Skip to main content.
August 31st, 2008

Приказка за пътя… (5)

Някога преди, Времето спряло да си почине…

Спряло на едно място на име „Безутре” – уж град като град, но живеещите в него нямали утрешен ден. Всеки следващ ден бил точно като предишния. Жителите на Безутре толкова били свикнали с рутината, монотонността, сивотата, апатията, незаинтересоваността, че трябвало да мине доста време преди самите те да установят, че дните им се повтарят и че утре-то, за което преди мечтаели, така и не идвало. Накрая съвсем спрели да го чакат. Спрели да мечтаят. Спрели и да се надяват. Тогава и времето решило да спре за почивка. И с право. Защо да караш цветята да растат и птиците да пеят, след като така или иначе нямало кой да им обърне внимание?

Жителите на Безутре отваряли очи всяка сутрин – добре че поне Слънцето се било смилило над тях и продължавало да изгрява и залязва – и знаели точно какво ще правят чак до залез Слънце. Като отворели очи, оглеждали се наоколо и сякаш с удовлетворение установявали, че всичко си е на мястото и нищо ново няма да се случи. Поглеждали с толкова притъпени сетива, че дори когато Тя се появила сякаш от никъде, те не я забелязали. А Тя винаги си била там и чакала някой да я забележи…

Може би, всъщност, някой от тях я бил забелязал, но бил свикнал да я няма и предпочел да не й обръща внимание. А и как би обяснил появата й? Който я забележел, той трябвало да обясни от къде и как е дошла Тя. А какво ли щели да си помислят останалите, като им каже, че Тя вероятно е дошла от … Небето. Пък и как така от Небето…

Ако някой признаел, че Тя е там, това значело, че денят вече не е същият, че най-вероятно някакво утре е дошло… Никой не бил сигурен, че иска да е утре…

Жителите на Безутре в продължение на доста изгреви и залези извръщали глави встрани, но когато чули птица… тогава вече нямало как да продължават да отричат, че Тя е там.

Тайно наблюдавали как птиците запявали, щом Тя се появяла. Струвало им се, че и цветовете се променяли…

Лека-полека, жителите на Безутре, започнали да се престрашават и да се доближават до Нея. Тогава Тя ги хващала за ръка и ги понасяла със себе си – високо и далеч, водела ги на място, където винаги имало утре…

Когато се върнели, очите им вече не били същите. Рутината, монотонността, сивотата, апатията и незаинтересоваността, които иначе владеели душите им, започвали плахо да отстъпват на искриците, на цветовете и на Живота. Но това можела да го види само Тя. Жителите на Безутре не се осмелявали да си помислят, че утре е дошло. Когато Тя била наоколо, те се чувствали добре и някак различно. Човек би казал, че жителите като че ли започвали да намират смисъл дори в еднаквите дни, но когато станело дума за Нея, отричали да са Я срещали. Това малко Я натъжавало, но не било в природата й да се отказва. Ако се откажела – нямало да е Тя.   

Тогава Времето започнало да се събужда от дългия си сън и подало глава навън. Когато Я зърнало, толкова много се зарадвало, че птиците мигом запяли, дърветата се разлистили, а Слънцето, което вече било тръгнало към хоризонта за заслужената си почивка, за миг спряло, за да й се порадва.

Тя също се зарадвала на Времето и споделила с него за живота си в Безутре, за отношението на жителите към Нея и затова как уж искали да й се зарадват, но не смеели и се правели, че Тя не съществува.

Времето, което обикновено знаело всичко и можело да се справи с всичко, я посъветвало да се скрие за малко от погледите на жителите и да ги остави да се върнат в старото си монотонно живуркане. То очаквало, че едва когато я загубят, чак тогава ще я оценят и ще започнат да я търсят.

Така и станало.

Едва когато Надеждата си тръгнала от хората, те разбрали, че единствено Тя е отговорна за смяната на дните и сезоните, за песента на птиците, шума на морето, красотата на цветята, усмивките на децата и за това винаги да има УТРЕ!

Posted by LeeAnn as Приказка за пътя at 1:46 PM EEST

7 Comments »

August 27th, 2008

Кърджали и Перперикон

Кърджали беше в частта „планирано пътуване” от тазгодишното историческо лято. Но само толкова. Никога не бях ходила в Кърджали. Преди три години, когато се качихме на Перперикон, заобиколихме Кърджали отстрани.

