Ако сте гледали филма „Ченге в детската градина”, мога да обясня кратко – и на Облачето му се случи нещо такова, ама малко по-различно 
И доста по-красиво и вдъхновяващо.
Имаше едно време един Облак…
Облакът, всъщност беше момиче, даже не точно момиче, а жена, но някак по момичешки непораснала жена, така че по-скоро беше момиче.
Облакът, всъщност беше Облаче, пухкаво и щастливо, което имаше мечта. То искаше да намери Вятъра и заедно с него да полети и да достигне другите облачета, които нежно плуват в небето…
След като сбъдна тази мечта, Облачето стана звезда – ама не от онези, дето блясват като направиш пакост – а една друга – по-специална – от тези, които с греенето си предизвикват усмивки, а с усмивките си – греене.
Греене! На детски очи!
Аз досега не съм открила нищо по-успокояващо, вдъхновяващо, окуражаващо и зареждащо от детски очи, които те гледат с обожание и възхищение.
На 15 април 2010 г. имах изключителната чест и удоволствие да бъда гост на група „Усмивка” в 67 ЦДГ в кв. Бъкстон в София.
Поканата дойде като гръм от ясно небе и добре, че знам как се правят гръмотевиците, че иначе доста щях да се изплаша. Приех я с огромно задоволство и след няколко допълнителни уговорки, срещата се случи…
Пристигнах в детската градина към 10.00 ч. Всички вече ме очакваха. Госпожата (Ирина Благоева, наричана тук на кратко и на галено Ири) ме посрещна усмихната до уши и ме въведе…
Влезе в групата преди мен и докато аз се приготвя, беше подредила децата в кръг и ги бе сложила да седнат на столчетата си. Или поне така изглеждаше.
Веднага щом си подадох носа от вратата и надникнах в стаята, разбрах, че децата само изглеждат седнали. Тези шестгодишни малчугани бяха изпълнили въздуха с такава енергия и такъв заряд, че можеха да захранят реактивна ракета. Бяха седнали, но само телата им. Духом се носеха на метър от Земята и с нетърпение очакваха първата ми дума. Гледаха ме с такова очакване, любопитство и нетърпение, че ме върнаха 30 години назад!
Запознах се с всеки малчуган персонално. При толкова емоции, не успях да запомня 31 имена, за което искрено съжалявам. Но пък винаги мога да отида отново.
Отидох почти абсолютно неподготвена. Каквото и да си намисил, каквото и да си представяш, че ще се случи, никога не можеш да предположиш какво те очаква в стая, пълна с малчугани. Единственото сигурно е, че ще бъде нещо прекрасно.
След като се запознах със сладурковците и те с нетърпение издадоха отговорите на всички предварително приготвени за мен загадки, дойде време за изненадите. Първо ме изненадаха те – подариха ми папка, пълна с рисунки, на една и съща тема – Облачето и неговите пътешествия и превъплъщения.
Аз също им бях приготвила изненада – за всяко дете – книжка. „С автограаааафффф!”, както емоционално отбеляза Александър. Седнах на едно малко столче до една малка масичка и започнах да надписвам книжки – за всяка рисунка в папката – книжка. Това отнема доста време и се наложи и малчуганите да седнат, защото ме бяха обградили и всеки искаше да зададе своя си въпрос и да получи своя си отговор. А, повярвайте ми, всяко дете имаше предостатъчно въпроси
Децата седнаха по молба на Ири и започнаха да рисуват. Отново за мен. Ако кажа, че съм изненадана от темата на рисунките – ще ви излъжа 
Най-сложният и интересен обаче се оказа въпросът „Как се рисува Вятър?” Този въпрос внезапно намери своя отговор още при първата разгърната книжка. Детето възкликна: „хххааа, ТАКА СЕ РИСУВА ВЯТЪР!!!” и всички го наобиколиха.
Поканвах децата едно по едно при мен, за да си поговоря още малко с тях и да им надпиша книжката лично. Останалите рисуваха, но само една много малка част от концентрацията им участваше в това занимание. Цялото им внимание беше насочено тайно към мен – не ме изпускаха от очи – на кого давам книжка, какво пише в нея, колко книжки остават на масата, ще стигнат ли за всички…
Докато рисуваха ми изпяха песничка – отново за Облаче, Слънчице и Вятър!
