Skip to main content.
June 29th, 2008

3 в 1 – очаквано забавна комбинация

Три задачки в един пост, изпратени от читател. Боянчо е толкова ентусиазиран и постоянен, че няма как да не му доставя удоволствие и да публикувам задачките, които ми е изпратил.

Една от задачките не е нова, но ви моля да подходите отговорно и да не ровите в нета за отговори. А и който знае отговорите – нека си мълчи и остави другите да се забавляват.

Наслука! 🙂

Задача 1:

1. Пет къщи, всяка с различен цвят.
2. Във всяка къща живее един човек от различна националност.
3. Всеки от тях предпочита определено питие, пуши определен вид цигари и гледа едно домашно животно.
4. НИКOЙ от 5-те човека не пие същото питие, не пуши същите цигари и не гледа същото животно като някой друг.

Въпрос: Кой гледа рибката?

Указания:
1. Англичанинът живее в червената къща.
2. Шведът гледа куче.
3. Датчанинът пие чай.
4. Зелената къща е отляво на бялата.
5. Норвежецът живее в първата къща.
6. Собственикът на зелената къща пие кафе.
7. Човекът които пуши Пал Мал, гледа птичка.
8. Мъжът в средната къща пие мляко.
9. Собственикът на жълтата къща пуши Дунхил.
10. Пушачът на Марлборо живее до този, който гледа котка.
11. Мъжът, който гледа кон, живее до този, който пуши Дунхил.
12. Пушачът на Винфиелд пие с удоволствие бира.
13. Норвежецът живее до синята къща.
14. Немецът пуши Ротхманс.
15. Пушачът на Марлборо има съсед, които пие вода.

Задача 2:

Един сляп просяк имал брат, който умрял. Знаело се, обаче, че човекът, който умрял, нямал никакъв брат.
Каква е била връзката между слепия просяк и покойника? 

Задача 3:

Намирате се в стая без прозорци и херметически затворена (идеално гладка и без цепки) врата. Стаята е цилиндрична и Вие сте в центъра й. Цялата вътрешност на стаята е облицована с огледала.
Въпрос: Колко свои отражения виждате?

Posted by LeeAnn as Задачки-закачки at 10:00 AM EET

22 Comments »

June 27th, 2008

Хубави неща

Хич не си падам по масовките, честно. Даже ставам инат 🙂 и се дърпам до последно като магаре на мост. Ама после ината ми минава и … се предавам. Та, ето, Вира ми надви ината и в нейна чест получавате тази статия. Ако нещо не ви хареса – тя е виновна, тя ме накара, не бях аз – то ТАКА си беше!

Първо да си кажа за книгите 🙂

Обичам да чета книги. Дълго време четях учебници, какви ли не – първо да завърша ТУ, после докато завърша УНСС, после доста време четях технически спецификации, после детски книжки, после стандарти и закони… Едва в последните няколко години имам възможност да чета „нормални” книги. И съм като „отвързана”. Обикновено чета по две-три книги наведнъж, които са коренно различни помежду си като жанр, стил и съдържание. Чета ги едновременно, в смисъл, че не чакам да довърша първата, за да взема втората. Това е така, защото всеки ден може да съм в различно настроение и да ми се чете различно нещо. Чета това, което ми пасва в момента.

И все пак, обикновено има нещо общо между книгите, които харесвам. Обичам книги с малко действащи лица, книга за характери, взаимоотношения и поведения. Харесвам книги, в чиито герои мога да открия нещо от себе си. Обичам, когато чета книга да живея с нея и да я преживея. Ако не открия себе си, трудно продължавам до края. Обикновено само любопитството е това, което може да задържи вниманието ми в книга, в която не участвам 🙂

А за лакомствата какво има да ви казвам?

Обичам лакомства, но все по-рядко ги приготвям сама – поради липса на време и поради наличие на помощници. Децата обичат „цветно кремче”: заквасена сметана, разбита със захар и разделена на две равни част – едната половина оцветяваме с какао и 10 зрънца нескафе за аромат, а другата половина – оставяме бяла, само й добавяме ванилов аромат. В прозрачна чаша поставяме кафявата част, вкусна бисквитка отгоре и най-накрая – бялата част. Трябва да престои малко – може и на стайна температура, ако не е лято – за да омекне бисквитката. След час – нападаме безмилостно 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 11:07 PM EET

12 Comments »

summertime …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 10:17 AM EET

16 Comments »

June 24th, 2008

Люде, на които не им се отваря парашутът

Това е книга – истинско предизвикателство – предизвикателство е да я прочетеш /особено, ако ТОВА не е твоят стил на писане и говорене/, предизвикателство е и да я разбереш.

