Skip to main content.
May 30th, 2008

Трябва да си роден в Монако

“Трябва да си роден в Монако” е една от любимите ми песни на Joe Dassin. Защо не съм ви я превела досега и аз не знам, но вече няма нужда да се “мъча”, защото я получих като подарък.

Благодаря на Afrodita, която ми е изпратила оригинала и превода готови за публикуване. Надявам се това да не е последния й порив 😉 и да продължи да ми помага да попълваме преводите на Joe Dassin.

Afrodita, благодаря 🙂

На останалите: Наслаждавайте се!

IL FAUT NAITRE A MONACO
                               Joe Dassin

Pour avoir la foi il faut être charbonnier
Pour être mal chausse il faut être cordonnier
Pour séduire la foule faut chanter la pêche aux moules
Et pour pas payer d`impôt il faut naître à Monaco.

Et c’est comme ça honni soit qui mal y pense
Faut souffrir en silence
Ca sert à quoi de vouloir quitter la France
Quand on est Auvergnat

Rf :On n`peut pas tout a la fois siffler l`apéro et l`opéra
On n`peut pas, c`est évident, payer comptant quand on n`est pas content
Et réciproquement

Pour être légionnaire faut sentir le sable chaud
Pour bien dire les vers il faut être Maulinaux
Pour faire des affaires il faut savoir payer un pot
Et pour pas payer l`impôt il faut naître a Monaco

Et c`est comme ça, les Anglais sont Britanniques,
les jardins botaniques
ça sert a quoi de vouloir quitter l`Afrique
quand on est du Ghana

RF ..
Pour être costaud faut manger les épinards
Pour se lever tôt, il faut pas se coucher tard
Quand on est Cousteau il faut se mettre en beau costard
Et pour pas payer l`impôt il faut naître a Monaco

Et c`est comme ça comme disait La Fontaine
Mironton mirontaine
Ca sert a quoi de vouloir quitter la scène
Quand on ne vous retient pas.

Rf
ТРЯБВА ДА СИ РОДЕН В МОНАКО

За да имаш вяра, трябва да си въглищар
За да ходиш бос – трябва да си обущар
За да спечелиш тълпата трябва да пееш „La pêche aux moules”
А за да не плащаш данъци трябва да си роден в Монако.

Да, това е така, проклет да бъде, който мисли лошо за това
Трябва да страдаме мълчаливо
И за какво да напускаш Франция,
Когато си от Оверн

Пр :Не можеш да правиш всичко едновременно –
да си подсвиркваш опера и да пиеш аперитив
И, естествено че не можеш да плащаш в брой, когато не си доволен
И обратното

За да бъдеш легионер, трябва да дишаш горещия пясък
За да редиш добре стихове, трябва да си Молино
За да правиш сделки трябва да можеш да дадеш подкуп,
А за да не плащаш данъци трябва да си роден в Монако

Да, така е – англичаните са британци,
Ботанически градини,
За какво да искаш да напуснеш Африка,
Когато си от Гана?

Пр

За да бъдеш здравеняк трябва да ядеш спанак
За да можеш да ставаш рано, не трябва да си лягаш късно
Когато си Кусто – трябва да се обличаш с костюм
А за да не плащаш данъци трябва да си роден в Монако

Е, да така е – както казваше Ла Фонтен
Миронтон, миронтен
И защо да искаш да напуснеш сцената,
Щом никой не те задържа?

Бележка на Afrodita:
Преводът е свободен – оставих името на песента La peche aux moules на френски – означава на лов за миди, но има двояко значение, защото французите използват думата мида за обозначаване на една част от женското тяло. Песента е много популярна и почти мръсна. :) Надявам се да ви хареса.

Posted by LeeAnn as Joe Dassin / Жо Дасен at 3:35 PM EEST

7 Comments »

May 27th, 2008

Камъче #5: Нещата ВИНАГИ не са такива, каквито изглеждат!

Колкото и да не ми се иска, нещата ВИНАГИ не са такива, каквито изглеждат. Хората се преценяват едни други спрямо своите постъпки – ако някой е постъпил глупаво, значи е глупав – отъждествяваме и повече не се замисляме. Никога не се питаме “Защо този човек постъпи така?”

Да, хората постъпват глупаво в определена ситуация. Възможно е ситуацията да се повтори и човек отново да постъпи глупаво по някаква причина. Причини – милион! Ситуацията може да се повтори 100 пъти и ако всеки път постъпваме глупаво, това не ни прави глупави и не ни задължава да постъпим по същия начин и на 101-вия път. 100-те предишни постъпки са минало, а ние не сме негова жертва и сме свободни в бъдеще да постъпваме по различен начин. Звучи лесно…, но не е. За много хора тази промяна е проблем, защото те вече са изградили здрави мислени решетки, затворили са се зад тях и са се отъждествили веднъж за винаги със своите постъпки.

Постъпките ни са част от нещо, което наричам „модел на поведение” – нещо, което всеки е „измислил” и приел за правилна „тактика” в определени моменти. Лошото е, че хората, които не са това, което показват, са създали стереотипи на възприятие, основани на погрешно изтълкувани чужди постъпки: „Блондинките не могат да работят с компютър”, „Полицаите са глупави”, „Циганите са бедни”, „Голямата кола означава голям „мъж” в леглото” и т.н., и т.н. Ако ги съберем сигурно ще се окажат стотици, но все са грешни – нито едно от тях, не е такова, каквото изглежда.

