Skip to main content.
April 29th, 2008

Камъче #1: Имайте цел в живота!

Това първо камъче е от онези очевидните, за които споменах вече. Но все пак – ако попитате хората около себе си какво искат на екзистенциално ниво, те ще ви отговорят банално – „Искам да съм добре”, „Искам да бъда по-щастлив”, „Искам да успея в живота”, или пък ще ви кажат какво не искат – „Не искам да съм самотен” и т.н.

Много от хората са неспособни да кажат конкретно какъв искат да бъде животът им утре, също толкова много хора пък изобщо не смятат за нужно да си зададат този въпрос.

За много хора целта на живота е да търсят стабилност и сигурност – в работата, в семейството… В детството ни са ни насадили разбирането, че рутината и монотонността дават стабилност и сигурност. Много хора, на които им е набито в главите, че „животът е тежък, няма работа, затова радвай се на малкото, което имаш, защото може и него да го няма утре” се оставят на течението. Тези хора не са щастливи. Те живеят в страх.

Всеки от нас търси някаква поне относителна сигурност, но тази сигурност не е достатъчно основание да изпаднем в застой, да спрем да мечтаем и да спрем да се развиваме.

В природата всяко нещо, което не расте и не се развива – умира. В природата тази наша човешка „стабилност” не съществува – цветята, дърветата, тревата – утре или са по-красиви от днес или са започнали да умират – там рутина и монотонност не съществува.

Човекът си мисли, че е изключение от това правило, но греши.

Ако човек всеки ден не напредва, той не просто изостава, той регресира.

Ако всеки ден не дава най-доброто от себе си във всичко, той регресира.

Ако отношенията му с хората не се развиват – умират.

Ако не се развивате в работата си, каквато и да е тя – вие изоставате и ставате все по-неефективен и непотребен, което ви прави все по-недоволен.

Звучи съвсем очевидно, ясно и просто, но фактът е, че хората не се замислят за това и не му обръщат внимание.

Няма значение дали прогресираме или регресираме – ние се променяме, а това означава, че стабилността е илюзия. В такъв случай, след като няма нищо стабилно, по-добре да се променяме „нагоре”, отколкото „надолу”, нали?

Това се отнася за всяка област на живота: ако не търсим начини да напредваме, да се развиваме постоянно и да се научим мислите и енергията ни винаги да са обърнати „нагоре”, то те се обръщат „надолу”.

Животът е енергия. За да живее една енергия, тя трябва да циркулира. Ако не циркулира – умира. Ако не циркулира правилно и хармонично в тялото ни, тя блокира,  засяда, а това причинява болести. Съвременният човек е „свикнал” вечно да боледува и да се оплаква.

Всяко нещо, което е затворено и ограничено – започва да умира и това важи за всичко – за лични отношения, работа, пари, проекти… всичко. Природните закони важат за хората, колкото и да не ни се иска.

Може би като ви говоря за непрекъснато търсене, движение и развитие, оставате с впечатление, че говоря за някакво моментно недоволство. Това, че всеки следващ ден искаме повече от предишния, в никакъв случай не означава, че не сме били доволни. Напротив. Недоволните хора по-лесно се оставят на течението и потъват в рутината. Удовлетворението е сладко и те кара да искаш още и още, и повече. Именно удовлетворението провокира мисълта да търси, да преценява и оценява момента, да се наслаждава, да използва най-хубавото сега, за да направи едно още по-хубаво утре, като в същото време акумулира енергия.

Обратното – недоволните хора използват повече енергия, за да правят нещо, което не им харесва и не ги удовлетворява. На тях не им остава енергия, за да програмират утрешния си ден по-добре от днешния. 

Недоволството и удовлетворението са неща, които се отразяват на вашето излъчване и много трудно могат да бъдат скрити. По-лесно човек може да намери нещо, което му доставя удоволствие, отколкото да крие дълго неудовлетвореността си. Заради излъчването си, недоволните хора обикновено общуват главно с други недоволни и лека-полека стигат до извода „Какво да се прави – такъв е живота!”

Именно затова са ни нужни целите в живота. За да си доволен, трябва нещо да си постигнал. Но за да постигнеш някаква цел, първо трябва да си я набелязал.