Приключиха с рисуването, малко преди аз да приключа с надписването и получих втори комплект рисунки. Изумителното е, че някои деца бяха нарисували точно същата рисунка, като тази в папката – до последния детайл. Това е ласкателно за мен, защото означава, че тези малчугани живеят с Облачето и неговите преживявания.
Говорихме си…
Аз наблюдавах тях, те – мен…
Снимахме се…
Трудно намирам думи да продължа да разказвам как не искаха да си приберат книжките в шкафчетата и как тайно си ги държаха при тях в залата, как не ме пускаха да си тръгна, по колко много пъти ми повториха колко много им харесва книжката и как ще я прочетат цялата САМИЧКИ и по колко много пъти ми благодариха…
Няма как да се разкаже…
Винаги съм твърдяла, че не съм писател, но ако да си писател означава да преживяваш подобни срещи, май ще взема да размисля…
Това е една минимална част от рисунките, които получих
Те бяха част от поканата за гостуване
Като успея да снимам останалите – ще ви ги покажа и тях
Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Приказка за Облаче at 11:30 AM UTC
10 Comments »
17 април 2010 г. 10.30 ч. сутринта. Събота е! Най-после!
От кога го чакам този ден!
Днес е тържеството по повод 5-я рожден ден на Чанове. „Официално” ЧАНОВЕ са се родили на 11 април, но тази година купонът се падна на 17-ти, в събота.
…
18.00 ч. Някой репетира – последна настройка на микрофони, защото залата започва да се пълни…
19.00 ч. Зазвучава химна на България. 360 човека стават на крака. Част от тях запяват. Тръпки ме побиват. Има нещо много магично-специфично в тази мелодия…
Партито по случай 5-я рожден ден на клуб по български народни танци „Чанове” започва.
Тази година годишнината е кръгла и специална и партито също е специално – пълно е с изненади за гостите. Изненади, които тайно, старателно и много предварително са подредени в още по-таен и специален сценарий…
И така, започваме:
„Добър вечер, уважаеми гости. За мен е удоволствие да ви приветствам с „добре дошли” на тържественото откриване на празненството по случай 5-я рожден ден на клуб по български народни танци „Чанове”.
Клуб Чанове е създаден през 2005 година от Милена и Костадин Господинови, като дейността на клуба стартира с 2-ма души-ентусиасти, а днес – 5 години по-късно – има повече от 500 души – последователи от 5 големи български града – Стара Загора, Бургас, Варна, Русе и София.
Казвам „последователи” на клуба, а не просто „членове”, защото начинът, по който Милена и Костадин ръководят и развиват клуба, начинът, по който разпространяват българското и възпитават в българщина, създава истински последователи.
През последните години, във време на безпрецедентно обезценяване на моралните ни и национални ценности, те съумяха да създадат и развият клуба, не само като „място за танцуване”, а като начин за бягство – назад към корените ни, към националната ни идентичност, към уникалния български фолклор.
Нещо повече – в най-трудните за българската култура времена, те успяха да създадат ИМЕ – името ЧАНОВЕ – име, с което се свързват едни от най-значимите културни събития в българския фолклор за последните 5 години.
С името ЧАНОВЕ се свързва:
- „Национален семинар по български народни танци и хорà”, който Милена и Коце провеждат всяка година.
- „Празник на хорото – общобългарски събор на любителите хороигралци”, който традиционно се провежда в Албена, организиран от Хоро.бг и Чанове ООД.
- Спектаклите „Класиците на българския танц”, отново организирани от Хоро.бг и Чанове ООД, които за първи път в последните 10 години, два пъти събраха всички големи български фолклорни ансамбли на българска сцена и съвсем заслужено, още първото издание през 2008 г., спечели Специална годишна награда за култура и изкуство на 13-ти Салон на изкуствата.
И не на последно място, имената на Милена и Костадин и клуб Чанове, се свързват с първия уникален DVD Самоучител по български народни танци, продуциран от Хоро.бг с мениджър Борислав Славов, в който стъпките на танците са разчетени и предадени по доказалата се успешна методология на клуб Чанове.”
