Skip to main content.
January 30th, 2009

time to go again… 01


 

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 4:33 PM EET

4 Comments »

January 29th, 2009

Защо принцесите плачат?

Имало някога време, когато всички принцеси били слънчеви, усмихнати и лъчезарни, помагали на всички, били внимателни с всички, били очарователни и обаятелни, харесвали всички принцове и рицари и всички харесвали тях.

Но както обикновено се случва в обикновените приказки, в такъв приказен момент се появява я мащеха, я зла вещица, която разваля рахатлъка на хората.

Тази приказка обаче не е обикновена и няма да я развали обикновена мащеха или вещица, а появата на един неразумен принц. Защото, колкото и да е необикновена една приказка, не-разумността си е чиста глупост, която винаги е обикновена, но с необикновената способност да разваля дори и най-приказните приказки.

Но, да не се отплесвам.

Та…

Имало някога време, когато всички принцеси били слънчеви, усмихнати и лъчезарни, помагали на всички, били внимателни с всички, били очарователни и обаятелни, харесвали всички принцове и рицари и всички харесвали тях. Принцесите никога не плачели и не се натъжавали.

Появил се обаче един принц, който от скука ли или от чиста глупост, решил да се разнообрази като натъжи принцеса. Ей така, просто за да види как изглеждат принцесите, когато са тъжни. Опитвал, опитвал, но не успявал сам.

Тогава неразумният принц потърсил придворния билкар и го помолил да направи хапче, което да разплаква принцесите. На билкарят хич не му се искало неразумни твърдоглави принцове да разплакват принцесите и се опитал да го откаже от тази идея, но неразумният принц не само, че не се отказвал, но и философствал.

Той обяснявал какво иска да бъде хапчето:
Да бъде достатъчно горчиво, за да не се пристрастяват принцесите към него.
Да бъде силно, за да не се налага да взимат второ (явно бил и скръндза).
И накрая – да бъде в такава доза, че да действа бързо и сигурно.

Всички опити на придворният билкар да вразуми невразумимия принц се провалили и му се наложило да направи хапчето. Ако не го направел той, щяло да се намери друг билкар, който да го направи, а той щял да бъде изгонен от двореца. Ако, обаче, направел хапчето, щял да остане в двореца и да има възможност тайно да изобрети противоположно хапче, което да връща усмивките на принцесите. Така поне си мислел!

Билкарят изобретил хапчето. То се оказало изключително сполучливо и ефикасно и вероятно затова и до ден днешен се продава в аптеките. Без рецепта. Купуват го принцове с диагноза. Единственото условие е: „Преди употреба, прочетете листовката”.

Ето, прочетете я и вие:

Таблетка „Разочарование”

Препоръчва се за лица с душа.
Еднократно, без лекарско предписание.
Преди употреба, прочетете листовката.

Съдържание:
1 таблетка 100 mg съдържа равни количества разомаин, антиусмихвин, натъжин, деочароварин и полистарин.

Дозировка:
1 таблетка, 2 пъти, през 12 часа е достатъчна за възвръщане на здравословното съотношение между мечтателност и здрав разум, в полза на здравия разум, за следващите 12 месеца. Не се налага повторна употреба в рамките на 12 месеца.
Да се приема преди хранене, с много течности. Да не се приема с алкохол, тъй като последиците от комбинацията могат да имат бедствиен характер. Добре се понася в комбинация с шоколад без боклуци.

Специални предупреждения:
В по-големи дози може да причини трайна загуба на очарование, сияние и мечтателност.
Внимание: Да не се приема от паталогични мечтатели, тъй като в несъобразени дози, може да е душепогубно!
При пряк контакт с душата – промивайте я през очите – в продължение на 1-2 месеца до 1-2 години.

Ако се чудите, защо и откога принцесите плачат: затова и оттогава!
Къде е билкарят? Той още живее в двореца и още вярва, че ще изобрети противохапче.

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 12:29 AM EET

39 Comments »

January 28th, 2009

Ниските облаци, част 4: Stratocumulus

Stratocumulus (произнася се „стратокумулус“)… та, Стратокумулусите са ниски облаци. Те много приличат на кумулусите и още повече приличат на кумулус радиатус, но не са нито от едните, нито от другите.

Кумулусите са единични, разграничени помежду си и дори когато формират облачна улица, ясно си личи, че не са един общ облак.

Стратокумулусите изглеждат различно. Те също са пухкави, но са безкрайни – сякаш машината за облаци се е развалила и бълва ли, бълва пух…

Повечето от вас са ги виждали. Това е онази пухена яка, която си премятат планините в ясните, но хладни дни. Облакът се проточва по цялото било и прилича на памук, омотан в шипков храст.

 

 

Отгоре погледнати пък, са приказни – идва ти да скочиш в тях.

Стратокумулусите са облаци, които се формират когато студен влажен въздух (обикновено донесен от фронт) се срещне с (малко) по-топъл и (малко) по-сух въздух. Често пъти такива облаци се образуват след дъжд и лошо време, а постепенното им изчезване пък е знак, че идва по-хубаво време.

Личните ми наблюдения на Витоша показват, че такива облаци се срещат най-рядко през лятото и най-често през зимата. Така че, като излезете навън, хвърлете едно око към планината – може да се е пременила и да иска да ви се изфука с пухената си яка.

Posted by LeeAnn as Облаци at 8:28 AM EET

2 Comments »

January 27th, 2009

night riders 01 …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:08 AM EET

2 Comments »

January 26th, 2009

Принцесата, която очаквала завръщането на Рицаря, който бил загубил думите

Живяла някога една принцеса, която била очарователна, пленителна и омайна! Живее и сега – в Царство, далеч от хорската и дворцова суетня. Царство, в което нямало нищо друго освен трева, поточета, небе, замък (няма как без замък) и една кула. Кула, от която Принцесата гледала залеза.