Ако след всяка глупава постъпка си казвате: „Така е, защото съм глупав”, накрая ще си повярвате и никой няма да може да ви убеди, че не сте глупав.

Ако след всяко несбъднато желание си казвате: „Така е, защото нямам късмет”, накрая и късметът ще ви повярва и ще ви зареже.

Ако след всяка провалена среща си казвате: „Така е, защото съм неудачник”, накрая това ще се изпише на лицето ви, а знаете – жените разпознават неудачниците безпогрешно 😉 ( почти като в реклама на Спрайт 🙂 взе да става).

Това безспорно са примери за това как оставяте чувствата си в капана на чужди мисли! По подобен начин, можете да вмените на някого, че е глупак/ карък /неудачник и за жалост, обикновено родителите причиняват това на децата си.

Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ако свикнете да имате това наум, много по-лесно ще възприемате хората около себе си. Аз винаги имам това наум преди да отсъдя нещо за някого – т.е. винаги му давам добрина в преднина и един бърз „втори шанс” в аванс, когато се налага да преценявам постъпките му.

Знам, че всяко действие е провокирано от причина и всяка реакция е отговор на предизвикалото я действие. Винаги се стремя да открия тази причина – това, че някой е постъпил по определен начин, който за мен е неугоден, съвсем не означава, че го е направил заради/против мен – вероятно има сериозна причина да постъпва и да се държи така. Разбира се – сериозна за него си. 

Ние не се отъждествяваме с нашите постъпки: това е просто за възприемане, ако си спомняте камъчета от 1 до 4: много малко хора, казват това, което мислят, а още по-малко казват това, което чувстват и в тази връзка: постъпките, като част от модела на поведение, който сме възприели, са нещо (пре)мислено. Много малко хора са уверени, че постъпват правилно /т.е. че са измислили вярната постъпка/, а още по-малко постъпват спонтанно – обикновено всеки се стреми да облече постъпката си в разум и оттам идва и този парадокс – ние не сме това, което правим.

Всъщност, това дали ще определим някого като глупав / неспособен / неадекватен / неудачник или някой ще определи нас така, не е толкова важно.

Проблемът идва когато ние приемем тази оценка за себе си и се съгласим да живеем с нея.

Предимството:

Този начин на мислене много помага при отглеждането и възпитанието на деца. Децата не правят нищо без причина – не плачат без причина, не се тръшкат без причина. Като пораснат – не си слагат обеци на носа и пъпа без причина, нито пък се боядисват с червени кичури ей-така случайно. За всяко нещо има причина и наше задължение е да я открием, защото може да се окаже, че е нужна нашата намеса за отстраняването й, особено когато става дума за отявлен бунт срещу нещо 😉

С поведението си децата търсят нашето внимание. Това отминава към определена възраст, ако родителите са реагирали правилно, но при някои хора си остава като модел на поведение в общуването за цял живот и те се опитват чрез едно поведение да ни кажат нещо съвсем друго. 

Този начин на мислене ни помага да разбираме по-добре децата си и останалия свят и да не се ядосваме излишно.

Недостатък:

Разсъждавайки по този начин, аз не си съставям първото впечатление за хората по техните постъпки, а по тяхното излъчване. Постъпките могат да те подведат много по-често и по-лесно от излъчването. Излъчването трудно може да се скрие и манипулира.

Къде е недостатъкът ли? Съставям си мнението мигновено и то почти не подлежи на промяна – и в двете посоки. Разсъждавайки така /нещата не са такива, каквито изглеждат и винаги всеки си има своя скрита причина за поведението си/, аз не се изненадвам дори от парадоксите, лесно прощавам и трудно се разочаровам – но пък ако се случи – е окончателно. Точно поради същата причина много трудно лошото ми възприятие за някого може да се промени към добро. Обикновено не се случва.


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 12:28 AM EEST

29 Comments »

May 23rd, 2008

Невидимите българи

Утре е 24 май – Денят на българската писменост и култура.

Ден, който за мен е най-българския в годината. Ден, който в последните години не сме празнували както се полага – по български. Бяха ни омръзнали показността и манифестациите и всеки за себе си, вероятно си е правил някаква кратка равносметка колко е бил българин през последната една година.

През последната една година аз бях Българин повече от всяка друга година от съзнателния си живот. Равносметка като тази е нещо, което ми дава самочувствието да вървя напред с гордо изправена глава.

Едни от «виновниците» за тази емоционална удовлетвореност са очарователните Милена и Костадин Господинови – хореографи и ръководители на клуб по народни  «Чанове». Те грабнаха душата ми още на първата ни среща, само дето аз сега не си я искам 😉 !

Запознавайки се с тях, аз имах честта, отговорността и гордостта да стана част от реализацията на почти всички прекрасни идеи, които извират като вулкан от главата на Коце: първият уникален в света DVD самоучител по български народни танци и неговото вдъхновяващо представяне, фестивалът в Албена, а преди броени дни и това: Класиците на българския танц.

Другият «невидим» за публиката голям Българин е Борислав – създателят на Хоро.бг, човекът, без който идеите на Коцето щяха още да са си красиви идеи.