Съзнавам, че присъстващите Чанчета чуха тези думи на партито, но аз ще ги повтарям отново и отново – не само за тези, които отсъстваха, а защото, макар и кратка, това е История. Едни умни глави са казали: „Бъдеще има само този, който помни миналото си”. А точно това „минало” е истинско. Това е време на много усилия, безсънни нощи, безкрайни дни, много енергия и много компромиси (със себе си), посвещаване, себеотдаване, всеотдайност, труд, труд, труд… Но най-хубавото е, че в това минало има и красиви сбъднати мечти и погледи, вперени в следващите…
Преди малко споменах сценарий и изненади.
Тъкмо хората се настроиха да слушат и изневиделица изскочи втори водещ, което доста развесели повечето гости. Това беше и основната задача на втория водещ (в ролята – Божидар Попчев) – да разнообразява програмата и да помага на колегата си (Александър Митрев).
Двамата заедно представиха домакините на партито – нашите Миленка и Коце – и техните помощници – Яна, Теди, Венци, Албена и Севдо, Емо, Мариян, Бочо.
След кратко приветствие от Коце и Миленка, Емо, Севдо и Венци, дойде ред на една продукция на Венцислав Неделчев и ЧАНОВЕ ТВ 2010 – филм „Пет години Чанове”. (Можете да го видите тук.)
Филмът допълнително екзалтира присъстващите в залата, защото голяма част от тях се разпознаха на екрана – усещането да си част от Историята е неповторимо, нали
Продължаваме по сценарий…
Съвсем заслужено, водещите дадоха думата на Борислав Славов. Част от нас са танцували с Боби – на репетиции и купони, и знаят кой е той, но за останалите трябва да кажа: този човек повярва в мечтата на Миленка и Коце и им помогна да я осъществят като продуцира „Самоучител по български народни танци”. След това повярва в следващата и заедно направиха „Класиците на българския танц”. Два пъти…
Сега очакваме следващата…
Неусетно дойде време за „Огнена сила”! Не, това не е името на филм за дракончета, а името на Професионална Фолклорна формация от четирима танцьори с невероятни усмивки и огнено излъчване
На рожден ден – като на рожден ден! Споменах ли, че този рожден ден не е като другите и не е обикновен? Ако съм забравила – сега е момента. Този път, рождениците раздаваха награди! И то какви!
Златна карта „Чанове”, която дава право на танцуване на репетициите безплатно, за вечни времена, получиха Борислав Славов и Станислав Попов (кой е Стаси, ще имате възможност да разберете малко по-късно).
Сребърна карта „Чанове”, която дава право на танцуване на репетициите на половин цена за период от една година, получиха Нено от София, Милен от Русе, Свилен от Русе и на Иван Йонев от София.
Е, и рождениците не останаха без подаръци
Подаръците бяха всякакви – големи, малки, тихи, шумни, леки, тежки – всякакви… Лично за мен, обаче, нанизът от 12 чана бе един от най-впечатляващите!
Но пък и Корабна флотилия „Чанове”, подарък от Бургас, не му отстъпваше – заедно с дрехи и шапки за командирите (както си му е реда) и специални чаши за наздраве за капитаните…
Коце вече си има и специална Гега „Чанове”, подарък от Русе. ( дръж се, София!)
Албум за снимки от Стара Загора, който вярвам, ще се пълни само с хубави спомени…
Бъклица „Чанове”, кукли, книга, икона от София…
… и още, още, още много много цветя и други жестове на внимание.
Трудно ми е да определя кой момент от цялото парти беше най-емоционален. Всъщност, сега, 30 часа по-късно, чувствам една огромна и безкрайна емоция – нито помня началото, нито виждам края.
Но не само чанчетата дойдоха емоционално заредени в залата. Гостите също носеха усмивките и доброто си настроение.
Специален гост на програмата беше и народната певица Росица Пейчева. Виждах как се вълнува, докато се приготвя. Но не „сценична треска” я бе обхванала, а по-скоро настроението от залата отвън я заразяваше.
