Skip to main content.
January 29th, 2010

За загубите и победите…

Понякога малките загубени схватки,
ти помагат да спечелиш голямата битка.

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 6:15 PM EET

5 Comments »

January 27th, 2010

Придворният билкар

Имало едно време една принцеса, която била… тъжна.

Това е същата онази принцеса, с многото придворни. Онази същата, която една година преди да стане тъжна, изпила едно тъжно хапче, направено от един придворен билкар, по поръчката на един глупав принц.

В тази една година, придворният билкар загубил съня си в опитите си да накара принцесата да започне да се усмихва отново.

Първо се опитвал да изобрети анти-хапче, с което да неутрализира хапчето, което бил изобретил по поръчка на един глупав принц.

Опитвал, опитвал, но все не успявал.

Затова решил, че с помощта на разни отвари, може би ще накара принцесата да се усмихне. Първо опитал с омайниче, с надеждата да неутрализира разомаина. И почти успял. Принцесата се омаяла и… заспала 🙂

Тогава пък придворният билкар се стреснал, доста при това, защото решил, че принцесата може да спи 100 години и че може да му се наложи да й търси принц, пък нали последният бил бая глупав… За щастие не му се наложило. Принцесата спала има-няма 10 часа и се събудила. Но отново била тъжна.

Тогава билкарят решил да пробва с… хм, това не е важно.

Важното е, че след третия опит билкарят успял!

Една сутрин принцесата се събудила и вече не била тъжна. Усмихвала се на всички – точно както преди. Говорела си с всички – точно както преди и си била съвсем същата глезла – точно както преди.

Всички поданици на кралството, всички придворни, дори кралят, благодарели на придворния билкар, кой където го срещнал и всички питали как е успял и къде е тайната.

Той се усмихвал и не отговарял нищо – но не от скромност – просто и той не бил разбрал коя съставка е подействала. За негов късмет, никой не настоявал чак толкова да разбере, защото всички се интересували само от усмивката на принцесата и били доволни, че я виждат отново. Билкарят също бил доволен – толкова доволен, че легнал и заспал и сигурно ще спи една година – но всъщност истината знам само аз 😛

Принцесата се събудила в онази сутрин и се усмихнала отново, защото… й било омръзнало да е тъжна!

Съвсем по принцесешки, нали 😉

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 7:38 PM EET

10 Comments »

January 25th, 2010

Шепотът на безсилието

В учебниците по психология пише, че за общото психологично състояние на човек се съди не по моментното му настроение, а по това какво чувства, когато остане сам.  На всеки от нас се е случвало да е весел, доволен в момента, да се смее и забавлява, но когато остане сам – внезапно да се натъжи. Необосновано. Необяснимо. Това всъщност е истинското състояние на човек – трайното, това, което го съпътства и с което живее.

Случва се, разбира се, и обратното. Нещо ви натъжава в момента. Плачете.  Смръщвате се, но сърцето ви е спокойно и свободно. Не след дълго, тъгата преминава и се връщате в традиционно доброто си настроение.

Не знам как се нарича това в психологията. Не ме и интересува. Защото то не важи, когато се загнезди безсилието. Тихо и постоянно. Тогава няма значение какъв човек си по принцип, с какво се занимаваш, какво харесваш, какво е настроението ти сега и какво ще бъде след пет минути.

Чувството за безсилие си е там. Дори когато си щастлив, когато обичните ти хора са около теб, когато нямаш ни най-малко основание да се тревожиш. То е там и минава през съзнанието ти като сянка от крила на птица. Гласът му е тих като звука на отронен лист. Не те натъжава допълнително, дори почти не ти личи. Но то е там, колкото да знаеш за него, колкото да го усещаш. Когато всички, които обичаш заспят щастливи, то излиза от тайното си местенце и започва да шепти – не ти пречи, можеш да се престориш, че не го чуваш, но то е там – изпълва те, обзема те…

Безсилието. То е по-лошо от безпомощността. Безпомощността е примирение, също като безизходицата. Те не те карат да търсиш начини, не ти дават възможност да намираш изходи. Когато си примирен, не си жив.

Безсилието те изяжда, защото те държи жив – кара те да търсиш изходи, само за да ти покаже как не можеш да ги ползваш!

Искаш да поправиш толкова много несправедливости, но нямаш сили…

Повече ли сме хора, ако сме намерили сили да познаем безсилието?

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 10:09 PM EET

6 Comments »

January 21st, 2010

waterfalls 01 …


southpark.040

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 9:52 PM EET

13 Comments »

January 18th, 2010

autumn sorrow 03 …


southpark.062

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 9:19 AM EET

19 Comments »

January 13th, 2010

Зима

Сън.
Събуждам се.

Студено ми е.
Мрачно ми е.
Тъжно ми е.

Обръщам се – няма те.
Липсваш ми – ела си.

Така и не се научих да живея без теб,
Слънце.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 5:17 PM EET

12 Comments »

January 10th, 2010

fashionable che …


fashionable che ...

