Skip to main content.
March 30th, 2008

Неопитомена страст

… или с обикновени думи казано – „Дуелът на Титаните 2″,
петък, 28.03.2008 г.

И миналата година се съпротивлявах в себе си срещу думите „дуел” и „титан”, и тази отново не мога да ги приема. Не за друго, а защото са слаби и с ограничен смисъл.

За разлика от миналата година, тази отидох с големи очаквания – очаквах отново цялото съвършенство на природата да се лее над залата и да се редуват сила с нежност. Но не!

Тази година нежността надничаше зад завесата и едва-едва се прокрадваше с плахи стъпки по сцената и сред публиката, сякаш страхувайки се да не бъде смазана от необузданата дива страст, която вилнееше наоколо.

Казват, че огънят бил даден на хората от боговете, но никой не казва, на тях кой им го е дал. Аз вече знам: гледайки с душата си видях, че боговете са родени от самия огън, а златото, с което им е присъщо да бъдат обсипани, е охладена от огъня страст.

Да! Охладена от огъня! Огънят е лед в сравнение с вулканът от енергия, който видях да изригва онази нощ от паркета, а устремът на прииждащата вода е като лек летен сутрешен ветрец в сравнение със стихията, която бушуваше там, след вулкана!

Дано тези няколко изречения са ви достатъчни, за да разберете какво се случваше в зала „Универсиада” в петък, защото това е един от редките случаи, в които думите не ми стигат, за да опиша усещанията. Не знам как по друг начин да ви разкажа, че тези хора стъпват по-бързо, отколкото аз мога да броя на ум и че докато изрека на ум „завърти се” дамите правеха по 5-6 завъртания около себе си.

Ако тези редове не ви стигат – догодина просто бъдете там. А дотогава – събирайте сили – ще са ви нужни, за да се справите с чувството за собственото си несъвършенство, защото спектакълът е 3 часа, но след него си различен в продължение на 300 дни!

Организатор на това и други подобни по грандиозност събития е „С фрак и лачени обувки”, в лицето на Роза Сисоева. Без да я познавам лично, смея да твърдя, че тя е ЛИЧНОСТТА, без която България нямаше да има щастието да се окаже на пътя на стихията, облечена в танц!

Роза, благодаря!

Posted by LeeAnn as Култура at 2:24 PM EET

4 Comments »

March 28th, 2008

Есента

  L’automne
Jacques Prévert 

Un cheval s’écroule au milieu d’une allée
Les feuilles tombent sur lui
Notre amour frissonne
Et le soleil aussi.

 

Есента
Превод: LeeAnn

Уморен кон се сгромолясва посред алеята
листата падат върху него  
любовта ни хладно тръпне
и праща хлад на Слънцето.

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 8:00 AM EET

12 Comments »

March 26th, 2008

Ще видите това, което ще видите

  Vous allez voir ce que vous allez voir
Jacques Prévert 

Une fille nue nage dans la mer 
Un homme barbu marche sur l’eau 
Où est la merveille des merveilles 
Le miracle annoncé plus haut? 

 

Ще видите това, което ще видите
 Превод: LeeAnn

Гола девойка плува в морето 
Брадат мъж ходи по водата 
Къде е чудото на чудесата, 
за което пуснахте мълвата?

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 12:00 PM EET

4 Comments »

March 25th, 2008

rainbow rising, 2008 …


rainbow rising

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:02 AM EET

2 Comments »

Тръгвайки си от училище

En sortant de l’école
Jacques Prévert 

En sortant de l’école
nous avons rencontré
un grand chemin de fer
qui nous a emmenés
tout autour de la terre
dans un wagon doré

Tout autour de la terre
nous avons rencontré
la mer qui se promenait
avec tous ses coquillages
ses îles parfumées
et puis ses beaux naufrages
et ses saumons fumés

Au-dessus de la mer
nous avons rencontré
la lune et les étoiles
sur un bateau à voiles
partant pour le Japon
et les trois mousquetaires
des cinq doigts de la main
tournant ma manivelle
d’un petit sous-marin
plongeant au fond des mers
pour chercher des oursins

Revenant sur la terre
nous avons rencontré
sur la voie de chemin de fer
une maison qui fuyait
fuyait tout autour de la Terre
fuyait tout autour de la mer
fuyait devant l’hiver
qui voulait l’attraper

Mais nous sur notre chemin de fer
on s’est mis à rouler
rouler derrière l’hiver
et on l’a écrasé
et la maison s’est arrêtée
et le printemps nous a salués

C’était lui le garde-barrière
et il nous a bien remerciés
et toutes les fleurs de toute la terre
soudain se sont mises à pousser
pousser à tort et à travers
sur la voie du chemin de fer
qui ne voulait plus avancer
de peur de les abîmer

Alors on est revenu à pied
à pied tout autour de la terre
à pied tout autour de la mer
tout autour du soleil
de la lune et des étoiles
A pied à cheval en voiture
et en bateau à voiles.

Тръгвайки си от училище
Превод: LeeAnn

Тръгвайки си от училище
срещнах, вярвай ако щеш,
голяма пъргава железница
която ни поведе в този ден
да обиколим земята  
с вагон позлатен.

Около земята както си вървяхме
срещнах, вярвай ако щеш
На разходка цялото море
с всичките си миди и черупки
с островите напарфюмени
с хубавите си корабокрушенци
и пушените сьомги.