Книгата е предизвикателство за четене, защото е странна. Писана е от македонец, младо момче, на име Алекс. Ако махнете ругатните, откровените псувни и вулгарностите, от съдържанието като текст ще отпадне 1/3, но като смисъл ще отпаднат 2/3. Невероятно е, как е възможно по такъв невъзможен начин да се каже толкова много. Потресена съм не от псувните, както очакваше Комитата, а от „художественото” им приложение. Не мога да го разкажа, повярвайте ми.

Книгата е предизвикателство и като послание. Разказва се за едни хора, на които не им се отваря парашутът. Не се отваря, не защото не може да се отвори, а защото никой не му дръпва връзчицата. А не я дръпва никой, защото няма кой. Всички отдавна са мъртви и парашут вече не им трябва.

Това е символика, естествено. И това е част от предизвикателството. Щеше да е лесно за преразказване, ако се говореше за физически мъртви хора. Но книга за духовно мъртвите хора трудно се преразказва. Тя трябва да се прочете.

Posted by LeeAnn as Култура at 9:35 PM EET

13 Comments »

June 21st, 2008

Принцкият комитет

Имало едно време една принцеса. Тя била умна, разумна, красива, сияеща, добра, работлива, отзивчива, услужлива и много много енергична. Мдааа, много енергична…

Само не си мислите, че с тези хвалби търся принц, който да поиска лявата й ръка? Няма такова нещо. На тази принцеса принцове не й липсват. Нищо не й липсва, всъщност. Е, ако изключим разбира се, че от време на време й липсва търпение, а понякога и сръчност. Ако не ги изключим, вероятно ще си помислите, че говоря за някоя непохватна принцеса, която прави бели, но ще сгрешите. Тя не прави бели, защото то ТАКА СИ БЕШЕ!

Пък и да не си е било така – нали принцовете са затова – да се навъртат наоколо и да помагат на принцесите. Е, друг е, разбира се, въпросът по колко принца се падат на една принцеса-калпазанка, така че светът да продължава кротко и безпрепятствено да си се върти.

Принцовете, от своя страна, нямат нищо против несръчните принцеси и им помагат с удоволствие. Пък и не върви принцеса да сменя гума на каляска, нали? Очарователно е когато принцовете сменят гуми, а принцесите се оправдават и обясняват. Такава гледка не се вижда всеки ден – засрамена муцунка, сплетени пръсти и поглед, вперен в небето, тип: „ама тя тая дупка внезапно изскочи на пътя…”

До тук нищо ново, ще кажете! Е, да, ама напоследък се появиха много принцеси-калпазанки и принцовете взеха да не смогват да се оправят. Не знам дали ще повярвате, но в подобни случаи дори ЧАР-а не помага!

Затова принцовете се събраха и си направиха комитет, за да се оправят по-бързо, по-лесно и по-безболезнено с големите бъркотии, които е в състояние да забърка една-единствена принцеса. А десет? Представяте си на какво са способни десет принцеси, нали? Щото, то ако беше само до едното справяне, щеше да е лесно, ама то и внимание трябва, и успокояване, и е-хе-хее още колко други неща.

Та, събраха се принцовете и си направиха комитет. Кръстиха си го К.Г.Б.Комитета по Големите Бъркотии.

Та, исках да кажа всъщност, че ако КГБ някога посред нощ измъкне вашия принц от двореца, не трябва да се шашкате – това не значи, че той е оплескал нещата, а че някоя принцеса има спешна нужда от помощ 🙂

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 1:23 AM EET

25 Comments »

June 20th, 2008

„Класиците на българския танц” с награда за култура и изкуство

И тази година „Салон на изкуствата” мина и замина. Той е ежегоден и по традиция се провежда през месец май. Въпреки че бе 13-ти по ред, този номер беше фатален само за някои. На други донесе късмет. На „Класиците на българския танц” например, на който бе присъдена Специална годишна награда за култура и изкуство

„Класиците на българския танц” се състоя на 21 май в зала 1 на НДК и бе уникален като замисъл и реализация спектакъл: най-добрите ансамбли на България на една сцена – нещо, което не знам да е правено в последните 15 години!