Е, за компенсация сега пък се загубихме в града, та го кръстосахме надлъж и шир – толкова обикаляхме, че на стрелката на gps-а й се зави свят 🙂 и при спряла кола продължаваше да описва елипси и сферички 😉

Всъщност, това че се загубихме не беше чак толкова лошо, защото иначе нямаше да видим Кърджали и този път. Оказа се, че мястото, на което отиваме да прекараме два прекрасни отпускарски дни, е извън града, на място, което не е обозначено нито на картите, нито на табелите. Ммм, на приключение ми намирисва…

С питане, обаче, до Цариград се стига, та какво остава до Главатарци. Попитахме и ни упътиха. Като наближихме видяхме и табели „Странноприемница „Трифон Зарезан”… А-ха, за тук сме!

Странноприемницата се намира на брега на язовир Кърджали.

С изненада установих, че мястото е прекрасно и почивката там по нищо не отстъпва на почивката на море. Напротив – превъзхожда я с обслужване, със спокойствието, което като че ли извира от язовира и с десетките абсолютно безлюдни местенца, на които можеш да се усамотиш и да бъдеш хем до водата, хем в гората, хем на плаж, хем на хлад, хем в цивилизацията, хем далеч от нея.

Надявам се тази идилия се запази по-дълго, въпреки че около язовира кипи бясно строителство и допускам, че догодина това ще бъде една от най-предпочитаните посоки в търсене на място за почивка. Почти всички хотели предлагат и лодки под наем, така че ако не сте запален рибар, ще можете да се разхождате с лодка из язовира.

Е, някои лодки се развалят понякога и се започва едно гребане, което като време е правопорционално на усамотението, до което си се докопал… Няма да ви разказвам как се гребе с лодка, „бягайки” с почти 4км/ч от идващата буря, как лодката се върти на място, а вълните ти мокрят косата… Няма да ви казвам също, че ако не ни бяха взели на буксир, още щяхме да сме в язовира… 🙂

Да стигнеш до Кърджали и да не отделиш време за Перперикон е недопустимо. С едното пристигане разтоварихме багажа и хукнахме към „камънаците”.

Когато предния път посетихме Перперикон, до него нямаше път. Колата се оставяше на два километра от хълма и натам – пеш в жегата. Сега вече, три години по-късно, широк асфалтов път стига до подножието на хълма и свършва с огромен паркинг. Харесва ми бързината, с която се развиват нещата там. В сравнение с миналия път има нови разкрити находки и търсенето продължава. Предполагам, че тепърва ще има какво да се гледа там, в случай че историческите подробности ви привличат.

Първоначално възнамерявах да напиша дълга статия само за Перперикон – разхождахме се там повече от три часа и определено има какво да се каже за мястото. Направих и много снимки. Като ги погледнах, обаче, се отказах.

Защо ли?

Първо защото историята не е силната ми страна и последното нещо, заради което ходя там, са историческите подробности. Перперикон и района нашумяха покрай златната маска, открита там преди три-четири години и оттогава се изписа много. Да тръгна да ви разказвам и аз, значи или да препиша някоя от издадените вече книги или да цитирам по памет и да ме поправяте. А това не е целта.

Отказах се и по друга причина: Защото скалите са като облаците. Има какво да ти разкажат, имат какво да ти дадат, но само ако си там и искаш да ги почувстваш. Скалите, също като облаците, губят излъчването си, когато се опиташ да ги набуташ в кадър.

Перперикон е едно от местата, които всеки път изглеждат различно. Всеки път, когато се върнеш там откриваш нещо ново за себе си. Мястото е заредено с енергия и няма начин да си тръгнеш от там празен. Мястото е толкова живо, че всяка скала, погледната от различна страна, има различно лице. Перперикон е място, на което дори да отидеш с компания, преживяваш сам…

Много трудно си тръгвам от там… Всъщност, мракът ни подгони… Тръгнах си с неохота, но догодина ще се върна пак.

Бях си наумила да видя още нещо отново: Скалните гъби. Не знам къде се намират – някъде наоколо. Ако попитате търговците при хълма, те ще ви помогнат да ги откриете.

Скалните гъби са атракция, заслужава си да се видят,  но при тях няма и следа от одухотвореността и излъчването на Перперикон. Това вероятно се дължи на чисто природният им произход, в който не е взела участие човешка ръка.

Така че – не пропускайте Перперикон!


…една година по-късно…


Август` 2015 г.

Не бях ходила на Перперикон има-няма 6-7 години. За това време там е извършен огромен напредък и е положен колосален труд и определено си заслужава да се посети отново и отново!

Ако погледнете по-горе снимката с водоема – в края й се вижда гора. Сега гора няма – хълмът е напълно открит за любопитните ви очи!

Друго няма да ви кажа! Приятно откривателстване 🙂

20150827_200242_LLS

Posted by LeeAnn as Пътепис at 12:05 PM EEST

9 Comments »

August 25th, 2008

На брега на сивото море

 

автор и художник: Lynn

На брега на сивото море
стои момиче малко и за любов зове.
Влиза във водата, за да се избави
и неусетно започва да се дави.

