Skip to main content.
October 31st, 2008

За мълчането…


Най-приятно е да си мълчиш с хора,
с които имаш какво да си кажеш…

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 6:48 PM EET

14 Comments »

October 30th, 2008

night visions 09 …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 10:10 PM EET

10 Comments »

October 28th, 2008

reflections 01 …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 10:10 PM EET

8 Comments »

Дреме ли във вас екстремист: резултати

Добър вечер, драги зрители! За тези, които сега си включват телевизорите, ще кажа: „Прочетете началото и тогава елате тук, за да видите резултата.”

За тези, които са минали през началото, ще кажа: Това няма да са точно резултати, защото и онова не беше точно анкета.

По-скоро имам намерение да споделя с вас наблюденията си и личното си усещане и мнение за нещата във въздуха.

Преди да започна, ще спомена, че както очаквах, хора, които вече са опитвали нещо от изброените преживявания, съвсем естествено ги поставят към края на класацията. Би трябвало да ги изключа, за да не „замърсяват” резултата, но няма, защото именно изключенията потвърждават правилото. 🙂

Предложих на вниманието ви само забавления, за които не се иска специална подготовка /освен психическа 😉 / и специално лично оборудване и на които можете да се отдадете в мига, в който решите – стига да позволява времето /като метеорология/ и да има свободен инструктор/пилот. Далеч съм от мисълта, че съм изчерпала всички екстремни спортове, познати на човечеството 😉

ВНИМАНИЕ: Следващият текст не е ръководство по екстремни спортове, съдържа ЛИЧНО СУБЕКТИВНО мнение, което не ви ангажира по никакъв начин. Информацията в текста е описателна и насочваща и НЕ ви осигурява безопасност, ако решите да опитате нещо екстремно! Не опитвайте екстремните спортове сам! Екстремните спортове са опасни за живота ви! 

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Екстремно, Парапланери(зъм) at 12:44 AM EET

35 Comments »

October 27th, 2008

night visions 08 …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 10:57 PM EET

5 Comments »

October 26th, 2008

night visions 07 …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:32 PM EET

13 Comments »

October 24th, 2008

Дреме ли във вас екстремист?

Не, нямам предвид „естремист” в смисъла на „терорист”.
Да, имам предвид „екстремист”, в смисъл на човек, който обича екстремни спортове.

И не, нямам предвид, че такъв човек подремва и похърква у вас на диванчето, а търся второто ви „аз”, което се спотайва, завито под юрганче от предразсъдъци и страх 😉

Напоследък, с когото и да си говоря, неминуемо в разговора се прокрадва идея я за летене, я за скачане и разговорът винаги завива към опасно – безопасно, лесно – трудно и т.н..

И тъй като е много трудно да се формулира обощено мнение, аз реших да питам вас.

Ще ви задам няколко въпроса, а вие ще ми отговорите в разказен вид. Нали?
Защо не в анкета ли? Ами защото в последно време всички пускат анкети 😉 за какви ли не дреболии, а ние с вас не сме всички и няма да обсъждаме дреболии, а мно-о-ого важни неща 🙂

И така, ето ги и въпросите:

1. Моля, подредете по екстремност следните преживявания, като започнете от най-екстремното според вас:

– летене с парапланер /тандем/;

– скок с парашут /може и в тандем/;

– летене с мотоделтапланер /двуместен, управляван от друг/;

– летене с ултралек самолет;

– бънджи-скок;

– летене с балон с топъл въздух;

/тук се изкушавах да добавя още преживявания от рода на „возене в маршрутка в пиков час през центъра на София”, „каране на велосипед по Цариградско шосе”, или „пресичане на Цариградско шосе на спирката на хотел Плиска”, но с много насилие над себе си се сдържах и не ги включих 🙂 /

2. Защо сте посочили определено преживяване на първо място няма да питам. По-интересно ми е да ми обясните защо сте поставили точно еди-кое-си на последно място. Кое го прави най-малко екстремно или с други думи – най-сигурно?

3. Правили ли сте нещо от изброените в т. 1 екстремности? А бихте ли опитали?

4. С кое бихте започнали/продължили?

Естествено, имам си нещо наум, за да ви питам и като събера отговори, ще кажа какво е било предишното ми мнение и дали сте успели да ми го промените по някакъв начин и по какъв 🙂

Приятно писане и бъдете словоохотливи 🙂

Posted by LeeAnn as Екстремно, Парапланери(зъм) at 6:06 PM EET

51 Comments »

October 22nd, 2008

Stand by… Camera… a-a-a-and ACTION!

Stand by… Camera… a-a-a-and ACTION!

Какво си представяте като чуете тези думи? Снимане на филм? Или поне реклама! Нали? Нали! 🙂

Участвах в снимането на реклама! Не, по-точно, участвах в гледането на снимането, или още по-точно гледах как участват в снимането… Оф! Отначало 🙂

Виждали ли сте как се снимат рекламите, които ни досаждат вечер от телевизора? Не? А трябва. Тогава ще гледате на рекламите с други очи. Също като мен.

