Skip to main content.
September 21st, 2008

Как се прави успешно интервю за работа

За да бъде едно интервю за работа успешно, то трябва да постигне това, което очаквате от него.

За да постигнете някакъв очакван резултат, трябва предварително да формирате очаквания, като по възможност се придържате към реалността.

За да се определи едно интервю за работа като успешно, първо трябва да си отговорите на няколко въпроса:

Какво означава „успешно интервю”?

За кого трябва да е успешно – за кандидата или за работодателя?

Аз ще се спра на варианта, в който целта на интервюто е то да бъде успешно за работодателя.

В този случай отново следва едно прилично количество въпроси, чиито отговори трябва да откриете. Аз не само ще ви кажа, които са верните въпроси и правилните отговори, а и къде да ги търсите и как да ги намерите.

Първо трябва да разпределите въпросите за интервюто съобразно възрастовата група на кандидатите. Съвсем закономерно логично е да отделите кандидатите на под 22 години от тези на по 23 до 29 години, а тях от тези на по над 30 години. Разбира се, както се досещате, тук отново следват варианти на най-различни въпроси.

Аз обаче искам да ви обърна особено внимание на кандидатите от първа група – тези на под 22 години. За да определите проведеното с такъв кандидат интервю за успешно, вие трябва много добре да си подготвите въпросите, тъй като само верните въпроси ще ви донесат желаните отговори.

Например, за тази възрастова група е добре да поканите кандидатите да се явят на интервюто заедно с майка си и да провеждате разговорите паралелно в две съседни, звукоизолирани стаи. Внимание: обикновено присъствието на бащата не е наложително.

Докато вие питате кандидата дали умее да поема отговорност, колегата ви трябва да попита мама, дали детето се обажда като закъснява вечер, дали знае за какво служат тротоарите и дали пресича на пешеходна пътека, дали си изхвърля боклука разделно и … дали изобщо знае как се изхвърля боклук.

Докато вие питате кандидата дали умее да работи в екип, това е равносилно на  доста въпроси към мама: дали е научила отрочето си да пази тишина, когато другите си почиват или работят, дали оставя в хладилника храната, докато вкисне и дали го е научила да си носи чашата на мивката, поне веднъж дневно, някъде към края на деня.

Ако искате да разберете нещо за комуникативните умения на кандидата си, е добре да попитате мама дали го е научила да не прекъсва възрастните, когато разговарят, да се обажда обратно, когато има пропуснати повиквания и да не плюе зад гърба на другарчетата си.  

Когато стигнете до въпросите за степента на организираност и инициативност на кандидата, е добре да попитате мама дали детето се сеща да сложи ново руло тоалетна хартия, когато изхаби старото, например. Или пък дали се сеща да пазарува, прибирайки се у дома, вместо да се пита защо някой продукт липсва, пак например.

Ако пък ви вълнуват плановете на кандидата за професионално развитие, правилният въпрос е “Какъв искаш(е) да станеш като пораснеш?” 🙂

Важни правила, които хората не научават преди 22 годишна възраст са:

Познаването на всяко от тези правила носи оценка 4 по шестобалната, а спазването им – оценка 6.

За най-успешно интервю се счита това, при което наемате човек на под 22 години, на когото му липсват най-малко от първите седем.

Забележка: Ако кандидатът пише грамотно на български език, то той се счита за идеалният такъв.

Успех!

🙂

Posted by LeeAnn as Реалността at 8:23 AM EEST

21 Comments »

September 20th, 2008

Принцесешко възражение

Всички принцеси са глезани, но не всички глезли са принцеси!

П.П.

Твърдението, че „глезла” и „принцеса” е едно и също нещо, е смешно, необосновано и фактологически неточно! Това е така, защото принцесите притежават още куп други свойства достойнства, освен това да са „глезани”.

Принцесите безпогрешно могат да различат придворен сладкар от обикновен такъв, придворен мълчаливец от обикновен такъв, придворен смешник от обикновен такъв, могат да различат генномодифицирана тиква от обикновена такава, двор от дворец, грес от грис, успоредно от перпендикулярно (паркиране), както и дори ПТЗ от ПТП!