На морето от страната друга
момче я вижда и я чува,
скача и за всичко то забравя
на брега я вади и я спасява.

Срещат погледите си двама
и в миг всичко за тях остава.
Толкова години чакали са това,
да остави у сърцата им някой следа.

Любовта ги посети като птиче малко,
изтри със замах един съществуването им жалко.
Сега двама те на брега стоят
и звездите ярки прегърнати броят.

Усмихната бе тя,
лицето й светеше като зора.
Играеха като деца сред цветята,
толкова далеч изглеждаше тъгата.

Но той в друга полянка се загледа,
изостави я, това за нея бе беда.
Разпадна се любовта им на парчета
и всички чувства, вулкани и морета.

Болката си тя не знае къде да скрие
и от мъка душата й вие.
Радостта й се стопи,
няма за нея вече лъчи. 

На брега на сивото море
стои момиче малко и за любов зове.
Влиза във водата, за да се избави
и неусетно то вече се удави …

Posted by LeeAnn as Малки гости at 2:17 PM EEST

2 Comments »

August 21st, 2008

Как се кандидатства след 7 клас

Ще ви разкажа всичко на дълго и широко, но бързам да ви успокоя – НЕ е толкова страшно, колкото са ви го представили по телевизията и вестниците!

Но това съвсем не значи, че не е натоварващо и изморително за всички.

За безпроблемно кандидатстване след 7 клас трябва да се съобразите с няколко основни неща. Ще се опитам да бъда кратка, но изчерпателна.

В момента системата за кандидатстване е следната: детето държи изпит по БЕЛ и математика, и евентуално по още един предмет, ако училището, което си е харесало го изисква. Училищата се подреждат като желания едва след като излезнат резултатите от изпитите. Тогава е възможно да се направи преценка за кое училище ще стигне бала на детето и за кое – не. Тази преценка се прави на база статистика за успеваемостта по училища за изминалата година. При балообразуването за кандидатстване от дипломата за 7 клас се взима само оценката по БЕЛ и математика и евентуално още някоя, ако училището го изисква.

Това, че желанията се редят след изпита, а не преди него е „нож с две остриета” – от една страна е добре, защото можете да прецените къде точно да запишете детето си, но от друга страна, има опасност децата да подходят към кандидатстването в стил „за където ми стигне бала”, а това е лошо, защото намалява мотивацията им за учене наполовина. За да избегнете това трябва да поставите въпроса „Къде искаш да учиш догодина?” на детето си още преди 15 септември. Ако то не може да вземе решение самичко – помогнете му, но със започването на новата учебна година трябва да сте наясно. Така то ще знае какво иска, а вие ще знаете колко зор да му давате през учебната година.

Подготовка за кандидатстване: това е най-веселата част. Миналата година на 15 септември се оказа, че съм закъсняла с намирането на курсове за подготовка на кандидат-гимназисти. Ужасих се! Някаква масова психоза тресе всички родители, но за жалост засяга и тези, които не са се „панирали”.

Лично аз намирам курсовете за подготовка за много удачни. Дъщеря ми като ученик на СМГ, посещаваше курсове по математика в СМГ, а курсовете й по БЕЛ бяха в частна школа. Ако ви е интересно мога с чиста съвест да ви препоръчам същата школа. Само попитайте.

Грешно е да си мислите, че със записване в школа вашето участие в подготовката за кандидатстване е приключило. То още не е започнало 😉

Трябва да помислите с какво можете да облекчите детето си откъм учене в 7 клас. Аз например спрях детето от ходене на английски. Лятото тя си навакса пропуснатото, но времето, което й се освободи през годината беше жизненоважно.

Добра идея е да ограничите всякакви видове чатове и безсмислени компютърни занимания. При нас опита показа, че при забранен скайп се освобождават два часа на ден за нещо друго. При натоварването, което понасят децата в 7 клас е по-добре да проспят два часа, отколкото да ги прекарват в чат.

По време на подготовката за кандидатстване, мотивиращата роля на родителите е от особено голямо значение за детето. Вашата най-важна мисия е да подготвите психически детето за предстоящото изпитание, както и да прецените какво е подходящото за него натоварване през годината.

Ако му давате много зор непрекъснато от самото начало, то няма да издържи психически точно накрая. Ако го отпускате много, накрая може да не може да се стегне. Та – няма рецепта – децата са различни и трябва да намерите най-верния подход към собственото си дете. Ако се вслушвате в детето си, това няма да е особено трудно. Всъщност, трудно е вслушването.

Като казвам „мотивация” имам предвид, че от родителите се очаква да бъдат подкрепа на децата си във всяко отношение и на всяка цена. За децата това е едно от първите сериозни изпитания и те трябва да знаят, че дори и да се провалят, вашето отношение към тях няма да се промени. Предметните поощрения/лишения дават известен резултат, но не бива да са основен метод за мотивация.