Отгоре, точно над морето,
срещнах, вярвай ако щеш,
луната и звездите
на кораб със платна
към Япония да плуват
и мускетари, цели трима
видях като виждам си дланта
да въртят манивела на ръка
на малка подводница
гмурната насред моретата
да търсят морски таралежчета.

Връщайки се на земята
срещнах, вярвай ако щеш
на коловоза на железницата
една къща, тичаща безспир
тичаща около земята
тичаща около морето
бягаща от зимата,
която иска да я хване.

Но, ние с нашата железница
се спуснахме след зимата
и я разбихме на парчета.
Едва тогава къщата се спря,
а пролетта ни поздрави.

Зимата, разбрах, била бариерата
и всички ни благодариха от сърце.
Тогава цветя от цялата земя
изведнъж решиха да пораснат,
пораснаха на земята и на релсите,
по коловозите на железницата,
която не иска да се движи 
повече от страх,
че ако мине през тях,
повече няма да ги види.

Затова се върнахме пеша –
пеша около цялата земя,
пеша през цялото море,
около слънцето,
от луната и звездите
пеша, на кон и със кола,
и на кораб със платна.

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 12:12 AM EET

2 Comments »

March 24th, 2008

spring 01 …


пролет

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 2:23 AM EET

1 Comment »

March 23rd, 2008

„Хоро се вие, извива” `2008

Второто издание на фестивал “Хоро се вие, извива” е вече факт. Състоя се вчера, 22 март 2008 г. в столичната зала „Триадица”, организиран отново от читалище „Димитър Динев”.

Миналата година коментарът ми за случилото се на фестивала бе емоционален, тази година ще бъде прагматичен.

Много неща са се променили от миналата година, повечето от тях – в положителна посока.

Организацията: В надиграването взеха участие два пъти повече клубове и хора. Клубовете бяха 37, танцьорите – над 950, което е показателно и обнадеждаващо. Явно българите започнаха да осъзнават кое е това, което ги прави специални и различни. Ако тенденцията се запази, догодина залата няма да ни събере. Вероятно е добре организаторите да помислят как могат да се доберат до Зала 1 на НДК, та дори и с цената на входен билет за публиката. Мисля, че се оформя положителна тенденция и вярвам, че за догодина ще се появят по-сериозни спонсори.

Тази година, за разлика от миналата, имаше такса за участие – 5 лв. на участник. Вероятно благодарение на тази такса, имаше грамоти за участие за всеки клуб и купи (статуетки) за по-специалните награди. Миналата година и за първите места имаше само грамоти. Тази година спонсорите бяха осигурили за участниците по кроасан, вода и тениска. 😉 (смях в залата, ама това е друга тема).

Тази година в залата имаше някакъв вид вентилация и беше доста по-поносимо от миналата – поне за публиката. Водещата си беше същата приказливка, но ни забавлява само до средата на фестивала, след което я смени едно момче и остатъка от деня мина малко по-стегнато.

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Народни танци at 1:26 PM EET

25 Comments »

March 22nd, 2008

Яйцето или кокошката

Кои са трите неща, които не можеш да криеш дълго от света?

Това определено са сутрешната кашлица, бременността и глупостта. Първото и второто не са особено тревожни и могат да бъдат пренебрегнати, особено с оглед на това, че не пречат едновременно на още много хора. Но третото… О, третото! Третото лъсва когато най-малко очакваш. Или когато най-малко го очакват от теб.

Кое според вас се е появило първо – мисълта или глупостта?

И кой е по-глупав – този дето прави нещо глупаво или този, който го е накарал?

И този, дето успява да накара другите да правят глупости – той умен ли е или просто е по-малко глупав?

Естествено, има конкретен повод да задавам тези въпроси, макар че глупостта около нас е в изобилие и всеки ден предизвиква най-различни асоциации и констатации у мислещите хора. Но, тъй като конкретният повод е колкото глупав, толкова и весел, ще ви го покажа.

Ето го:

image022-1.jpg

Прекрасно, нали? Спокойно могат да се пишат есета и разкази по картинка, а защо не и цели реферати.

Това е пешеходна пътека, продукт на човешката глупост. Пред човешката глупост дори времето е безсилно. То, времето, вложи всичките си запаси от слънце, вятър и дъжд, за да заличи човешката глупост, но уви – глупавите човеци отново маркираха глупостта си с бели правоъгълници.

Това не е някаква най-обикновена пешеходна пътека, да не си го помислихте?! О, не! Това е една специална пешеходна пътека.

Тръгвайки по нея, още преди да си стигнал средата на пътя, осъзнаваш, че пътят няма изход!

Ходейки, започваш да се питаш какво правиш там и дали това е твоето място. Не обичаш да се връщаш, но не можеш и да продължиш. Безизходица? Ами! Най-обикновена глупост!

А това означава ли, че цялата днешна безпътица е резултат на същата най-обикновена човешка глупост?

Правиш още крачка докато се чудиш дали само ти си даваш сметка, че си заобиколен от абсурдни по размери глупост и безхаберие. Оглеждаш се, но срещаш празни погледи и се питаш кой е по- не наред – ти или те.

Докато си мислиш и се чудиш вече си преминал отсреща, преодолял си аборигенските чудадости в иначе интелигентния си живот и си си казал „Нищо, нали вече е минало”.

Минало… Докога?

До утре – докато отново тръгнеш по този път, обгърнат от абсурдната всемирна глупост.

