Skip to main content.
April 26th, 2009

Хасково и неговата Южна пролет

Във всяка от последните 37 години, в Хасково се провежда Национален конкурс за дебютна литература, с топлото заглавие „Южна пролет”. Конкурсът се организира от община Хасково и пак общината е тази, която раздава четири бронзови Пегаса, комплект с парична награда, в размер на 1000 лв. За организацията няма да говоря, защото когато се говори за организация, винаги може да се желае повече, освен това, организацията не зависи само от организаторите, а и от участниците.

Тази година имах удоволствието да бъда там с моята „Пухкава приказка“. И понеже знам, че сте любопитни, бързам да ви кажа: не взех награда. Поне не тази, която общината дава 🙂

На наградените можете да се порадвате в информационния портал на Хасково, а аз ще споделя с вас малко по-други впечатления.

Хасково е чист, подреден и приветлив град: цветя, шадравани, любезни хора с цветни дрехи… Явно прекалявам със софийската действителност, щом нормалното ми се струва екстра.

Най-впечатляващото нещо в конкурса, беше… Публиката. Нямам представа как ставаше това, но всички обявени мероприятия имаха повече публика, отколкото мястото можеше да приеме. И всички хора винаги идваха навреме. И оставаха до края…

Всъщност, един-два абзаца по-горе ви излъгах, като казах, че не съм спечелила. Спечелих се повече отколкото очаквах.

Вероятно ще ви прозвучи странно, но за сетен път се убедих в нещо, което винаги съм си знаела: Аз не съм писател, в смисъла, който хората придават на тази дума!

Да, аз съм пишещ човек, издадох книга, ще издам и втора, вероятно и трета, но писането не е целта на моя живот и единствената сфера на лична реализация. В животът ми има много на брой, много по-важни неща от това дали книгата се продава или не, дали е взела награда на конкурс или не. Осъзнах за пореден път, че поздравленията на хората, прочели Пухкавата приказка, продължават да ми доставят първоначалното неописуемо удоволствие. Реакциите на хората ми показаха, че това, което съм вложила от себе си, още се чете по редовете на приказката и още вълнува хората, които разгръщат страниците на книжката. Отново (и с облекчение) установих, че за мен най-голямата награда за написаното си остават усмивките на хората.


Картинката е от тук.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 7:41 PM EET

4 Comments »

April 21st, 2009

urban morning …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 9:23 PM EET

14 Comments »

April 15th, 2009

На рожден ден като на рожден ден!

Без какво не може един рожден ден?

Един рожден ден не може без … гости. Към 185 от различни краища на България обикновено са достатъчни.

Един рожден ден не може без … цветя, балони и подаръци. По много от всичко! В момента и най-богатия цветарски магазин може да завиди на Миленка 🙂 за цветната колекция.

Един рожден ден не може без изненади и добри новини!

Догодина по същото време, на рождения ден на Чанове, определено ще тича следващото поколение чанчета, начело с новородената Божидара! (Честито на мама Нина и татко Добри!). Ще я следва наследникът на Василена и Ванката, а Петя и Калоян (които на миналия купон ни зарадваха с новина за скорошна сватба) и Дари и Нено (които на този купон ни зарадваха с новина за предстояща сватба) ще тичат след малчуганите, за да събират опит 🙂

Без какво друго не може един рожден ден?

Не може без … рожденици! Интересното беше, че всички бяха хем гости, хем рожденици. А някои, с имена на цветя, на всичко отгоре бяха и именици! Невероятна настроениеносна комбинация!

Друго?

Един рожден ден определено не може без торта с фойерверки и свещички. И както по правило се прави, когато навършваш четири, свещичката се духа по няколко пъти, от всички желаещи да си пожелаят нещо тайно и специално.

Да, четири! Клуб „Чанове” навърши четири години!

Имаше и музика, и танци, и конкурси, и зайци… Много музика и много танци! Един конкурс и много зайци…

За танците, извън конкурсната програма, ще спомена единствено, че бяха в стил: Дръж се, земьо, Чанове те газят!

А за танците от конкурсната програма… ще оставя снимките да разкажат вместо мен 😉

Честит рожден ден, Чанове!