Основния метод за мотивация е психическата подкрепа от родителя. Тя трябва да започне преди 15 септември и никога да не свършва 😉

Ако успеете да бъдете близо до детето си, да живеете с неговите затруднения и вълнения, лесно ще прецените кога да го товарите и кога да го отпускате. Останалото ще си дойде само. Когато децата чувстват подобна подкрепа, те стават по-отговорни и по-самостоятелни и се стараят да оправдаят доверието ви.

Останалото е лесно. Към 20 май трябва да започнете да следите сайта на Министерството на Образованието и този на Регионалния Инспекторат по Образованието, където се публикува цялата необходима информация. Там пише и кои училища са с по-особена и специална система за кандидатстване. Освен това, в училище се провеждат родителски срещи, на които се обясняват правилата за кандидатстване, подаване на документи, училищата-гнезда (всяка година са различни)… Почти невъзможно е да изпуснете сроковете. Всеки от тях е достатъчен за това, за което е предвиден. Аз не съм си купувала справочник.

И все пак: децата учат до 15 юни, изпитите са в края на юни и трябва бързо да вземете дипломата на детето, като се уверите че има печат и на гърба, резултатите излизат едновременно по всички предмети в началото на юли, документи за първо класиране се подават до около 14 -15 юли, то излиза за 2-3 дни и има реален шанс преди 20 юли всичко да е минало и заминало.

Няма да ви обременявам с таз годишните срокове, защото те също се сменят всяка година. Важно е само да се стараете да ходите в началото на срока, а не в края му, защото може да се окаже, че ви е нужен още някакъв документ, който не носите със себе си. На нас ни се наложи да вадим медицинско и ако нямаше време, нямаше да успеем. Затова – не чакайте последния момент. В тази връзка е удобно да изберете училище-гнездо близо до работното си място /примерно/.

Ако съм забравила нещо – питайте – ще отговарям с радост! 🙂

УСПЕХ!

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние!, Реалността at 7:19 PM EEST

49 Comments »

August 19th, 2008

Страхът и човешките инстинкти

Човешките инстинкти са една от най-интересните теми, свързани с хората, като личности. Инстинктите са тези, благодарение на които оцеляваме – те са нашата вродена „бронежилетка” – те ни пазят от опасности, още от раждането ни те ни показват коя храна е добра за нас и коя – не, кой човек е опасен за нас и кой не. Когато сме още деца инстинктивно преценяваме за чия обич да се борим и за чия – не, кого да обичаме и кого – не.

Благодарение на инстинктите защитаваме децата си. Благодарение на инстинктите обичаме. Трудно ми е да преценя дали интуицията е инстинкт, но дори да не е – децата се раждат с по много и от двете.

За действията ни, породени от инстинкти, не винаги има разумно обяснение. Или по-точно – действията, които не можем да обясним, отдаваме на инстинктите.

Инстинктите са нещо, с което се раждаме. Те не са нещо, което придобиваме.

С течение на времето и с „помощта” на възрастните и „възпитанието”, което те причиняват на децата си, всеки от нас е забравил да следва инстинктите си и да се доверява на интуицията си, а на тяхно място идва страхът.

Винаги съм си мислила, че Страхът е един от онези инстинкти, които ни пазят, които ни помагат да оцелеем и да пораснем.

Да, Страхът определено пази – той е онази спирачка, която ни дава време да помислим, преди да продължим. В умерени количества Страхът е здравословен. Ако не се страхуваш от нищо, това не те прави смел, а просто безстрашен. Смели са тези, които съзнават страховете си и ги преодоляват 🙂 Смели са тези, които редовно оставят Разума и Страха да водят техните си разговори насаме, без да позволяват на Страха да прерасне в паника.

Страхът ни кара да порасваме – с всяка крачка напред, с която осъзнато преодоляваме нещо, което преди това ни е плашело, ние неминуемо порасваме и това порасване не е свързано с възрастта и досегашния ни опит.

Досега винаги съм си мислила, че Страхът е инстинкт. Напоследък доста мислих за него и стигнах до прозрението 😉 , че Страхът НЕ е инстинкт.

Страхът е някакъв вид условен рефлекс, който се базира на натрупана информация и опит. Стигнах до този извод, наблюдавайки децата.

Децата не се раждат смели, те се раждат безстрашни – без информация за страха и страшните неща. Децата посягат към топлия котлон без страх. Страхуват се едва когато от собствен опит се снабдят с информацията „Това е горещо”. Децата не се страхуват от водата, не се страхуват от високото. Децата не се страхуват дори от тъмното, докато ние не им вменим собствения си страх. В същото време те знаят коя храна е добра за тях и кой човек е добър – това е инстинкт.

