Skip to main content.
October 30th, 2007

murphy’s 01

Закон на Мърфи:
Ако нещо може да се обърка, то ще се обърка.

Posted by NeeAnn as Мърфизми at 9:17 PM EEST

3 Comments »

Паднал ангел

на Крис

Ангелите идват при нас с тяхната си Ангелска мисия – да ни помагат, да ни пазят, да бъдат около нас в най-важните моменти от живота ни, да ни дават сила, да ни показват посоката, да осветяват пътя ни. Да ни бъдат ориентир и критерий едновременно, да ни дават любов и да ни научат да обичаме – да обичаме тях, да обичаме тези около нас, да обичаме себе си. Да ни научат да бъдем по-добри! Да променят живота ни! Нашият живот и животът на тези, които са имали привилегията да се докоснат до нас.

Ангелите носят радост, но носят понякога и болка. Любовта осветява пътищата, болката прокарва нови. Любовта ни кара да търсим, болката ни помага да намираме. Любовта променя животи, болката променя вселени. Няма по-голяма болка от това да срещнеш паднал ангел. Ти не избираш своя ангел, той избира теб. Той избира кога да дойде. Той избира колко любов да донесе и колко болка да остави. Той избира точно кога да си тръгне и да се превърне в сияйна звездичка на нощното небе. Но дори само шепичка светлинка да е донесъл със себе си, тя стига за целия ни земен път напред. И никога повече нищо няма да е същото. Животът не спира, но времето е безсилно пред болката.

Болката ни кара да вдигаме очи към небето и да търсим точно тази сияйна звезда. Любовта ни помага да я открием и слага усмивка на устните ни.

Болката остава при нас. Ангелът отлита свободен.

Лети свободен, Крис!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 10:08 AM EEST

1 Comment »

October 27th, 2007

Паунова невеста

–  Адаш, хайде, ставай адаш…

Паун се събуди сащисан от виковете, които изпълваха стаята. Изсули се от кревата яваш-яваш, омота се в чаршафа, та чак дюшека повлече, та да стигне бързо до прозореца и да надигне кепенците, за да види кой зорлем вдига джангър по това време.

Тупурдията идеше от джамбазите, при които чиракуваше. Те бяха тръгнали към пазара да продават добитъка, та барем келепир някакъв да видят и го викаха с тях. Ама той не искаше да отиде – аджамия още беше и не искаше в целия калабалък кеф да прави на цяло село, сеира да му гледат и за будала да го вземат, че то човек за резил лесно става.

Туй им рече на тях, но истината беше друга.  

Паун зевзек малко си падаше, та с всеки приказка си имаше, и тъй от дума на дума, без изобщо да се назландисва беше обещал на Елена чардаците да оправи, че чалъма им знаеше. Отиде на чешмата, изми си суратя, избръсна се и бавно се изтри в пешкира. Премени се в новото манте, напълни в една бохча такъмите и тръгна окомуш из чаршията, като баш майстор пристъпяше.  

Вчера Елена му беше пратила по брат си хабер, че днес трябва да свърши работата. Брат й беше баш келеша на махалата дето все в тайфа с пишлемета като него се носеше и нищо у дома не попипваше. Паун не го харесваше, ама отиваше заради Елена – хатъра й да не троши – че тя като кадем му беше – зърнеше ли усмивката й сутрин, през целия ден му вървеше.

Вървеше Паун, не бързаше, време много имаше, с комшиите лаф правеше и после на ум им се чудеше що за чешити бяха всички до един и как все намираха за нещо да се кахърят – на един жена му манджата бастисала, друг от борчове още не можел да даврандиса, на трети жена му шекер в кафето не слагала…

Пеньо пък на магарето си люта чорба дал, па то като пощръкляло, да го озапти не могъл – прескочило дувара и хукнало из село, шашардисало навалицата, на един дюкан джамците строшило, на други двама алъш-вериша съсипало, та чак пред конака едно заптие го запряло и за малко и Пеньо в зандана да натири, барабар с магарето, ама размислил – файда да го затваря няма и го изпроводил да си ходи.

Кака Пенка пък с нейния калпазанин Деньо дерт още по-голям имаше – 30-та година вече ерген ходел, мома от село не поглеждал, все им се назландисвал: табиетите му не знаели, авджия щял да става, с авери по сокаци и по баири искал да ходи, та като си надвиел над масрафа, тогава щял да кандиса и мома да си търси, да има кой тулумби да му върти.

Паун беше добър човек, не много богат, но добър. Майка му, лека й пръст, все това му повтаряше: „Няма да прокопсаш с тая добрина, сине!”, но той пари не искаше – все обясняваше, че добрина и за сто крини злато не можеш да купиш. Баща му така го беше научил – добрината е най-безценното съкровище на света.