цъкни и тук, и там.

Posted by LeeAnn as Народни танци at 5:36 PM EET

3 Comments »

April 11th, 2009

Жак Превер: Биография

Едно от най-трудните неща, с които съм се захващала, когато става дума за писане, безспорно е написването на биография на Превер за списание „Литературен свят“.

Превер не е като другите писатели. За него не можеш просто да изброиш малко дати и малко творби и да си сигурен, че това е достатъчно. Мисля, че каквото и да се напише за Превер, няма да бъде достатъчно. Той е толкова жив, шарен и подвижен, че все едно да искаш от морската вълна да спре, за да я нарисуваш. А дори и да спре, ще можеш ли да я нарисуваш?

Търсейки материали за Превер, установих, че подобна биография на български не е писана досега, или поне тя не е общодостъпна.

Изчетох повечето френски сайтове, които съдържат информация за Превер, опитах се да си спомня всичко, което съм учила за него преди време и накрая преразказах всичко за вас. Надявам се да ви бъде интересно.


Жак Превер е роден на 4 февруари 1900 в Ньойи-сюр-Сен, в семейството на Мишел и Андре Превер.

Баща му, въпреки че произлиза от богаташко семейство, е по-скоро беден. Вероятно това се длъжи на начинът му на живот – бохем, силно заинтересуван от политиката и зависим от алкохола.

Майка му изглежда пълна противоположност на баща му: кротка, нежна и примирена, родена в бедно семейство, но влюбена в живота и с изключително богата душевност.

Като малък, Превер е весело и буйно дете, което се смее винаги и на всичко. Той не пропуска празник, пътуващ цирк, панаир или карнавал. Баща му пък, познавайки много актьори, го води зад кулисите преди да започнат представленията. Това формира в него нещо, което в по-зрелите му години, критиците ще нарекат „влечение” към театъра.

Вероятно от баща си Превер е наследил силната омраза към войната и непримиримостта си към социалните несправедливости. Това е дало отражение в много от стиховете му, които са писани сякаш на един дъх, крещейки срещу заобикалящата го действителност.

Майка му, от своя страна, с благия си характер, насочва вниманието му към приказки за феи, вълшебства и приключения, като от съвсем малък го научава да чете.

Превер израства с „Дейвид Копърфийлд” и „Тримата мускетари”, а Луи Арагон му е приятел от дете.

Любовта към книгите, природата, птиците и цветята, Превер е наследил от майка си.

На 1 февруари 1907 г., Жак Превер пристига в Париж и тръгва на училище. За тези, които са чели внимателно стиховете на Превер не е трудно да предположат, че той мрази да стои в час без да мърда и да слуша отегчаващите го учители, които му се карат, че погледът му блуждае с птиците навън или из цветята в класната стая. Превер ходи с неохота на училище и това лесно се разпознава в стиховете му. Особено в Le Cancre (Мързеланко) от сборника Paroles (Думи) и в Page d’écriture (Чернова).

Често пъти, когато не е на училище, Превер придружава баща си и се среща с обикновени и бедни хора, които постепенно обиква, започва да разбира техните радости и мъки. В тях открива истинското богатство: щедростта, деликатността и поетичността, които всеки от тях крие някъде дълбоко в душата си.

Той с разочарование установява, че животът не винаги е хубав, но за щастие Превер има своите мечти, писането и киното… Когато по-късно по-малкият му брат Пиер става режисьор, Жак започва да пише сценарии и диалози за филми, като работи и с много режисьори.

Това е епохата на нямото кино (1908). Вечерите Превер често прекарва в театъра, без да плаща (баща му е критик-драматург), а когато не е там – чете книги.

Училището е непоносимо за него и брат му Жан и те го сменят с друго. Въпреки това, Жак все по-често предпочита улицата за свое училище, вместо затворените класни стаи. На улицата открива тъгата. Тя оставя отпечатък не само в стиховете, но и в погледа на Превер. Безгрижната веселост от детските му години се заличава окончателно когато е 10-11 годишен и се превръща в някакъв особен вид мъдрост.