За да е живо и щастливо, човешкото същество трябва да се развива – всеки ден да научава нещо ново, да си набелязва цели и да ги достига. Но не просто цели, а високи цели. Не е достатъчно просто да си добър в нещо. Да си просто „добър”, е на крачка от рутината. А рутината, липсата на истински цели и бездействието не зареждат с енергия, а изразходват готовата, притъпяват сетивата и животът минава покрай теб, но ти не участваш. Да си жив не е просто въпрос на физиология – на много хора душата им умира далеч преди тялото…

Трябва всеки ден да си все по-добър, целите да са все по-високи, за да може постигането им да ти носи все по-голямо удовлетворение, което дава все повече енергия за днешния ден и повече за акумулиране за утрешния.

Това е стремежът. Човекът е търсещо същество и стремежът е нещото, което го отличава от животните.

Щастието е скрито в самия стремеж – то не е в края на пътя, то Е пътя.


Картинката е от ТУК.

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 10:00 PM EEST

15 Comments »

April 26th, 2008

Щастие СЕГА*

Щастието е едно от онези вечни (и вече поизтъркани) неща, които са наоколо откакто свят светува. Благодарение на своята абстрактност или въпреки нея, Щастието е нещо, към което хората се стремят откакто се помнят, но малцина могат да го опишат с думи, а още по-малко са тези, които твърдят, че го притежават. А тези, които го притежават в момента, могат ли да кажат със сигурност, че то ще бъде тук и утре? Едва ли…

Разбира се, в живота всяко нещо се основава на баланса, нищо не се губи – само се трансформира. Повечето хора твърдят, че не можеш да си Щастлив непрекъснато и че Щастието трябва да се редува с Тъга и/или Нещастие, за да не се загуби баланса. Не отричам значението на Тъгата, но не заради баланса, а заради стойността на Щастието. Без Тъга никой никога не би оценил Щастието, защото няма да има база за сравнение – това е – балансът няма нищо общо.

Щастието е в подробностите, скрито е в ежедневието ни, в начинът ни на живот и най-вече в начинът ни на мислене и в нагласата ни към обиколния свят. Общо взето с обикновената дума „Щастие” обобщително заменям всичко, което е със знак „+” – положително мислене, положителна нагласа, удовлетворението от постигнатото, успехът, взаимната радост и чувства, уважението и т.н.

В следващите статии ще ви разкажа за елементите на човешкото поведение, които ни съпътстват към щастието. Замислила съм статиите да бъдат поне седем, но ако станат повече вярвам, че няма да ми се разсърдите. Заглавието също звучи като клише, но по-подходящо не можах да измисля. Нещо повече – в статиите ще си открадна нещо магическо – ще наричам елементите “Философски камъни”, а за краткост ще ги кръстя “камъчета” и ще ги номерирам. Това са камъчетата, с които ще чертаем пътя. 🙂

Следващите статии няма да ви направят (по-)щастливи, по-добри или по-положителни хора само с едното им прочитане, тъй като щастието не е магически сироп, който се пие с очи.

Следващите статии имат за цел да ви накарат да осъзнаете, че щастието не е плод на случайността, а е съзнателна реакция на окръжаващия ни свят.

Някои от «камъчетата» ще ви се сторят очевидни, защото са ви познати. Въпросът обаче не е дали знаете за тях, а дали ги ползвате ежедневно, което е съвсем различно. Простото „знаене” не внася никаква промяна в живота ви. Разликата ще дойде с реалните действия.

Други „камъчета” ще ви се сторят абсурдни от гледна точка на възприятието ви за нещата в момента. Но това, което ни помага да вървим напред, да растем и да се променяме, не са нещата, които вече знаем, а тези които все още не знаем.

Състоянието на животът ви в момента е резултат от начинът ви на мислене, на възприемане и на действие в момента. Само новите възприятия могат да променят начинът ви на действие и да направят животът ви различен, защото няма начин да променяте, оставайки си същите!

Обърнете внимание и на „камъчетата”, с които не сте много съгласни, защото често пъти те съдържат решението на вашия проблем. Когато си съгласен с нещо, то по-лесно става част от начина ти на живот. С това, с което на пръв поглед не си съгласен, е по-трудно. То иска повече внимание, повече мислене и усещане.