Децата не се страхуват от неизвестното. Децата се страхуват от това, за което вече имат информация. Ако Страхът беше инстинкт, децата никога нямаше да опознаят света, защото щяха да се страхуват да го направят. Може би липсата на Страх е инстинкт.

При възрастните е обратното – вместо да се страхуват от това, което знаят, те се страхуват от това, което не знаят и идва момент, в който спират да търсят, спират да опитват и откриват и започват да се самозалъгват, че щом съумяват да избегнат опасностите, за които имат информация, то това значи, че са достатъчно живи. Достатъчно жив си, само ако има неизвестности, които да разгадаваш 🙂

Та, както казах и преди:

Не се страхувай да направиш (голяма) крачка напред в неизвестното.
Не неизвестното ни кара да порасваме, а страхът от него.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 12:11 AM EEST

19 Comments »

August 18th, 2008

the realm of the chaos 02 …


the realm of the chaos :)

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:02 AM EEST

7 Comments »

August 14th, 2008

Страхът… (2)

Не се страхувай да направиш (голяма) крачка напред в неизвестното.
Не неизвестното ни кара да порасваме, а страхът от него.

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 5:47 PM EEST

8 Comments »

August 13th, 2008

За едно сърце…

 

 За едно сърце – нагоре полетяло
За една душа – изпълнена с мечти
За пламъчето – в полет избуяло
Честит да е! Дете си остани!

П.П. Снимката и стихчето са ми подарък от Гери. Благодаря, Гери 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 11:57 AM EEST

4 Comments »

August 12th, 2008

Страхът…

Не се страхувай да направиш (голяма) крачка напред в неизвестното.
Не неизвестното ни кара да порасваме, а страхът от него.

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 5:05 PM EEST

8 Comments »

August 10th, 2008

look down and far away …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:01 AM EEST

5 Comments »

August 9th, 2008

Шумен

Никога преди не бях ходила в Шумен. За Шумен знаех само 3 неща: Тодор Колев е от Шумен, в Шумен има клуб по парапланеризъм (и удобен старт) и има някакъв паметник, който се вижда чак от пътя за морето. Тръгнахме натам главно заради причини 2 и 3. Обикаляйки из града, в търсене на начин да се доберем с кола до паметника, видях, че на отсрещния хълм има нещо като крепост. Не след дълго видяхме и насочващи табели с надпис „Шуменска крепост“.

Обичам крепости. За много хора те са само камънаци, но за мен са камънаци с мнение, дух и душа. Обичам да слушам разказите на камъните. Освен това крепостите винаги са били строени на най-високия хълм, което означава, че като се качиш там (ако има и кула, още по-добре) ще си на най-висото възможно място в околността. А аз обичам да съм на високо 🙂 Така че променихме първоначалния план и отидохме първо в крепостта.

В близост до входа на крепостта има музей. Там научих нещо много интересно: Шумен винаги се е казвал Шумен! Не съм проверявала, но вероятно това е един от малкото български градове, чието име не е променяно още от тракийски времена.

Крепостта в Шумен е типична: има водохранилище, цитадела, църкви, кула…

Крепостта е и доволно стара – има остатъци от византийци, римляни, траки… и още едни, ама ги забравих 🙂

Всеки следващ обитател на крепостта я е доизграждал и доограждал, та има и доволно количество крепостни стени. Последните обитатели на крепостта са всъщност турците – това е една от последните паднали под турско робство български крепости.

Излишно е да споменавам, че стъпвахме по същия калдаръм, по който са препускали последните български владетели и че от кулата се вижда целия град, нали 🙂

Разходихме се, като се постарахме да не оставим ненастъпан камък и след това продължихме към паметника.

______________________________________________________

Паметник „Създателите на Българската държава”

Това е най-грандиозния, най-грозния, най-грамаданския и най-грандоманския паметник, който някога вероятно би ви се случило да видите!

90 хиляди тона бетон над земята на височина 52 м и още толкова хиляди тона под нея, за да го поддържат.

Паметникът е създаден по случай „1300 години България” и се вижда от разстояние 30-40 км. Разделен е смислено на 3 части – езическа (създаването на Българската държава), покръстването на българите и Златен век.

В първата час са изобразени Аспарух със забития в земята меч, коня и кучето му. Статуята на Аспарух с коня е висока поне 45 метра и като се има предвид колко зъл са го изобразили майсторите-творци си е направо стряскащо страшен.