Ако потърсите снимка на Превер, където и да е, със сигурност ще откриете само такива, на които се виждат големите му тъжни очи и неизменната цигара в устата. Дори художниците в своите шаржове рисуват точно това – тъжни очи, скрити зад цигарен дим.

Все пак, Превер завършва своето начално образование, въпреки че това не му доставя никакво удоволствие. Малко по-късно, през 1914 той окончателно решава да напусне училище и да се опита да се справи с живота. По това време, първата световна война е започнала и цялата й жестокост искрено го ужасява.

През 1915 година умира брат му Жан (едва 17-годишен), а през 1920 г. Превер е принуден да стане моряк (военен), но тъй като поведението му не е образец за подражание, той честичко прекарва времето си в затворите. През 1922 г. военната служба най-накрая свършва и Превер се връща към литературата. Той прекарва по-голямата част от времето си в библиотеки, четейки и запознавайки се с други автори.

1924 г.: Превер с интерес открива списание „Революционен Сюрреализъм”, но въпреки че през 1925 г. написва Rue du Château ou au Café Cyrano („Улицата на Замъка или в кафе Сирано”), не го публикува там.

През 1925 г. се жени за Симон Диенс.

През 1928 г. заедно с брат си Пиер режисира един сценарий за репортаж за Париж – „Спомени за Париж”, след които основава продуцентска къща “Roebuck films”, за да организира заснемането. За съжаление, филмът няма успех.

След като пише критика за „Смъртта на един господин”, Превер се разделя със сюрреализма, което несъмнено изиграва определяща роля в цялото му творчество от тук нататък.

1931 г. Може да се каже, че по това време се ражда Превер – писателят – неподражаем и неповторим.

1932 г. се сформира театрална трупа “Prémices”, които канят Превер да пише текстове за тях.

Същата година съпругата му Симон го напуска.

През 1933 г. Жозеф Косма изпява едни от най-познатите поеми на Превер: „Барбара”, „Мъртви листа”, „На лов за китове”…

Превер пише много текстове за пиеси за театъра, в които играе той самият, заедно с приятелите си от трупата.

През октомври 1933 г., Превер се присъединява към нова трупа, за която пише текстове, в които осмива буржоазията, църковните служители, военните… Текстовете му неизменно провокират скандали.

През 1937 г. Превер вече е един от най-известните писатели на сценарии и диалози за филми.

През 1943 г. в живота му отново се връща Жанин – приятелка, която не е срещал от 10 години – и те никога повече не се разделят.

През 1945 г. излиза стихосбирката му „Думи” /”Paroles”/ която се радва на огромен успех.

Същата година умира майката на Превер, а през следващата Жанин ражда на Превер момиче – Мишел Превер.

През 1946 г. Превер издава книги за деца, като първата се казва „Приказки за непослушни деца”.

1948 г.: Излиза анимационен филм „Малкият войник”, последван от  „Пастирката и коминочистачът” – късометражни филми, които носят на Превер голяма международна награда за рисуван филм на Биеналето във Венеция през същата година.

Жак Превер е намерен в безсъзнание, след като е получил удар на улицата и е ударил главата си в тротоара. Превер остава дълго в кома.

1950 г.: През юни на сцена излиза „Спектакълът” – израз на всички форми на сценично изкуство, които Превер обича.

1955 г.: „Дъждът и хубавото време” е новият сборник на Превер, който е изключително обширен и разнообразен и в него можем да открием Превер като разказвач, поет, драматург, памфлетист, лирик, реалист и сюрреалист.

След година, през 1956 г., Превер започва да работи по адаптацията на романа на Виктор Юго „Парижката Света Богородица”.

1962 г.: Заедно с приятелите си Андре Вийе и Пикасо, той издава книги със снимки, картини и колажи. Тогава Пикасо прави портрет на Превер.

1963 г.: Превер публикува книгата си „Истории и други истории”, която е своеобразно продължение на книгата му „Истории” от 1946 г.

1973 г.: Превер публикува „Силни води”

1974 г.: Превер става дядо на Южен, която обожава.