Всяка вечер, тя се изкачвала до най-високото място в кулата и впервала поглед в далечината. Слънцето постепенно се скривало зад хоризонта, а очите на Принцесата постепенно свиквали с тъмнината и тя продължавала да се взира дори когато навън настанел непрогледен мрак.

Принцесата прекарвала толкова дълго време в кулата и се взирала така дълго в тъмата, че била свикнала да разпознава трепета на листата и полюшването на клоните, причинени от преминаването на хора и животни през гората.

Седяла Принцесата в кулата, наблюдавала и чакала.

Чакала Рицарят да се върне. Той й бил обещал, в мига, в който бил намерил загубените думи и я бил прегърнал. Рицарите винаги изпълняват обещанията си.

Чакала и си повтаряла всичко, което искала да му каже, когато той се върне. Повтаряла го, защото се страхувала да не го забрави. Искала да му разкаже за шепотът на вятъра, които бил пропуснал да чуе, за облаците, които бил пропуснал да види, за приятелството, което бил пропуснал да преживее…

С всеки изминал ден й ставало все по-трудно да си спомни.

Когато затворела очи, отново виждала светлинката в тъжните му очите и топлината в дълбокия му глас, но не можела да си позволи да затвори очи.

Страхувала се да не пропусне завръщането му. Страхувала се, че той може да мине покрай нея незабелязано. Страхувала се и се взирала.

Всеки трепет на листата, всяко полюшване на клонките, й носели надежда.

Всяко разочарование й причинявало усещането, че част от нея бавно се превръща в стъкло.

Тогава тя тихичко заплаквала и горещите й сълзи не позволявали на разочарованието да застине и да затвори душата й в стъклен саркофаг…

Времето минавало. Залезите се сменяли с изгреви, а те отново със залези…

Принцесата постепенно спряла да плаче и един ден усетила как частица от сърцето й се откъсва и се превръща в стъкло. Но не точно в стъкло… А в стъкленица.

Малка крехка стъкленица, в която и до днес частица от сърцето на Принцесата очаква завръщането на Рицаря.

Posted by LeeAnn as Приказки за Рицари at 10:12 AM EET

19 Comments »

January 23rd, 2009

three years later …

… и няколкостотин публикации в повече 🙂

На 21 януари тази година се навършиха три години от раждането на този блог. Както всички останали, надвили егото в себе си, няма да ви занимавам със статистика и с това, колко сме велики (вие и без това  го знаете), само ще кажа, че силно се надявам, когато скитате наоколо да намирате това, което търсите.

И благодаря:

Posted by NeeAnn as Реалността at 2:00 PM EET

25 Comments »

Забравена красота


 

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 11:00 AM EET

6 Comments »

January 21st, 2009

Сега ти


 You need to a flashplayer enabled browser to view this YouTube video

 

Adesso Tu
Eros Ramazzotti

Nato ai bordi di periferia
Dove i tram non vanno avanti più
Dove l´aria è popolare
È più facile sognare
Che guardare in faccia la realtà…

Quanta gente giovane va via
Acercare più di quel che ha
Forse perché i pugni presi
A nessuno li ha mai resi
E dentro fanno male ancor di più

Ed ho imparato che nella vita
Nessuno mai ci da di più
Ma qaunto fiato quanta salita
Andare avanti senza voltarsi mai…

E ci sei adesso tu
A dare un senso ai giorni miei
Va tutto bene dal momento che ci sei
Adesso tu
Ma non dimentico
Tutti gli amici miei
Che sono ancora là…

E ci si trova sempre più soli
A questa età non sai…non sai
Ma quante corse ma quanti voli
Andare avanti senz´arrivare mai…

E ci sei adesso tu
Al centro dei pensieri miei
La parte interna dei respiri tu sarai
La volontà Che non si limita
Tu che per me sei già
Una rinvicita…

Adesso sai chi è
Quell´uomo che c´è in me…

Nato ai bordi di periferia
Dove non ci torna quasi più
Resta il vento che ho lasciato
Come un treno già passato
Oggi che mi sei accanto
Oggi che si sei soltanto
Oggi che ci sei…
Adesso tu

 

Сега Ти
Превод: Afrodita

Роден съм в покрайнините на града
Където свършват трамвайните линии
Където властва чалгата
И е по-лесно да мечтаеш
Отколкото да живееш в реалността.

Колко много млади хора заминават
Да търсят повече, от това, което имат
Сигурно защото получените юмруци
за всеки, който някога е бил бит
болят вътрешно още много време.

А аз научих, че в живота
Никой никога не дава даром
И когато тръгна нагоре по стръмното
Вървя само напред без да се обръщам

И тук си сега ти
Да придадеш смисъл на дните ми
Всичко е наред от момента, в който тук си сега ти
Но аз не забравям
Всичките си приятели
Които все още са там…

И тук сме все по-самотни
На този етап… не знаеш, не знаеш
Но колко тичане, но колко грешни завои
Вървим напред, но никога не стигаме

И тук си сега ти
В центъра на моите мисли
Вътре във въздуха, който дишам. Ти ще
бъдеш желанието, което не свършва
ти, която за мен вече си
едно отмъщение…
Сега знаеш кой съм
Какъв мъж се крие в мен

Роден съм в покрайнините на града
Където вече почти не се връщам
Остана вятъра, който пуснах
Като вече отминал влак
Днес, когато си близо до мен
Днес, когато се чувстваш самотна
Днес когато тук си
сега ти

Posted by LeeAnn as Гости, Любими стихове at 1:23 PM EET

5 Comments »

January 19th, 2009

Let it snow… (3)


Posted by LeeAnn as Фотодневник at 1:19 AM EET

2 Comments »

January 16th, 2009

протести или нещо друго …

За разлика от протестите преди две години, относно незаконното строителство в защитените местности по българските планини, сега ми е доста по-трудно да намеря точните думи, с които да опиша станалото през тези дни.