Като цяло паметника е зловещ! Фигурите са нещо средно между Волтрон и Трансформърс…

Благодарение на любезната жена, която продаваше билети разбрахме идеята на паметника. Учудих се, че изобщо има замисъл! Оказа се, че е наблегнато на ръцете и лицата на владетелите и чрез тях е предадена основната характерна особеност на царуването на всеки от тях: Тервел е бил дипломат, Крум – законотворец, а Омуртаг – строител. И наистина – ако се вгледате, ще откриете идеята.

Във втората част е представен княз Борис – сам, приведен под тежестта на решението за покръстване, като разстоянията между бетонните блокове над главата му формират православен кръст, а в третата част е изобразен Златния век на България – Симеон и просветителите – все по този безумно грозен и зловещ начин.

На отсрещната стена на паметника са представени същите елементи от създаването, развитието и съзряването на Българската държава, но този път изобразени с мозайка. Мозайката е интересна и от близо и от далеч и разказва съвсем същото като статуите. Жълтите парченца не са от злато. Направени са по някаква специална технология и се казваха нещо със „з”, ама го забравих 🙂

А, и да не забравя – на върха има гранитен лъв, тежащ около 2 тона, който се вижда само от далеч, ама да ви кажа прилича на всичко друго, само не и на лъв.

До паметника може да се стигне освен с кола и пеша. Тръгва се от площада пред театъра (ако помня добре) и се върви по стълбите нагоре. Стълбите са 1400, а не 1300 каквато е била първоначалната идея. Който не вярва – да ги преброи 😉

Ние отидохме с кола, но любезната леля каза, че стълбите са оформени като място за разходка – с множество места за отдих, кафененца, детски площадки – така че да можеш да си прекараш там едва ли не целия ден.

Въпреки, че паметника не запленява с красота, заслужава да се види – че къде другаде ще се докоснете до нещо толкова фасмантигърбетонгантическо 😉

Поснимахме и небето – имаше от почти всички видове облаци едновременно – и продължихме към Мадара.

Много отдавна исках да видя Мадарския конник, а сега след като го избраха за символ на България, вече си е направо задължително.

В Мадара разходката беше кратка, а конникът – по-малък, отколкото очаквах. За сметка на това е реставриран и се вижда прекрасно – изобщо не се налага да се взираш и гадаеш. Скалата е сцепена през средата на фигурата, но личат следи от укрепването й.

Харесах си още една скала, която прилича на главата на огромен неандерталец. 🙂 Има я на снимките, но ми е интересно дали и вие ще я видите 🙂 или на мен ми е дошъл в повечко каменният шепот на древността.

От там тръгнахме отново през Златна Добруджа обратно към Светлен, където вече ни чакаше барбекюто. Впечатлиха ме подредениете и обработени нивя – никъде не видях пустеещи земи и това не усмихна. Съвсем за кратко се разходихме в близост до разкопките при  Велики Преслав, като си обещахме да се върнем отново и за повече.

На следващият ден, отпочинали и бодри, поехме обратно към Сопот с кратка почивка във Велико Търново и по-дълга в Трявна.

Posted by LeeAnn as Пътепис at 9:09 AM EEST

16 Comments »

August 8th, 2008

Кафе с аромат на смокини

Желанието ми да посетя Трявна е толкова старо, че е почти древно. Толкова древно, че чак го бях забравила. Преоткрих го, минавайки през Габрово, където една табела ми подшушна, че Трявна е съвсем близо – 20 км са си нищо като си тръгнал на обиколка из България. Какво пък… хайде към Трявна…

Пътят откъм Габрово по нищо не отстъпва на високопланинските ни проходи – завои, серпентини – на моменти чак ти се замайва главата, ама надничаш зад завоите и чакаш да се покаже града.

Ето го! Най-накрая!

Признавам – първоначално се разочаровах силно. Очаквах да видя стари къщи с чупки и чардаци, с покриви от плочи, калдаръмени улички… а ни посрещна един град като всеки друг… Чак се замислих с какво толкова свързвам Трявна и откъде се появи това неустоимо желание да завием натам… Сетих се за дърворезбарите, фолклора, народните занаяти и си казах, че все нещо трябва да се е запазило…

Зарязахме колата в една уличка и тръгнахме пеш. За моя радост бързо зърнахме една табела, на която се мъдреше сложния надпис „историко-архитектурен резерват”… Е, айде сега, чак пък резерват! Като е резерват, защо има толкова много табели. Нямам снимка без пътен знак или табела… Явно съм била изморена, защото и табелите ме подразниха…

….