И така, изключете автопилота, вземете управлението на живота си в свои ръце и се пригответе за път, като не забравяте, че Щастието е просто едно от решенията, които взимаме!

(следва продължение)

______________

*Заглавието ми е заигравка със заглавието на Тишо 😉

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 4:20 PM EEST

No Comments »

April 22nd, 2008

„Чанове” в Американското посолство

Има дни в месеца, в които служителите в Американското посолство в София свършват работа един час по-рано, но не си тръгват, а се събират всички заедно на едно място. Това е т.нар. Happy hour, предоставен им за взаимно опознаване и сближаване, който обикновено минава в хапване, пийване и сладки приказки.

Но имаше един различен  Happy hour – този, в който на гости им бяха танцьори (не всички, защото щеше да заприлича на нашествие 😉 ) от клуб по народни танци „Чанове” – ден, който ще се помни дълго.

Гостуването бе замислено, измислено и организирано от нашата Цвети, която работи там. Идеята, както самата тя я описа, беше „да видят американците как се веселим ние, българите”.

Българският фолклор отдавна не е тайна за света като цяло и за Америка в частност. Изпълнения на големи български фолклорни ансамбли не от вчера обикалят света, но усещанията, които доставят на публиката професионалисти и любители са съвсем различни. Едно е да гледаш професионални танцьори на сцена или екран, съвсем друго е танцьорите да набиват крак до теб и виното в чашата ти да следва ритъма.

Разбира се, далеч съм от мисълта да сравнявам изпълнението на „Чанове” с това на професионалните ансамбли, тъй като „Чанове” е любителски клуб, в който хората танцуват за удоволствие. Но ако професионалистите впечатляват публиката с необикновените си умения, то танцьорите от „Чанове” замайват главите им с едно съвсем ново усещане: чувството, че е възможно най-обикновени хора да танцуват така!

Posted by LeeAnn as Народни танци at 2:22 PM EEST

No Comments »

April 17th, 2008

За Вярата, Паметта и Забравата

Всеки човек вярва в нещо – кой повече, кой по-малко.

Едни вярват в Бог, други – в Любовта,
Едни вярват в Приятелството, други – в Справедливостта,
Едни – във Възмездието, други – в Чистото начало,
а трети – във Внезапния край и безнаказаността.

Повечето хора, обаче, просто вярват в себе си – кой повече, кой по-малко.
Някои явно, други – по-прикрито.

Тези, които вярват, обикновено помнят, но понякога и забравят. Забравянето е един прекрасен спасителен план за евакуация на информация от претъпканите ни мозъци. Който помни малко, той и забравя малко – не можеш да забравиш повече, отколкото си запомнил. Това е обикновената логика. Човешката.

Но, има една порода умодребни същества, които не са точно човеци, макар че много приличат на тях по начините им на придвижване, хранене, размножаване, отделяне и т.н.

Това са хора с много силна вяра. Те вярват толкова силно в себе си, че вече са взели, та са си повярвали. Толкова силно са си повярвали, че вече са започнали да забравят.

Забравят себе си, но не в красивия филантропски смисъл на тази забрава, а в онзи модерният й вариант – самозабравата. И ако бяха забравили себе си веднъж, някъде по пътя, и бяха дерайлирали за миг само, щеше да се намери кой да им помогне да стъпят на пътя обратно и да им прости. Но рядко става така.

Обикновено самозабравата се превръща в маниер на поведение и начин на живот и тогава е време хората около самозабравилите се да започнат и те да забравят. Да забравят първо за самозабравилия се. Само тогава той, евентуално, ще се опомни.

Надеждата, обаче, да си спомни, че не е сам на света, че наоколо има много хора, на чиито рамене се е опирал, зад чиито гърбове се е крил, чиито въздух е дишал и с чиято енергия се е хранил, е много много малка. 

Жалко.