Пишейки тези редове си давам ясна сметка, че довечера Коце като прочете статията, ще вдигне телефона и ще ми се накара, защото като типичен «невидим» българин, той е и подобаващо скромен и може това изтъкване да не му се понрави…  Коце, не ми се карай, моля 🙂

Но си давам сметка и за това, че ако все още се чувстваме Българи и в последните години това усещане е все по-осезаемо, то това е заслуга на «невидими» хора като Милена, Коце и Борислав. Не е толкова важно тези хора да станат «видими» и имената им да се знаят, по-важно е «невидимите» хора да са повече и повече. Сигурна съм, че и около вас има «невидими» хора, които ви карат да се чувствате добре в кожите си и в мир с душите си.

Утре е денят, в който трябва да ги намерите и да им благодарите с поклон, както го правя аз сега:

Благодаря ви, приятели!!!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 3:18 PM EEST

6 Comments »

Класиците на българския танц

Чанове ООД и Хоро БГ ЕООД представиха на 21 май 2008 г. в Зала 1 на НДК най-добрите сценични композиции от репертоара на най-добрите български професионални ансамбли:

ФИЛИП КУТЕВ (София), ПИРИН (Благоевград), ТРАКИЯ (Пловдив) и СЕВЕРНЯШКИ АНСАМБЪЛ (Плевен).

Такова нещо не може да се разкаже и аз няма и да се опитвам – който го пропусна, може да започва да си скубе косите от яд 😉

Ако кажа, че там видях Неповторима комбинация от звук, ритъм, движение и светлина, ще ви излъжа, защото комбинацията си е съвсем повторима – с просто око се вижда, че хората на сцената танцуват от преди съзнателния си живот. И го правят с такава лекота, че и пеперудите могат да им завидят! В народните танци има фигура, наречена „набиване” – рязко тропваш с крак. Тези хора и като набиваха крак летяха… Магия някаква е това…

Спектакълът започна в мрак и без музика. Ритъмът се поддържаше единствено от пендарите на носиите, които потропваха и звънтяха с всяко полюшване и набиване.

После нахлуха тъпаните…

После сватбарите… Гурбетчийте… Банатите… Лазарки… Гергьовци…

Момите на люлките… Невестите у дома… Ергените на мегдана…

За два часа и половина на сцената видях цялата българска история…

Танците бяха подредени в градация – от най-бавният и мълчалив, през постепенно засилване на темпото до абсолютния връх накрая. Между отделните изпълнения имаше по-малко от 3 сек. пауза, което увличаше публиката и не й оставяше време да се осъзнае какво става – погълнатите от магията в 19.45 се приземиха отново в залата към 22.05…

Декорите бяха от светлина и изкусно допълваха градацията – от сиво-синьо-приглушено зелено, през тревно зелено и лавандулено, до жълто-оранжево-червено накрая. Хората възприемат светлината като даденост и не й обръщат внимание, ако е наред, но най-малката грешка може да насочи възприятието в нежелана посока. Именно затова толкова голямо удоволствие ми достави играта на светлината – защото си беше на мястото и подсилваше емоциите на публиката, като допълваше изпълнението на танцьорите до ниво над абсолютното съвършенство! /не че съм очаквала нещо друго под режисурата на Андрей Баташов, ама да си кажа 😉 /. 

А, накрая… Ах, накрая… Спектакълът завърши с „Шопска сюита”. В този ден разбрах какво значи „Дръж се, Земю, шоп те гази!”. – това е когато танцьорите стъпват по-бързо, отколкото ти можеш да проследиш с поглед!

На мен два часа и половина красота не ми стигнаха! Искам още!

А! Забравих да кажа – публиката се държа повече от прилично и се надявам Борислав (ХороБГ) и Коцето и Милена (Чанове) скоро пак да ни организират такъв празник за душата.

Posted by LeeAnn as Култура, Народни танци at 8:52 AM EEST

23 Comments »

May 21st, 2008

360 градуса България

С една дума казано: ЕМОЦИОНАЛНО!

Така ми подейства изложбата, на чието откриване бях снощи. Дали заради много хора, дали заради гледката или описанието на снимките, не знам…

„360º България” е изложба на фотографа Александър Иванов и съдържа въздушни снимки на България, правени в последните 7 години, при полетите му с мотоделтапланер и в парапланер-тандем с Ники Йотов. Описанието под снимките е на автора и е в приказно-разказен стил – все едно сте си седнали двамцата на раздумка :). Това прави изложбата изключително лесна за възприятие и близка до всеки.

Мечтаех си за такава изложба – миналата година, когато посетих изложбата на Ян Бертран и бях разочарована, си пожелах такава изложба – БЪЛГАРСКА, на нашите си красоти.

Посланието на изложбата на Сашо е същото: „Страната ни е красива, природата й е уникална, дайте да я спасим, докато все още можем!” и това послание е внушено чрез Красота!!!

Естествено, няма как да се стърпя и да не спомена, че някои гледки съм ги виждала на живо отгоре 😉

Само си представете щом на снимка изглежда толкова внушително, как изглежда на живо в краката ви!!!