Разбира се, няма как да не кажа, че общият „късмет” на спектакъла бе роден от други по-малки, но много на брой и прекрасно съчетани късметчета, като това, че сценарист и съорганизатор е Костадин Господинов /хореографа на Чанове/, като това, че режисьор е Андрей Баташов и не последно по значение късметче е това, че продуцент е Борислав Славов /Хоро.БГ/


от ляво на дясно: Андрей, Костадин, Милена и Борислав.

Няма начин да се съберат такива хора и да не се роди нещо с късмет 🙂

Не знам дали „получателите” на наградата са доволни, но за мен тя значи много. Първо, защото знам колко труд стои зад реализацията на такова събитие и второ защото обичам желанията ми да се сбъдват. А тази награда е едно сбъднато мое тайно желание: желанието „невидимите” българи  да получат поне частица от заслуженото с много труд, любов и себеотдаване признание.   

Защо пиша толкова подробно кой как е бил ангажиран със спектакъла ли? Защото на плакета и диплома пише:

Специална годишна награда за култура и изкуство

ФИРМА “ПУЛСАТОР ЕЛЕКТРОНИКС”, в лицето на г-н Борислав Славов,
за реализацията на концерта “Класиците на българския танц”

и нито името на Борислав, в качеството му на създател на Хоро.БГ и организатор, нито името на Коцето, в качеството му на организатор и сценарист, са спомненати някъде. А би било добре да се знае 🙂

__________________________________________

П.П. още снимки от празника има на сайта на Чанове.

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 9:33 PM EET

4 Comments »

Там

Là-bas

Là-bas
Tout est neuf et tout est sauvage
Libre continent sans grillage
Ici, nos rêves sont étroits
C’est pour ça que j’irai là-bas

Là-bas
Faut du cœur et faut du courage
Mais tout est possible à mon âge
Si tu as la force et la foi
L’or est à portée de tes doigts
C’est pour ça que j’irai là-bas

N’y va pas
Y a des tempêtes et des naufrages
Le feu, les diables et les mirages
Je te sais si fragile parfois
Reste au creux de moi

On a tant d’amour à faire
Tant de bonheur à venir
Je te veux mari et père
Et toi, tu rêves de partir

Ici, tout est joué d’avance
Et l’on n’y peut rien changer
Tout dépend de ta naissance
Et moi je ne suis pas bien né

Là-bas
Loin de nos vies, de nos villages
J’oublierai ta voix, ton visage
J’ai beau te serrer dans mes bras
Tu m’échappes déjà, là-bas

J’aurai ma chance, j’aurai mes droits
N’y va pas
Et la fierté qu’ici je n’ai pas
Là-bas
Tout ce que tu mérites est à toi
N’y va pas
Ici, les autres imposent leur loi
Là-bas
Je te perdrai peut-être là-bas
N’y va pas
Mais je me perds si je reste là
Là-bas
La vie ne m’a pas laissé le choix
N’y va pas
Toi et moi, ce sera là-bas ou pas
Là-bas
Tout est neuf et tout est sauvage
N’y va pas
Libre continent sans grillage
Là-bas
Beau comme on n’imagine pas
N’y va pas
Ici, même nos rêves sont étroits
Là-bas
C’est pour ça que j’irai là-bas
N’y va pas
On ne m’a pas laissé le choix
Là-bas
Je me perds si je reste là
N’y va pas
C’est pour ça que j’irai là-bas

Там
Превод: Cordial

Там
Всичко е ново и диво
Свободен континент без решетки
Тук мечтите ни са ограничени
За това ще ида там

Там
Ти трябва сърце и смелост
Но на моята възраст всичко е постижимо
Ако имаш силата и вярата
Златото е точно под пръстите ти
За това ще ида там

Не тръгвай
Има бури и корабокрушения по пътя
Огън, дяволи и миражи
А ти си толкова уязвим понякога
Остани в моите прегръдки

Имаме да правим толкова любов още
Да изживеем толкова щастие
Аз искам да бъдеш съпруг и баща
А ти бленуваш да заминеш

Тук, всичко е предначертано
И нищо не може да бъде променено
Всичко зависи под каква звезда си роден
А моята не е щастлива

Там
Далече от живота ни и от селата ни
Ще забравя гласа ти, лицето ти
Напразно те притискам силно до мен
Ти вече ми се изплъзваш, там