­­­___________

П.П. Приликата с лица и събития е случайна, но не много.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 5:05 PM EEST

4 Comments »

April 16th, 2008

nymph …


nymphinthegarden.jpeg

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 1:01 PM EEST

1 Comment »

Мързеланко

Le cancre
Jacques Prévert

Il dit non avec la tête
Mais il dit oui avec le coeur
Il dit oui à ce qu’il aime
Il dit non au professeur
Il est debout
On le questionne
Et tous les problèmes sont posés
Soudain le fou rire le prend
Et il efface tout
Les chiffres et les mots
Les dates et les noms
Les phrases et les pièges
Et malgré les menaces du maître
Sous les huées des enfants prodiges
Avec des craies de toutes les couleurs
Sur le tableau noir du malheur
Il dessine le visage du bonheur.


Мързеланко
Превод: LeeAnn

Казва „Не”, кимайки с глава,
Но казва „Да” неговата душа
“Да” на този, когото обича
“Не” на учителят,
изправил го,
и питащ.
Всички проблеми тъкмо ясно постави
но изведнъж луд смях го сподави
И той на мига всичко изтри:
Цифри и думи
Дати и имена
Факти и предположения
Схеми и изречения
И въпреки учителските заплахи
под крясъците на останалите деца
с тебешири разноцветни
върху почернялата от мъка дъска
нарисува лицето на радостта.

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 12:12 PM EEST

7 Comments »

April 15th, 2008

Въпрос на избор

Предпочитам да си имам работа
с някой умен, но мързелив,
отколкото с някой глупав и работлив.

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 9:13 PM EEST

7 Comments »

April 13th, 2008

Клуб „Чанове” на 3 годинки!

Какво е нужно на човек, за да е щастлив на рождения си ден? Малко приятели и техните усмивки! Дори подаръците не са важни, нито са задължителни! Достатъчно е усещането, че си обичан и че цялата вселена се върти около теб!

А какво е нужно на двама души, за да са щастливи на рождения ден на една своя рожба? Много много приятели и техните усмивки! А усещането, че си център на една вселена и си ограден от обич в този ден е само един малък, финален щрих на всекидневното общуване със същите тези хора – хората, които са ти се доверили, които са приели със сетивата си това, което си им подал с поглед, с движение на тялото, с мимика и жест, хората, които са омагьосани със същата магия – магията на танца!

Ако си мъничко човече, първите три години минават неусетно в света на приказките. Но ако си клуб на три години, зад тези години стои много труд, много себеотдаване и много любов – към работата, към хората, които те съпровождат по пътя, към света.

Разбира се, един рожден ден винаги е предпоставка за равносметка. Това е денят, в който трябва да намалиш темпото за миг, да си спомниш хубавите моменти и анализираш лошите, за да си дадеш възможност да начертаеш верния път за следващата една година.

А аз не се съмнявам, че тя ще бъде също така успешна и динамична, както и изминалите три!

Честит рожден ден, Чанчета!

Posted by LeeAnn as Народни танци at 9:24 AM EEST

3 Comments »

April 12th, 2008

Ден на мечтателите

Всяка година на този ден се сещам, че когато бях малка това бе Денят на космонавтите и този ден се отбелязваше специално от всички хора. Миналата година се роди идеята да обявим 12 април за „Ден на мечтателите”. Спазвам обещанието си и обявявам

12 април – „Ден на мечтателите”!

Това е денят, в който всеки от нас трябва да спре поне за един миг и да помечтае. Да се обърне назад и да си спомни кое през годините му е давало сили да продължава да се движи напред, да преследва и постига целите си. Да порови в мислите си и да си даде сметка, че единственото нещо, което винаги остава дълго, дори и след нас – това са мечтите ни! Някои от тях са се превърнали в осъзнати желания, после в амбиции, след това в конкретни цели и накрая – в реалност! 

Някои от мечтите си преследваме ние, някои от тях преследват нас.

А други… Други, най-съкровените, остават скрити в най-недостъпните и отдалечени кътчета на душата ни и кротко се спотайват там години наред, докато дойде времето за мечти. Тогава някои от тях се връщат сами, други се връщат с помощта на приятелите ни.

Днес е денят, в който всеки трябва да потършува из тайните кътчета на душата си и да открие онази мечта, която е останала скрита и несподелена. Да я извади на светло, да я поизтупа от прахоляка на времето и да я сподели – с тревата, с гората, с птиците, светлината, звуците и водата. Да я сподели с приятелите си! Да я сподели с познатите, които среща всеки ден, а също и с непознатите, които пресичат пътя му – с тези, които му се усмихват, и с тези, които му се мръщят; с тези, които му помагат и даже с тези, които му пречат.