Моля, вижте го поне на снимка! 🙂    

Източник на снимките: http://edno.bg/360/

София – 20 май – 18 юни,
Мостът на влюбените (между НДК и х. Хилтън)
 
Бургас – 26 юни – 23 юли,
ул. Александровска (пл. Тройката)
 
Варна – 31 юли – 28 август,
входа на Морската градина (при Фестивален Комплекс)
 
Пловдив – 05 септември – 03 октомври,
пл. Централен (ул. Княз Александър I)

Posted by LeeAnn as Култура at 10:29 PM EEST

9 Comments »

May 19th, 2008

Камъчета #1 до #4: Обобщение

„Под лампата е най-тъмно!” Можех да го кажа точно с тази китайска мъдрост още от самото начало, знаейки само аз самата какво си мисля, че се крие зад думите и да ви спестя четенето, а на себе си – писането. Не го направих, защото точно най-очевидните, прости и изтъркани неща са най-трудно забележимите, да не кажа – направо невидими! Най-лесно ни дестабилизират дреболиите, най-трудно стигаме до най-очевидното и просто решение, най-трудно откриване най-простата и очевадна причина на резултатите от действията си. Не виждаме птиците, не чуваме водата, не поглеждаме облаците – все неща, които – въпреки нашите усилия – продължават да съществуват за нас, та какво остава да забележим, че думите ни радват/обиждат хората наоколо, че действията ни помагат/пречат на хората, че присъствието/отсъствието ни има значение за някого… Не забелязваме, за замисляне няма време, а за чувстване и дума не може да става…

Правя опит за това обобщение, защото дотук в общи линии свършиха очебийните „камъчета”. При описание на следващите често ще се позовавам и ще ви връщам на първите четири. За да разберете следващите, трябва да сте се научили да живеете с първите четири до степен, в която дори не се замисляте за тях. Няма нужда да ги четете до припадък, да ги зубрите и декламирате в транс – просто им отделете един джоб и ги вземете със себе си – важно е да са с вас, за да свиквате с тях – да свиквате да ги търсите и да свиквате да ги откривате!

Търсете дребните нещица! Като казвам това, нямам предвид да се превърнете в нещастни дребнави буквалисти. Напротив!

Имам предвид да промените ъгъла, под който сте гледали света до сега:
Ако до вчера дъждът е бил за вас нещо, което ви е разваляло прическата, от утре да бъде нещо, което ви измива очите и освежава мислите!
Ако до вчера слънцето е било за вас нещо, което ви е карало да се изпотявате, от утре да стане нещо, което кара цветята да растат, а птичките да пеят!

Това, разбира се, не става отведнъж, дори не става бързо – на мен ми отне доста време докато открия, разгранича и формулирам тези „камъчета”, за да мога да ги дам и на вас.

Не става и лесно – аз още не съм се научила да живея без слънце и всеки път, когато помръкне то, помръквам и аз. Е, някои твърдят, че е точно обратното, но това тепърва ще се изяснява. 😉

Формулирането и описването на нещо толкова просто (!) се оказа по-сложно, отколкото си мислех, поради факта, че темата много прилича на всички теми за „положителното мислене”, за които толкова е изговорено и изписано, че каквото и да кажеш – дори и току-що да си го открил за себе си – то вече е клише.

Темата, обаче, не е „положителното мислене”, а „ПОЛОЖИТЕЛНИЯТ НАЧИН НА ЖИВОТ”. Мисленето е нещо силно и прекрасно, но … нали помните – животът е движение, енергия, развитие, промяна… Само мисъл не е достатъчна, затова ползвайте „положителната мисъл” като оръжие за промяна и компонент на положителния начин на живот.

… и вместо тържествен обобщаващ финал 😉 :

Тези камъчета са единственото нещо на света,
което при употреба не се изхабява, а става все по-красиво и по-блестящо.

Някога, след време, бъркайки в джоба си, ще извадите от там диаманти!

🙂 😉 😀

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 1:11 AM EEST

4 Comments »

May 17th, 2008

Вълшебната гора

 


Снимка: Момчил Антонов, Всички права запазени ©

Не съм го снимала аз, дори не знам къде се намира… Но щом го има на снимка, значи съществува, нали 🙂

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 3:00 PM EEST

12 Comments »

May 16th, 2008

Камъче #4: Не се ядосвайте!

Не се ядосвайте за неща, които не зависят от вас, нито пък на (за) неща, които зависят от вас, но въпреки старанието и желанието ви, по една или друга причина не са се случили така, както сте искали вие.

Ако тръгнете по улиците, пеша или с кола, и се вгледате в лицата на хората, ще видите, че голяма част от тях са ядосани и недоволни от нещо. Разбира се, причините за ядове са толкова много, че на хората едва им стига време да се прехвърлят от едно ядосване на друго и затова те вече не си и правят труда – ходят си начумерени, че така е по-лесно 🙂

Наистина, съзнавам, че поводите за ядосване са много и именно заради това се старая да ги избягвам и в никакъв случай да не се ядосвам на неща, които не зависят от мен. Няма никакъв смисъл да се ядосвам заради това, че любимия ми пилот от Формула 1 е загубил състезание – и да се ядосвам – няма да го спечели. Или пък на нетолерантните шофьори по улицата – и да се ядосвам, това няма да ги превъзпита.

Мога да продължа със списъка безкрайно, но не е нужно, защото всеки от вас прекрасно разбира за какво говоря. По-скоро въпросът е как да не се ядосваме – на пътя например. Аз си имам тактика: представям си разни смешни неща. Например, когато някой ме засече си представям, че има разстройство и трябва да стигне бързо, за да не оцапа гащите. Става ми смешно и се усмихвам без да усетя дори. Тази тактика работи – опитайте и си пазете нервите за по-важни ядове.