Ще имам свои възможности и свои права
Не тръгвай
И гордостта, която тук нямам
Там
Всичко, което заслужаваш е твое
Не тръгвай
Тук, другите налагат законите си
Там
Може би ще те изгубя там
Не тръгвай
Но погубвам себе си, ако остана тук
Там
Животът не ми оставя друг избор
Не тръгвай
Или ще бъдем и двамата там или край
Там
Всичко е ново и диво
Не тръгвай
Свободен континент без решетки
Там
Толкова е красиво, че дори не можем да си го представим
Не тръгвай
Тук мечтите ни са ограничени
Там
За това ще ида там
Не тръгвай
Не ми оставят друг избор
Там
Погубвам се, ако остана тук
Не тръгвай
За това ще ида там
Не тръгвай

Posted by LeeAnn as Любими стихове at 8:22 PM EET

No Comments »

June 19th, 2008

rose garden 02 …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 12:06 AM EET

12 Comments »

June 15th, 2008

Камъче #8: Интуицията

Интуицията е нещо, за което на пръв поглед няма обяснение. Във всеки случай не и разумно такова. С други думи, интуицията е нещо по-близо до чувствата, отколкото до разсъдъка.

По-често се водят по интуицията си хора, които не държат на всяка цена да открият мигновено логика в случващото се около тях, не държат на пълния контрол над чувствата, нито пък търсят разумно оправдание за това, което смятат да направят. Обикновено това са хора, които с лекота боравят с огромно количество разнородна информация и за които парадоксите са просто две истини за едно и също нещо.

Интуиция притежава всеки от нас и тя не се базира на минал опит или натрупани знания. Интуицията е инстинкт, с който човек се ражда и който може да бъде развиван и усъвършенстван. Децата са чудесен пример за наличието й.
(За жалост, растейки, те стават пример за унищожаването й от възрастните, но това е друга тема 🙂 )

Времето и пространството са безкрайни и те са мястото, в което съществуват мислите, желанията, съдбите… – т.е. заобиколени сме от едно глобално енергийно-информационно поле, в което всичко е написано и чака да бъде прочетено.

Всички хора съществуват благодарение на тази информация, но само някои от тях са способни да се докоснат до нея – някои го правят осъзнато, други не съвсем. Някои се доверяват на това, което улавят, други чакат разрешение от разума си 🙂
Но, Разумът не винаги взима вярното решение – той е податлив на влияния, защото пречупва емоциите на душата през субективизма на ограничената видима реалност.

Душата често воюва с разума, но хората са отвикнали да й се доверяват и да й дават шанс. Тя никога не лъже, защото само тя има пряк достъп до глобалното енергийно-информационно поле, от което чете именно посредством интуицията!

До каква степен да се доверяваме на интуицията си?
Аз знам отговорът за себе си, но той не важи за вас!

За мен, развиването на интуицията, се изразява в два основни процеса, които могат да текат и паралелно:

Първо: Трябва да се научим да разпознаваме интуицията като такава.
/Камъчетата дават част от отговора на въпроса „Как?”/

Второ: Трябва да се научим съзнателно да се доверяваме на това, което „чуваме” посредством интуицията си.


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 2:58 PM EET

28 Comments »

June 13th, 2008

Камъче #7: Приемете емоциите си!

За да се научите да чувствате, първо трябва да се научите да приемате емоциите си.

За да се научите да приемате емоциите си, първо трябва да се научите да приемате света такъв какъв е, без значение дали ви харесва или не, дали го разбирате или не. Фактите са си факти, а пред тях, разправят, и боговете мълчали.

Да, казвам ви да приемате светът, такъв какъвто е и в същото време ви казвам, че нещата винаги не са такива, каквито изглеждат. Това звучи като противоречие, но не е. Дори напротив – това са две взаимно допълващи се твърдения. Именно защото нещата не са такива, каквито изглеждат, е необходимо да се научите да приемате случващото се около вас.

Това не значи, че трябва да го разбирате или да сте съгласни с него, нито означава, че трябва да ви харесва – трябва просто да го приемате.

Има красиви факти, които приемаме с удоволствие и не търсим нито причината за случването им, нито се опитваме да ги разберем. Казваме „да” и толкова.

Обикновено отказваме да приемем не чак толкова приятните факти.