Внимавайте като пресичате!

Не гледайте само встрани – понякога поглеждайте напред!

Posted by LeeAnn as Абсурдизми at 1:02 AM EET

11 Comments »

March 21st, 2008

Приказка за феята, която повярва в приказното

Склони глава, малка феичке… Склони главица. Виждам в очите ти сълзи. Капчици – дъги, които се отразяват в синкавата, незабравчена вода. Не плачи! Моля те, недей!… Знам, че те боли, знам, че е трудно… Но ето виждам там светлината на изгрева, който позлатява короните на дъбовете в старата, приказна гора!… Какво казваш?… Не вярваш в приказки? Ти, тази, която първа започна да ги разказваш… И ще си останеш единствената, която повярва в магията им, миличка, мъничка моя!… Не плачи, не плачи… Ето, галя косицата ти, преплитам пръсти в русите ти кичури… Не плачи, не плачи! Повярвай! Живей!…

~~~
Лунният залез навяваше мисли за отминали времена. Топли, но сякаш изстинали. От какво? От внезапният полъх на вятъра?… На недовършените мисли в чуждите умове? На студенината в човешките сърца. Фейо на приказките! Моля те, умолявам те!… Разкажи ми една приказка! Само още една. Искам да чуя гласа ти, когато разказваш приказки… Никога няма да забравя с какъв трепет притваряше кадифените си очици и присядаше край огъня в старата къща. Как от устните ти се изплъзваха бисерни мъниста, думи, които ти редеше, по-красиви от залеза, който позлатяваше завесите в зимните вечери.
Моля те!…

~~~
“Мило дете… Така ми липсваш сега!… Искам само да ти кажа, че не исках да стане така. Не исках да спра да вярвам в приказките. Не знам дали съм спряла. Слушай… Какво ти нашепва тишината?… ”

Твоя приказна Фея

“Имало едно време, една фея, която много обичала да разказва приказки. Приказките били част от нея, добротата, красотата и поуките от разказаното докосвали винаги струните на човешките души. Това карало феята да продължава да разказва, от усмивките на хората, тя винаги се чувствала щастлива.
А те я благославяли. Нея и нейните божествени, магични приказки.
Всичко, което извира от сърцето е толкова съкровено… Но вечно ли е?…
Един ден небето над гората, където живеела малката фея се смрачило. Завалял пороен дъжд. Огнени светкавици разрязвали небесната шир.
Уплашените животинчета се разбягали по домовете си, птиците се скрили в гнездата си, а малката фея не разбирала какво става. Погледнала през своето малко копринено листо. В паяжинките от изпредена светлина се отразявала луната. Но какво ставало? Вместо да види красивият, оранжев кръг, такъв, какъвто сме свикнали да го виждаме, тя видяла само тъмно петно, което сякаш се смалявало…
Откъм края на гората се задавали странни, тъмни сенки. Изведнъж малката феичка усетила нечие студено присъствие зад себе си.
Страхувала се да се обърне. Имала чувството, че губи нещо.
След известно време усещането сякаш изчезнало. Малката феичка се обърнала, но не видяла никого. Видяла само поляните, които били изгорени от невидимият огън на злото, който бил пленил завинаги това място. Феята се опитала да забрави това. Но дните вече не минавали по същият начин. Хората не идвали, за да слушат приказки, както преди. Малката фея се натъжавала след всеки изминал ден, все повече и повече. Искала да им помогне. На топлите й усмивки обаче отвръщали каменни погледи, изпълнени със студенина, някакво парче от материя, която тя не можела да разчупи. Те сякаш били изкуствени. Вгледала се малката фея в очите им и съзряла пустота. Океан от самота и пустош, който тя не можела да премине. Зад хората, като плътни сенки се движели омраза, злоба, безразличие към всичко и всички. Хората започнали да живеят само за да съществуват. Вече почти не четяли, спрели да се радват на нещата, които ги били радвали преди, не се наслаждавали на взаимната си компания, започнали дори да се мразят едни други. Грижа ги било единствено за тяхното собствено съществуване и оцеляване. Мизерно. Грозно.

Загубили били мечтите си…
Като гледала всичко това, малката фея на приказките се разплакала. На местата, където плачела се образували ручейчета и реки… Те били светли, като сълзиците-звезди, които капели от минзухарените й очи. Там растели прекрасни цветя.
Когато някой човек, обаче минел покрай някое такова място, цветята помръквали. Сякаш груба и жестока ръка ги хващала и изкоренявала.
Малката фея заболяла. Вече не била щастлива. Не намирила смисъл в съществуването си. Защото самото съществуване на всичко се било променило. Всичко сякаш се смалило. Душите на хората също се смалявали, смалявали… Станали дребни. Дребни душици.

~~~
В страната “Пустота”, в безразличния си дворец, на своя никого не интересуващ трон седеше Сивота и чакаше. В своето кристално кълбо, обградено от черни нишки, тя наблюдаваше кога ще се пречупи духът на малката фея на приказките.
“Когато това стане, мислеше си господарката на тъмнината, аз ще започна да разказвам моите приказки.”
Сивота с отегчение погледна през омразният, квадратен прозорец и извика нещо на Заблуда и Лъжа…
Пясъчният часовник на времето течеше. Отброяваше. Миг. Песъчинка. Миг. Песъчинка…

