременен мрак, тогава и Облаците посивяваха, а Ветровете започваха да нервничат!

Хм, сякаш Слънцето не знаеше колко важни са облачните настроения за мира и спокойствието в Царството!

Освен на Слънцето, Облачето се чудеше малко и на другите Облаци – как не бяха забелязали досега откъде идва сивотата им!

И тогава Облачето реши – няма повече да позволява на фръцливото Слънце да го посивява, а винаги когато стане време за лека нощ, ще си намира някое оранжево ъгълче, в което да посрещне съня!

~~~

Оранжева нощ и на вас, мили деца.

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 6:20 PM EEST

8 Comments »

September 26th, 2012

waltz of the flowers …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:42 PM EEST

10 Comments »

September 24th, 2012

“Елементът” на сър Кен Робинсън

Според сър Кен Робинсън, Елементът е мястото, където се пресича това, което обичаме да правим и това, в което сме добри. А истинската страст идва, когато сме добри в това, което обичаме да правим и правим това, в което сме добри 🙂 . Тогава спираме да „ходим на работа” и се отдаваме единствено на хобито си.

Книгата ни дава множество примери за хора, открили своя Елемент – по един или друг начин. В нея се споменават имена като Джилиан Лин, Ерик Клептън, Мег Райън, Моника Селеш, Боб Дилън, Пауло Коелю, Ридли Скот и тези на още много много известни хора.

В книгата си „Елементът”, сър Кен Робинсън изказва недотам положителното си мнение за училището, образователните системи, стандартизираните тестове и всичко онова, което ни лишава от творческото и интуитивното ни начало. Мнение, което споделям напълно.

Имах огромно желание да прочета книгата и вероятно бях формирала очаквания – още повече, че тази книга се радваше на достатъчно реклама. Не мога да кажа, че книгата не ми хареса, но не мога и да кажа, че ме удовлетвори напълно.

Очаквах по-скоро да разбера КАК да откриеш елемента си (таланта си), за да не се втурваш безразборно след всяко нещо, което ти харесва и ти доставя временно удоволствие, защото така вероятността да пропуснеш истинското нараства.  Историите в книгата ме оставиха с усещането, че най-важен е късметът – да те открият, да си на вярното място във вярното време, да ти обърнат внимание. Единствено историята на Пауло Коелю е пример за това, че не трябва да се отказваш, когато искаш нещо и да не изневеряваш на себе си.

Книгата не можа да запълни душевното пространство, което й бях отредила, може би защото не можа да ме изненада: ако и вие споделяте мнението, че децата ни се раждат интуитивни, творчески настроени, готови да опитват, безстрашни и позитивни, а ние, родителите им, посредством възпитанието, което им причиняване и по-късно учителите им, чрез тесногледството си и посредствеността на учебните програми, им отнемаме всички тези безценни качества и нагласи, то тази книга няма да допринесе с почти нищо за вашите разбирания и начин на мислене.

Но тя би била истински ценна за хората, които все още смятат, че децата им са полуодушевени предмети, които имат нужда от силна ръка, за да станат хора и че училището е точното място, а учителите – хората, които трябва да свършат тази работа! Ако сте от тези хора – прочетете тази книга – така ще имате шанс да спасите дете. Вашето!

Posted by LeeAnn as Култура at 8:34 AM EEST

7 Comments »

September 19th, 2012

От българското по-хубаво няма

В края на август в Гърция (Халкидики, Касандра, Ханиоти) се проведе международен фолклорен фестивал.

Въпреки, че претендираше да бъде международен, фестивалът беше по-скоро балкански – имаше представители от България, Гърция, Турция, Сърбия и Румъния. Вероятността да съм пропуснала някого е много малка.

Участниците бяха подбрани по странен за мен принцип. Или по-точно: така и не разбрах какъв е бил принципът – групите бяха от най-различна възраст и ниво – имаше всякакви – от аматьори възрастни, през детски ансамбли до професионалисти възрастни. Не мога да кажа, че това е някакъв проблем, особено за зрителите, на които се дава възможност да видят повече неща, но ако аз организирах, бих събрала по-еднородни участници.

Фестивалът се провеждаше за първа година и този факт беше виден от километри – нито един детайл на организацията не беше както трябва – слаби микрофони, гарнирани с яки внезапни микрофонии, объркани музики и представяния, закъснения със започването, изгаснал ток и прекратяване на изявите. Пускаха възрастните да играят първи (в 21.00 ч.), а децата накрая (към 23.00 ч.), ако издържат… Деца имаше само от България: „Ромбана” от Ямбол и „Божурчета” от Божурище. Най-малките бяха на 6-7 годинки.

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Народни танци, Реалността at 6:51 PM EEST

4 Comments »

September 5th, 2012

За смелостта…

Най-много смелост
от нас се изисква,
за да изречем
„страх ме е”!

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 11:48 AM EEST

No Comments »