Винаги съм предполагала, че снимането на реклама е дълъг и изморителен процес, а снимането на филм може да продължи с години… Сега вече знам със сигурност – снимането на реклама е ИЗТОЩИТЕЛНО. Клипче от 30 секунди отнема 14 часа снимки и още незнайно колко време за подготовка. С искрено любопитство очаквам да видя крайния резултат!

В същото време е забавно, особено ако рекламата е раздвижена като сюжет, снима се извън студио и изисква участието на специални и особени предмети, като балон, летящ с топъл въздух, например.

Тук няма как да не отворя една скоба и да не кажа, че надуването на балон и пускането му в полет, само по себе си е предизвикателство, изисква разнородни познания, сръчност, бързина, съобразителност и най-вече – екип от 4-5 човека, които знаят какво правят. Ако разбирате поне малко от облаци и метеорология, няма как при вида на снимката да не възкликнете „Тия хора луди ли са да пускат балон в такова време!”. Мда, времето съвсем не беше за балони, но по някакво чудно благоволение, реши и отпусна общо 20 мин – за разпъване на балона, за надуването му и за издигането му над земята, и разбира се за … Stand by… Camera… a-a-a-and ACTION!

Чух тази команда около сто пъти за един снимачен ден! Ден, който ми остави изключително силни впечатления.

За един ден видях почти всичко, което може да предложи една снимачна площадка (да не кажа „поле”): оператор в комплект с фокусничка (така наричам дамата, която настройва фокуса на камерата), кран за камера – с релсички и рамо, така че да може да се движи хем нагоре-надолу, хем наляво-надясно, видях бял ден на зелен екран посред черна нощ, организиран за нула време с прожектори, зелен екран, бели екрани, филтри… и не знам още какви чудни неща, на които не знам името, видях човек, който имаше на колана си повече джаджи от инспектор Гаджет – то не бяха клещи, ножчета, тиксо, изолиращи ленти, някакви бели шайбички, още сто джунджурии, на които не знам нито името, нито предназначението и разбира се: КЛАПА! Истинска филмова клапа!

Изобщо няма да споменавам, че за нула време едно празно поле се превърна в почти истинско студио („почти”, защото нямаше покрив 😉 ): имаше кранове, джипове, шатри, всякакви на цвят екрани, маси с кафе и сандвичи, столове, камера, компютър и монитор, кабелаци, агрегатче, сянка за монитора, пожарогасител, каравана-гримьорна, каравана-кафененце с лакомства и напитки, топъл обяд, тоалетни, балон с кош, кош без балон и какво ли още не.

Това, което обаче непременно ще спомена са хората – екип от около 40 човека, всеки на мястото си, взеки зает със собствените си задачки, които обграждаха с внимание и професионална подкрепа актьорите през всичките 14 часа от този дълъг ден. 40 човека, които веднъж не изпъшкаха, веднъж не се намръщиха, веднъж не измрънкаха…

Екипът ме впечатли най-много! Сред актьорите имаше две деца – основната актриса (на цели 6 годинки) и моята малка дъщеря (на 8 годинки) като неин дубльор (в случай, че мъничкото се изплаши от балона). Тези две момичета бяха истински принцеси в този ден. „Искам сандвич” – член от екипа тича за сандвич! „Искам вода” – тичат за вода! ACTION! – събличат им якетата. CUT – обличат им якетата! Носенето на конче и возенето в ръчна количка дори няма да го споменавам 😉 Такова нещо съм виждала само във филмите за снимане на филми! 🙂

Трябва да призная, че бях повече от приятно изненадана от организираността и точността на тези хора и тази статия е и начин да им благодаря!

За любопитните сред вас ще добавя:

Попаднахме на тези снимки случайно. Филмовото студио, чрез общи познати, покани дъщеря ми за дубльор – да се вози на балон, ако другото детенце се изплаши. То се изплаши и моята дъщеря си спечели прозвището „храброто момиче”, на галено наричана „каскадьорчето”. Спечели и своите 2 мин. слава, когато накрая на деня 40 възрастни мъже и жени й ръкопляскаха под светлината на прожекторите.

Вълнуващо, нали!

Още избрани снимки от събитието има тук.

Posted by LeeAnn as Екстремно, Реалността at 8:22 AM EET

9 Comments »

October 21st, 2008

Почти

Presque
Jacques Prévert

A Fontainebleau
Devant l’hôtel de l’Aigle Noir
Il y a un taureau sculpté par Rosa Bonheur
Un peu plus loin tout autour
Il y a la forêt
Et un peu plus loin encore
Joli corps
Il y a encore la forêt
Et le malheur
Et tout à côté le bonheur
Le bonheur avec les yeux cernés
Le bonheur avec des aiguilles de pin dans le dos
Le bonheur qui ne pense à rien
Le bonheur comme le taureau
Sculpté par Rosa Bonheur
Et puis le malheur
Le malheur avec une montre en or
Avec un train à prendre
Le malheur qui pense à tout …
A tout
A tout … à tout … à tout …
Et à tout
Et qui gagne “presque” à tous les coups
Presque.