Не се ядосвайте и на неща, които зависят в някаква степен от вас, но поради стечение на обстоятелствата не сте успели да ги „случите” така, както сте искали. Не ставайте жертва на обстоятелствата. Направете анализ на „провала” си, направете си изводите и следващият път бъдете по-подготвени. И да се ядосвате за минали несполуки, те няма да се поправят. Напротив, ще ви тормозят по-дълго, защото по-дълго ще бъдат в главата ви и ще владеят мислите ви, отнемайки вниманието ви от красотата на следващия миг.  

Аз също се ядосвам, но съм си определила нещата, за които имам право да го правя. А те са общо взето три: две деца и съпруг 😉 Обещала съм си на нищо друго на света да не отдавам излишно енергия и нерви и СЪЗНАТЕЛНО се старая да спазвам обещанието си.

Да, вълнувам се, впечатлявам се, плача, скачам, викам, притеснявам се, понякога дори се дразня на елементарни и глупави хора/събития, но внимавам да не изпадам в ярост и яд.

Много хора смятат, че като се развихрят срещу нещото, което ги е „ядосало”, то те се освобождават от дразнителя. Това изобщо не е така. Когато човек се ядосва, той НЕ изразходва от отрицателната си енергия, а изразходва от положителната си такава и по този начин, като краен резултат, се оказва с натрупана още повече отрицателна, благодарение на която в следващия миг следващата дреболия го дестабилизира още по-бързо и така докато свикне да си ходи „кисел” целодневно и целонощно. (пак стигнахме до положителното и отрицателното мислене и нагласа).

Хората робуват на обстоятелствата, залагат прекалено много на тях, създавайки условности и това ги прави зависими. Ако разчитате, че само на празниците ще си починете, ще се чувствате добре и ще бъдете ведри и усмихнати, това автоматично създава у вас подсъзнателна нагласа, че когато НЕ е празник трябва да се чувствате точно обратното.

Не робувайте на обстоятелствата. Те не ви пречат да се чувствате щастливи винаги. Радвайте се на възможността да изживеете всеки нов ден, дори навън да вали; радвайте се, че виждате, дори гледката в момента да е непривлекателна; радвайте се, че чувате, дори чутото да не ви се харесва; радвайте се, че хората общуват с вас, дори когато ви занимават с неприятни неща.

Хората сами решават дали да се чувстват добре или зле и това няма нищо общо със самите  обстоятелства. Ежедневно имаме стотици причини да се чувстваме зле и точно още толкова да се чувстваме добре. Просто хората не дават равен шанс на доброто и на лошото:

Хората искат МНОГО, за да се чувстват добре за кратко и
им трябва МАЛКО, за да се почувстват зле мигновено и за дълго
.

Представяте ли си на какъв стрес са подложени тези, които живеят по тази схема?!

От всички камъчета до сега, това е камъчето, за което мога да пиша най-дълго и да дам най-много примери (защо ли?), но спирам дотук. Ако сте чели внимателно статиите за предишните три камъчета, вече сте забелязали, че това ги допълва и разширява и ни води по пътя напред…


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 1:23 AM EEST

33 Comments »

May 15th, 2008

deep purple 2008 …


Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:30 PM EEST

3 Comments »

May 13th, 2008

Пазители на разни неща

Две неща, които си струва да се споделят:

Тази вечер беше концертът на училището, в което учи малката ни дъщеря. Концертът е традиционен – провежда се всяка година, участват деца от почти всеки клас и има билет за вход, а приходите отиват за училището и наем на залата в Културния дом /най-вероятно/. Тази година, в концертът най-широко застъпената тема на представяне бе… българският фолклор! Не можах да повярвам на ушите и очите си. Прави хора, ръченици, цели танци, песни дори. Имаше дете от втори клас, което пя родопска песен без съпровод. Разплакаха ме тези хлапета и дори не ги беше срам! 😉 Има надежда, да знаете – след като има хора, на които им се занимава да учат фърфалаци на народни песни и танци и да пазят и предават българското – надежда има!

Другото, което ме кара да се усмихвам тези дни е книга. Преди няколко дни довърших „Пазители на любовта” на Мария Разсипийска. Не знам защо Тишо определи романа като „фантастика”. За мен това е приказка. Приказка за търсенето на щастие, за борбата между доброто и лошото, за отношенията между хората, за любовта и омразата, за достойнството и безчестието. Това, което прави книгата изключителна обаче е фактът, че е писана от 16-годишно дете! Четох книгата с идеята да мога да дам за нея обективно мнение на авторката й, което да й помогне в бъдеще и ще го направя лично. Истината е, че трудно намерих нещо, с което да я посъветвам да внимава повече – книгата просто е ПЪЛНА и ДОВЪРШЕНА! Нищо не й липсва и нищо не й е в повече!  Прочетете тази книга. Ще откриете и себе си в нея – уверена съм в това! Приятно четене!

Posted by LeeAnn as Култура at 9:22 PM EEST

5 Comments »

May 12th, 2008

blue is the colour 02 …


blue is the colour ...

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:09 PM EEST

7 Comments »

May 11th, 2008

Внимание! Прелитат динозаври! …

… или Музей на парапланеризма

Въпреки, че парапланеризмът е сравнително млад спорт, света вече си има и музей на парапланеризма. Той носи името на човекът (французин), внесъл първото крило в Румъния – Ги Кинт (Guy Kints).