Едно, че присъствието ми на мястото на събитието не беше кой знае колко продължително, второ, че имам по-различно мнение от общоприетото за протестите, трето, че този път самият протест се различава от всички, на които съм присъствал. Както споменаха и други автори, организаторите на протеста не са компактна група хора, обединени от една кауза, с едни искания. Единственото, което ги обединява е недоволството от действията на държавното управление в областите, в които те живеят и работят. От тук идват и проблемите (imho) с ясното артикулиране и донякъде аргументиране на конкретни искания към изпълнителната и законодателната власти, освен най-често срещаното — това за оставка.

И точно тук се появяват различията — аз искам по-скоро да се намери начин, който да кара депутатите, министрите и всички останали чиновници в тази държава да си вършат работата, за която са избрани (да, и министрите се избират, колкото и да е странно). Искам да има начин, по който да им се търси отговорност за несправяне с работата, която са сложени да вършат. Защото уволняването може да е достатъчно за една фирма, но в случая на управлението на държава явно не върши работа. За справка — поне последните три правителства.

По-надолу ще пусна снимките, които имам от двата дена на протеста, като не смятам да пиша много текст и обяснения покрай тях. Надявам се да помогнат на тези, които не са били около Народното събрание поне малко да се усетят атмосферата там. Доста разнородна според мен.

И накрая едно предупреждение — снимките не показват нещо кой знае какво сензационно, по тях няма да видите кръв или бой между полицаи и протестиращи и са около 40 на брой, така че се въоръжете с търпение при скролирането надолу по страницата.

14-ти януари:

Read the rest of this entry »

Posted by NeeAnn as Активизъм at 1:06 PM EET

3 Comments »

Изгубени в превода

Барселона. Посещение трето, ден втори.

По цял ден на крак, разходки по улуците с фотоапарат и зяпнали усти, въздишки и възклицания и никакво, ама никакво време за губене! Ако можех да издържа без храна и сън, с удоволствие щях да го направя, за да не губя време.

Поглъщам всичко, което виждам, попивам всичко, което чувам.

Не съм учила испански, но покрай френския разбирам какво ми говорят. Е, не всичко, но в общи линии се справям. Повечето неща не успявам да повторя правилно и си ги чувам и произнасям, както аз си знам, ама какво пък, те и толкова български не знаят… Само пустите им цифри не свикнах да разпознавам, но има време. Другия път.

Разхождаме се по улицата с папагалите и аз имам нужда от кафе. А кафененца колкото си искаш – от кокетни по-кокетни. Е, да, ама аз искам кафе в … пластмасова чашка. Не вярвам, че го казвам. Кафето в пластмасова чашка е отвратително, но се жертвам в името на повечето разгледани улици, фасади…

Харесвам си едно кафененце, влизам вътре и някакси обяснявам, че искам кафе, но в пластмасова чашка. Оказа се, че „пластмасов” е нещо от рода на „пластико”, та бързо се разбрахме.

Не знам как се иска сметката и как се пита за цена и затова чакам да ми я кажат. Ако не мога да позная числото давам едри пари, те ми връщат и аз научавам още едно число…

Усмихнатият единствено_испано_говорящ мъж ми подава кафето и ми казва нещо, което прилича на:

– Уно кинта, пор фавор.

Аз му подавам едно евро и си мисля „бре, тия испанци и те ли казват на парите „кинти”?” Поглеждам дъщеря ми. И тя се забавлява на тази дума.

– Е кинта! – настоява усмихнатият единствено_испано_говорящ мъж.

– Е един кинт, де, нали дадох едно евро – отговарям аз повече на себе си, отколкото на него, изпадайки в начална лека фаза на силно недоумение. Усмихвам се и аз.

Той се сеща и пише на един лист: € 1.15.

Ааа, Омбре, лев и петнайсе`, казваш, ясно… давам още петнайсе` цента и тъкмо се чудя как да се извиня, алените отенъци по бузите ми издават притеснението ми и омбрето ни пожелава приятен ден с усмивка. 

Ееех, омбре, омбре, да вземеш да научиш английски/френски, пък аз да взема да ви науча цифрите…

🙂

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 1:16 AM EET

2 Comments »

January 14th, 2009

winter garden 02


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:11 AM EET

4 Comments »

January 13th, 2009

Химия

Автор: Дяволчето Фют

Химията наша поднася ни задача
И най-безсрамно с нея ни закача.
Периодичната система отговора крие,
Но бързо всичко ще разкрием ние.
Периодичният закон бавно се задава
И на нас, в ръцете, отговора дава,
С думите: „Внимавайте!
На задачите не се давайте!
Те не са тук, за да ви стреснат
И по челото да ви плеснат.
Нито, за да ви накажат!
Напротив, те са тук да ви покажат,
Че химията не е зла
Нито за малката муха,
Нито за големия слон!”-
Каза важният закон…

Posted by LeeAnn as Малки гости at 12:13 AM EET

4 Comments »

January 12th, 2009

winter fresh 02 …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:35 PM EET

2 Comments »

January 10th, 2009

Огледалце, огледалце…

Има дни, в които срещаш себе си.