 

Почти
Превод: LeeAnn

Във Фонтенбло
Пред хотел „Черният орел”
Има бик, сътворен от Роза Бонер*
Наоколо и малко встрани
Има гора
Още малко по-далеч встрани
Красиви тела
са се спотаили в гората
Нещастието
и съвсем наблизо щастието
Щастието, с кръгове под очите
Щастието, с борови иглички по гърба
Щастието, което не мисли за нищо
Щастието, застинало като бика,
Творение на Роза Бонер.
И до него нещастието,
Нещастието, със златен часовник
и влак по разписание
Нещастието, което мисли за всичко …
За всичко
За всичко… за всичко … за всичко…
И за всичко
И което печели „почти” всички битки
Почти.

 


 *Бонер – в оригинала е Bonheur, но звукът „eu” не може да се изпише с български букви и за благозвучие си позволих да го заменя с обикновено „е”.
„Bonheur” означава „Щастие”.

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 6:12 PM EET

6 Comments »

October 19th, 2008

Балонът се надува

Балонът се надува, надувайте, момчета,
и гледайте да не става на парчета 😉
Хврък!

Това е фотозагадка. Познайте кой е в балона и какво прави там 😉

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 5:40 PM EET

10 Comments »

October 15th, 2008

pattern from the night 02 …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:04 PM EET

10 Comments »

За Народните танци – с усмивка

За повечето от вас не е тайна, че народните танци са ми едно от любимите занимания и забавления, още повече, че сезонът на танците като цяло се разминава със сезона за летене…

Когато човек, който никога не е танцувал (сватбите и съборите не се броят 😉 ) се запише на танци, той неминуемо преминава през най-различни периоди, които се редуват в съзнанието му напълно хаотично – ентусиазмът на моменти бива изместен от самосъжаление (ле-ле, колко съм спънат(а)…), след което отново си идва на мястото.

Наскоро в клуба, в който танцувам, започнаха репетициите на новосформираната група за начинаещи. Признавам, че оставам на репетициите им с нескрито любопитство. То е продиктувано от факта, че когато преди почти две години започнах да танцувам, групата, към която се включих беше започнала да танцува преди три месеца и ми се наложи да ги настигна „в движение”. Тогава също имах своите мигове на възход и падение – те продължават и до днес – но бях лишена от възможността да започна отначало, да чуя всички обяснения за положението на краката и ръце, за енергийния смисъл, който има захвата в народните танци, защо трябва да отпуснеш ръцете и да не се опитваш да счупиш тези на съседа си, че няма нужда да стискаш съседа си – той е тук доброволно и няма да избяга…


снимка: клуб “Чанове” – всички права запазени

Всъщност, народните танци, като всяко друго нещо, с което се захваща човек, следват познатата схема – ЛТЛ или с много думи казано: Лесно – Трудно – Лесно 🙂

Лесно е всяко нещо, гледано отстрани, с което искаш да се занимаваш и ти. Колкото повече гледаш, толкова по-лесно ти се струва…

Трудно, защото като започнеш да плетеш крака, виждаш, че не е точно така, както изглежда…

Лесно става накрая, като го научиш. Всяко нещо. Не само хорàта.

Спомням си, че си мислех, че никога няма да науча Граовско, Селско шопско, Чичово, Четворно, Кюстендилска ръченица… Но ги научих… Сега мисля за неизпълними други хорà, но знам, че те СА и само след седмица вече краката ми сами ще танцуват.

Всеки човек има различна способност и различен подход за запаметяване и заучаване. Аз първо уча стъпките с главата си, повтарям си ги наум като стихотворение и чак след като мога да ги „изговоря” гладко наум, чак тогава успявам да ги пратя в краката и ръцете си.

Независимо обаче от начинът на заучаване, всички танцуващи като че ли преминават през едни и същи весели етапи и за да не си мислите, че сте изключително кьопави в краката, ще ви разкажа за собствените си „постижения” в частта „Кой е по- по- най- … спънат на хорото”.

„Постижение” #1: Да се настъпиш сам. Лесно постижимо, случва се неусетно, хората са родени с тази дарба 🙂

„Постижение” #2: Да настъпиш съседа си. Има две разновидности – ляво и дясно. По-лесно се настъпва съседа от дясно, но често пъти ти си този отдясно и краката на левия влизат сами под твоите. За да настъпиш и двамата едновременно се иска бързина и отлична координация на движенията. 🙂

„Постижение” #3: Да настъпиш съседа на съседа си – т.е. да настъпиш през един. Няма значение дали ще го настъпиш пред хорото или зад него. Посоката, в която върви хорото също не е от значение, тъй като „фигурата” и без друго е достатъчно сложна. 🙂

„Постижение” #4: Да се сблъскаш челно със съседа си. Това е най-сложната „фигура”,  тъй като се изисква равноправното участие на двама души, единият от които е паталогичен заплес, а другият – освидетелствана блейка. Вие си изберете кой от двамата да бъдете 🙂 Единствено уточнение: блейката танцува в посока на хорото, а заплеса е забравил да се завърти и тръгва срещу блейката, като и двамата са зяпнали хореографите в краката. Следва челен сблъсък, звук от удар на дървени глави и много, мнооого смях в залата.