Трявна е градче, сгушено в сърцето на Балкана и то в буквалния смисъл на думата – на където и да погледнеш – баири. Хората – усмихнати и спокойни, улиците – тесни. В стария град (в резервата демек 😉 ) не се движат автомобили и там цари някаква вълшебна тишина. Хората се разхождат по калдаръма, поздравяват се, разговарят, но някак като че ли шепнешком – сякаш се страхуват да нарушат спокойствието на Планината. Това създава усещане за успокоение и опиянение…

Разхождайки се, вниманието ни бе привлечено от едновременшни ниски кръгли маси, заобиколени от трикраки столчета, а над тях надписи „Бабини глезенки” и „Кафе на пясък”. И тук разходката ни внезапно приключи 😉 – така ни се допи кафе от джезве – каквото само баба го правеше – че вече нищо не беше в състояние да ме отклони от тази глезотийка.

Седнахме и поръчахме. Всеки получава собствената си доза удоволствие с дъх на смокини в индивидуално джезвенце.

Да, с дъх на смокини! След всяка глътка кафе, в устата ти остава лек ненатрапчив аромат, който аз оприличих на смокинов. Може би имаше и жилка канела. Не знам. И не попитах, за да не ми развалят вълшебството с някой прозаичен отговор.

Пиех си кафето, потънала в тишината и заслушана в разказа на калдаръма, когато видях един тъпанджия да бърза нанякъде. „Охооо, рекох си, тук без свирня няма да мине” и познах.

На идване бях пропуснала да забележа шарения надпис „Международен фолклорен фестивал….” България, Коста Рика, Чили и пак България… настроение, носии, музика, танци, знамена… Съставите дефилираха и обирайки овации и усмивки, се придвижваха към мястото на фестивала – Културният дом в центъра на Трявна.

Оставихме хората да се веселят, а ние потеглихме от Трявна мълчешком – за да запазим по-дълго вкуса на необикновеното кафе с аромат на смокини. 

____________________________

Всички снимки от Трявна.

Posted by LeeAnn as Пътепис at 8:08 AM EEST

15 Comments »

August 7th, 2008

Село като всички други?

Както вече знаете, тазгодишната обиколка започна спонтанно, провокирана от един нищо и никакъв си дъжд, малко буря с гръмотевици и почти раннопролетни температури. Решихме, че седенето на едно и също място в това време няма да ни се отрази добре. По-добре да сме на път. Много хора се страхуват да пътуват, когато навън вали и трещи (което прави пътищата почти празни 😉 ) и си мислят, че нищо няма да видят. Това е така, защото не знаят на къде да гледат! Няма нищо по-красиво от лошото време!!! Има облаци, които не можеш да видиш при хубаво време през никой сезон!

И тръгнахме – посока с. Светлен. Село като всички други (?), може би…

Светлен е първото село след гр. Попово в посока Търговище. Минавала съм от там много пъти, но никога не бях спирала.

Всъщност, на външен вид селото наистина изглежда обикновено. Единственото по-различно в него са широките улици и големите къщи. Но далеч по-интересна ми се стори историята на селото, разказана ни от сладкодумната ми стринка.

Преди 1877 г. селото е било турско, населено с турци и черкези. Когато през 1877-78 г. руските войски влизат от север в България, те опожаряват селото и турците тръгват да бягат. След малко време обаче се връщат и отново се заселват в близост до предишните си къщи.

През това време българите от Беломорска Тракия – с. Янюрен (сега, а вероятно и тогава – в Гърция) подочуват за кланета в съседни на Янюрен села и гонени от турците поемат риска да тръгнат на път, с единственото желание да се заселят в свободна България. Тръгват буквално за няколко часа, без никаква подготовка и багаж. По пътя разбират за Аязлар (старото име на Светлен), и тръгват право към него, като очакват, че там вече няма турци.

Пристигайки обаче се оказва, че селото е все още действащо. Тогава водачът им Караиван Михов отива при местния турски кмет, за да му съобщи, че смята да се засели в селото, заедно с още 7-9 семейства. Турчинът категорично отхвърля възможността „гяури да живеят в Аязлар”, но нашите не се отказват. Караиван отива в Разград и успява по някакъв незнаен начин да извади разрешително за заселване и се връща победоносно в Аязлар. Турците, естествено, ги приемат без спорове и кръвопролития. (В последствие изчетох една цяла книга с историята на Светлен и никъде не намерих да се споменава за кървави конфликти между обикновените българи и турци). 

Малко по-късно, притиснати от руската армия, турците сами си се изселват, бягайки на юг, а в техните къщи наготово идват още семейства от Янюрен (не знам как се казва сега) и постепенно селото си става българско. По някое време Караиван става Хаджииван, а новопристигащите българи наричат селото „Хаджиивановото село”.  По-късно е прекръстено на „Светлен”, което е съвсем близо да старото му име Аязлар, което на турски значело „студен и светъл ден”.