И не ми казвайте, че това е твърде розово, твърде принцесешко или твърде облачно, защото обяснението не се приема. Във всеки от нас дреме по един романтик, един изследовател, един екстремист и един мечтател.

Събудете мечтателя в себе си поне на този ден! Излезте от къщи и погледнете първо в облаците, а после в краката си. Стъпете в няколко локви, помиришете тревата и сложете розовите очила!

Време е за мечти! 

И помнете:

Ако поне една минута на ден не си мечтал,
то този ден не си го живял!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 1:23 AM EEST

4 Comments »

April 6th, 2008

Човешките стави

За да води един човек нормален живот, той трябва да може да се движи нормално. За да се движи нормално един човек, той трябва да има пропорционална и правилно развита костна и ставна система. Човек има стави на краката, от които, условно казано, най-важни са тазобедрените и стави на ръцете, от които най-важни са раменните.

Лекарите обикновено обръщат голямо внимание на ставите на краката и почти никакво на ставите на ръцете. Вероятно причината е в това, че ако тазобедрените стави са недоразвити човек не може да проходи нормално като дете и след това продължава да не може да се движи добре.

Колкото до раменните стави – човек може да живее почти нормално и без те да са развити добре. Казвам „почти нормално”, защото при недоразвити раменни стави, ръцете на човек се държат на мястото си единствено благодарение на мускулите. В зависимост от развитието на мускулатурата, ръцете излизат от ямките на ставите повече или по-малко често. С напредването на възрастта обаче, мускулите неминуемо се разтягат от изважданията, колкото и редки да се били те и луксациите зачестяват. Това води до изместване на главата от ямката и „плуване” на двете една спрямо друга и триенето на кост в кост, което води до износване на костите, износването води до “накъдряне” на костта, “накъдрянето” води до прищипване на нерв, прищипването води до възпаление на нерва, възпалението причинява болка и обездвижване.

Всеки човек, който живее почти без раменни стави се научава какви движения може да прави и какви не, какви физически усилия и упражнения са позволени и какви не. Но въпреки болката и невъзможността да правиш всичко, което ти се иска с ръце, животът си продължава и човек може да го живее пълноценно – достатъчно е просто да внимава!

Въпреки, че ортопедите обръщат по-голямо внимание на тазобедрените стави на децата, качествените материали по въпроса са наистина малко.

В блога на Поли има публикувана статия от лекар-ортопед на тема ставите на крачетата. Копирам я по-долу без никакви промени и с нейното любезно позволение.

Всичко казано от д-р Рами Хазбун в статията може да се отнесе и към ставите в раменете, въпреки че статията е фокусирана върху тазобедрената става.

Оставям ви със статията с единственото уточнение – освен с крачетата на децата, внимавайте и с ръчичките им! Не ги дърпайте за ръцете, не ги учете да ходят, държейки ги за ръце (та било то и двете едновременно), не ги въртете и не ги увесвайте за ръце. Оставете ги да се развиват и укрепват без ваша намеса и в първи удобен момент, заведете детето на лекар – ако няма ехограф, направете рентгенова снимка. Рентгеновото облъчване, което считате за опасно, може да предотврати много по-големи неприятности в бъдеще, което прави вредата му приемлива.

Ето и самата статия:

Как да отгледаме здрави и красиви крачета на детето?

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 2:43 PM EEST

3 Comments »

April 5th, 2008

Приказка за пролетната фея

Тя става от сън. 
Излиза навън.
Бавно се взира.
В тайните сенки на деня.

– Някой ни вика, Ана! Ние сме птици. Разпери крила и ме последвай.

Тя се събуди както всяка сутрин. С усмивка на омайниче и дъх на теменуги. Наоколо всичко бе лилаво – поляната, осеяна с пъстри – жълти и лилави минзухари, трепетлики, оранжеви цветя.

Беше облечена в бяла дреха от сатен, която се спускаше по раменете й като роса по току-що напъпилите стъбълца на цветята. Птиците пееха песни и омагьосваха гората с топлината на утро и слънчеви лъчи.