А глезлите не притежават никакво друго свойство. Те са едни самозвани, добре прикрити лигли, които зле подражават на истинските принцеси, мислейки си, че фръцкането и консумирането на шоколад без боклуци, са достатъчни за короната.

Е, да, ама не са, пък!

Вярно, понякога истинските и не­­_истинските принцеси доста си приличат и не е лесно да ги различиш, но пък нали затова си има специални наръчници и речници. А и кой е казал, че е лесно? М?

Освен това лиглите не притежават ЧАР, не членуват в АНС-ТТСБ, въпреки че се стараят да правят поразии, нито пък имат право да получават вестник „Принцесешки вести” и да викат КГБ на помощ.

Така че, много моля, всички новоизлюпени принцове, първо да се запишат в КГБ, където след като издържат съответните изпити по „бърза_смяна_гума_на_каляска”, „среднощна_доставка_на_шоколад_без_боклуци” и „остроумно_отговаряне_на_безкрайни_въпроси” ще имат право на „крадене_на_целувки” и „сваляне_на_звезди”.

Пък!  

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 12:01 AM EEST

10 Comments »

September 19th, 2008

Есенно-спортно…

Планината се прости със зелената си дрешка и внезапно се преоблече като за огнен карнавал. Врабчетата изглеждат по-гладни и кафяви от преди…

Навън е есен. Пак се случи! Отново! И тази година!

Слънцето грее, но не топли и когато Вятърът задуха, това не е „Ухаа, каква хубава термика”, а вече е „Леле, навлиза студен фронт!”

И тази година топлото временце отстъпи на студа само за една нощ. Кой лежал по поляни – лежал, кой летял – летял! 🙂

Винаги когато дойде есен се сещам за една приказка, която учехме в училище – за едно дете, което пишело защо му е любим сезона, който е навън и се оказало, че всеки сезон му е най-любим. И аз съм горе-долу така. Като посвикна със студеното, чак започва почти да ми харесва 🙂

Хладното време обаче си има определени предимства. Вярно, вече ми е студено на носа на 500 – 1000 метра над земята, но пък настъпва сезона на танците.

Открихме новия сезон с тромава репетиция 🙂 Сигурна съм, че след още една-две ще си възвърнем формата.

По-интересната новина е, че от вторник, 23 септември 2008 започва нова група по народни танци за начинаещи в клуб „Чанове”. Тя е подходяща за всички, които искат да танцуват, но досега все са си намирали оправдание и не са го направили. Край вече с оправданията! Танците започват точно във вторник, точно в 20.00 ч. и са точно там – 11 СОУ в Дианабад.

Хайде! Попитайте ме за подробности и ще ви ги разкажа с удоволствие. На по-плахите обещавам: ще дойда с вас, ще ви държа за ръчичка и няма да ви ритам, спъвам и настъпвам на хорото 🙂

Междувременно и Зимния дворец официално отвори врати и вече има свободни пързалки. Не съм ги проверила с точност, но поне събота и неделя от 18.30 трябва да има 🙂, което значи – през седмицата танцуваме, а в почивните дни караме кънки 🙂

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 2:55 PM EEST

4 Comments »

September 17th, 2008

Shade

автор: Valka

I am feeling so sad,
Because life is keeping us apart.
I love you in the same way
There is barrier on the highway.

I’m standing on my roof, looking at the sky.
But it seems to be so high.
Like you seem to be so away.
But I hope I’m just going astray.

My pencil is the barrel of a gun.
Reminds me which side you should be on.
I want to do an art
That you will admire at.

I have the picture in my mind.
But nothing in my hand.
And when I draw finally.
The colors will be so lively.

The shades will be so strong.
They won’t change for very long.
I’m just a notch in your bedpost,
But you’re only a shade on a drawing.
And I’m trying to change that shade to
Another you.
Another me.
Another now.

Posted by LeeAnn as Малки гости at 10:57 AM EEST

1 Comment »

September 14th, 2008

D’Artagnan …

Запознайте се с Д’Артанян.
Той не е куче-бебе, като Сара, нито пък е куче Дани, които търсят своя стопанин, нито пък е персонажа, използван в романите на Александър Дюма-баща за тримата мускетари. А е издънка от тазгодишната реколта от източно-европейски таралежи.