Мислим, че за да ги приемем, първо трябва да ги разберем. Но има неща, чиято първопричина е далеч извън полезрението ни и няма начин до стигнем да нея. Може би просто красива пеперуда размахва крилца в другия край на планетата. Ние не виждаме пеперудата и казваме „не” на тайфуна. Но, казвайки „не”, ние с нищо не променяме заобикалящата ни действителност.

За да променим нещо, първо трябва да приемем/признаем съществуването му. Самото приемане на случващото се като факт ни помага да се справим с него и да го преодолеем. Ако аз отказвам да приема факта, че стаята е тъмна, никога няма да съумея да я направя светла, така че да спра да се блъскам в предметите и да се наранявам, нали?

С човешките емоции нещата стоят по съвсем същия начин. За да можем да ги промени, първо трябва да ги приемем. Емоциите ни са част от енергията на Живота. Спирайки емоциите си с „НЕ”, ние спираме енергията. А енергия, която не се движи – загива.

Емоциите ни са плод на невидимото ни вътрешно „аз”. Неприемайки емоциите си, ние отказваме да приемем част от себе си – част, която вероятно се опитва да ни каже нещо.
И пак: Това, че не я приемаме, не означава, че тя не съществува!

Емоциите ни не са добри или лоши – те са просто емоции. Не емоциите ни нараняват, а мислите, които свързваме с тях. Винаги, когато изпитаме негативна, според собствената ни класификация, емоция, ние я свързваме с момент, който сме определили в мислите си като лош, момент, в който сме се чувствали по подобен недобър начин, и така влошаваме и задълбочаваме и без това не съвсем приятното усещане.

Трябва да се научим да изживяваме емоциите си без да им поставяме етикети „добър” или „лош”. Вероятно това ще ни помогне да се отървем от запаметяването на усещания, което не винаги е в наша полза. Най-добре би било, ако можехме да запаметяваме само тези усещания, които искаме, но..

Вероятно това е и пътят на интуицията ни обратно навън. Мнозинството хора не се доверяват на интуицията си, защото не я разпознават, а не я разпознават, защото не приемат емоциите си. Интуицията е мускул и подобно на всички останали мускули в човешкото тяло, тя се тренира – ако ползваш един мускул, той става здрав и силен и можеш да разчиташ на него, ако не го ползваш – залинява и закърнява и дори и да искаш, не можеш да му се довериш. Е, и с интуицията е така.

Трябва да се научим да приемаме и изживяваме емоциите си и по още една причина: задържането на емоции причинява болести. Емоциите са енергия. Прекомерното задържане на енергия разболява.

Ако задържаме отрицателни емоции, ние задържаме отрицателна енергия – т.е. не й позволяваме да циркулира. Енергията не изчезва просто така – тя се отлага в някой орган и го разболява.

Има хора, които не споделят дори положителните си емоции – все са криви за нещо, все са недоволни и ако им се случи нещо хубаво го крият, да не би някой да им го вземе и винаги казват „не може да е толкова хубаво – нещо не е наред”. Такива хора също се разболяват, защото също задържат и убиват енергия.

Човек не може да е щастлив сам, защото щастието е за двама!

Тази промяна във вътрешната ни нагласа и в тайните кътчета на собствената ни душа не става лесно. Камъчетата, които ви давам помагат, но те не са универсална рецепта.

Универсална рецепта няма, но все пак мога да ви подскажа една възможна първа стъпка: Да започнем да гледаме на емоциите си като на сигурен знак, че сме живи, а не просто съществуващи твари, да започнем да гледаме на тях, като на нещо, което спира дъха ни, защото нали помните Дж. Гарлин:

„Животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”

🙂


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 8:33 PM EET

37 Comments »

June 11th, 2008

Душа назаем

С Тихомир, от известно време насам, имаме някакво вътрешно жанрово разногласие, защото той нарича приказките фентъзи“, а „Душа назаем” – драма.

За мен, „Душа назаем” не е драма, въпреки че проследява живота на четирима основни герои, на чието място никой не би искал да бъде. Всъщност, книгата ще се възприеме като истинска драма от хората, които са или са били на мястото на героите. За останалите – тези като мен – книгата е толкова чист и лют житейски реализъм, че дори пъстроцветните риби с баркод в изкуствения японски океан не са в състояние да ни извадят от „дълбокото” за повече от минута-две.