Гълъбова ласка,
топъл поглед,
вглеждане,
докосване,
вдишване.

Тя беше фея – слънчево създание, което прехвърчаше от цвят на цвят и топлеше малките и ефирни чашки на цветята. Обичаше малката гора, в която бе родена и която я бе отгледала като свое дете. Всяко хълмче и стръкче трева беше различно, ново и същевременно нейно.

Тук за първи път беше слушала приказки – на Южния вятър, на пролетната роса, на птицата, на дърветата.

Тук за първи път научи езика си и езика на другите вълшебни създания, които бяха като нея. Научи какво е фея.*

Пъстро, нежно, лекокрило – като гълъбова ласка, като спомен от предишен, изживян живот, като топлина – така усещаше малката фея света наоколо. Преди години, когато светът бе млад и хората разказваха приказки, имаше повече – вяра, обич, желание да даваш. Сега в света, който феята познаваше и в който бе живяла имаше повече желание да притежаваш. Малката гора, в която бе отраснала, се бе превърнала в непознато място, чуждо и на самата нея. Дърветата се издигаха заплашително, подобно на големи великани, чиито корони бяха разрошвани от вятъра – невидим, зъл магьосник, който сееше студ и мраз. Скалите – огромните колоси на времето сега не бяха места, под които можеш да се скриеш от палещото слънце.

Феята обичаше да слуша шума на листата, песента на птиците и разговорите на малките насекоми, сгушени в тревата. Обичаше да си играе с всички и да им помага във вълшебствата, което сътворяваха. Наричаха я пастир и пазител.

Един ден от небето се изсипа дъжд от цветя – да, сякаш малки венчелистчета на рози нашепваха приказна мелодия и напомняха… за промяна.

Феята се учуди малко, сетне се засмя и запърха с крилца. Знаеше, че някъде от далеч й се изпраща знак, в който вярваше.

Съновидение – разгърната и четена страница от друг свят – там, където се сбъдват мечтите и където се случват най-хубавите приказки, грее най-вълшебното слънце.

Малка феичке, чуваш ли шепота на звездите?” – в ушите й зазвуча мелодия и топъл глас я обви като с ласка.

Тя познаваше този глас, обичаше го, вярваше му…

Приказният майстор на времето – великият майстор на всички неща – този, който отнемаше и изтръгваше от себе си, за да даде на света.

«Мога ли да спася моята гора? Мога ли да направя така, че всички да повярват отново в доброто, вечното, истинското?»

«Великите неща са малките, които правим всеки миг – в грижата, в обичта, във вярата, че си дал и си усмихнал деня на някой. А отговорът е, че можеш. Всички ние можем. Трябва само да поискаме да даваме. И ще ни се даде.»

Над небето се изви дъга – дъждът от цветя тъкмо бе спрял.

Малката фея полетя над гората и посипа с ръчички мрака и студа – докосна всички места, които имаха нужда от топлина.