Случайно (дали?) или просто в края на едно търсене. Но се случва.

Сядаш и започваш да говориш. Не, започваш да слушаш.

По-точно, едната част от теб говори, другата – слуша. Или поне се опитва.

Полагаш усилия да участваш в разговора, но освен да кимаш, няма какво друго да направиш.

Човекът до теб използва твоите мисли, твоите думи, твоите словосъчетания и разсъждения.

Говори и не спира. Слушаш ли го?

Какво значение има, след като знаеш точно какво ще каже!

Кимаш и се чудиш възможно ли е някой друг да говори с твоята душа.

Стряскащо е. Само в началото. Колкото повече слушаш, толкова повече харесваш, това, което чуваш. Повече харесваш себе си.

Е, събеседникът ти вероятно вече се чуди защо само кимаш, къде си се отвял и слушаш ли го изобщо, но когато разбере какво пречистване ти е донесъл – ще ти го прости.

Срещнах такъв човек. Неотдавна. Неслучайно. Неочаквано.

Естествено човекът е жена. Също като мен. Слушах я и се оглеждах в нея. Прецених себе си от позицията на страничен наблюдател. Преосмислих постъпките си. Прецених изводите си.

Доволна съм.

Усещането е малко странно – като за нещо счупено, което някой е залепил, като за нещо разпиляно, което някой е събрал, като намиране на нещо, което не си търсил…

Благодаря ти, огледалце!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 12:10 AM EET

9 Comments »

January 8th, 2009

Разни равни сметки…

Защо се казва „равносметка”? Защото един път годишно сам си виждаш сметката ли?

Ами ако си късоглед и не довиждаш? А ако си късоум и не разбираш? Тогава сметките не са равни, а криви! Ама не съм видяла някой кривосметка да си прави!

Обаче ако някой друг ти види сметката – това е вече нещо!

Затова този януари няма да видите моята равна сметка. Този януари ще видим вашата равна сметка за моята бодлива личност и нашия скромен блог. Или май беше “скромна личност” и “бодлив блог”? Пък и … има ли значение 🙂

И така! Вие ми кажете!

Какво ви дадохме през 2008 и какво ви взехме?

Какво искахте, а не получихте?

Какво очаквахте, но не дочакахте?

Защо идвахте и защо оставахте? А защо си тръгвахте?

И други такива разни…

А аз в замяна ще ви разкажа разни неща за приказните ни герои 🙂 иначе – няма 😉 … пък! 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 1:00 AM EET

11 Comments »

January 6th, 2009

Улови мига!

Знаете ли колко точно трае един миг? Една секунда? Половин? Две? Едва ли!

Знаех си, че не знаете, преди и аз не знаех, но веднъж попитах един много умен човек:

–  А колко трае един миг?

– Един удар на сърцето – в общия случай; цял живот – ако имаш късмет да попаднеш на своя миг – ми каза той.

Преди няколко дни разбрах (не, не ми го каза умният човек), че тази година (2009-тата) е специална (много ясно), защото Вселенският часовникар е решил да ни даде 1 секунда повече.

Зачудих се, какво ли пък може да се събере в една секунда. И с какво толкова може да бъде специална една секунда, та всички говорят за нея. Замислих се и открих много много неща, за които трябва точно една секунда, за да се превърнат в твоя миг!

Твоят миг е секундата, в която чуеш плача на новороденото си дете…

Твоят миг е секундата, в която срещнеш погледа на стар приятел…

Твоят миг е секундата, в която един стремеж, едно желание, ти дава да разбереш, че вече нищо никога няма да бъде същото…

Твоят миг е секундата, в която осъзнаеш, че можеш да летиш….

Твоят миг е секундата, в която слънцето проточи лъч и закачливо ти каже: Надеждата и новият ден са тук за теб…

Твоят миг…

Умният човек казва истината, но и малко греши. Не чакайте късмета да ви доведе вашият миг под носа, та да можете уж случайно да попаднете на него. Няма нищо случайно!

Потърсете мига! Намерете го! Сграбчете го и не го пускайте! Струва си да поживееш години заради една единствена секунда като тези! И като много други!

Живейте за мига! Живейте за вашия миг!

Carpe diem!

(както би казал умният човек) 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 10:56 PM EET

3 Comments »

Let it snow… (2)


Честит имен ден на всички с името Йордан!
(и Данчо, Дана, Боян, Йорданка и всички, които си чувстват именици)

🙂

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 8:16 AM EET

5 Comments »

January 4th, 2009

Let it snow… (1)


 

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 8:52 PM EET

7 Comments »

January 1st, 2009

За щампите и реалността …

Разхождайки се из политически ангажираната част от българската блогосфера не мога да пропусна недоумението, което ме обзема от царящото там объркване и от все още широко използваните стереотипи, които за мен вече са крайно неподходящи за следване. И както винаги, случайно разхождайки се из паяжината, попаднах на една публикация, поглеждаща на тези проблеми от малко по-различен ъгъл, попадащ извън тези все още широко разпространени стереотипи на разсъждание (и поведение).

Нейният автор, Андрей Полонски, е руски поет, есеист, прозаик, историк и преводач. В младостта си е имал проблеми със съветската власт за дейност срещу нея, така че бих ви препоръчал да прочетете неговата публикация с необходимото внимание и на свежа глава.

И не се сърдете на преводача, той толкова си може.