Аз, разбира се, няма да ви разкажа книгата, ще ви кажа само, че още след десетата страница ме беше яд на Тишо, че трябва да „дочакам” края на книгата, за да науча края на историята. И какво друго му остава на човек, освен да захвърли всичко и да сяда/ляга да чете?!

Така и направих. Проблемът обаче дойде бързо – след около 20 часа 😉 и беше същия като с предната книга на Тишо – книгата се чете толкова леко и приятно и свърши толкова бързо, че на практика я прочетох още преди хората да са разбрали за нея. Тишо, чакам вече третата книга! Айде!

И все пак – още малко за „Душа назаем”: вътре има от всичко – има любов, има омраза, има трепети, вълнения, притеснения, страх, страст, тъга, надежда, отчаяние и пак надежда… Има известно количество човешки грешки и подобаващо количество човешка глупост, пак от чисто отчаяние…  Четеш и си казваш: „А, не, не, това на мен не може да се случи”, но въпреки това някаква фибра дълбоко в теб трепва, защото май знаеш за какво става дума!

Книгата е ценна и с това, че колкото е написано по редовете, два пъти по толкова е написано и събрано между тях. Стига да ти се прииска да се позамислиш!

Има и от хумора на Тишо – още в първото изречение на книгата, което гласи: „Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна”. Тишо, това шега ли е? Как така „случайна” като 2/3 свят може да се познае вътре!

_______

П.П. за Тишо: Поздравления за книгата – като изказ и сюжет – и за представянето й, което беше повече от впечатляващо!

П.П. за останалия свят: Освен на срещите с читатели, книгата може да се купи директно от блога на Тишо.   

Posted by LeeAnn as Култура at 1:11 AM EET

2 Comments »

June 10th, 2008

Следвайте предразсъдъците си!!!

Пишейки „камъчетата” си дадох сметка, че хората сме склонни да използваме думи и словосъчетания, за чието истинско значение не се замисляме. Има думи и изрази, така силно вкопани в мозъците ни, че нито знаем как са попаднали там, нито кой ги е натикал там и съвсем никак не се питаме как да се избавим от тях.

Едно от тези словосъчетания е „робувам на предразсъдъци”. Робуването е ясно, но предразсъдъците… Думата „предразсъдък” ме накара да се замисля – не е ли това, което искам да ви „науча” с „камъчетата” – да следвате чувствата си и от време на време да изключвате мислите и разсъдъка си. Не е ли това предразсъдъка – преди разсъждаването, преди да сме мислили, премислили и осмислили, да намерим и последваме това, което ни идва отвътре – емоция, чувство, интуиция… Наистина, това е нещото, към което се опитвам да ви заведа – да търсите невидимото си Аз, да го намерите, послушате и последвате, или с други думи – Следвайте предразсъдъците си! 🙂

Парадоксът идва от там, че явно с времето етимологията на думата се е променила и на думата е вменен нов, негативен смисъл.

Подобно е положението на думата „злопаметен”. Голямата ми дъщеря беше във 2-ри клас като написа за себе си в едно съчинение: „Аз съм злопаметна и харесвам бързи жълти коли”. Възрастните бяха потресени, защото влагат отмъстителна нотка в звученето на думата „злопаметен”, а не бива. Злопаметен не значи отмъстителен.

Попитах детето „Защо се определяш като „злопаметна”? Какво означава това?”. Тя отговори: „Злопаметна съм, защото помня лошите неща :)”

За бързите жълти коли не попитах 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Философските ми Камъчета at 2:34 AM EET

23 Comments »

June 9th, 2008

Открийте разликата

         

И като откриете разликата, заради която съм сложила снимките, ми кажете къде е грешката 😉 и кое е първото – пешеходната пътека или тротоара 🙂

П.П. Не ме разбирайте погрешно, тротоарът ме радва…

Posted by LeeAnn as Абсурдизми at 4:26 PM EET

8 Comments »

June 8th, 2008

flood …

Вчера Велян е показал състоянието на кръстовището на булевард “Дондуков” и булевард “Васил Левски”, и какво се е случвало след това надолу по булевард “Васил Левски” на улица “Гурко”, близко до срещата ѝ с улица “Раковски”. Аз искам да ви покажа какво се случи по време на самия дъжд, на около петстотин метра северно от това кръстовище, в ниското. Точното място е кръстовището между булевард “Васил Левски” и улица “Ангиста” (до сградата на “Бърза помощ”). Ще спестя коментарите по адрес на кметската и държавната администрация, като ги оставя за вас. Предполагам, че ще бъдат достатъчно красноречиви.