~~~
Миг.
– Феичке, фейо на приказките! Мило момиче! Събуди се… Трябва да станеш! Трябва да ни спасиш! Спаси всички ни!… – малкият елф Хора беше един от единствените, които не бяха попаднали под магията на Сивота. Вече няколко дни той седеше до леглото от паячени нишки на малката фея и търпеливо чакаше. Надяваше се, че тя ще се събуди. Знаеше, че трябва да се събуди. Всички от приказната гора се надяваха. Преди… Сега бяха напълно безразлични. Бяха попаднали под властта на господарката на Мрака. Единствено той беше останал. Да се надява и да чака. Знаеше, че не е сам. Тук в дома на феичката, все още грееше слънцето. Все още светли слънчеви зайчета се гонеха по листенцата. Хора усещаше, че надежда все още има. Като се приближеше до своята малка приятелка, усещаше учестеното й, равномерно дишане. Тя просто не искаше да се събуди. Или не беше намерила начин?… Търсейки отговор Хора неусетно склони глава и също заспа.

След сънят настъпи пробуждането. Малката фея на приказките се беше събудила и сега наблюдаваше отиващата си светлина от паяченият си прозорец. Хора се сепна. Веднага щом съзря феичката, той се усмихна плахо.
– Феичке…
– О, Хора… мили мой Хора! Виждаш ли? Улисани в залеза, ние го оставяме да се изплъзне, да си отиде от нас… Виждаш ли прелитащата красива птица? Повече никога няма да се върне… Никога вече няма да има приказки. Поне не такива, каквито ги познаваме. Защото приказките са свързани с красота, с доброта, топлина, лъчезарност, усмивки… Всичко това вече изчезва. Хора… какво мога да направя?!… Незабравчените очи на феята се насълзиха. Хора съзря в тях нещо, което досега не бе виждал. Сякаш сянка се бе загнездила в тях. Сянка на съмнение. Сянка на Сивота. Но това беше Сивота…
– Феичке… трябва да направиш нещо! Все още има надежда. Знам го.
– Ако опитам, ще ми помогнеш ли, Хора?… Само ти ми остана. Бъди надеждата за мен.
– Ще ти помогна. – обеща Хора и хвана за ръка приказната фея.

~~~
Отломките от отиващият си приказен свят летяха на всички посоки.
Сивота ликуваше в своят мрачен дворец.

В приказната гора две деца на доброто и светлината се държаха за ръце.
– Какво ще правим сега?… – попита Хора.
– Ще съберем в шепите си останалата светлина, ще повярваме, че във всяко останало късче приказна материя е останало по нещо добро… Нека да сътворим отново приказките! От нищото. От Сивотата. От злото, от тъмнината. Хайде, Хора!… Сега…
– Но… как ще успеем. Можем ли от толкова малко, да изградим толкова много?
– Хора! Недей да се съмняваш! Не оставяй магията на заслепението да те обземе. Прогледни!…
Изведнъж всичко притъмня… И изчезна.
Но се роди…