И не, не си търси стопанин по простата причина, че вече си намери, макар и за кратко. Разказана накъсо, неговата история досега е следната:

За негов късмет или нещастие (все още се колебая как да определя случилото се с него), една сутрин беше намерен паднал в дупката на единия прозорец към мазето на къщата, в която живея. Поради редица дамски капризи, му се наложи да прекара в тази дупка някъде около седмица, като редовно му беше доставяна храна и вода. Но поради липса на знания и трайни навици при отглеждането на подобни диви животинки, нищо чудно храната на Д’Артанян да не е била в достатъчно количество, вследствие на което той започна да проявява определени признаци на нервност и недоволство от положението, в което беше изпаднал. Научавайки за тези негови прояви и знаейки, че Choku-Geri има тясна връзка с този дял от науката, я помолих да му намери стопанин за отглеждане в полудиви условия. За мой (или по-скоро за негов късмет) такъв стопанин лесно се намери. И речено-сторено — Д’Артанян бързо беше приготвен за път към Централната Лаборатория по обща екология. За времето, докато го занеса до там, напъхан в една кутия за обувки, новите му стопани бяха приготвили временен дом за него.

Но за наше общо съжаление, май се оказа, че новия му дом нещо не е достатъчно функционален, затова се наложи да му се търси нов и по-удобен. За наша радост и такъв се намери:

А ето на какво беше заприличал Д’Артанян след още една седмица живот в новото си и функционално по-удобно жилище 🙂

Голям е сладур, нали? А аз се чудя защо всяка сутрин намирах паничката му с вода все едно, че си е мил краката в нея 🙁

Но с напредването на събиране на информация как и защо се гледат таралежи в домашни условия, бъдещия собственик взе да проявява неувереност в желанието си за дълготрайно ангажиране с неговото отглеждане, което доведе до промяна в плановете за житейско развитие на Д’Артанян. С почти пълно съгласие беше взето решение на Д’Артанян да се предостави свобода на придвижване и взимане на решения, свързани с неговия живот. Или казано накратко — решихме да пуснем Д’Артанян пак на свобода. За място, където да бъде свършено това добро дело беше избрана планината Лозен. И така, това е последната снимка на Д’Артанян, един ден преди връщането му на свобода 🙂

А казах ли ви, че е голям е сладур? И колко е пораснал само за две седмици интензивно хранене.
Искрено се надявам, че сме взели правилното за него решение и на Д’Артанян му предстои волен живот, без близки срещи от трети вид с разни други бозайници.

PS. Надявам се под формата на коментари, Гери да сподели своите впечатления от този малък палавник 🙂

Posted by NeeAnn as Реалността at 11:16 PM EEST

21 Comments »

September 12th, 2008

night visions 06 …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 12:38 AM EEST

No Comments »

September 11th, 2008

Let Me Try Again

 You need to a flashplayer enabled browser to view this YouTube video

I know I said that I was leaving
But I just couldn’t say good-bye
It was only self-deceiving
To walk away from someone who
Means everything
in life to you

You learn with every lonely day
I’ve learned, and I’ve come back to stay

Let me try again – let me try again
Think of all we had before – let me try once more
We can have it all – you and I again
Just forgive me or I’ll die
Please, let me try again

I was such a fool to doubt you
To try to go it all alone
There’s no sense to life without you
Now all I do is just exist
And think about the chance I’ve missed

To beg is not an easy task
But pride is such a foolish mask

Let me try again – let me try again
Think of all we had before – let me try once more
We can have it all – you and I again
Just forgive me or I’ll die
Please, let me try again

Posted by LeeAnn as Любими стихове at 2:21 PM EEST

No Comments »

September 5th, 2008

Варна и Делфините

Варна не беше в частта „планирано пътуване”от тазгодишното историческо лято, но пък така стана още по-добре. Бързам да уточня – бяхме там само за три дни и успях да звънна само на един човек, другите да не ми се сърдят, моля, защото, ако много ми се разсърдят, догодина ще им отида на гости 😉 … за дълго…

Варна… Ех, Варна, заприличала си на София… Трафик, мръсотия, теснотия, строежи… няма нужда да продължавам, нали 🙂