НАДЯСНО, НАЛЯВО, КРЪГОМ …
Щампите в политическото мислене и реалността на XXI век

Автор: Андрей Полонский

КАСТОПРАВДА – Литературный альманахуй общества Вольных Кастоправов

Превод: Николай Ангелов

Ние използваме тези думи почти без да се замисляме. Десен, ляв, центрист, либерал, червен, бял, кафяв. Накрая, червено-кафявата (не, не точно „чума“) вълна или ляво-десен синтез, което на пръв поглед е абсурдно. Между другото, самите понятия „ляво“ и „дясно“, възникнали исторически, много лесно се изплъзват от езика. Те не излязоха от употреба, макар че за последните сто години се появиха повече от двадесет по-удачни и информативни термина. Освен това, те не само променят значението си в зависимост от протичащите събития и идеен контекст, но и водят след себе си всички предишни значения, които натрупвайки се едно върху друго създават бъркотия не само в езика, а и в политиката.

Етикетите „ляв“ и „десен“ се утвърждават по време на Френската революция, когато в Националното събрание, а след това и в Конвента, радикалните депутати са сядали отляво, а консервативните – отдясно. През XIX век, станал „златен“ за общоевропейския масонски проект, с понятията „ляво“ и „дясно“ всичко е било малко или повече ясно. „Дясно“ – власт, подтискане, йерархия, експлоатация, сегрегация. „Ляво“ – освобождение, разширяване на сферите на лична и обществена свобода, премахване на преградите и забравяне на предразсъдъците. „На всеки порядъчен човек, сърцето тупти от лявата страна“ са думи на един от кумирите на тази епоха, немският поет Хайнрих Хайне.

В интерес на истината трябва да кажем, че и тогава е имало хора, които не са се подчинявали на това господстващо прекраснодушие1. Жозеф де Местр, Фьодор Достоевски, Константин Победоносцев, Николай Лесков, Константин Леонтиев, Лев Тихомиров … десетки други мислители и в Русия, и в Европа видяха и разбираемо описаха горчивите плодове и зейналите бездни на „освободителното движение“. Но обществото нямаше желание да се вслушва в подобни гласове. Всичко изглеждаше прекалено ясно. Властта – дремещо зло, революцията – надежда и обновление. Жозеф де Местр – певец, възпяващ смъртното наказание и апологет на бича, Достоевски – реакционер, Леонтиев – обскурантист, Тихомиров – предател. „Победоносцев над Россией простер совиные крыла…2.

Първото(то) разместване – между 1917 и 1956 година

Победата на болшевиките в Русия променя картината. Крайните революционери, взели за първи път дълго властта, показали че най-малко на света имат намерение да отстояват правата и свободата на личността. Още в първите месеци те започват такъв терор, който враговете им даже не са и сънували. Методите за подтискане са превъзхождали толкова въображението на съвременниците им, че те просто не са вярвали в тяхната реалност. Още през 20-те години Иван Шмельов издава „Слънцето на мъртвите“, но малко хора я прочитат. На запад дълго време се е смятало, че всичко това е клевета, че левите не могат да действат по такъв начин. Терорът и подтискането, затворът и мъченията се асоциираха с дясната, и то само с ултрадясната политика. А сега всичко се обръщаше с главата надолу.

Именно затова, 40 години по-късно, докладът на Хрушчов пред XX конгрес прави такова рязко впечатление на левите интелектуалци на запад. Не толкова това, че приведените от съветския генерален секретар сведения са били нещо ново за тях, колкото това, че завладени от левия проект, те са можели да си позволят да си затварят очите за тях. И изведнъж – такава конфузна ситуация.

За кризата на понятията „дясно“ и „ляво“ убедително е писал още през 1931 година руският философ С. Л. Франк. „Сега в руската емиграция (и отчасти в самата Русия), „дясното“ и „лявото“ просто смениха местата си: „лявото“ стана синоним на произвол, деспотизъм, унижение за хората, „дясното“ – символ на стремежа към достойно човешко съществуване; с една дума – дясното стана добро, а лявото – зло. Но това е само отчасти.

От гледната точка на Франк, самите понятия са безнадеждно остарели. И да се пита жителя на XX век на кого съчувства – на левите или десните, е не по-малко абсурдно и спекулативно, отколкото да се пита за кого е той – за гвелфите или гибелините.

В крайна сметка, философът предлага нова терминология: „бели“ срещу „червени“ и „черни“. При това под „бели“ (да не се бърка с реалната история и с идеологията на „бялото движение“ в Русия) се разбират всички тези, за които отделният човешки живот, гражданските права и свободи са най-висша обществена цел. На десния фланг, „белите“, отстояващи традициите на ежедневния живот, противостоят на „черните“, издигащи радикалния традиционалистичен мит (да си спомним, че през 1931 г. фашизмът вече е на дневен ред); на левия – червените, комунисти и леви социалисти, готови да пожертват милиони човешки съдби заради осъществяването на една социална утопия. Това разделение е любопитно и от антропологическа гледна точка. „Белите“ приемат съвременния човек като даденост, самодостатъчно присъствие, с неговите интереси и простими слабости. А „червените“ и „черните“ виждат в него надежда, мост, ентелехия3, тоест прилагат към концентрата от енергия, който представлява отделния живот, трансцендентни4 и сурови изисквания и критерии.