~~~
– Защо е тъмно?… – попита Хора. Тук ли си, феичке?…
– Тук съм, Хора. В началото винаги е тъмно. Хайде да започваме.
– Какво да започваме?
– Да си измисляме приказки разбира се! Да разказваме, да мечтаем! Само така светът ще става по-добър, по-прекрасен, по-приказен.

~~~
“Мамо, мамо! Разкажи ми приказка, майчице!…”
Малката Ина се настани в скута на майка си и заслуша… какво й нашепваше тишината. Помните ли?…
“Имало едно време, една фея на приказките…
… и тя победила тъмнината и създала отново приказките.” – майчина целувка и покой.
Спи, спи, малка феичке… Сънувай. Мечтай. Създавай.

© Габриела Пламенова Петрова. Всички права запазени.

Posted by LeeAnn as Гости at 8:00 AM EET

7 Comments »

March 18th, 2008

taxus baccata …


female, taxus baccata, macro

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:02 AM EET

No Comments »

March 16th, 2008

Стига ли ви времето?

Завиждате ли на хората, които имат време за всичко? На хората, които винаги успяват да са там, където искат? Случвало ли ви се е да се чудите как хора с ангажименти, подобни на вашите – семейство, деца, котка и т.н. – успяват с всичко, а вие все не? Случвало ли ви се е да ви поканят на кънки в неделя, на танци през седмицата или другаде и вие да кажете „Искам, но нямам време”? Ако ви се е случвало, значи нещо в личната ви организираност сериозно куца.

За щастие, организираността е нещо, което човек може да научи, стига да иска. За да ми стига времето да правя всичко, което искам, а то не е никак малко(!), спазвам едно много просто правило. Ще ви го кажа след малко.

Да спазвам правилото се научих лесно. По-трудно ми беше да се науча да правя малките компромиси, които сега го допълват чудесно. Преди време и аз, както много други жени, бях роб на дома си – смятах, че съботата и неделята са дадени не за почивка и разходки, а за пране, чистете и гладене. Вече не! 

Другото трудно беше да си дам сметка, че досега никой не е чул мръсна чиния да се оплаква, че не е измита моментално или дреха, че не е изгладена, преди да влезе в скрина. Нито пък прозорец, че не е измит тази събота 😉

Всяка жена си има своите дребни нещица, които й гълтат времето – намерете ги, анализирайте ги и се справете с тях – не е трудно. Говоря в женски род, защото на жените се пада огромната част от домашни занимания за СЛЕД работа – чистене, готвене, гладене, простиране, деца, домашно, приготвяне за училище, разговори и общуване, възпитание, четене на приказки и т.н. Не се опитвайте да отричате – сами си го признахте вече 🙂

По-интересно е основното правило. А то е: НЕ ПРАВИ ИЗЛИШНИ ДВИЖЕНИЯ!

Още като дете се дразнех, че майка ми прави много излишни движения – по четири-пет пъти ходи до кухнята за едно и също нещо, слиза до магазина, после пак за друго, защото не е погледнала добре (или изобщо) в шкафа или в хладилника и т.н. Това затормозяваше нея, но и нас, защото тя не успяваше да се справи със задачките си и се налагаше аз да гладя цяла събота и неделя, вместо да съм навън с връстниците си. (мразя да гладя 🙂 )

Тогава си създадох това правило и си обещах да го спазвам винаги. И започнах да тренирам. Най-лесно се започва от домакинската работа:

Ако ще ходите до другата стая, не ходете с празни ръце – винаги има нещо, което не си е на мястото и трябва да се премести.

Сложете най-често употребяваните вещи на място без навеждане – това освен време, пести и сили.

Винаги правете още нещо! Всеки път, когато бършете прах, измивайте и по един прозорец, врата, част от шкафче или нещо друго, което по принцип стои в графа „основно пролетно/есенно почистване”. Така, като посвикнете с този маниер на поддръжка на дома, ще видите как основното почистване се е ограничило до прането на пердетата и толкоз. 🙂

Вероятно забравям много от възможните примери, но съм сигурна, че всеки може да си ги допълни сам. Когато свикнете с този начин на мислене, ще се подобри организираността ви и в работата. Там ползвам същото правило, но не мога да дам конкретни примери, защото всеки си има своята специфична професия и работа. Но като цяло – може да се съвмести излизането за кафе със занасянето на документи на някой колега. Ако някой ще ходи за кафе, помолете го да вземе и за вас, примерно. Сигурна съм, че и в работата, както и у дома, има стотици действия и движения, които могат да се спестят. Открийте ги и ще се радвам, ако ги споделите с мен.

Всекидневното ходене на пазар е абсолютна загуба на време. Същото може да се купи наведнъж и на същата цена в избран ден от седмицата.

С плащането на сметките вече е лесно – благодарна съм на epay, че ме спасиха от опашките за плащане на вода, ток, телефон, парно, данъци…

Приятни тренировки 🙂

——

П.П. Тази статия е в чест на всички, които се опитах да „замъкна” на танци или на кънки, или в Сопот, или където-и-да-било-другаде и не успях 🙂 , защото те все нямат време 😉

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Нашите деца и ние! at 12:46 PM EET

10 Comments »

March 15th, 2008

Странности 3

Познай какво е това 🙂

 

 

Posted by LeeAnn as Фотодневник at 12:05 AM EET

23 Comments »

March 14th, 2008

Надиграване 2008

Миналата година (на 22 април) се проведе първото надиграване на любителски клубове за народни танци от цялата страна „Хоро се вие, извива”. Тогава организаторите обещаха да го превърнат в традиционно и за моя голяма радост удържаха на думата си.

Тази година надиграването е планирано за 22 март, отново в зала Триадица, от  11.00 часа.

Миналата година входът за посетители беше „свободен”. Предполагам, че и тази година ще е така. Събитието не е за изпускане. Какво се случи миналата година, можете да прочетете тук. Очаква се тази година да е още по-весело.