И полетя, а с нея пристигна и пролетта…

~~~

* фея – от фееричен, вълшебен, магически (според авторката ;))

© Габриела Пламенова Петрова. Всички права запазени.

Posted by LeeAnn as Гости at 5:05 AM EEST

No Comments »

April 4th, 2008

chaenomeles japonica 01 …


chaenomeles japonica

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:02 AM EEST

No Comments »

April 3rd, 2008

Хубавото време

La belle saison
Jacques Prévert

A jeun perdue glacée 
Toute seule sans un sou 
Une fille de seize ans 
Immobile debout 
Place de la Concorde 
A midi le Quinze Août. 

Никога досега не съм коментирала с вас избора ми на стихове на Превер за превод. Не сте ме питали, не съм сметнала за нужно да ви обяснявам защо Превер и защо точно това и точно сега. Нямах и намерение да го правя, но с една от последните си реакции Vira неволно ме окуражи да ви покажа превод, който мислех да запазя за себе си.

Има нещо магическо в тези няколко реда. Но магията е тъжна. Не знам как ще въздейства на вас, но мен това стихче ме натъжава, въпреки че в текста няма нито един глагол. Или може би именно заради това!

Нямам навик да пазя преводите си – превеждала съм го и съм го трила десетки пъти… И не ме питайте защо Превер, защо това и защо точно сега. Приемете, че всяко нещо идва в точното си време, на вярното място, в правилния момент.  

Приятно четене!

Хубавото време
Превод LeeAnn

Гладна премръзнала изгубена
съвсем сама, без петаче,  
девойка 16 годишна
неподвижно изправена 
площад Конкорд
петнадесети август по пладне.

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 4:04 AM EEST

8 Comments »

April 2nd, 2008

Подарък за всички от сърце

Има хора, които колкото и да ти говорят – пак нищо не казват. Лошото е, че и електричество не произвеждат, та поне енергийната ни система да подпомогнат. Това е преобладаващата част от хората, като на по-голямата част от тях дори и ребром да им кажеш „Млъкни!” пак няма да млъкнат.

Има хора, които и когато мълчат, казват повече от всеки друг. Но тях трябва да ги гледаш в очите, за да измъкваш думи от мимиките и емоциите им. На такива хора и като кажеш „Говори!” пак трудно говорят.

Най-обичам най-малобройната група от всички хора – тези, които като говорят казват нещо съществено. Малко са хората, които имат нещо да кажат и които си заслужава да бъдат чути! Такива хора трябва да бъдат накарани някак да говорят или поне да пишат!

Аз познавам такива хора и с огромна радост ви съобщавам, че един от тях получи като подарък за рождения си ден чисто нов БЛОГ! Подаръкът бе организиран и поднесен вчера с много чувство и шега от NeeAnn и Ему, като ча-а-ак по едно време момчетата разбраха сериозността на деянието си – това стана, когато осъзнаха, че това е подарък не само за Гери, а за всички нас – бъдещите й читатели!

Гери, желая ти сила, желая ти търпение, постоянство и вдъхновение!

Пожелавам си време да не пропускам нищо, написано от теб!

Гери, успех!

П.П.        Скъпи читатели, миналата година за първи път в живота си като подарък за рождения си ден получих стихотворение – Гери ми го написа!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 11:07 AM EEST

7 Comments »

April 1st, 2008

Колата на Бай Ганьо

Как изглежда ли? Изглежда ей така:

Лъскава втора употреба от миналия век, но нов внос;

На огледалото висят: 5-6 ароматизатора “борче” + кръстче и малка иконка + задължително мартеница от миналата година;

Поставка за чаша на вратата, червена, ле-е-еко избеляла, от McDonalds;

Поставка за телевизорче отгоре на жабката – телевизорче няма, че е много скъпо – поставката е от старо такова на приятел;

Радио, което хваща само „Сигнал+” и още една-две радиостанции, на които не знам дори имената;

Лепенка на задния капак, малко над номера с конфигурация от пет пръста, в която преобладава средния;

Лепенка „ГАЗ” в горен ляв ъгъл на задното стъкло;

Кофичка от сладолед върху топката на теглича, за да не ръждясва;

Картон – специален, зимен, лесно подвижен – хванат с тънка тел върху предната решетка, та радиаторът да не гълта много студ, от което колата да харчи много газ през зимата;

Мигащи сини и/или зелени диодчета при чистачките, номера и където там още…

Дървени топчета на шофьорската седалка;

Розова булана на останалите седалки;

Кученце, дето си клати главата на задното стъкло;

Паркира винаги на място за две коли.

Ако нещо съм изпуснала – простете ми  🙂

Posted by LeeAnn as Вечният Бай Ганьо at 11:31 AM EEST

14 Comments »

Бай Ганьо и колтурата*