Това, разбира се, не е музей в традиционния смисъл на думата – в стара сграда с високи тавани, с експонати зад стъклени прегради. Този музей е „отворен”, намира се в Румъния и е дело на Йоана, която от 2-3 години честичко виждаме в Сопот. В този музей крилата си седят в торбите и чакат да стане време за летене 🙂

Йоана се е заела с нелеката задача да събере от всички възможни модели крила и вече има около 20-25. Сред тях е първото крило, влезнало в Румъния – онова на французина, както и първото руско крило, направено от брезент за военни палатки.

Интересното на този музей е, че четири пъти в годината крилата от него летят – или поне се опитват. Йоана организира своебразни фестивали на летенето, където всеки ентусиаст може да пробва да полети с някой от експонатите.

Имах късмета да видя експонатите на снимки – някои от тях са същински динозаври! Даже и приличат на такива! А голяма част от тях дори не приличат на крила. И на парашути даже не приличат 🙂 Направо на нищо не приличат и именно затова е интересно да се видят, защото те показват, че парапланерът само преди 15-17 години далеч не е бил това, което е сега.

Руският парапланер (само крилото) тежи 12 кг и сниман към слънцето изглежда черен, защото не пропуска грам светлина. Той също все още лети, стига да се намери човешка сила, която да го вдигне 😉

Филмчето от последния фестивал от началото на март 2008 изглежда като „усмивки от старите ленти”. Имаше пилоти, които излетяха, закачени за коланите на панталоните си, а не със сбруи. Който лети знае какво значи това 😉 Руското крило изобщо не можа да излети :).

Ето го старта:

You need to a flashplayer enabled browser to view this YouTube video

Всички крила ги има на снимка. Йоана ги е снимала лично едно по едно. Освен това е описала и историята им, но на румънски. Имам обещанието й, че в най-скоро време ще преведе описанието на английски, за да мога след това да го преведа и да бъде достъпно и на български език. За съжаление все още нямам снимките в мен, но ще ги имам заедно с описанието.

Сайтът на музея също още не е съвсем готов и малкото информация в него е на румънски, но се работи по въпроса. Но пък част от снимките са качени в албума на сайта

Инициативата на Йоана е интересна, а лично за мен – вдъхновяваща. Освен това е и чудесен повод за една адреналинна екскурзия до Румъния, нали? 🙂

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 4:17 PM EEST

3 Comments »

May 9th, 2008

Камъче #3: Чувствайте!

„Мисля значи Съществувам!”

А дали е така? А ако това не е вярно? Ако това е само едно красиво изречение? Цветята не мислят, но съществуват, нали? Когато спите не мислите, но пак съществувате, нали? Като вдишвате, казвате ли си „сега дишам” – не, но съществувате и без да се замисляте за дишане и  кръвообращение, нали? Като спрете да мислите, умирате ли? Едва ли – ако беше така щяхме да сме заобиколени от трупове ;), като се има предвид колко немислещи хора срещаме всеки ден 😉

Това беше казано на шега. Почти.

Винаги съм твърдяла, че Мисълта може всичко и че всичко на този свят – и хубаво и лошо, тръгва от Мисълта. И сега няма да отричам това твърдение, само ще му добавя нюанс и ще му понашаря премяната малко. Ще му добавя нюансът, който придават чувствата.

Какво влагам в думата „Чувства”? Чувство – това е вътрешното ни, истинското Аз, това е интуицията, предчувствията, усещанията, това е нещото, което те кара да хукнеш бос посред нощ да береш цветя по поляните, това е спонтанността, това е онази детска неразумност, чиято липса прикриваме с Разума на порасналия човек. В чувствата, в усещанията, които се таят във вас, се крие причината за всички онези спонтанни пориви, които не можем да обясним, оттам идват налудничавите идеи и неразумните постъпки, оттам идват и странните предчувствия. Там някъде се крие и интуицията, която много от нас са затворили зад яки мислени решетки и никога не пускат навън, освен ако няма разумна причина да го направят.

Линията между Мисълта и Чувствата е толкова тънка, че хората в повечето случаи не я забелязват. Някои пък я виждат, но умело се преструват, защото така им е по-удобно в момента: те се страхуват да признаят и приемат чувствата си (за това – по-нататък).

Във всеки от нас невидимо съжителстват Мисъл и Чувство. Съжителстват си и си правят каквото си поискат. За да се научим да ги управляваме, обаче, първо трябва да се научим да ги разграничаваме. Защо се налага да ги управляваме ли? За да не оставим чувствата си в капана на собствените си мисли.

Мислите – това е Разумът – нещо, което се влияе от комуникацията с външния свят, нещо, което пречупва информацията и търси „разумно” обяснение за всяко нещо наоколо. Разумът е едно от най-силните познати оръжия. Но мисля, че Чувствата с малко го „бият” и просто доказателство за това е, че често пъти Разумът се опитва да отрече съществуването на Чувствата.

Трябва да се научим да владеем и управляваме Мислите си, за да постигаме всичко с лекота. Мислите ни са тези, които избират Пътя и ни водят по него. Но трябва да ги овладеем добре и по друга причина – за да се научим да ги изключваме и да оставаме насаме с истинското си Аз – това, което се опитва да се наслаждава на природата, докато ние сме потънали в мисли за предстоящи ангажименти, това, което се опитва да обича заради самата обич, докато ние сме заети да търсим „разумно” обяснение за увлечението или любовта си. Няма да говоря за неоползотворените вълшебни мигове и пропуснатите необратими възможности, отминали без следа, само защото тогава сме предпочели да останем далеч от настоящето – някъде насаме с мислите си.