Трябва да добавя, че фигурите от Постиженията не се изпълняват едновременно – за всяко си идва точното време 😉

Така че, ако всичко това ви се струва изпълнимо или поне не невъзможно, то вие сте съвсем готови за народни танци и няма какво да се чудите повече 🙂

Часът и мястото на срещата са известни 🙂

__________________

Допълнено:

Постижение #5!

Умората!

Posted by LeeAnn as Народни танци at 2:59 PM EET

25 Comments »

October 14th, 2008

Барселона на Гауди: Casa Vicens

Човешките сетива са най-странното божие творение. Невероятно е как човек е в състояние да възприема едновременно с всичките си сетива наведнъж и неща, с които ги е „хранил” два дни, след това да занимават ума му с месеци.

Всеки път, когато се върна от Барселона се чувствам точно така: За два-три дни събирам толкова впечатления, че след това мога да говоря за тях, да ги разказвам и споделям с месеци. Не знам как се получава…

Всъщност, излъгах! Знам! Гауди е виновен!

По улиците на Барселона има много къщи, проектирани от него и негови ученици. Обикновено туристите се разхождат по големите булевари – пеш или с панорамен автобус – и някакси очакват да видят такава къща. Истинските изненади обаче са другаде…

Представете си…

Ходите си по малките улички, изморени – не, КАТАЛЯСАЛИ – от обикаляне и се чудите от кой магазин да си купите вода, така че покупката да ви коства най-малко обяснения и изведнъж виждате това:

Невероятно е как тези къщи просто си стоят на улиците!

Ходиш си и ако си достатъчно упорит да обикаляш града пеш, някога непременно стигаш до тях! Гледаш с огромни очи и поглъщаш.

Опитваш се да разсъждаваш, но мислите ти не са там, където очакваш и се отказваш от тях…

Оставяш се на мечтателността си и се надяваш, че някой невъзпитан случаен минувач ще те побутне минавайки и ще те събуди…

Надяваш се, но всъщност не искаш да се събуждаш. Обаче хората живеещи във и в близост до къщи на Гауди са свикнали с присъствието на туристи, които стоят на улицата със зяпнала уста и поглед, вперен някъде високо нагоре и не ги будят…

Виждала бях Casa Vicens на картинка (в книги за Гауди), но до скоро не знаех къде се намира (освен, че имах някакъв адрес). Открих я случайно и това беше истински подарък от Барселона!

Това отново е еднофамилна къща на семейство Висенс. Опитах се да разбера дали е отворена за посещения, но единствената открехната дворна врата водеше към вход, който не приличаше на туристически.

Прибирайки се в България, намерих официалния сайт на шедьовъра и от него разбрах, че къщата се продава. Това е и добра новина, защото се надявам купувачът да я превърне в музей.

Насладете се и вие 🙂

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 8:00 AM EET

4 Comments »

October 10th, 2008

Барселона на Гауди: Sagrada Familia

Храмът „Саграда Фамилия” е последният проект на Гауди, който се сочи и за най-грандиозното сред грандиозните му начинания.

Строежът на храма е започнал през 1883 г. и е временно спрян при смъртта на Гауди през 1926 г. Строежът е подновен през 1954 г. и последните обещания, които чух относно завършването му гравитират около 2026 г. за стогодишнината от смъртта на гения.

Саграда Фамилия е проект, в който Гауди влага повече от 40 години от живота си, като в последната се пренася да живее в къщичка до храма. Поради нестандартността на елементите и конструкциите, Гауди е измислил, конструирал и произвел машините, с които да се обработват профилите на колоните и на някои орнаменти. И до сега е запазена работилницата на Гауди, чертежите му, инструментите. През 2006 г. къщата-музей, в която се пази умалено копие на машината се намираше в подножието на Саграда Фамилия. Тази година не видях къщата, което може да означава само две неща: или аз от еуфория съм пропуснала да я видя, или са я преместили в музея на Гауди, за който научих тази година. /може и преди да е съществувал – не знам, но останах с впечатлението, че е нов и е оформен като малка гениална вселена…/

Саграда Фамилия е нещо, което гледаш, а не можеш да опишеш. Как е измислено – не знам. Откъде са го подхванали когато са почнали да го строят – фантазията ми не може да го измисли. Всеки детайл е на точното си място и разказва нещо конкретно. Има милиони детайли, които не се повтарят, не си пречат, не се засенчват и не се затрупват. Дори не знам имената им. Фасадите на храма са сиво-кафяви, с цвят на камък и ми се струва, че това е най-“тъмното” творение на великия архитект. Различните фасади разказват различна част от Историята на света. В същото време творението е изключително миролюбиво, както и всички други творби на Гауди – няма саби, мечове и воини и разбирането за грандиозност е представено и претворено чрез внушение за любов, а не чрез внушение на страх и власт.

И тази година, също както и предните, наснимах храма от всички възможни и от няколко невъзможни страни. Снимах храма отвътре и отвън, както и целия град от високо.