Posted by NeeAnn as Абсурдизми at 1:42 PM EET

9 Comments »

June 5th, 2008

Здравейте, влюбени!

Salut les amoureux 
Joe Dassin

Les matins se suivent et se ressemblent
Quand l’amour fait place au quotidien
On n’était pas fait pour vivre ensemble –
Ca ne suffit pas toujours de s’aimer bien

C’est drôle – hier on s’ennuyait
Et c’est à peine si l’on trouvait
Des mots pour se parler du mauvais temps
t maintenant qu’il faut partir
On a cent mille choses à dire
Qui tiennent trop à cœur pour si peu de temps.

Rf : On s’est aimé comme on se quitte
Tout simplement, sans penser à demain
A demain, qui vient toujours un peu trop vite
Aux adieux qui quelquefois se passent un peu trop bien. 

On fait ce qu’il faut on tient nos rôles
On se regarde, on rit, on craint un peu
On a toujours oublié quelque chose –
C’est pas facile de se dire Adieu

Et l’on sait trop bien que tôt ou tard –
Demain peut-être ou même ce soir
On va se dire que tout n’est pas perdu
De ce roman inachevé
On va se faire un conte de fées
Mais on a passé l’âge – on n’y croirait plus.

Rf :..

Roméo, Juliette et tous les autres –
Au fond de vos bouquins dormez en paix.
Une simple histoire comme la notre
Est de celles qu’on écrira jamais.

Allons, petite, il faut partir,
Laisser ici nos souvenirs,
On va descendre ensemble si tu veux
Et quand elle va nous voir passer
La patronne du café
Va encore nous dire – « Salut les amoureux »

Rf 

Здравейте, влюбените!
Превод: Afrodita

Дните се следват едни и същи,
Когато любовта отстъпи мястото си на ежедневието.
Явно не сме създадени да живеем заедно –
Да харесваш другия не винаги е достатъчно. 

И странно – вчера се отегчавахме
И едва намирахме думи,
за да си говорим за времето!
А сега, когато трябва да си тръгнем
Имаме да си кажем хиляди неща,
Които ни тежат на сърцето, за толкова кратко време

Rf : Обичахме се, както и се разделяме –
Съвсем просто, без мисли за утре.
За онова утре, което винаги идва прекалено бързо
И за сбогуванията, които понякога минават прекалено добре.

Правим каквото трябва, играем ролите си
Гледаме се, смеем се, малко се страхуваме
Връщаме се, все нещо забравили  –
Не е лесно да си кажеш „Сбогом”.

И знаем много добре, че рано или късно –
Може би утре или даже тази вечер
Ще си кажем, че не всичко е загубено
И от този недовършен любовен роман
Ще си измислим цяла вълшебна приказка,
Но вече сме пораснали – няма да й повярваме.

Rf :..

Ромео, Жулиета и всички други герои –
Почивайте в мир във вашите книги.
Такава простичка история като нашата
Никой, никога няма да опише
 
Хайде, малката, да тръгваме,
Да оставим тук спомените си,
Ако искаш – ще слезем заедно
И когато минем покрай нея,
Собственичката на кафенето
Пак ще ни каже – Здравейте, влюбените!

Rf…

Posted by LeeAnn as Joe Dassin / Жо Дасен at 12:12 PM EET

No Comments »

June 4th, 2008

Кратки слова за културни неща

Днес е особен в културно отношение ден 🙂 Обичам такива дни 🙂 Не знам наближаващото лято ли, властващите жеги ли, но нещо разбуди умовете 🙂

Та, така, няколко кратки слова за културни неща:

Вече има Фестивал на приказката “Вълшебното ключе” – провежда се за първа година, инициативата изглежда е на община Севлиево. Прииска ми се да съм там, но разбрах късно.

Мишел ни кани на две изложби на открито.

Григор е обявил конкурс за дизайн на сайт за Радой Ралин. Идеята е блестяща! Искам да участвам и аз, но предвид уменията ми в дизайна 😉 ще е на по-късен етап и с нещо друго. Но, вие не чакайте друг да свърши работата, а помагайте!