Вие не сте това, което мислите, въпреки че целият свят ви приема така, защото вие му говорите това, което мислите или това, което искате да си мисли, че си мислите.

Вие сте това, което усещате. Разбира се, няма нужда винаги да (по)казвате какво чувствате, защото това ще ви направи уязвими. Трябва, обаче, да се научите да го правите когато трябва.

Научаването да (по)казваш истинското си Аз става постепенно. Когато То стане достатъчно силно, ще можете да го показвате винаги, без това да ви прави уязвими. Но за да стане това, вие трябва да храните вътрешното си Аз, така както храните Мисълта и тялото си. И ако Разумът ни се храни с интелектуална храна (това, което научаваме всеки ден), а тялото ни се храни физически (с това, което ядем и пием), то чувствеността ни се храни с настоящия момент и емоциите в него.

Научете се да изживявате пълноценно всеки един момент и да се храните с емоции, давайки почивка на мислите си. Когато се научите да го правите, ще разберете че вече не робувате нито на своите, нито на чуждите предразсъдъци и че сте постигнали най-важната цел в живота си: да се чувствате добре, в хармония със себе си, СЕГА!

Знам, че звучи абстрактно, налудничаво, абсурдно… Когато го осмислите, ще намерите и други думи. Но ако се оставите да го усетите, ще признаете, че съм права. Това ще ви подсети за всички хубави моменти, които сте пропуснали да изживеете, защото не сте изключили определени мисли навреме.

Започвайте да тренирате. На първата крачка извън офиса – забравете за работата. Тя няма да избяга, няма и да намалее, ако я носите навсякъде с вас, в главата си. Няма и да измислите нещо кой знае какво, защото на мислите ви вече им е тясно и искат почивка. Дайте им я. А те на сутринта ще ви се отблагодарят, като ви сервират решението „на тепсия”.

Какъв е смисълът да се разхождаш сред природата, в компанията на любими хора, след като НЕ си там и не се наслаждаваш на момента? Много хора правят точно това. И не си почиват. А изключването на мислите е най-добрата почивка.

Това са съвсем съвсем опростени примери. Всеки сам трябва да намери начин да разграничава Разума от Чувствеността си и да изключва едното за сметка на другото. Всеки сам трябва да реши кое да изключва по-често и за колко време. А също и кое от двете да следва по-често – разума или чувствата.

Аз съм избрала за себе си и знам отговора, но той не важи за вас. Вие трябва да намерите вашия си отговор. Знам, трудно е за „смилане”, още повече, че това е само едно парче от пъзела. Знам, че става бавно. Но познавам хора, които избраха да се променят и го направиха. От всички изприказвано обаче, трябва да запомните едно:

Вие не сте това, което мислите. Вие сте това, което усещате! Вие не сте „глава”, вие сте „душа”. Не случайно, когато се представяте на човек, който не говори вашия език, вие посочвате гърдите си и произнасяте името си. Защо не сочите главата си? М?


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 10:14 PM EEST

19 Comments »

May 8th, 2008

Как се излита с парапланер-тандем

С парапланер-тандем се излита, както се излита и с единично крило, с дребната разлика, че сте двама. Разликата работи в полза на пасажера, естествено, защото същинското излитане се управлява от пилота с тези „въженца” дето са му в ръцете. Ако си сам трябва да си го управляваш сам. В тандем пасажерът просто се засилва и тръгва напред, за да даде възможност на крилото да поеме въздух. След това продължава да тича напред, без да намалява усилието.

Ако разгледате клипчето кадър по кадър ще забележите, че на 10-тата секунда вече сме излетели, а на 30-тата вече сме далеч от старта/хълма.

Ще ви направи впечатление изключително лесното излитане. То не се дължи на моя опит. Дължи се на добрия вятър и на изключително опитния пилот зад гърба ми. По същия начин и със същата лекота излитат и тандеми, в които пасажерът лети за първи път. Иска се само малко усилие – нищо повече.

Също ще забележите, стига да искате, че от никъде не се скача, не се пада, и ако крилото не е изпънато над теб не можеш да излетиш – т.е. няма свободно падане.
Е, ако искате, сте свободни да си паднете, но никой не го практикува вече 😉 – казват, че оставали синки 🙂

Разгледайте добре филмчето. От 30 секунда до края излитат още 2-ма пилоти, или с други думи – три крила за една минута.

You need to a flashplayer enabled browser to view this YouTube video

Това е! Пет крачки!

Казвала съм го десетки пъти:  Преди пет крачки си бил човек, след пет крачки вече си птица!

Ето още едно образцово излитане:

You need to a flashplayer enabled browser to view this YouTube video

Считайте клипчетата за покана за тандемни полети за новия сезон. На който му се лети – да намери начин да ми съобщи. 🙂

__________ 

П.П. И да не решите, че сама качих клипа в блога. Не!
      
Властелинът на плъгините ми помогна. Ему, мерси J 

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 11:52 PM EEST

13 Comments »

May 6th, 2008

Издай роман!

Когато Калин ми разказа за идеята си да направи проучване и да продаде в аванс неиздадена още книга, за да финансира издаването й със средствата от продажбата й, възкликнах „Чудесна идея! Това е най-добрият начин да се издадат толкова броя, колкото ще се продадат и те да попаднат в ръцете на истинските ценители!”.