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:24 PM EET

3 Comments »

January 6th, 2010

На хартия или на пирон

Има въпроси, чиито отговори винаги си знаеш, но никога не ти достига достатъчно смелост, за да ги изречеш на глас. Дори пред себе си. Идва момент обаче, в който въпросите (а може би отговорите) така започват да напират отвътре, че няма как да ги спреш да хукнат навън. А после идва още по-страшният момент – като излезнат въпросите навън, вече няма къде да се скриеш от отговорите.

Трудно ми е да определя на кой етап съм аз. Въпроси има, в това никой не се съмнява. Отговори също се намират. Отчасти известни. Нещо не достига, а друго е в излишък.

Какво не ми достига, не ви трябва да знаете. Това, което ми е в излишък е колебанието да ви задам въпрос, който (предполагам) ще ви зарадва. Колебанието не идва от страха, че отговорите ви няма да ми харесат. Колебанието идва от страха, че отговори няма да има.

Разсъждавайки философски, обаче (както сам аз си мога), стигам до извода, че липсата на вашите отговори няма да е по-страшна от сегашното положение, защото аз и сега не знам отговорите ви ;), което пък ме навежда на мисълта, че е крайно време да си задам въпросите 🙂

И така, въпросът на годината е:

Кое от изброените три неща искате да оживее на хартия?

  1. Преводите ми на Превер
  2. Принцесешки историийки (в комбинация или не с Приказките за Рицари)
  3. Философските камъчета (в комбинация или не с Приказка за пътя…)

Имате право само на едно желание сега, но пък имате право да подредите творбите по реда на желанията си – кое след кое искате.

Нито едно от изброените няма да излезе на хартия едно към едно с това, което е в блога в момента. Всяко едно има нужда от довършване и доизкусуряване, но пък хубавото е, че и за трите имам идея какво искам да довърша и/или допълня.

Не съм питала Дени дали ще ме подкрепи този път, но искрено вярвам, че ще го направи.

Не съм питала и Аси дали ще ми помогне, но и в него вярвам, че няма да ме зареже да се оправям сама 🙂

Не съм решила дали ще се боря сама или ще търся финансова подкрепа от някъде.

Не съм решила дали ще търся издателство или ще последвам примера на Човешката

Още купища неща не съм решила, но всъщност, първото и най-важното, което трябва да реша (с ваша помощ) е, дали нещо от изброените творения заслужава хартия или по-скоро е за “Пиронът на Стивън Кинг”.

И кое за къде е…

и накрая, с малки буквички: запазвам си правото на собствено решение 😉

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 8:01 PM EET

45 Comments »

January 4th, 2010

Уроци по грим и горчив шоколад

Интересно ми е какви ли асоциации плъзват из главите ви като прочетете подобно заглавие? Вероятно по никакъв начин не намирате връзка между уроците по грим и горчивия шоколад. Може би, защото във вашия живот такава връзка няма. В нечий чужд, обаче, тя съществува. И не само съществува, а на моменти е удушаващо стегната.

Няма да ви мъча повече…

Това е заглавие на роман: втората книга на младата дама Красимира Стоева.

Трябва да призная, че бях силно любопитна каква ще бъде тази книга – дали пак ще е пълна с разкази-фантастика като първата или този път ще намеря вътре нещо различно (за никого не е тайна, че не си „падам” по фантастиката).

Тази книга ме изненада приятно. Не само защото не е фантастика ;), а защото е истинска. В книгата се говори за неща, за които повечето хора, особено засегнатите, избягват дори да споменават. В книгата се разказва за две момичета, болни от анорексия и булимия, и за опитите на хората около тях да им помогнат. Особено за опитите на студентка по психология, мечтаеща да работи с „истински клиничен случай”, без всъщност да е наясно с какво се захваща.

Историите са поднесени интересно и интригуващо, и книгата не ви дава да я оставите. Разказът върви гладко, истината не се премълчава, но и не се драматизира излишно. Повествованието е съсредоточено върху мислите и преживяванията на трите момичета, като тактично се загатва за безпомощността на родителите на болните две да се справят със ситуацията. Успоредно с това, авторката разказва приказка за принцеси. Е, какво повече може да иска човек от един роман 😉

Това, което лично на мен ми липсва в тази книга, е мнението на родителите за причините децата им да стигнат до болестта, защото те (причините) обикновено са скрити в семейството (като начин на живот, ценности, взаимоотношения, възпитание…), но съзнавам, че това все пак е роман.

Преди не бях чела книга с подобен сюжет. Учебници и „научни трудове” за анорексия и булимия има много, защото тези болести са „модерни”, но в тях липсва емоционалната част на разказа. Във всеки случай, романите имат по-силно въздействие върху читателя, в сравнение с учебниците. В това отношение, книгата освен интересна, е и полезна и аз искрено ви я препоръчвам.

Поздравления, Краси!

Posted by LeeAnn as Култура at 9:00 AM EET

13 Comments »

January 3rd, 2010

21-st century thinker…


night riders ...

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 1:16 PM EET

1 Comment »