Излезе и запя…
Излел е Дельо хайдутин…
И залата притихна… Чанчетата я наобиколиха и на следващата песен затанцуваха…
Има ли нещо по-зареждащо от родопски и странджански песни, изпълнени на живо! И да си „търпял” досега и да си стоял на стола – скачаш и танцуваш. Самата Росица Пейчева след това сподели, че танцуващите са й подействали много силно емоционално като са я оградили. Каза, че отдавна не се е чувствала толкова впечатлена и заредена сред танцуващи хора – толкова, че от вълнение, текстът на песните се е опитвал да избяга…
- Изморихте ли се? Можете ли да танцувате на жива музика? – попита единия водещ, след като благодари на Роси Пейчева.
Виждах усмивките в залата и сякаш чувах мислите на чановете: „Този човек побъркал ли се е? Та ние още не сме започнали с танците!”
Човекът си беше съвсем добре и съвсем навреме покани формация „Дива река” – музикантите, които направиха записите на музиката към Втория “Самоучител по български народни танци”. И те се опитаха да ни изморят и да ни накарат да седнем по масите – все така неуспешно. Изтанцувахме десет от любимите си хорца, но… какво са десет хорца за купон? Десет хорца са едва началото
Таман се разтанцувахме и на сцената се появи Венци! Е, послушахме го и си седнахме по местата. За кратко.
Неговото изпълнение на овчарска свирка (прав си, Венци, хореографите не са по-лоши музиканти) всъщност беше началото на най-най-любимата ми част от всички събирания, партита, купони на Чанове – танцът на хореографите!
Обикновено Коце и Мариян импровизират и сиртакито е част от нережисираната веселба, но този път, ах този път, танцът си беше съвсем по сценарий!
Обожавам да гледам Коце, Милена и останалите хореографи да танцуват! Изпадам в състояние, близо до медитация в транс и мога да стоя така и да ги гледам с часове. Ех, ако и те можеха да танцуват за мен с часове…
Настроението в залата растеше. Персоналът все по-често подаваше глава иззад служебната врата – строяваше в редичка и гледаше с нескрито възхищение. Убедена съм, че тези хора друг път не са виждали нищо подобно. И скоро няма и да видят! (до следващия ни рожден ден има цяла година, все пак). Пиколото пък водеше до вратата на залата любопитни туристи, които зяпваха, снимаха и едва събираха сили да си тръгнат, за да направят място на следващите…
Времето минаваше неусетно. Никой не знаеше нито колко време е минало, нито колко е часа, нито пък какво следва. А следваше голямата изненада на вечерта – последната част от сценария, точно два абзаца преди финалната фраза „Купоооооон”!
Следваше официалното раждане на Първото Уникално Българско Фолклорно online радио ЧАНОВЕ!
Залата гръмна! Възгласи, одобрителни възклицания, възхищение, поздравления за добрата идея.
Стартирането на това радио стана възможно благодарение на усилията на Милена и Коце.
Радио „Чанове” ще свири за вас, 24 часа в денонощието, седем дни в седмицата само българска фолклорна музика.
И като истинско радио, то си има своя отговорен тонрежисьор – Венцислав Неделчев и своя системен администратор – Станислав Попов.
Всички вие, вашите приятели и всички почитатели на българския фолклор, ще можете да го слушате на адрес: www.chanove.com
Честито!
Малко след това някой каза: „Честит Рожден Ден, клуб Чанове!” и купонът навлезе в своята неудържима, неуправляема и нережисирана част.
Като на кино си спомням, че Коце влезна със знаме „ЧАНОВЕ” (!) и поведе хорото…
Едни хора пяха с цяло гърло, други танцуваха на пълни обороти – а трети пък ги снимаха без умора
Добре, че никой не подари на Коце чифте пищови, че тогава щяхме да я закъсаме…
И тук времето спира, а думите свършват…
Само танците продължават…
Пропуснах да спомена:
Посрещането с хляб и сол на входа на залата.
Значката ЧАНОВЕ, която получи всеки от нас.
Балоните за настроение.
Книгата за пожелания.
Тортата със свещички, от която опитахме всички.