Това, което не си признах пред Калин е, че когато обмислях издаването на собствената си „Пухкава приказка”, приятели ми дадоха същата идея, но аз не се възползвах от нея. Беше ме страх! Изплаших се, че може интерес да проявят едва десетина души, което би обезсмислило цялото упражнение. Сега, когато книгата е факт, интересът е достатъчно голям, книгата започна да привършва и започнах да се замислям за следваща.

Усещането да издадеш книга и да общуваш читателите си е трудно описуемо като удоволствие и всеки, който е стигнал до последния етап – издаването – трябва да направи всичко възможно книгата му да види бял свят, та било то и от чисто егоистични подбуди – негови или чужди 😉

За проучването, което така и не направих се сетих наскоро, когато Пейо събра награден фонд за конкурса „Оставката на министъра” – нещо, което бях почти сигурна, че няма да проработи! Признавам си, бях резервирана. Простете ми. Но онези резерви тогава, сега се превърнаха в надежди и вяра!

Вярвам, че с общи усилия ще съумеем да издадем романът „Играта”, написан от група момчета и момичета от Казанлък, ученици от най-малките до най-големите класове, нарекли себе си клуб “Светлини сред сенките”.

“Играта” е 300-странична фантастична история, която сбира на едно място елфи, юди, мефили (които, с леко присвиване на очите, може да ви напомнят за древните българи) и десетина девойки и младежи, тъй де, тийнейджъри от различни страни по света – нашия свят. Поводът е едно съмнително реалити шоу; причините – човешки, такива, каквито ни водят, когато растем; последствията… ще видите.

Как можете да станете съ-издатели на романа, какво, къде и как трябва да направите, за да стане това – четете при Калин, в Човешката библиотека:

http://choveshkata.net/blog/?page_id=158

Вярвам, че каузата е по-силна от тази за оставката на министъра и ще успеем да сбъднем мечтата на тези деца заедно!

Калин очаква заявките ви на мейл poslednorog(@)gmail(.)com – само махнете скобите 🙂

_____________

П.П. Молба към всички, които могат някак да разпространят идеята:

Направете го, моля!

🙂

до 15 май!

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 1:53 PM EEST

11 Comments »

May 2nd, 2008

Камъче #2: Обичайте!

Един от първичните човешки инстинкти е способността ни да обичаме. За да обичаш, не е нужно да бъдеш обичан. Без да се усещаме казваме: „Обичам да се разхождам в планината”, „Обичам да плувам”, “Обичам да слушам еди-каква-си музика и да чета еди-какви-си книги”… Казваме го без да се замисляме и без да се чувстваме задължени към планината, морето, музиката и книгите. И без да очакваме и те да ни обичат, нали? По-чувствителните от нас дори казват „Влюбен съм в небето”, „Влюбен съм в облаците”…, но също не очакват взаимност.

Когато видите лъчезарен човек насреща си, вие несъзнателно се усмихвате, може би малко му завиждате, защото си давате сметка, че в момента той вероятно е влюбен, а вие не сте, но дори и за миг не ви минава през ума, че този човек ви се усмихва и се държи с вас добре, защото очаква от вас да го обичате, нали? Това е, защото наистина не е нужно да си обичан, за да обичаш. Разбира се, ако си обичан в момента, обичаш още по-силно. Вероятно някой ще каже, че не може да обича някого просто така, без и този някой да го обича. Но аз не говоря конкретно за обичта към човек, а за обичта като цяло и към всичко. Пък и ако всеки разсъждава така, тогава кой ще започне пръв?

Когато видите влюбен човек, го разпознавате веднага. Влюбените хора си личат отдалеч по леко отнесените си физиономии, по усмихнатите си лица, по настроението, което излъчват, по положителната енергия, която струи от тях. Влюбените хора привличат останалите към себе си по някакъв загадъчен и непонятен начин. Те са като слънца, които греят и топлят навред, без да очакват същото от никой друг. Те просто дават. Това е възможно, благодарение на способността ни да обичаме, заради самото чувство, че обичаме.

Обичайки, човек задоволява вътрешната си потребност от щастие – това е чувството на топлина, пълнота, полезност и удовлетвореност, което те изпълва, когато отдаваш обичта си на някого/нещо.

Обичта е един от компонентите на положителната енергия. Способността ни да обичаме може да се тренира, както се тренират мускулите – с постоянство и целенасоченост. И колкото повече обичаме – някого/нещо – толкова повече щастие излъчваме и толкова по-обичани ставаме. И привличаме към себе си други щастливи хора, или пък такива, които се нуждая да получат под една или друга форма от обичта, която така или иначе имаме в изобилие.

Звучи абстрактно, звучи трудно, но не е. Спомнете си за момента, в който сте били най-силно влюбени и за чувството, което ви е владеело тогава. Задръжте това чувство и си спомнете за начинът, по който гледахте тогава. Погледнете със същите очи сега към облаците/тревата/цветята и се опитайте да им предадете това свое чувство – нямате ли усещането, че сте влюбени в тях?

Не? Продължавайте да опитвате!

Да? Чудесно! Вие сте от онези хора, които винаги са влюбени, без значение в кого, какво и колко. Вие сте от онези хора, които винаги излъчват положителна енергия, защото енергията на обичта е една от най-мощните и неизчерпаеми енергии, която се подчинява на свой собствен уникален кръговрат: Колкото повече даваш, толкова повече остава за теб!


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 3:22 PM EEST

14 Comments »

May 1st, 2008

Празнично

Честит Рожден Ден, Ники!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 1:11 AM EEST

3 Comments »