Преди две години се качих в една от кулите до някъде с асансьор и оттам нагоре продължих пеша, а от най-горе до най-долу слезнах пеш. Тогава ви разказах това:

… Качих се на най-високата точка на една от кулите – на 90 м над земята. На снимките ще видите стълбички, които съм кръстила „големи стъпала” и “малки стъпала”. Кулите са разположени по две от двете страни на храма и са с тераска помежду си, като едната кула е отворена за качване, а другата – за слизане. Разминаването е почти невъзможно, ставате си мно-о-о-ого близки с този, с който искате да се разминете, ако объркате посоката. Да объркате ли казах? Това е практически невъзможно, с всички табели, указания, водачи и охрана, ама знам ли – има всякакви заспали хора ;-). Ако искате да се качите пеша до върха на кулите, трябва да изкачите първо малките стълби. Пред тях има изрична табела, че не са за хора, страдащи от клаустрофобия, което ме накара много силно да се замисля, предвид случката в самолета, само 2 дни преди това. Попитах охраната „Опасни ли са, всъщност, стълбите?”, на което той отговори, съвсем по мъжки, „Според мен не” и аз на мига осъзнах глупостта на въпроса си. Ама… късно. Предложи ми обаче, пак съвсем по мъжки, първо да погледна стълбите и после да се качвам, защото тръгнеш ли – връщане назад няма. Тераската към другата кула е на смешните 65 м от земята, които обаче, като си вътре, хич не са близо! Погледнах и в първия момент не видях нещо особено, но той явно очакваше уплаха и ме покани още 5 крачки по-навътре. И добре, че го направи. Влезнах още 2-3 крачки към стълбите, колкото да застана в сърцевината им и погледнах нагоре. Не изпитах страх. Изпитах УЖАС! Все едно ме бяха заровили жива в бетон! Излезнах оттам, някак си, едвам-едвам. Взех си въздух и … се качих с бабите на асансьора . Нямаше как да пропусна гледката отгоре. Нали затова отидох! Асансьорът те стоварва на 65 м височина, на една тераска. Седиш си и зяпаш, снимаш … но е тесничко, не е подходящо за дълъг престой. Ако не ти се катери по-нагоре слизаш обратно с асансьора. От 65 м до 90 м, до върха на кулата, водят стълби, които са едни и същи за двете посоки. Хората се изчакват на „широкото”, за да се разминат. Качих се до горе и през цялото време се чудех на акъла си. Ами, те, стълбите, си бяха съвсем нормални. Вият се по периметъра на кулата, вътре се вижда една голяма дупка, или нещо подобно, не се налага да се привеждаш, за да вървиш, има яки стени, прозорчета, гледаш навън, навътре…. Как можах да си паникьосам така! И най-вече, как се заблудих!?

Слизам пеша до долу, то това е ясно, няма какво да го мисля повече.
И тръгнах.
Но, както казах, тръгнеш ли, връщане назад няма. Това важи и в посока „надолу”, за съжаление…
Слизах и се радвах на смелостта си! И така, около … 35 м.  Оказа се, че изобщо не съм се заблудила. В последните 30 метра, стълбите са точно онези малките, които ме ужасиха. Ами сега?

Ами… Хващам се здраво за парапета и тръгвам надолу. Сега, като се връщам в мислите си назад, си мисля, че този парапет е сложен само за такива страшковци като мен, защото и да паднеш, няма къде да пропаднеш. Стълбите са навити в толкова плътна спирала едни под други, че диаметъра на окръжността, в която се вият, не е повече от 100-120 см. Това, всъщност, създава част от проблема, защото точно на десетото стъпало ми се беше завил свят и се бях впила в парапета, като единствен указател за ляво-дясно. Чувствах се като котка, която си гони опашката… Съзнавах, естествено, че след мен идват хора и не съм съвсем сама, така че – няма страшно. Освен това 30 м, са си само 30 м, та било то и по вертикала. Стигнах до долу без усложнения!

Или поне така ми се струваше от радост…
Седнах на пейката отвън и усетих, че краката и колената ми треперят неудържимо. Брадичката също…. Явно несъзнателно съм стискала зъби, защото се чувствах сякаш имам мусулна треска на лицето… Боляха ме скулите…
Толкова силно бях стискала парапета, че ръката ми беше червена…
Поседях на пейката, толкова дълго, колкото ми беше нужно…

Когато разказвах това у дома, на дъщеря ми чак не й се вярваше, че е възможно тези кули да представляват такова изпитание.

Тази година отидохме заедно. Оказа се, че вече има два асансьора на разположение на туристите и няма кула, в която да се изкачваш пеша – т.е. единствения вариант е нагоре с асансьор и пеша надолу. Тази година обаче достъпът до най-високата част на кулата беше забранен – вероятно от съображения за сигурност. Поснимахме отгоре и тръгнахме надолу.

“Надолу”-то реално представлява движение по периферията на кулата, като стъпалата те стягат в рамената, но зяпаш и се разсейваш и не е много клаустрофобясващо.