Друго, което ми се строи интересно беше местният диалект, който е толкова местен, че само светленци си го разбират, защото е комбинация от български и стар гръцки – никакъв шанс за случайно подслушващите да разберат нещо 😉

А иначе – село като село – и кокошките им кокошки, и петелът им наперен и надут, и ястребите бързи като слънчев лъч, и водата – кладенчова, и пържолите – пържоли, а наденичките… ммм…

След ден и половина продължихме с пътешествието и ми се искаше да спрем във всяко село и да питаме всяка баба:

Бабо, бабо, я кажи,
откъде дошла си ти
и каква тайна си скрила
зад тез уморени очи?

На какъв ли език щяха да ми отговорят? 😉

Posted by LeeAnn as Пътепис at 7:07 AM EEST

91 Comments »

August 6th, 2008

bloody sunset 02 …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 9:09 AM EEST

10 Comments »

August 5th, 2008

Бурите в Балкана

Като споменах, че повечето страшни бури не стигат до Сопот, а спират в Троянския Балкан или в краен случай на Беклемето, имах съвсем истинско основание да го казвам. Много от детските ми спомени са свързани с вечери на свещи, но не от онези по юношески романтичните, а едни други – по детски страховити и драматични.

По някакъв странен начин, обаче, харесвах тези вечери. Това беше времето, в което татко с охота ни разказваше за детските си пакости и младежките си подвизи. Харесвах тези разкази, защото бяха пълни с почти Чудомирови герои с най-невероятните прякори на света. Имам чувството, че хората с най-веселите прякори и най-свежо чувство за хумор са родом от този край. Само като изброя имената на най-често споменаваните герои съм сигурна, че веднага ще ме разберете: Ангел-стражаря, Митьо-кривото, който срещнал един любопитен кон и го качил в камиона… през предното стъкло, Минчо-свирката, Джекито – най-видния за времето си троянски катаджия, който с особено голяма гордост показваше чисто новия си радар на провинилите се автомобилисти, Стоян-биляря и прословутия му Трабант, в който събираше неизброимо количество калпазани и ни возеше от селото обратно към вилната зона…

Харесвах тези вечери и по друга причина – и до ден днешен това е единственото място, където не се страхувам от бурята и гръмотевиците и обичам да наблюдавам как светлината продира небето и да гадая къде ще е мястото на следващата мълния.

Обичам да се връщам там в буря…

Бурите в Балкана притежават някаква магическа енергия – имат мощта да причиняват бедствия, но рядко го правят и обикновено като преминат и се успокоят, отново всичко си е на мястото, но е някак по-чисто и светло от преди. Сякаш Земята и Небето отново стигат до временно примирие в някакъв вечен спор, проявявайки милост към тварите, които щъкат наоколо.

Бурите в Балкана дават време за размисъл и равносметка, показват истинското място на хората и истинското значение на дребни неща като взаимопомощ, толерантност и разбирателство, на които хората обикновено забравят да отдават внимание.

Бурите не са просто природно явление – те са знак – че трябва да поспрем, да преосмислим, да презаредим биологичните си батерии и чак тогава да продължим.

Бурите в Балкана не преминават – те трябва да се изживеят.

Ако не излезеш пречистен от Бурята, за теб никога няма да настъпи хубавото време.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 10:54 PM EEST

3 Comments »

Едно историческо лято

Това лято, въпреки че още не е свършило, вече спокойно може да бъде наречено „историческо”.

Причината за това: осъществяването на едно дълго отлагано пътуване.
Прекосихме България на длъж и шир и главата ми е пълна с впечатления.
Пътуването бе с център и основна отправна точка Сопот.

Тръгвайки от там, единият ни маршрут беше Троян – Сопот – Казанлък – Шипка – Габрово и оттам към Златна Добруджа, чак до Шумен и после обратно през Трявна.

Ден почивка в Сопот и поехме към Кърджали – Смолян – Триград – Батак и пак Сопот.

По някое време чак до Варна планираме да стигнем 😉

Опитахме се да спрем навсякъде, да видим, чуем и пипнем всичко по пътя си и тепърва ще ви разказвам за всички тези вълшебни местенца, но не непременно в цитирания ред.

Донесла съм и доста снимки, защото установих две неща:
Първо: хората обичат да гледат шарени картинки 😉
Второ: като има картинки, по-лесно се разказва и обяснява. 🙂

През това време в Сопот имаше състезание по парапланеризъм за купата на Русия, след което братушките си тръгнаха и дойдоха 150 най-добри пилоти в света, за да участват в Световно първенство по парапланеризъм, което тази година се провежда в Сопот. Мисля, че за първа година толкова голямо /като стойност/ състезание се провежда в България. От първия ден на Световната купа /PWC/ също имам снимки, по които тепърва ще въздишате 😉

Така че… Настройвайте се на пътешественическа вълна 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Пътепис at 7:47 AM EEST

21 Comments »