… сигурно и още нещо съм пропуснала, но по снимките ще го намерите
Снимки, още снимки …
Снимките са на Све, правата върху тях – също.
Рисунката е собственост на Милена и Коце, а авторът й е моя собственост
Posted by LeeAnn as Народни танци at 12:00 PM UTC
2 Comments »
Имало едно време една страна на име Етикпуд, а коренните й жители сами себе си наричали Икпуд-и. Това е същата страна, за чиято столица и нейните проблеми с дупки и трафик съм ви разказвала и преди.
Сигурно си мислите, че мълчах толкова време, поради липса на развитие? Грешите. Мълчах, защото съм поразена и обезсловена от развитието и напредъка.
Предложението ми за преместване на трафика по тротоарите и градинките беше прието радушно и подкрепено от гражданите Икпуд-и, които оградиха дупките и ги превърнаха в източник на забавление и финансови облаги.
Някои по-напредничави бизнесмени превърнаха част от дупките в рибарници и сега пускат нетърпеливите Икпуд-и да ловят там риба – срещу заплащане на килограм, разбира се. Не, не на килограм риба, а на килограм Икпуд
Особено високо се цени от гражданите т.нар. зимен риболов. Най-предприемчивите пробиваха дупки в леда и ловяха жива риба. Други, пак предприемчиви, но мързеливи, палеха огън върху леда и тъй като все пак това е дупка, а не язовир, подгряваха водата вътре, докато от нея изплува варена риба и носеха у дома полуготова храна. За радост на съпругите си.
В Етикпуд се живее лесно, защото Икпуд-ите си имат Акпуд за всяко нещо – култура, образование, здравеопазване, транспорт…
Не, не се заблуждавайте – това не са някакъв вид министерства, а по-скоро са някакъв вид божества, на които хората принасят в дар най-ценното си: на Акпуд-а по здравеопазване, хората принасят в дар здравето си, на Акпуд-а по културата и образование – културата и образованието си и т.н. До скоро Акпуд-и имаше само в столицата и в големите градове, но вече не е така – във всеки град, село, махала има поне по една Акпуд на здравеопазването и една на културата и образованието, така че на хората-Икпуд-и вече не им липсват божества.
Божествата научиха хората-Икпуд-и да си помагат. Когато някой влезеше, особено случайно, в някоя Акпуд, другите започваха да му помагат – разширяваха му мястото, така че да му е по-удобно и да може да вземе и семейството си със себе си. Защото каквото влезе в Акпуд, остава там завинаги.
Божествата научиха хората-Икпуд-и да им се кланят. И колкото повече хората-Икпуд-и им се кланяха и им принасяха жертви, толкова повече божествата растяха и се разпространяваха. И хората-Икпуд-и бяха щастливи, защото някой им беше казал, че когато Акпуд –ите завладеят цялата страна, тогава ще настъпи вечното щастие, защото всички ще са стигнали до по-долната земя.
Интересно как ли ще си кръстят страната тогава…
Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 5:00 PM UTC
3 Comments »
Имало едно време една банда калпазани, която се чудела на кого какъв първоаприлски номер да погоди.
Тези калпазани били само двама, но пък шегите им били като за двайсет.
Имало наоколо и една принцеса, която изобщо, особено на моменти, ама хич не разбирала какво става и им се хващала на номерата.
И така, точно преди две години и два дни, калпазаните решили (кой-знае защо) да споделят с принцесата поредната си калпазанска идея за първоаприлска шега.
Принцесата толкова много харесала идеята и така силно отказвала да повярва, че това е шега, че на калпазаните им се наложило да я осъществят наистина.
И така, най-хубавата първоаприлска шега, станала реалност насериозно и вече две години помага на хората да ходят по земята усмихнати.
И не само калпазаните и принцесата се усмихват, а всички: познати, непознати, добри, лоши, силни, слаби, малки, големи… Всички!
И не само това. Всяка година на първи април, всички те празнуват, защото сериозността, сътворена на шега, празнува.
Каква по-хубава шега от тази?!
Честит празник, Гери!
Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 12:34 PM UTC
7 Comments »
И пак да си жива и здрава, Дааа-чи-Чи (много ти отива, ама много...