широките стълби – лявата стена е външна, дясната – вътрешна

 

Вътрешността на кулата – това, което се вижда е снимано през прозорче на вътрешната дясна стена.

 

Края /дъното/ на широките стълби. Тесните са под тавана с прожекторите. Прозорците, които се виждат са въпросните десни прозорци на първата снимка, през които е снимана втората.

Тя също се заблуди, че това са онези прословути стълби и като видя,че съм добре се усмихна доволно, но аз я успокоих, че това са широките стълби и тя закача изпитанието с интерес.

Тази година влезнах по-смело в тесните стълби и излезнах без мускулна треска на скулите. Дъщеря ми също не се поколеба и си слезна по стълбите без страх, като през цялото време чуруликаше как не било страшно, не било тясно, не било… не-знам-какво-си… чак след един час заяви „Ама на мен защо още ми треперят краката от онези стъпала?!”…  Защо ли! 😉

 

Малките стълби, погледнати отдолу нагоре

Разрез на малките стълби – или по-точно казано – липсва стената отвън 🙂

Въпреки, че описвам емоционално кулите и стълбите, не си мислете, че не ми харесва там. Напротив – много ми харесва и знам, че при първа възможност ще се върна отново там 🙂 и с огромно нетърпение очаквам да завършат грандиозното начинание.

 

Вътре, в самия храм, също има какво да се види! Таваните са с височина 50-60 м и думата „грандиозен” е слаба. Вътре си прашинка на вятъра! Подобно чувство на нищожност можеш да изпиташ когато летиш с парапланер в турболентно време…

Гледайки пищността на фасадите и детайлността на изображенията, само мога да се опитвам да си представя как ще изглежда храма отвътре, но съм сигурна, че каквото и да си представям, накрая ще се окаже като опит да разкажеш фантастичен екшън със средствата на нямото кино.

Затова, млъквам и ви оставям на спокойствие със снимките.

Приятна разходка!

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 4:46 PM EET

19 Comments »

October 6th, 2008

Барселона на Гауди: Casa Batlló

Всеки път, когато отида в Барселона и се докосна до нещо сътворено от Гауди се удивлявам – колкото от него, толкова и от себе си.

От Гауди се удивлявам, защото той притежава талант, който не мога да си представя как е възможно да се побере само в един човек и всеки път си мисля, че казвайки, че черпи вдъхновение от природата, това е нещо повече от вдъхновение – не може да е толкова просто. Това вероятно е някаква специална връзка с природата, която не е прекъснал като дете…

От себе си се удивлявам, защото всеки път когато си помисля, че Гауди вече няма с какво да ме изненада, той ме изненадва дваж повече и аз се чудя на собствената си наивност и всеки път си казвам „Човекът е гений! Запиши си го някъде и ако някой ти каже, че има богата фантазия, го накарай да ти нарисува къща-кит!”

Да, къща-кит! Това е домът на текстилния индустриалец, г-н Батйио, който си поръчал на Гауди да реконструира семейната му къща така, че морето да живее вътре. Е, познайте дали Гауди е успял!

Каса Батийо /Casa Batllo/, домът на семейство Батийо, е реконструиран по проект на Гауди в периода 1904 – 1906 г. и се намира на Paseig de Gracia /Пасео де Грасия/ – престижен булевард в Барселона. В момента, част от къщата все още е частна собственост и посетители се допускат срещу входна такса от 16.90 евро само на първите два етажа, таванския етаж и покрива – помещенията, обитавани от семейство Батийо.

До преди да влезна вътре си мислех, че снимането е забранено, защото в интернет не откривах снимки на интериора. Снимането обаче не е забранено, а просто е трудно.

Лампите са уникални, таваните и сводовете са уникални…

… камината е единствена по рода си и до ден днешен /да не говорим, че е проектирана така, че топли 3-те етажа – първи, втори и последен!/,

… стените са боядисани като рибешка кожа… И всичко това има душа, която се шегува с теб, когато насочиш фотоапарат към нея. По подобен начин се държат облаците, когато ги снимаш – на снимка изглеждат … като на снимка – скучни и мъртви. Същото е и с къщите на Гауди – снимаш, снимаш… и накрая пак не е това, което виждат очите.

Снимах рибените стени, даже специално ги пипнах, за да се уверя, че това не е някакъв съвременен тапет. Не е тапет. Единственият извод, до който успях да стигна, взирайки се като умопобъркана в детайлите на стените под леко насмешливите погледи на останалите туристи, е, че стените са рисувани на ръка и после са лакирани, за да могат лудите туристи като мен да ги пипат, без да ги повредят. Ако някой знае нещо друго – да ми каже, защото не мога да спя спокойно 😉

Ако разгледате снимките внимателно ще разберете за какво говоря.

Преди да ви оставя да им се насладите, ще ви кажа още само едно-две неща:

Сградата има едно основно стълбище, което води към дома на г-н Батийо, и едно „задно” стълбище, заедно с асансьор, които водят към другите етажи и домовете на останалите обитатели. Всяко ъгълче е уникално и принадлежи ТОЧНО на тази къща. Ако ми покажат само един детайл от къщата, от която и нейна част да е – ще я позная. Това е най-уникалното качество на Гауди – никога нищо не се повтаря на друго място!