Политически ориентири след 1991 година

Разпадането на Съветския съюз и позорният крах на източния блок сложиха дебела черта под историята на „класическото ляво“, водещо своето начало от романтичните мечти на XIX век. Струваше ни се, че представителната демокрация и свободния пазар възтържествуваха почти навсякъде – или като реалност, или като ориентир. Президентът Буш-старши обяви победата в Студената война, Франсис Фукуяма отиде още по-далеч и провъзгласи „краят на историята“. Смисълът на тези послания беше неясен единствено за наивния наблюдател. Американските неоконсерватори, оказали се в този момент на власт, заявяваха на целия останал свят: „Ние дойдохме за дълго. Ние дойдохме завинаги.По принцип, общият тон на тези речи не се отличаваше много от съветския лозунг „Учението на Маркс е победоносно, защото е вярно, но в треската на промените малко бяха обърналите внимание на това поразително сходство.

В началото на XXI век, с настъплението на глобализацията, информационната ера, а заедно с тях и на пост-постиндустриалното общество (или пост-постмодернизма)5, се прояви и новата картина на разпределението на социалните идеи и роли. В основното течение на социално развитие господстват представителната демокрация, свободният пазар, идеологията за политическа свобода и права на човека, също така и либералната концепция на сваляне на всички трансцендентни спрямо ежедневния живот ценности, обоснована с максимална яснота още в средата на XX век в работите на Кaрл Попър. Тук също има свои „десни“ и „леви“, но идеологическите конструкции и лозунги се използват като маски, които варират и се променят, преливайки една в друга. „Принципите“ се заменят с „интереси“, политиката се превръща в политтехнология, сближавайки се с техниката на PR6, философията на рекламния бизнес и масовата култура. Тоест на утвърдилата се система и е все едно нaкъде отива развитието на човечеството – в посока на „смърт на човека“, към виртуализация, към сливане на човека и машината, на човека и стоката или на човека с акта на потребление. Тя губи представа за идеал и норма, и затова е толерантна и търпима към всякакви малцинства и форми на перверзии, дотогава, докато хората сами не посегнат на крайъгълния камък на „развитието“ – глобалната власт на парите и свободата да превръщаш парите в повече пари, да увеличаваш нивото на потребление и „брутния продукт“.

Най-типичната и в същото време най-откровена идейна доктрина, отстояваща ценността на „свободния пазар и глобализацията“ е неолиберализма на Робърт Мъндел, Маркус Флеминг и техните ученици. Всички видове социални връзки, неолибералите интерпретират в пазарни термини: човекът-предприемач, организиращ своя живот като предприятие; общуването между хората – като акт на покупко-продажба. Разбираемо е, че в рамките на тази концепция няма никаква разлика между държави, нации и корпорации, а икономически пожелания като отказ от протекционизма и изискванията към развиващите се икономики да се ориентират изключително към износ, се възприемат като етически норми.

Ако „неолибералите“ са своего рода „център“, то „десни“ в рамките на тази парадигма стават„неоконсерваторите7, последователи и ученици на философа Лео Щраус.

В основата на своята политическа философия, Щраус полага убеждението за вроденото неравенство на хората. Той проповядва концепцията на „оригиналния езотеризъм“, твърдейки, че всеки истински философ в избрания от него кръг ученици изследва съвсем други идеи, от тези които показва на света. Съобразителният човек, доказва умният Лео, ако успее да разбере моите книги, ще стане наш последовател, защото ще поиска да бъде сред избраните.

В съответствие с тази идея беше издигнат и остроумен  метод за вземане на властта: „Ще възпитаме няколко випуска, всички посветени ще бъдат като в секта, ще си помагат един на друг с кариерата и правейки я сами, ще държат в течение учителя. […] след няколко десетки години „нашите“ без нито един изстрел ще вземат властта в най-силната страна на света8. Тази идея се осъществи в Америка към края на 70-те години и осигури на неоконите преобладаващо влияние върху властовите институции в продължение на две и половина десетилетия.

Сам по себе си, неоконсерватизма е учение с двойно дъно, което настоява, че обърнато към посветените, то изяснява своята същност и цел, а насочено към широката публика, разработва удобни и действащи методи за манипулация на масовото съзнание. На неоконите не е чужд и своеобразен макиавелизъм. Същият този Щраус проповядваше „благородната лъжа“ като средство за запазване на социалната стабилност.

Ясно е, че консерватизма на Щраус и неговите последователи няма нищо общо с типичния европейски консерватизъм от XIX и XX век, тоест с традиционното понятие „дясно“, точно така, както и „неолиберализма“ е далеч от класическите представи за свободата и достойнството на личността. По-скоро, именно Щраус предлага да се консервира „либералната система от рационални ценности“, тоест самата липса на трансцендентен авторитет в социалната практика, което стана главния резултат от политическите процеси на „новото време“. В този смисъл „неоконсерваторът, (по остроумната забележка на Ървинг Кристъл) е либерал, хванат за гърлото от реалността.

На фона на неоконсерваторите и неолибералите, системните „леви“ от началото на XXI век – от американските интелектуалци от кръга на Гор Видал до европейските социалисти, са призвани да изгладят последствията от „неизбежното неравенство“. Издигайки рядко ценностни модели, те отстояват „социалния договор“, защитават интересите на неудачниците, аутсайдерите и правата на малцинствата. Пред очите ни протича своеобразно сливане на левия, по-точно на ляволибералния дискурс с идеите на консумеризма9 (тази мисъл не без успех е обоснована още през 2000 г. от Александър Иванов, директор на издателството Ad marginem). Фактически, системните леви защитават „интересите на обикновените потребители“, запълвайки по този начин третата и последна ниша в идейно-методологическия каталог на глобалното инфо-потребителско общество. В крайна сметка, рисунъка на взаимодействието между левите, десните и центристки идеи в рамките на предполагаемата глобална система се получават изключително ясни и симетрични. Неоконите, знаещи, но криещи „тайния“ смисъл и характер на самото развитие, служейки като негови провокатори, представляват производителя. „Неолибералите“ олицетворяват „точката на сглобяване“ на развитието като такова, имащо самостоятелна ценност без никаква връзка с „човека“ и „човечността“. И накрая, „левите“ следят за това, броят на изпадащите от кръга на потреблението индивиди да клони към нула. Те отстояват възможностите, правата и желанията на потребителите, уточнявайки (по този начин) „поръчката“, идваща от отделния „акт“ на реално или хипотетично потребление към системата като цяло.