Миналата година, ние, клуб „Чанове” грабнахме първото място. Трудно ми беше да приема недостойната реакция и обидните коментари на част от опонентите ни. Но после разбрах, че хората показват истинския си характер, когато губят. Ако не можете да губите достойно – не идвайте. Българските народните танци са танци, които извират от душите на българите. Те са „писани” от поети с големи сърца за други хора с големи сърца. Който не го разбира – няма място там.

Тази година отново народни ритми ще омайват главите ни и огън ще пари под краката ни. Тази година отново ще танцуваме заради самия танц, заради любовта, заради силата, енергията и емоцията – пък … то ще си покаже :). Миналата година бяхме добри и мотивирани. Тази година сме в пъти по-добри и по-мотивирани. Хореографите ни са си същите уникални харизматични личности, които освен всичко друго, през изминалата година създадоха първия в историята на България „DVD Самоучител по български народни танци”. Танцьорите от клуба сме си същите (почти :)) – пораснали с една годинка, научили не само купища нови хорà, но превърнали се в едно неразделно семейство – усмихнато, сплотено и енергично.

Очакваме ви – елате да се понадиграем!

Желая ви успех!

Posted by LeeAnn as Народни танци at 8:00 AM EET

No Comments »

March 13th, 2008

Voilà

“Тé ти, булка, Спасов ден!”

 Знаете ли откъде идва тази поговорка и каква история се крие зад нея? 🙂

Posted by LeeAnn as Задачки-закачки at 6:06 PM EET

17 Comments »

Подвижни пясъци

  Sables mouvants
Jacques Prévert

Démons et merveilles
Vents et marées
Au loin déjà la mer s’est retirée
Et toi
Comme une algue doucement caressée par le vent
Dans les sables du lit tu remues en rêvant
Démons et merveilles
Vents et marées
Au loin déjà la mer s’est retirée
Mais dans tes yeux entrouverts
Deux petites vagues sont restées
Démons et merveilles
Vents et marées
Deux petites vagues pour me noyer.

Подвижни пясъци
Превод: LeeAnn

Демони и чудеса
Ветрове и морска вода
Далеч навътре морето се отдръпна
А ти
Като водорасло кротко от вятъра галено
В постеля от пясък помръдваш замечтано
Демони и чудеса
Ветрове и морска вода
Далеч навътре морето се отдръпна
Но в твоите притворени очи
Останали са две вълни
Демони и чудеса
Ветрове и морска вода
две малки вълни, останали да ме удавят.

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 8:00 AM EET

4 Comments »

March 11th, 2008

cloudy sunset 02 …


залез …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:02 PM EET

3 Comments »

March 8th, 2008

Цветя и Корони

Fleurs et Couronnes
Jacques Prévert

Homme
Tu as regardé la plus triste la plus morne de toutes les fleurs de la terre
Et comme aux autres fleurs tu lui as donné un nom
Tu l’as appelée Pensée.
Pensée
C’était comme on dit bien observé
Bien pensé
Et ces sales fleurs qui ne vivent ni ne se fanent jamais
Tu les as appelées immortelles…
C’était bien fait pour elles…
Mais le lilas tu l’as appelé Lilas
Lilas c’était tout à fait ça
Lilas…Lilas…
Aux marguerites tu as donné un nom de femme
Ou bien aux femmes tu as donné un nom de fleur
C’est pareil.
L’essentiel c’était que ce soit joli
Que ça fasse plaisir…
Enfin tu as donné les noms les plus simples à toutes les fleurs simples
Et la plus grande la plus belle
Celle qui pousse toute droite sur le fumier de la misère
Celle qui se dresse à côté des vieux ressorts rouillés
A côté des vieux chiens mouillés
A côté des vieux matelas éventrés
A côté des baraques de planches où vivent les sous-alimentés
Cette fleur tellement vivante
Toute jaune toute brillante
Celle que les savants appellent Hélianthe
Toi tu l’as appelée soleil
…Soleil…
Hélas! hélas! hélas et beaucoup de fois hélas!
Qui regarde le soleil hein ?
Qui regarde le soleil ?
Personne ne regarde plus le soleil
Les hommes sont devenus ce qu’ils sont devenus
Des hommes intelligents…
Une fleur cancéreuse tubéreuse et méticuleuse à leur boutonnière
Ils se promènent en regardant par terre
Et ils pensent au ciel
Ils pensent… ils pensent…ils n’arrètent pas de penser…
Ils ne peuvent plus aimer les véritables fleurs vivantes
Ils aiment les fleurs fanées les fleurs séchées
Les immortelles et les pensées
Et ils marchent dans la boue des souvenirs dans la boue des regrets
Ils se traînent
A grand-peine
Dans les marécages du passé
Et ils traînent…ils traînent leurs chaînes
Et ils traînent les pieds au pas cadencé…
Ils avancent à grand-peine
Enlisés dans leurs champs-élysées
Et ils chantent à tue-tête la chanson mortuaire
Oui ils chantent
A tue-tête
Mais tout ce qui est mort dans leur tête
Pour rien au monde ils ne voudraient l’enlever
Parce que
Dans leur tête
Pousse la fleur sacrée
La sale maigre petite fleur
La fleur malade
La fleur aigre
La fleur toujours fanée
La fleur personnelle…
…La pensée…

 

Цветя и Корони
Превод: LeeAnn

Човече
Ти гледаше най-тъжното и бледо от всички цветя на земята
и както на другите цветя, даде име и на това –
нарече го «Мисълта»
Мисъл.
Това беше, както казват, добре проучено
и добре обмислено.
И тези мръсни цветя, които не се раждат и не умират никога
нарече вечни…
Това бе добре за тях…  
Но люлякът нарече Люляк,
Люляците са наистина това
Люляци… Люляци…
На Маргаритките даде име на жена
или на жените даде имена на цветя.
Няма значение,
Важното бе да е красиво,
за да носи забавление.  
Накрая даде най-обикновени имена и на най-обикновените цветя
Но най-голямото, най-красивото
Това, което порасва направо върху калта на мизерията
Това, което се изправя до старите ръждясали железа
До старите мършави кучешки тела
До старите изтърбушени дюшеци
До дървените бараки, където живеят недохранени човеци
Това цвете, толкова живо
Толкова жълто и така блестящо красиво
Това, което учените наричат Слънчоглед
Ти нарече Слънце
…Слънце…
Уви! Уви! Уви и много пъти пак Уви!
Кой гледа слънцето, а?