Afrodita се зае да ми помага с преводи от френски на песни и поезия, които ще публикувам тук. Очаквам от вас, освен да й се радвате и да се наслаждавате на преводите й, също така да й благодарите и най-вече да я насърчавате, защото помощта, която ми оказва към момента, е неоценима 🙂

ГРАЦИЯ И ГРАВИТАЦИЯ

Пространство и време:
Астрономическата обсерватория в Борисовата градина, 05.06 (четвъртък), 19.30 h
Стихотворения, музика и разговори за Вселената:
Иван Христов, Петър Чухов, Веселина Калинова
С участието на: доц. Миглена Николчина, проф. Георги Иванов
Среща за непосветени: 19.00h на езерото „Ариана”, входа на Борисовата градина

И накрая, но не на последно място:

Тази вечер е официалното представяне на втората книга на Тишо „Душа назаем”. Първата му книга излезе преди година. Набавих си я навреме и докато я прочета, вече беше изчерпана. Пожелавам на Тишо подобен голям успех и сега.

За довечера: поканени сте всички – който не дойде, ще съжалява, уверена съм в това. До довечера 🙂

Posted by LeeAnn as Култура at 10:17 AM EET

1 Comment »

June 3rd, 2008

Пътят…

Не е важно къде води пътят, по който вървиш,
важно е да знаеш къде отиваш!

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 3:33 AM EET

1 Comment »

June 1st, 2008

just a flower …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:01 AM EET

13 Comments »

Камъче #6: Не завиждайте!

Това отново е статия за чувствата. Има чувства, които трябва да следваме ние, но има и чувства, които (пре)следват нас, дори без ние да ги искаме.

Не случайно назовах статията „Не завиждайте!”, защото завистта е може би най-силното от вредните чувства. Под „вредни” разбирайте такива, които вредят на този, който ги изпитва. Там можете да причислите и нездравословната ревност и прекаленият егоизъм, както и модели на поведението като арогантност, наглост и т.н.

Завистникът (егоистът/ревнивецът/наглецът) вреди най-силно на себе си. Завистта (и другите съответстващи) променя хората, като им замъглява разсъдъка и им показва света през напукано стъкло. Така че, моля, като напиша завист/завистник разбирайте обобщения вариант.

Завистниците са хора, които не оценяват чуждите постижения, а ги считат за незаслужени и ги искат (незаслужено) за себе си. За да оцениш чужд труд обаче, трябва самият ти да си постигнал нещо. Този, който никога не е постигнал Нещо сам (или с чужда помощ дори), той не знае какви усилия се изискват за Нещото и именно заради това не може да ги оцени. Такива хора се окопават в собственото си нещастие и очакват някой да дойде и да им помогне от съжаление. Но дори това да се случи, те пак не са доволни, защото отново не са постигнали нищо сами и не могат да оценят полученото. Единственият резултат е, че сега вече искат повече.

Същото важи и за прекалените егоисти – хора, които не приемат, че за да получиш трябва и да дадеш.

Подобно нещо може да се каже и за ревността/ревнивците. Ревнивците не са способни да обичат заради самата обич. Те не са способни да обичат, дори когато са обичани, защото човек, който не знае как да обича, не може да бъде убеден, че е обичан. 

За арогантността и наглостта няма да говоря. Това са психически недъзи, далеч по-страшни от физическите.

И все пак, на всеки човек се случва да изпита чувство на завист/прекалена ревност/нездравословен егоизъм. Има хора, които са „свикнали” с тези чувства и вместо да направят нещо с живота си, те продължават да се носят по течението. Те са загубена кауза.

Има обаче хора, които осъзнават тези чувства, осъзнават, че ако те не им вредят в момента, не им и помагат и се опитват да се отърват от тях, но не знаят как. Може би начинът е един: трябва да си спомнят, че нещата ВИНАГИ не са такива, каквито изглеждат и да огледат НЕЩОТО от всичките му възможни страни. Обикновено това помага да се открият и оценят всички детайли и възможности и с ясен ум да се намери верният път / подход. Това от своя страна е първата крачка към формулирането на целта, което пък от своя страна е крачка към удовлетворението от постигнатото.

Разбира се, от завист/ревност/егоизъм не се умира, но с тях се живее зле. Хора, които живеят така, нямат нито едно камъче в джоба си и не вярвам да определят себе си като „щастливи”.

Не е толкова важно да избягваме тези чувства на всяка цена, важно е да ги разберем и приемем, за да можем да ги управляваме и променяме… /следва камъче # 7/… 🙂


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 12:38 AM EET

9 Comments »