И въпреки всичко това, всички тези пост-модернистични идеологии не са нищо повече от готови роли, от текст, подаван от будката на суфльора за актьорите на политическата сцена. Ярък пример за това е ситуацията в Русия, където всички етикети и белези са леко объркани, макар и за това, че оставяйки елементи от театър, те са напълно отчуждени от приемането на практическите решения. Нашите десни (бившият СПС10, „Дясна сила“ и други) по същество са чисти „неолиберали“, нашите „леви“ (слава на КПРФ!11) – са липсваща величина. Нека се опитаме да си представим другаря Зюганов, с пяна на уста защитаващ по Първи канал идеята за гей-карнавал в центъра на Москва? Представихте ли си го? А на мен даже не ми е и смешно.

Алтернативата – такава, каквато е

Събитията от началото на XXI век откроиха съвършено нова граница на политическо противопоставяне, която не лежи между десни/леви или бели/червени, а между системни и алтернативни политически и идейни течения. Привържениците на алтернативите, били те „нови леви“, „нови десни“ или „радикални еколози“, са обединени от противодействието на идеята за глобализация, на стремежа да „обуздаят развитието“ и в една или друга форма да се заемат с „деконструкцията“12 на цивилизацията, с разбиране на нейния строеж и руини (останки). Но още по-съществено е, че тук виждаме съвършено друга структура на взаимоотношения между убеждения и действия. Мислите се превръщат в методи, а методът осигурява жизнена дейност. Хората, противопоставящи се на системата, са призовани да формулират искания само от първо лице и да действат в рамките на провъзгласените формулировки. Веднага щом възникне и най-малката пукнатина между тяхното мислене и постъпки, между идеологията и методите, те подписват своя договор със системата и започват да служат на общественият театър, предоставяйки необходимия му продукт. Алтернативното, контракултурно действие в постмодернистичното общество е привлекателно именно с това, че е неизбежно – творчески акт, стъпка встрани от симулакрума (simulacre, simulacrum13) – там, където диша личността, околната ѝ среда и съдбата.

Новите леви“

На лявото движение бяха необходими няколко години за да се съвземе след капитулацията на Горбачов. Но вече към средата на 90-те години левите течения започнаха да се възраждат. Сега те са вдъхновявани не от идеологически, а от естетически принципи, за борба ги подтикваше убеждението за „уродството и непоносимата безсмислица на потребителското общество“.

Известните художници и активисти Александър Бренер и Барбара Шурц още в началото на новия век с пределна яснота обосноваха разликите между системните и антисистемните политически проекти (в писмо14 до редакцията на списание „Логос“): „В последно време (по времето на знаменитата демонстрация през ноември 1999 г. в Сиатъл срещу Международния Валутен Фонд) в света отново се открои ясна граница между лявото и нелявото, по-точно между лявото и неолибералното (към неолибералното в момента принадлежат широк спектър идеологически сили – от най-новата социалдемокрация на Шрьодер и Блеър до десните на Бюканън в САЩ и Хайдер в Австрия). Всъщност, именно след Сиатъл стана ясно, че водоразделът между нелевите и левите минава в тази точка: или вие приемате глобалния капитализъм и пазарната логика, или ги отхвърляте. Или се съгласявате с глобализацията на капитализма, или и се съпротивлявате. Тези, които чупиха витрините на банките и се тровеха от сълзотворния газ по улиците на Сиатъл (а след това на Вашингтон, Прага, Ница), безусловно принадлежат към противниците на капитализма и се явяват леви активисти, а тези, които небрежно и не особено критично разсъждават за връзката на консумеризма с „политически коректната“ лява идея … може би е най-правилно да наричаме либерали.“ По-нататък Бренер и Шурц уточняват своята позиция: „По такъв начин политика не са преговорите между представители на МВФ и СБ, а камъните, хвърляни по полицията“.

Говорейки за движещите сили на лявата съпротива, известният руски писател-анархист Алексей Цветков-младши15, е измислил ярка тавтология, още веднъж подчертаваща спонтанния и артистичен характер на съвременния протест:

– „Кой е участник в борбата?“

– „Този, който участва“.

Новите десни“

Класическата дясна утопия, отдалечаваща се от принципите на „новото време“ и призоваваща за връщане към ценностите на християнска Европа, не беше подложена на такава преоценка, на каквато беше подложена нейната лява „сестра“. Фашизмът и национал-социализмът почти не засегнаха този тип мироглед. Той спокойно преживя XX век, като някои фрагменти от него бяха въплътени в социалната практика на франкистка Испания (Франко успя даже да върне краля в Испания), но основно оставаше в периферията на идейните спорове.

Много повече разтревожиха общественото мнение, идеите на „новите десни“ или „консервативната революция“, започнали да набират популярност през втората половина на 60-те години. За разлика от старите консерватори, които бяха вярващи християни и в по-голямата си част монархисти, „новите десни” се обърнаха не към реално съществуващи, а към новоконструирани традиции, корените на които могат да бъдат открити в окултизма, магията, гръцките митове, обредите от келтското и германско езичество. При това, те настояват за „окончателно разлагане на съвременното човечество“, отказват да смятат отделния човешки живот за фундаментална ценност и призовават за връщане на обществената структура към „йерархичната пирамида“16.