Кой гледа слънцето?
Никой вече не поглежда слънцето
Хората станаха каквито станаха
Интелигентни хора…
Носят педантично тубероза на ревера си
Разхождат се, гледайки в земята
И мислейки си за небето
Те мислят… мислят… не спират да мислят…
Те не могат вече да обичат истинските живите цветя
Те обичат мъртвите, сушените цветя
Безсмъртните измислени цветя…
И вървят сред тиня от спомени и съжаления
Влачат се
С голяма мъка
В блатото на миналото
Влачат се… Тътрят веригите си
Тътрят краката си с отмерени движения…
И напредват трудно
Заседнали на техния си Шан`з`Елизе
И пеят погребална песен с цяло гърло
Да, пеят
С цяло гърло
Но това, което е мъртво в главите им
за нищо на света не иска да се надигне
Защото
В главите им
Расте проклето цвете
Мръсното слабо малко цвете
Болното цвете
Злобното цвете
Вечно увехналото цвете
Личното им цвете…
…Мисълта…

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 8:00 AM EET

8 Comments »

March 6th, 2008

Между два свята

Никога контрастът между нормалната семейна среда и тази извън дома не е бил толкова силен и рязък. Децата ни живеят буквално в два различни свята, бидейки ту у дома, ту извън него. Често пъти даже живеят между тези два свята, не съумявайки при всяка смяна на средата да пренастроят поведението си, речника, маниерите, възприятията си… Това засяга най-вече и най-силно децата на възраст от 12 до 15 години, които току-що са се сдобили с известна свобода за употреба извън дома и панически се чудят какво да правят с нея.

image028small.jpg
Снимка: Даниела Соколова, Всички права запазени. Забранено е публикуването на снимката в „Стандарт”, “24 часа” и други известни и неизвестни вестници и списания без изричното ми писмено съгласие.

Объркването често прераства във вътрешно-личностен сблъсък, породен от „двойния стандарт” – все съм си аз, но трябва да живея като две коренно различни личности, за да ме харесват хем у дома, хем навън. Децата са изправени пред дилемата: „На кого е важно да се харесвам – на семейството или на „приятелите” си?” Те разсъждават така – „Ако ме харесва семейството ми, няма да ме харесват приятелите ми, и обратното”.

От кого е по-важно да бъдеш харесван е въпрос, на който аз мога да отговоря СЕГА, но когато бях на 12-15 не можех. На 12-15 ти се струва, че приятелите ти са всичко. Много деца, лутайки се между двата свята, спират да харесват дори себе си, което само по себе си е сериозен проблем.

Неизбежен ли е този сблъсък?

Като че ли да. Помня, че когато бях на 12-15 не давах дума да се издума за промяна на прическата ми, за слагане на шапка на главата, за пропускане на купон и т.н. Помня как не се съгласявах с нищо, което не съм опитала сама, но контрастът между „вътре” и „вън” не беше толкова зловещ.

А думата наистина е „зловещ”. Искаме или не, децата ни са коренно различни без нас, извън дома си. Средата „навън” освен зловеща е и силно „цинична”. Сега, за да се харесваш на „приятелчетата” си, трябва:
– да умееш да юркаш родителите си – поне по телефона, пред класа си – и това е най-малкото, за да си „готин”, ако думата все още е тази;
– да умееш да псуваш или поне да имаш готов набор от цинизми, които да си винаги готов да използваш;
– да си винаги готов да те обидят на полов или безполов принцип и да си готов да отвърнеш със същото. Ако не можеш да отвърнеш – само поемаш обиди, трупайки в себе си и гледаш да наваксаш по някоя от другите точки.

Например, ако те обиждат, че си „смотан” и „девствен” и не знаеш как да отвърнеш, трябва да покажеш колко си „отворен” като спешно си хванеш гадже, с всички произтичащи от това демонстрации. (В моето детство беше нормално на 13 години да си девствен, но сега май е „ноо яко” ако не си).

Контрастът се засилва още повече от откритата злоба и агресивност, която проявяват децата едно към друго. Ние някога имахме „общ враг” – например, другарката по история, която си събуваше обувките под катедрата. Ние гасяхме лампата в последния час, взимахме ги и ги скривахме и тя тичаше боса до дирекцията, за да се оплаче. А като се върне, обувките си бяха там и тя беше просто смешна.

Сега нещата изглеждат така: момчетата гасят лампата в последния час, събарят момичетата по масите и на земята и започват да ги събличат – маратонки, чорапи, якета, раници, вещи…. каквото докопат в суматохата и всичко това се изхвърля от четвъртия етаж долу. Една част от децата висят по прозорците да видят какво става долу, а друга част – ако имат обувки – тичат на двора да прибират вещите на останалите. Учителите се превръщат в безпомощни звероукротители, които се опитват да опазят децата от падане от прозореца на 4-я етаж. Инициаторите на „купона” не намират нищо нередно в това и се подхилкват самодоволно на родителската среща. Почти същото като при нас, ама не съвсем, нали?

Колкото по-нормално е едно семейство, на толкова по-силен контраст е подложено детето. Значи ли това, че за да е добре детето навън, средата у дома трябва да е максимално близка до външната? Колкото и да сме либерални като родители, колкото и свободни и не ограничавани да растат децата ни, колкото и мнението им да тежи у дома и да има значение за взимането на някои решения, колкото…., колкото…. колкото…., семейството ни е нормално и не мога да осигуря „улична обстановка” у дома! А ако всички семейства се причисляват към „нормалните”, чии деца създават „ненормалната” среда в училище?

Съзнавам, че това е временно явление и с възрастта ще премине, но може да нанесе необратими поражение на психиката и физиката на нормалните деца. Към пораженията причислявам ефектът върху все още детската психика от предполагаемия преждевременен секс, предприет само и единствено от стремежа да бъдат „отворковци”. Знам, че тук ще хукнете да ме оборвате, но няма да можете да ме убедите, че дете на 12-15 години е психически зряло за секс, така че не се и опитвайте.