1974 г.: Започват да се появяват първите респираторни проблеми, които лекарите отдават на пушенето. Тази и следващите една-две години много от любимите приятели на Превер си отиват един по един от този свят, което му носи допълнително страдание.

Жак Превер умира на 11 април 1977 г.


Днес се навършват 32 години от смъртта на Превер. Поклон!

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 8:00 AM EET

5 Comments »

April 9th, 2009

Трафик


 

“Трафик” е името на един разказ, който се състои от две, добре познати ви, части: Част 1 и Част 2.

Обединяването се наложи заради един WE вестник, който обяви един конкурс, който разказът Трафик спечели.

А тези три котки, спечелиха мен. 🙂 Да им е честито 🙂

(Две от тях са габровски 😉 )

Posted by LeeAnn as Реалността at 8:16 PM EET

7 Comments »

April 6th, 2009

Голямото четене

Тази статия трябваше да бъде част от играта, в която Жюси ме покани, но освен това, ще е и нещо друго: реплика към всичко, което се изписа за „Голямото четене” и споделянето на още едно мнение (моето) относно кампанията и резултатите от нея.

Любимите ми книги, изброени в отговор на играта, са най-долу, така че, на който не му се чете останалото – да тича в края.


Голямото четене

Едва ли съм прочела всички коментари по темата, но със сигурност не съм прочела положителни и градивни такива. А този факт е много по-обезпокоителен от факта, че българите избраха „Под игото” за любима книга.

Много се изписа против „Под игото” (като избор на българите), стигна се до преразглеждане на Вазов като писател (?!с какво право?!), писа се за промиването на мозъците в училище, писа се колко зле е бил сайта, представящ „Голямото четене” и какво ли още не.

Никой не написа, че идеята, като такава, не беше чак толкова лоша. При тази криза на ценности и в години на масово мрънкане и отричане, идеята да накараш хората да четат (каквото и да било, па макар и „Под игото”), не е чак толкова лоша.

Не беше реализирана брилятно, но вторият път ще е по-добре. Поне някой се е сетил и е опитал.

Никой обаче не се запита „Защо (реално) българите избраха тази книга?”, „Кои българи избраха тази книга?”, „Какво четат българите?”, „Кой има пари за книги?” и още въпроси, които си задавам аз и те ме водят към едни малко по-различни от прочетените из нета изводи.

Какво показва изборът на българите?

За мен показва няколко неща, обединени под общ знаменател: ЛИПСАТА на избор!

Изборът на „Под игото” показва, че българите продължават да искат да бъдат българи. [Когато човек не се чувства (не живее) добре, той се връща към моментите, в които е бил добре – чрез книгите, старите вещи, ако щете (изборът показва и това, но то е друга тема, която няма общо с носталгията по комунизма 😉 , та няма да разводнявам). ]

Без „Под игото” да е любимата ми книга, също бих гласувала за нея. Нямаше да ми е приятно, ако книга от чужд автор стане любима на българите. Не че няма по-хубави книги, просто нямаше да ми е приятно.

Изборът на „Под игото” показва, че българите имат нужда от стойностни и значещи национални символи. В последните 20 години такива няма. Ако в последните 20 години бе извършена качествена подмяна на ценностите и потретите на Ботев и Левски бяха заменени с други емблематични такива, щях да се съглася, че изборът на „Под игото” е „вадене на скелети от гардероба”. Но качествена замяна нямаше. Имаше само унищожаване, отричане, отхвърляне и много мрънкане в търсене на някой друг, който винаги да ни е виновен.

Вярно е, че в последните 20 години нещата се промениха до толкова, че всеки беше свободен да чете каквото си поиска. Друг е въпросът колко хора могат да отделят пари за книги. Аз, лично, мога да си позволя да отделям пари за книги едва в последните 4-5 години. Преди това не можех и четях каквото има у дома, в т.ч. „Под игото”.

Докато разглеждам класацията на романите, не забелязвам съвременни такива (изключая до някъде „Властелинът на пръстените”, за който имам особено мнение, което няма да имате честта да чуете 😉 ) Така че, която и от книгите в челната дузина да бе излезнала на първо място, коментарите щяха да са си същите, с малък нюанс в настроението, ако избраната книга беше от чужд автор.