На последния етаж има едно стъкло, което с някакъв вид холограма /вероятно/ е изобразен самия Гауди, който те приветства на влизане и ти маха за „сбогом” на излизане. Фигурата се вижда само от определен ъгъл и е доста забавно да гледаш как някакви хора се дзверят през едно най-обикновено празно прозрачно стъкло…

И накрая – нещо, което от загуба на ума и дума, не се сетих да снимам. На покрива има море, затворено в кула!

То се намира точно зад тази врата, която се подава в левия край на снимката. Първо се замислих дали това тясно място е за мен, но добре, че влезнах! Това нищо и никакво помещение е конструирано с такава акустика, че едва се осмеляваш да дишаш! В средата има нещо като фонтанче, от което излиза съвсем малка /ниска/, но плътна струйка вода, която пада върху нещо метално /може би/, осветено от лампа, която отразява разливащата се вода по тавана. Само след няколко секунди имаш чувството, че виждаш морето, а това, което ушите ти чуват е кроткото разливане на вълните по плажа… Ако не са напиращите туристи, които отварят вратата, за да влезнат, можеш да прекараш там часове.

Всъщност, г-н Батийо това е и правел!

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 10:12 PM EET

6 Comments »

October 5th, 2008

За Барселона – без емоции

Четете заглавието и не вярвате на очите си, нали? Знам, че знаете, че не мога да говоря за Барселона без да се усеща емоция, но ще се опитам. Без да обещавам, че ще успея.

Пътуването с WizzAir:

Трябва да призная, че съм приятно изненадана. Излетяхме абсолютно навреме и двата пъти – и от София и от Жирона, въпреки коментарите на всички, които чуха, че ще летя с WizzAir и споделиха „Нали знаеш – я излети, я не”.

Е, WizzAir излита и каца навреме! /поне когато аз съм на борда 😉 /

Самолетите на WizzAir  за дестинация Барселона са чисто нови AirBus320 (А320), което също е приятна изненада. Очаквах да ни набутат в нещо като Икарус с крила, но за щастие – не познах. Екипажът беше български, което привнася особен уют в обстановката 🙂

Като нискотарифна компания, WizzAir не предлага на пътниците си безплатна храна и напитки, но затова пък изборът от такива, които мога да се купят на борда е не малък. Цените обаче са стресиращо високи. Повечето продукти са български, а надценката е около над 8 – 10 пъти, или с други думи:

Вода 500 мл от 0,50 лв. на борда струва 2€;
Нескафе, пакетче 1 доза от 0,35 лв. струва 2,50€ и т.н.
Сандвичите и те оставят следи от златни нишки по зъбите, но поне не е като да няма.

Това, което ме изненада (по-скоро приятно) беше, че хората си пазаруваха храна и напитки без да им мигне окото. Общо взето, изпълнения като тези, които описах преди две години, нямаше.

Полетът трае между 2,5 часа и 3,5 часа, в зависимост от посоката и силата на вятъра във височина.

 

Летище Жирона

Летище Жирона е летището, на което кацат т.нар. нискотарифни компании, които летят за Барселона. Пистата е къса и вероятно за хора, които летят за първи път, спирането е стряскащо, защото пилотът спира доста рязко. Но пък разбираш защо трябва да се слагат колани и на кацане 😉

Жирона е прекрасно градче, на едни нищо и никакви си 100 км от Барселона. Седейки си в София и правейки планове за пътуването, тези 100 км изглеждаха страшни, но всъщност няма нищо такова.

Когато кацнеш в Жирона веднага се усещаш, че това е друга държава и там всичко е наред. Докато си чакахме багажа си купихме билет за автобус до Барселона и обратно – т.е. двупосочен. Билетът струва 21€.

От гишето можете да си вземете и брошурка с разписанието на автобусите и в двете посоки. В брошурката има всичко: освен подробно разписание, има карта на мястото в Барселона, където пристига автобусът, близките спирки на метрото, както и указание от къде тръгват автобусите за летище Жирона /Aeroport Girona/ /трябва ти за връщане/.

Като излезеш извън сградата летището и се поогледаш, виждаш къде са автобусите. Автобусите са достатъчни и никой не остава не настанен. Стоте километра пък изобщо не се усещат по гладките и равни пътища. До Барселона се стига за час и малко – малкото се губи в самия град, където все пак не може да се кара с повече от 80км/ч, още повече пък с автобус.

Автобусите от Жирона спират на северната автогара на Барселона – Еstació del Nord. Най-близката спирка на метрото е Arc de Triomf. Стигнете ли един път до метрото, едва ли ще имате проблеми с намирането на каквото и да било, защото на всяка станция има подробни карти. Достатъчно е предварително да сте се снабдили с карта на Барселона или пък да си я купите от автогарата.

Единичен билет за метро струва 1,30€ и важи докато излезеш – т.е. можеш да прекачваш колкото си искаш, стига да си в района на TMB /Transports Metropolitans de Barcelona/. Ако следите табелите, няма да се объркате.