Отдавна за бай ви Ганя не съм ви разправяла, та рекох си – залипсвал трябва да ви е. И за да не решите, че се е загубил нейде, ще ви успокоя – не се е още и скоро няма да се!

Бай ви Ганя европеец пръв винаги е бил. И по Европата е походил, и по държавните дела безразличен не е седял, а където се появи – все колорит е допринасял. Откак и за Интернета научи – и от там сивото изчезна.

Но доскуча му на бай Ганьо – че то по семинари и конференции все едно и също приказват и все с едно и също гощават.

Реши наш Ганьо на колтурата* си малко внимание да обърне, на театърче нещо, на концертче да иде. Ама то тятъра* сложна работа му се стори – много приказват тия люде, много да внимаваш трябва, та от аплодисментите да не изоставаш, да не рекат за тебе после – „Бай ти Ганя проз* се указа*, думите на афтора* не разбра и в идеята не вникна”.

Затуй Ганьо реши на концерт да иде. И там скука – няма живот по сцената, брееейй! Музикантите едни официални, сериозни, от шега не разбират. Не мож` мръдна, не мож` шавна – все ще се намери някой „Шт” да ти каже и в антракта охраната да повика. Пък охранителите, и те прости момчета – не можа бай Ганьо да им обясни, че културата е за всички и не може така да го гонят на средата… Е, сега, шум вдигал, айде холан – зер само той емоцийте* си гласно изказва, ама, нейсе.

Силно жаден за култура се оказа бай Ганьо и не се предава лесно. На концерт и театър като не става – реши на нещо по-така да иде – дето хем да свирят, хем да мърдат, хем и да не приказват. Ако може и нещо по-европейско и лъскавко да е – още по-добре – та да има какво да разправя.

Хареса си бай Ганьо едно спектакълче с музика и танци. Билет си купи даже (много пари му взеха, маскарùте с маскарù…)! Ама пък мястото му хубаво се оказа – хем да вижда, хем да чува, хем да не е сам – а всичките Ганьовци и Ганки покрай него да са, та да може Ганьо на Ганьовците да се покаже.

Залата притихна в очакване на обещания разкош и само звучното мляскане на чипс и солети откъм мястото на бай Ганя припомняше, че живи хора в тъмното седят и чакат. 

Почна се! Брей, ами сега! Бай Ганьо се посмути малко – ами всички като ръкопляскат и музиката като гърми, как да разберат танцувачите, че и той е там, че и той мнение има? Казах ви преди – бай Ганьо лесно не се предава – бързо измисли – всички като позамълчат, тогава мнението свое ще изказва – че той ако на танцьорите по име не подвиква, те може и стъпките да си забравят!

Ама умори се по едно време бай ти Ганя, щото труд и сили много хвърли да надвика уредбите и микрофона. Пък и огладня. Внезапно. И хукна на някъде. Рекох си: „Разгеле, тръгна си тоя клоун”, ама не би. Бързо-бързо се върна, зареден с нови сили – разбирай кока-кола, чипс… – все хрускащи и шушкащи неща… И със завиден ентусиазъм, бликащ от празната му глава, продължи да коментира и подкрепя участниците и да помага на водещата да не си забрави думите – и така – до самия край!

Всяка прилика с лица и събития е НЕ случайна!!!

Не се заблуждавайте по датата, на която излиза фейлетончето – няма и грам шега в написаното!

Омръзна ми от простаци в публиката!

Все още не мога да си отговоря на купища въпроси, от рода на:

Защо хората ходят на места, на които не им е интересно? Някой на сила ли ги влачи там? И ако им е интересно, защо не пазят тишина? Защо смятат, че знаят за пиесата повече от актьорите или за спектакъла повече от танцьорите? Или от водещите? Какво толкова престижно има в това да ръсиш глупости без спир?

Кога хората ще се научат да уважават чуждия труд? Кога ще им стане ясно, че докато не си организирал събитие или водил спектакъл, или организирал конкурс, или поставил пиеса, или поне участвал в такава и т.н., и т.н., никой няма нужда от умнотиите ти и то точно по време на събитието! Добре е да имаш мнение, но е и добре да знеш кога му е времето и мястото то да бъде споделено.

Откъде хората черпят това безкрайно самочувствие? – от празните си глави ли?

Да, наистина, културата е за всички и всеки, който си е купил билет, има право да бъде там – това е факт. Но все пак, мисля си, трябва да има някакви граници и че тези граници се наричат „елементарно възпитание”. В противен случай все по-рядко ще виждаме у дома звезди от световна величина, освен ако не са пред пенсия и не са дошли тук с благотворителна мисия да изкупуват грехове като внесат малко блясък в мизерията!

Думите, обозначени със *, са със запазен оригиналния бай ти Ганьов правопис 🙂

Posted by LeeAnn as Вечният Бай Ганьо at 4:00 AM EEST

3 Comments »