От друга страна, книгите в челната дузина ме навеждат на мисълта, че хората, които са гласували, в последните 20 години вероятно не са чели други книги, освен тези, които си имат у дома.

Има и още един аспект на разсъждения по въпроса.

Ако в последните 20 години, хората имаха възможност и искаха да прочетат българска книга, коя щеше да е тя?

В последните години издателствата издават специализирани книги: „Как да сварим ракия в домашни условия”, „багрилните свойства на 240 растения, които растат по ливади и гори”, и т.н.

„Прочитна” литература почти липсва. Появяват се от време на време български автори, но си остават незабелязани.

Преди време писах за книгоразпространението в България и споделих опита си с книгоразпространителите. Тогава обаче не споделих опита си с издателствата, а той е: Издателствата в България не издават български автори. Разбира се, има и изключения, но те не променят общата картинка. Общо взето, това е цяла отделна тема, но в контекста на Голямото четене, акцента е, че комбинацията от политиката на издателите с тази на разпространителите, в съчетание с поведението „движение по течението”, води до липса на избор на съвременни български автори.

За да спечели книга от съвременен български автор състезанието в Голямото четене, тази книга трябва да присъства във всеки дом. Това няма как да стане, при положение, че авторите на книги се въртят в омагьосан кръг:
„Не издаваме неизвестни български автори” – „Тогава ще си я издам (финансирам) сам (в тираж „колкото-мога-да-си-позволя” – „Разпространяваме книги срещу 50% от коричната цена + 120 лв. такса” – „Тогава ще си я разпространявам сам (колкото ми стигат силите), пък за втора книга сериозно ще се замисля”. Който е издавал книга като автор, знае за какво говоря. Който не е – да се пробва и да дойде да си поговорим 😉

Радвам се, че „Под игото” спечели и че в списъка има български автори – това значи, че българите все още имат книги у дома, а не са ги предали на вторични суровини, за да си купят хляб.

И накрая, нещо като обобщение:

Ако искате Голямото четене да е истинско, трябва да го направим по друг начин:

В надпревара да участват само български автори. Може и само съвременни (най-добре издали книга в последните 20-30 години), за да не се повторят резултатите.

Тези, които не бяха доволни от сайта на БНТ и го гледат с професионални очи, могат да направят читав сайт на кампанията „Голямото БЪЛГАРСКО четене”.

За да не се разминават вкусовете на организаторите и участниците, да се предвиди период, в който читателите да предлагат книги, без гласуване, за да се направи достатъчно изчерпателен списък и чак след като се махнат повтарящите се заглавия, да се пристъпи към гласуване.

Гласуването да е безплатно, за да няма роптаене от рода на „гласувам, но нищо не печеля”.

(За да се реализира тази идеята, хората ще трябва да прочетат някои книги. За тези, които не могат да си ги купят, а искат да участват, сайтът може да дава възможност книгите да се теглят в електронен вид на неприлично ниска цена). 


Любимите ми книги

Думата „любими” не е най-точната. Ще изброя част от книгите (респ. авторите), които са ми повлияли по някакъв начин, като ще се опитам да се огранича в частта „Художествена литература”. Изброявам, без да класирам:

„Брулени хълмове” и всичко на сестрите Бронтé.

„Климати” на Андре Мороа.

„Граф Монте Кристо” на Ал. Дюма.

„Без дом” на Х. Малó.

“За писането” на Стивън Кинг.

“Джонатан Ливингстън Чайката” на Ричард Бах.

Книгите за Винету и Поразяващата Ръка 🙂

Нещо в мен остави и поредицата на Ернст Мулдашев.

Ще си изкривя душата, ако не спомена Паулу Коелю. Човек има какво да вземе от него.

Обичам книги за летене и облаци. Чета такива непрекъснато.

Обичам стихове – Вапцаров, Пушкин и Превер – това е единственото нещо, което помня, но въпреки това препрочитам 🙂

 И накрая, но не на последно място:

«Справедливост за всички» и «Душа назаем» на Тихомир Димитров.