Ходила съм във Варна доста пъти, но по някаква причина все не успявах да видя делфините. Тази година, изключвайки плажа, това беше цел №1. Предвидливо бяхме посветили два дни на тази цел. И добре, че беше така. По информация от нета, представления има всеки ден без понеделник и са от 10.30, 12.00 и 15.30 часа, а билета е 20 лв. за възрастни и 14 лв. за деца до 14 години. На касата се оказа, че билета е 14 лв. за деца до 12 години, та не вярвайте всичко, което четете на официалните сайтове 😉

Тръгнахме да търсим делфинариума в 9.30 и до 10.30 едва го открихме! Частта от морската градина, в която се намира Делфинариума е променена до неузнаваемост, както и по-голямата част от Варна. Когато го открихме, отвън заварихме истинско стълпотворение и се наложи да изчакаме представлението в 12.00. Често казано, не очаквах да има толкова много желаещи да видят делфините, но не крия, че изненадата беше по-скоро приятна.

И така, дочакахме си кротко да стане 11.45 ч. и да ни пуснат в залата около басейна. Докато чакахме отвън чувах делфините. Звукът, който издават понякога е удивително силен и пронизителен! Няма да се учудя, ако в открито море се чува на километри.

Седнахме на първия ред. Делфините си беснееха из басейна. Някои от тях, като усетиха хора с фотоапарати, скачаха точно там, където ги снимаха. Не мога да повярвам, че са толкова суетни!

Интересното е, че делфините живеят само в този басейн, в който се играе представлението, като имат и един байпас през сладкарницата долу. Басейнът е трагично малък! Дори дълбочината от 6 метра не може да компенсира теснотията. Предполагам, че на повечето делфини това не им прави впечатление, защото са родени там и не знаят, че навън има море, но въпреки това, според мен мястото е крайно недостатъчно.

В момента делфините са 6 на брой, ако броим новороденото делфинче – родило се е на 27 август 2008 г. и в момента е дълго около 1 метър и тежи към 10 кг. Още си няма име, защото най-вероятно дресьорите и треньорите още не са разбрали какъв е полът му, за да му дадат име. Тъй като делфнариумът не разполага със санитарен басейн за новоредени бебета, то плуваше пред очите ни неотлъчно от майка си. Плуваха в невероятен синхрон – когато тя скочи, скачаше и то, когато тя си покаже само главата – и то си показваше само главата!

Представлението започна навреме. В него не участваха майката и бебето, които продължиха да си плуват наоколо. Участваха само два делфина, а в някои от номерата се включваха и още един-два.

Делфините са истински суетни и обичат публиката. Освен това са едни от най-усмихнатите животни, които съм виждала от близо. Вярвам, че хората, които работят с тях са всеотдайни и обичат делфините като собствени деца. В противен случай, не мога да си обясня как успяват от почти нищо да постигнат толкова много! – делфинариумът е построен през 1984 година и не изглежда като да е обновяван от тогава. Сигурна съм, че ако басейнът беше по-голям и имаше няколко басейна с различно предназначение, програмата щеше да е много по-разнообразна…

Представлението беше страхотно и си заслужава да се види!!!

На следващия ден, въргаляйки се по плажа, се присетих за теснотията, в която живеят дефинчетата и ми дожаля за тях, особено когато на 100 м от плажа навътре в морето видяхме делфини, които живеят на свобода и скачат над вълните за удоволствие!

Posted by LeeAnn as Пътепис at 5:55 AM EEST

12 Comments »

September 4th, 2008

Е-еех, Морето!

Харесвам начина, по който Вятърът и Слънцето спорят чия да бъде ласката, първа достигнала до жадната ми кожа…

Харесвам хладната настойчивост, с която Вятърът описва вихърчета под брадичката ми…

Харесвам вкусът, който Морето оставя по лицето ми…

Харесвам чувството, което Пясъкът оставя в празната ми шепа след безмълвното си бягство…

Харесвам дори недискретната упоритост, с която ме следва навсякъде…

Харесвам песента на вълните по залез и лилавата им тиха безбрежност по изгрев…

Харесвам писъкът на чайките и шума от крилете им…

Харесвам гласът на делфините и усмивките, които телата им чертаят на хоризонта…

Харесвам дори зелените морски цветя.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 1:46 PM EEST

2 Comments »