Когато тръгнете обратно към летище Жирона, имайте предвид, че има автобуси, които ходят само до центъра на Жирона и не стигат до летището. Предвидете си около час и половина за път и бъдете там два часа преди полета, за да не се притеснявате излишно.  Летището е малко, но много натоварено и спокойно check-in_а може да продължи час. След това, при проверката на ръчния багаж, също стават сериозни опашки.

 

Улиците на Барселона

Чак сега, при третото си ходене в Барселона, разбрах защо съм спокойна по улиците там – освен това, че са чисти и няма дупки и бездомни кучета – в Барселона не е нужно да си „добре с ориентацията”, за да се справиш – достатъчно е просто да можеш да „четеш” латиница. От там нататък е лесно, защото всичко е написано. Табелите на улиците не са метални, не падат и не ръждясват – те са част от фасадата на сградата 🙂

 

За къщите и фасадите, каквото и да кажа, ще се повторя. Видиш ли сграда веднъж – не я забравяш. Това усещане се потвърждава при всяко завръщане в Барселона. Тази година не съм снимала сгради, които съм снимала предишните две. Новите снимки са тук, тези от 2007 г., леко актуализирани са тук, а най-първите, от 2006 г., са тук.

Прави впечатление, че Барселона е доста зелен град. Успоредно на големите улици има пешеходни зони с палми и кафененца, детски площадки и трева. В една такава пешеходна зона, чухме някакъв странен звук, някакво цвърчене и писукане и точно се чудех откъде е тази врява като открихме това:

 

Да, истински, живи зелени папагали, които си живеят в града на свобода и като почнат да си общуват, вдигат невъобразим папагалски шум.

 

Цените в Барселона

Цените за храна са като софийските, но в евро и много зависи от това къде точно пазаруваш.

Кроасан – 1,10 до 1,80€;
Кафе – от 1,10 до 2,00€;
Вода 1,5 л – от 0,50 до … €; В парка Гюел се продава златна вода – 1,80€ за 330ml – ако щеш.

За да сте спокойни, че няма да останете гладни и жадни, трябва да имате на разположение поне 25€ на ден, ако искате да карате на сандвичи и кроасани.

Ако искате да опитвате местни специалитети, цифрите са различни. Тази година опитах паейя /Paella/ – ястие на основата на ориз, комбиниран със зеленчуци, с пилешко/говеждо месо, морски дарове, миди и/или охлюви. Една порция на човек се оказа предостатъчна. Цените й варират от 9€ до 15€.  

Хубавото е, че пред всеки ресторант има меню с цени, сложени на видно място и добре осветени. Можеш да разгледаш и да прецениш. Никой не ти досажда. Обикновено описанието е на каталунски, но отдолу пише, че предоставят меню на английски.

Цените на дрехи, обувки, парфюми и аксесоари са най-най-различни и, естествено, зависят от магазина и местоположението му. Ако си купите карта от Барселона, в нея ще намерите отбелязани всички големи търговски центрове.

Освен това, в нея ще намерите и нещо като книжка, която представлява съвкупност от талони за отстъпка за туристическите обекти, с кратко описание на мястото и точен адрес. Преди две години отстъпките стигаха до 2,50€ на билет.

Както може да се очаква, цените за туристическите забележителности също варират, но общо взето билет под 10€ няма, вкл. детски.

Малко цени за големи хора:

Саграда фамилия: 10€ + 2,50€ за асансьор, ако искаш да се качиш в кулите;
Casa Batlló: 16,90€;
Сasa La Pedrera: 9,50€;
Музей с восъчни фигури: 10€
Вход за зоопарка на Барселона, който се намира в Градския Парк на Барселона /Park Ciutadella/: 15,40€;
Парк Гюел /Park Guell/: няма вход, включително за къщата-музей.

Хубавото е, че хората в Барселона не се правят на разсеяни и като застанеш пред касата, заедно с детето и покажеш себе си и детето, те ти дават единия билет с намаление, ако е предвидено такова. Ако имаш книжка с отстъпки, просто я подаваш. Те си късат това, което е за тях и ти връщат книжката и билетите. Не е нужно да се разправяш и обясняваш. Дори не е нужно да знаеш каталунски или испански 🙂

И както казват – много хубаво не е на хубаво – затова съм длъжна да ви предупредя – пазете си вещите, защото наистина има и крадци. Опитаха се да ни откраднат фотоапарата, но за щастие не успяха. Или по-точно – успяха, защото планът им успя, но фотоапарата не беше в чантата си и те я върнаха, защото празна не им трябва. Иначе планът им за отвличане на внимание е почти съвършен и се усещаш едва когато е вече късно. Както каза дъщеря ми: „Е, опитахме от всичко!” 🙂

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 2:30 PM EET

21 Comments »

October 3rd, 2008

Mediterranean…

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 10:09 AM EET

2 Comments »

October 1st, 2008

Странности 4

Познай какво е това 🙂

продължение…

Горните стълби свършват в бялата точка, която се намира в основата на тези стълби 🙂

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 10:57 PM EET

14 Comments »