«Пазители на любовта» на Мария Разсипийска

«Люде, на които не им се отваря парашутът» на Алекс Букарски

«Мина, магиите и бялата стъкленица», трилогия на В.Н. Фламбурари

«Пътуване към светлото» на Георги Грънчаров

«Блъг» на Васил Тодоров

… и всичко, на прохождащи български автори, с което успея да се сдобия.

В резюме за книгите мога да кажа: Обичам да чета книги. Дълго време четях учебници, какви ли не – първо да завърша ТУ, после докато завърша УНСС, после доста време четях технически спецификации, после детски книжки, после стандарти и закони… Едва в последните няколко години имам възможност да чета „нормални” книги. И съм като „отвързана”. Обикновено чета по две-три книги наведнъж, които са коренно различни помежду си като жанр, стил и съдържание. Чета ги едновременно: не чакам да довърша първата, за да взема втората. Това е така, защото всеки ден може да съм в различно настроение и да ми се чете различно нещо. Чета това, което ми пасва в момента.

И все пак, обикновено има нещо общо между книгите, които харесвам. Обичам книги с малко действащи лица, книга за характери, взаимоотношения и поведения. Обичам книги за душата – за силата на енергията, силата на мисълта… Харесвам книги, в чиито герои мога да открия нещо от себе си. Обичам, когато чета книга да живея с нея и да я преживея. Ако не открия себе си, трудно продължавам до края. Обикновено само любопитството е това, което може да задържи вниманието ми в книга, в която не участвам. 🙂


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Реалността at 6:06 AM EET

26 Comments »

April 4th, 2009

Класиците на българския танц (афиш)

Миналата година през м. Май, по време на инициативата „Салон на изкуствата” се състоя спектакълът „Класиците на българския танц”. Тогава, на „Класиците на българския танц” бе присъдена Специална годишна награда за култура и изкуство

Близо година по-късно, спектакълът стана достъпен на DVD.

Тази година, 14ти Салон на изкуствата отново ще се проведе през месец май и Класиците отново ще бъдат част от програмата.

Тазгодишният спектакъл обещава да бъде не по-малко зрелищен и впечатляващ.

В него ще участват ансамбъл Тракия – Пловдив и ансамбъл Танец – Скопие.

Какво – къде – кога – виж афиша 🙂

НДК зала 1    |     14 май 2009 година     |      от 19.30 часа

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 8:00 AM EET

1 Comment »

April 2nd, 2009

Петте “Защо”

Работата ми налага да откривам причините, които водят до случването (или не) на разни неща и да предлагам или предприемам адекватни последващи действия.

Методът, който използвам е повече от простичък: Задавам въпроси.

Сложното тук е да съумееш да зададаеш правилните въпроси. Как да разбереш, обаче, дали въпросът е правилен? По отговора, разбира се. Прилича на Параграф 22 – омагьосан кръг, проверка на едно неясно нещо, чрез друго, още по-неясно. Ако задаваш правилен въпрос, ще получиш правилен отговор. Ако получиш грешен отговор, следователно си задал грешен въпрос.

Прилича на параграф 22, но не е.

Практиката (моята + споделения „братски” опит) показва, че това задаване на въпроси е ефективно когато се прави до петия път, или с други думи: До петото „Защо”!

Ако до петия отговор на въпроса „Защо?”, вашият отговор липсва, значи въпросите ви са били зададени грешно.

Стремежът (и задачката е) да науча останалите около мен да задават правилните въпроси, за да получават правилните отговори.

Защо въпросите са пет ли?

Защото първопричините за случващото се обикновено са на 2-3 въпроса под повърхността. Трябва да стигнем до тях, за да вземем правилното решение.

Тъй като „правилно” е относително понятие, ще дам дефиниция за „правилно”-то, за което говоря в тази статия. В случая, „правилно” е решението, насочено към откриването на причината за възникналото неудовлетворяващо ни събитие (несъответстващо на предварително зададените изисквания) и отстраняването й (на причината), за да се избегне неговото евентуално (на събитието) повторение.

Ако не отстраним причината, довела до неудовлетворителното събитие, дори и ситуацията да се коригира и ние да сме доволни, това ще е временно, защото причината ще е там и ще е въпрос на време неудовлетворителното събитие да се повтори.