Очевидно е, че всяко дете има нужда от помощ, за да оцелее в тези 4-5 сложни години от живота си. Помощ, която трябва да дойде от семейството. Но какво да правим с децата, на които никой не (иска да) обръща внимание? Да ги оставим да тормозят останалите ли?

След случая с летящите предмети, на класа е назначен персонален психолог, който да работи с децата. Децата четат ръководства за оцеляване в тийнейджърските си години, решават тестове, отговарят на въпроси, присъстват на всички сеанси… Съвестните – съвестно. Другите – как да знам? Може да се окаже, че тези, които имат най-остра нужда от помощта на психолога ще получат най-малко, защото пак ще успеят да се измъкнат, няма да кажат навреме у дома или никой няма да ги чуе навреме. И така неминуемо се връщам към възпитанието. На тази възраст обаче вече е малко късничко да се говори за възпитание.

Има и още една разлика между нашите тийнейджърски години и тези на нашите деца – Интернет. Децата всъщност не знаят какво е това, колкото и глупаво да ви звучи. Те смятат, че са защитени от околния свят посредством монитор и клавиатура и не съзнават, че тази сигурност е измамна. Те не възприемат Интернет като реално съществуващ свят, създаден от реално съществуващи хора. Децата вероятно си мислят, че това е приказка или може би филм, в който всеки може да бъде друг, при това безнаказано. Парадоксалното е, че те се държат по един начин с приятелите си на живо и по съвсем различен, когато седнат зад монитора, без да си дават сметка, че това са едни и същи хора, които ако провокираш виртуално може да се окажат опасни реално.

От друга страна Интернет е пълен с фалшиви модели за подражание и децата не могат сами да пресеят семето от плявата. Едно от най-трудните неща, които съм обяснявала някога на децата си е „Защо тази мацка изглежда така и кара такава кола, но ние не трябва да бъдем като нея?” 

Начините, по които се справяме ние с моята тийнейджърка с проблемите, произтичащи от това двойно поведение са строго индивидуални и зависят от нашите характери, цели и конкретната ситуация. Като цяло залагаме най-вече на диалозите и доста по-малко на монолозите и наказанията, без да ги изключваме съвсем от схемата. По принцип съм против наказанията, но понякога наложените ограничения дават време за размисъл и променят посоката, в която си се зациклил, а това е добро начало.

Единственото, което мога да кажа на родителите като съвет е: седнете и прочетете историята на скайп/кю/друг-чат на детето си. Почти сигурна съм, че ще останете неприятно изненадани. А тези, които си мислят, че това не се отнася за тях и техните деца, ще останат още по-неприятно изненадани.

Да, четенето на чужда кореспонденция е нечестно и не е възпитателно. Не се тревожете – лесно ще си простите тази вина. Тя е нищо в сравнение с вината, която ще изпитвате, ако се случи нещо неприятно с детето ви и то е можело да бъде предотвратено само с прочитането на една чат-история, а вие не сте го направили от криворазбрана принципност!

———-

П.П.

Относно коментарите по темата – искам да чуя мнението на хора, които имат истинско „вземане-даване” с тийнейджъри –  родителите на такива, учители, както и мнението на самите деца.

Коментари от рода на „Не се хаби, бейби, и ние сме били тийнейджъри” са безсмислени и излишни, така че не се хабете да ми ги пишете 🙂

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 8:00 AM EET

40 Comments »

March 5th, 2008

Уникалните дни

Има дни, в които се събуждаш различно добре и решаваш, че ти се лети.

На 01-ви март скокнахме до Сопот – напук на прогнозите за усилване на вятъра от запад/северозапад (което значи, че няма да става за летене) и напук на прогнозите за дъжд (което също значи, че няма да става за летене). Качихме се в колата, твърдо решени, че поне за бира ще става и единственото, от което имахме нужда в момента беше скорост, за да стигнем по-бързо.

Крайно време е някой да седне и сериозно да помисли над начините за телепортация или за сгъване и разгъване на пространството, или за каквито там чалъми за преодоляване на разстоянията за отрицателно време се сети. Да, важно е да е за отрицателно време, че иначе се пропуска много летателно такова! Мда… много се разприказвах…

Пристигнахме! Повечето от обичайните заподозрени бяха вече там. Напук на прогнозите.

Някои от тях даже бяха направили по един полет, докато ние пристигнем и се готвеха за втори.

Лифтът си въртеше, хората си летяха, други се насладиха за първи път в живота си на полет в тандем, а трети като мен просто си почиваха и се радваха на зелената тревичка. Не очаквах да видя зелена трева и поляната ме изненада приятно. Попекохме се на слънце. Напук на прогнозите.

Порадвах се и на облаците – имаше от почти всички видове средни и високи облаци, които обаче като че ли знаеха, че на хората им се лети и си кротуваха.

Има хора, които обичат да казват „Е, тоя ден беше уникален” и дори не съзнават колко са прави. Всеки ден сам по себе си е уникален, защото никога не може да се повтори, особено пък когато говорим за Летене! С две думи: майсторите, откриха сезона! (е, има такива, които не са го и закривали, де 😉 ).
Защо точно сега, и защо напук на прогнозите, и защо не-знам-какво-си-още, те биха отговорили: It’s My Life и биха били съвсем прави 😉

В края на деня, всички които бяха там напук на прогнозите, единодушно заявиха: Е, тоя ден беше уникален!”.

Знам! Кажете ми нещо ново 😉

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 12:12 PM EET

11 Comments »

needles …


иглички …

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 8:02 AM EET

No Comments »

« Previous Entries  Next Page »