Ляво-десен синтез“

Още по-малко, отколкото „новите десни“, допаднаха на Системата „червено-кафявите“. Терминът „червено-кафяв“ възникна в Русия в идейната бъркотия от началото на 90-те години и се използваше предимно за лов на вещици на политическите противници на либералите (при което в равна степен го отнасяха и национал-болшевиките, и комунистите-зюгановци). Но забележителното е, че той (във френският вариант rouge-brun) беше моментално подхванат в Европа, където гордо се използва за самоидентификация на мислителите и активистите, опитващи се да обединят “новият ляв” и “новият десен” утопични проекти.

През месец май 1993 г., в радикалното и естетско списание „Idiot International“, издавано от Жан-Едерн Алиер, се появи възвание от Жан-Пол Круз, един от лидерите на френските профсъюзи, призоваващо към въстание на мисленетo против вещoманията, на културата против търговията, на отделните народи – против глобализма. Това въстание, според Круз, трябва да обедини комунистите с ултранационалистите и накрая, всички тези, които не желаят да се превърнат в елементи от един цял, неясно какви цели обслужващ, и в известна степен самодостатъчен и всепоглъщаш механизъм на увеличаване на паричната маса.

За изминалите петнадесет години „червено-кафявия“ проект само събираше сили. В неговата посока се развиха и „новите десни“ идеолози, такива като лидера на френската група Grece Ален де Беноа, както и много бивши активисти на комунистическите партии (например много от учениците на Роже Гароди, приел още през 80-те години исляма). Същият този Беноа е убеден, че в условията на информационното общество, основната борба ще се води срещу търговския разум и икономически интерес, както и срещу многобройните влияния на капитала, чието планетарно разпространение представлява основна(та) заплаха срещу битието.

Любопитно е, че самите „червено-кафяви“ са убедени, че именно „ляво-десния“ синтез стои в основата на политическата практика и идеологиите на тези съвременни държави, които се противопоставят на „новия световен ред“. В Либия на Муамар Кадафи, анархистичните идеи (на които се изгражда „джамахирията“) изобщо не противоречат на традициите и религиозните норми, в Иран принципа за социална справедливост става основен за мюсюлманското общество…

Предизвикателство(то) за Русия

По силата на инерцията от предишната световна роля на СССР или съвсем интуитивно, предусещайки неочаквания обрат на събитията, но за болшинството противници на световната Система така или иначе Русия е потенциален съюзник. Това е вярно както за вече споменатия „нов десен“ Ален де Беноа, така и за никарагуанския „ляв антиглобалист“ Даниел Ортега. Подобно положение на нещата е още по-странно, защото в повечето случаи то противоречи и на текущата политика, и на стратегическите изказвания на руските лидери.

Но сами по себе си тези очаквания неминуемо се превръщат в предизвикателство за нашето бъдеще. Очевидни са три варианта на това предизвикателство:

От изборът, който ще направи Русия в близките десетилетия, зависи не само нейната съдба, но и по-нататъшното развитие на световната история.


1 Явно авторът се закача с абсолютното единодушие, с което обикновено се вземаха решенията след победата на болшевиките в Русия.

2 част от поемата “Възмездие“ на Александър Блок.

3 Според Аристотел, ентелехията представлява нематериално дейно начало, което формира материята и я докарва до съвършенство (Кратък философски речник).

4 „Излизащ навън“ – който се намира извън пределите на човешкия опит, свръхопитен, недостъпен за човешките сетива (пак според Кратък философски речник).

5 Или в англоезичната Wikipedia.

6 Public Relations (Връзки с обществеността) – практиката на управление на потока информация от една организация към нейната публика в частност, или към обществеността като цяло. За повече информация, последвайте посочените връзки.

7 Често наричани на политически жаргон „неокони“.

8 Ако не се лъжа, точно този начин за „превземане“ на властта е описан от Робърт Лъдлъм в неговия роман „Предупреждението на Амблър“.

9 В противовес на консумеризма, се развива и неговият антипод – антиконсумеризма.

10 СПС – Союз Правых Сил. А гледайки играта на думи, която се е получила с названието на тази партия в Русия (както и техният девиз – „Наше дело – правое“, е интересно да се прочете и публикацията на Вени Гюрова, „Ляво и дясно – архетипни смисли“.

12 А защо „деконструкция“? Не е ли по-логично да се търси „реконструкция“, отколкото пълно разрушаване на цивилизацията?! Освен, ако под „деконструкция“ не се разбира разделянето на цивилизацията на нейните съставни части, с цел някакво последващо изучаване и разбиране на механизмите и на развитие.

13 Simulacre, simulacrum – копие, нямащо оригинал в реалността. Повече обяснения за тези термини могат да бъдат намерени в руската Wikipedia, в англоезичната Wikipedia, както и в „Энциклопедии постмодернизма“, в „История философии“, като автор на статиите в последните два източника е М. А. Можейко. В контекста на статията, simulacrum може да се преведе и като „представа за реалността“.

14 Брой 1 (27), 2001 г.

15 Алексей Вячеславович Цветков, да не се бърка с Алексей Петрович Цветков. Но и за двамата има достатъчно информация в паяжината (питайте чичко Google).

16 В смисъла, който влага католическата църква в този термин – най-отдолу се намират селяните, над тях – аристокрацията, върху нея се разполага краля, а над краля стои само папата.

Posted by NeeAnn as За свободата at 11:33 AM EET

2 Comments »