Ако отговорът допуска задаването на следващо „Защо”, то той е правилен. Обикновено до 5ти път на „защо” изниква и истинската причина, която, ако бъде отстранена, се предполага, че събитието няма да се повтори по същия начин.

Звучи сложно, но не е. И това става ясно, когато се използват конкретни примери.

Подготвяйки примери за колегите си, установих, че подходът на „Петте Защо” би могъл да бъде успешен при анализ на абсолютно всякакви ситуации. Може да бъде използван в подкрепа на философията ми, че нещата винаги не са такива каквито изглеждат, както и (ако щете) при възпитаването на децата (с мисъл в главата).

Елементарен житейски пример, който може да се приложи за нагледно обясняване на подхода, е следният:

Детето плаче.

Защо плаче? (първи път) – Защото е бебе (първи отговор). Да, детето е бебе, но това е грешен отговор, защото той не носи информация и не допуска задаването на следващо адекватно „защо”.

Правилен отговор би бил: „Защото е гладно”.

Защо е гладно? (втори път) – Защото не е яло от 3 часа / защото на предното хранене не си изяде всичко.

Защо на предното хранене не си изяде всичко? (трети път) – Защото не обича супа 😉 примерно.

(Ако спрем до тук, ще лишим детето от супа, само и само да яде нещо, а може би проблемът не е в супата като такава.)

Защо не обича супа? (четвърти път) – Защото не може да преглътне магданоза.

Защо не може да преглътне магданоза? (пети път) – защото му се залепва за небцето.

(Тук вече причината е друга – магданоза. Как да накараме детето да яде „полезна” супа с магданоз? Много просто – като пускаме магданоза цял, ненарязан, за да можем да го извадим лесно от чинията на детето, след като си е „пуснал” „полезното” в нея 😉 ).

Разбира се, примерът е повече от елементарен, но е достатъчен, за да демонстрира същността на подхода.

Как да разберем кога да спрем да питаме „Защо?”.

Идеята е, че вие все пак знаете какви са изискванията, които не са удовлетворени и се предполага, че можете да прецените дали отговорът е верен. Освен това се предполага, че щом прилагате този метод, то вие сте заинтересовани от намирането на истинската причина, нейният анализ и отстраняването й.

Ако това обяснение не ви помага да разпознаете края на задаването на въпроси, има и друг начин. Той отново е условен и ориентировъчен.

При задаването на въпроси, трябва да обърнете внимание кога се сменя получателят на въпросите – обикновено там някъде е мястото за анализ и края на тирадата 😉

Връщам се на примера с детето, което не яде магданоз:

Ако продължим да задаваме въпроси „Защо”, ще се получи следното:

„Защо му се залепва за небцето?” – Защото е нарязан „така”.

„Защо е нарязан „така”? – Защото АЗ не съм се сетила да го нарежа по друг начин.

Тук, ако продължа да задавам въпроси, трябва да попитам „Защо АЗ не съм се сетила…” – т.е. смени се получателят на въпросите. Това е знак, че тук е мястото за анализ.

Ако този анализ не даде резултат – продължаваме с въпросите и отговорите.

Ако идеята на подхода не ви допада, то тогава спокойно можете да отговаряте на всички въпроси, които започват с „Защо?”, с простичкото „Защото така ми харесва!” 🙂 и да си правите каквото си поискате! 🙂


 Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Реалността at 8:00 AM EET

25 Comments »

April 1st, 2009

Усмивка, моля

На първи април си спомняме, какви сме били през останалите 364 дни на годината.
(Марк Твен)

… и използвайки деня на шегата, се осмеляваме да го кажем на глас, бих добавила аз. 

Както някой беше казал, „Добре, че можем да се шегуваме, та да си кажем истината в очите” 😉  

 

Честит празник на всички, които не чакат да дойде първи април, за да се посмеят
(на себе си и на останалите)!

Честит празник и на тези, които „носят на майтап”
(че без тях шегите нямаше да имат смисъл 😉


 Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 1:31 PM EET

9 Comments »