Вървеше по калдаръма и си мислеше за Елена. Сепваше се на моменти и се усмихваше… Улавяше се, че мечтае… И пак се усмихваше. Всеки път, като се сетеше за нея се усмихваше. Беше влюбен в Елена още от дете, когато тичаха по поляните и си правеха колибки в купите сено…

Все не се осмеляваше да й го каже. Първо искаше да изучи занаят. После втори… После пък баща й почина и тя от мъка не се показваше от къщи. После пък майка й се разболя… Все имаше по нещо. Но днес. Днес! Днес беше развълнуван, но твърдо решен, като оправи чардаците да поиска ръката й. Знаеше, че Елена няма да му откаже – беше виждал искрицата в очите й. Пък и защо иначе ще го моли за разни неща, ако не, за да е покрай нея?!

Спомни си как преди време калайдиса едни тави, ама толкова нескопосано, че майка й после три дни опява и нарежда. Ама нейсе. За Елена и повече щеше да изтърпи.
Вървеше по калдъръмените улици и се чудеше как точно да го рече това най-силно желание, че да хване декиш пред майка й. Много време се чуди дали хабер да изпроводи, но се отказа – всички така правеха. Ама им даваха обикновени булки, а неговата Елена не беше обикновена… еееххх, пак се размечта.  

Така, с усмивка на уста, неусетно прекоси цялото село. Стигна до дома на Елена и надникна зад дуварите. Елена го чакаше. Точно слагаше джезвето с кафето на печката, беше премела двора, орязала чемшира, а навсякъде ухаеше на индрише… И пенджерите бяха широко отворени – за пръв път след смъртта на баща й. Сякаш празник имаше у дома.

Ех, че шетърна булка, помисли си Паун, ама аз ще си я гледам като писано яйце, няма да й давам да се уморява, да има сили с челядта да тича и да се смее…

Паун не беше мързелив и не чакаше да го подканят. Поздрави учтиво Елена и майка й и се захвана за работа. Баща му беше най-добрият майстор на чардаци в село – правеше ги по свой тертип, така че който ги видеше, веднага ги познаваше.

Кака Станка, Еленината майка, го поздрави и го покани да остане за обяд, па влезе в къщата да довърши гювеча с бамя. Защо ли готвеше любимата му гозба? Кой знае…
Елена остана по двора, чистеше сливи за рачел, и го поглеждаше тайничко, докато работи. Усмихваше се като си мислеше, че Паун не я гледа.

Ах, тази усмивка, тази усмивка. За нея Паун мило и драго даваше – като се усмихнеше Елена, сякаш елите песен запяваха. Работеше, а акъла му беше все в гювеча. Не беше гладен, но се чудеше. За да го гощават с вкусни манджи, трябваше да има някаква причина.

Като свърши с чардака, тъкмо беше дошло време за обяд. Седнаха под новия чардак, похапнаха. И с баклавички за десерт го нагостиха. И чак тогава кака Станка приказката подхвана. И добре че я подхвана, че на Паун сърцето вече в петите му беше слезнало и се чудеше от къде да го извърти и за Елена дума да отвори. 

–  Пауне, да те помоля да погледнеш Елениния чекрък, че нещо чарковете му потропват, рече кака Станка, че Елена да може чеиза да си довърши…

–  Како Станке, аз твойта Елена и без чеиз я взимам – рече Паун и сам се учуди на смелостта си. Знаеш, отдавна съм я харесал за жена, ама исках първо занаят да взема, да мога дом да спретна за нея – голям и просторен, какъвто баш й прилича.

–  Знам, знам, Пауне, за невеста Елена ще ти дам, щото си добър човек и знам като писано яйце ще я гледаш, ама нека преди това чеиза довърши. Че така, без чеиз не бива…

Кака Станка продължаваше да говори, Елена се усмихваше по нейния си неповторим лъчезарен начин, а Паун не знаеше къде е земята… Нито виждаше, нито чуваше от вълнение…

Успя някакси да запази самообладание, да оправи чекръка и да си вземе довиждане. И тръгна към дома си, ама по земята не стъпваше… Комшиите го поздравяваха, но той не ги виждаше. Разминаваше се с хората по тесните улички, а те се споглеждаха и си шушукаха – най-сетне Паун се е престрашил. Най-сетне софра за сватбата ще стяга!

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки at 8:49 PM EEST

13 Comments »

(Пред)изборно

И грейнаха лицата на кандидатите
от плакатите върху кофите… 

Posted by LeeAnn as Uncategorized at 10:19 AM EEST

No Comments »

October 26th, 2007

(k)nightsbridge 01 …


орлов мост

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 10:30 PM EEST

7 Comments »

October 25th, 2007

Победа…

Най-голямата загуба за един родител,
е скрита в победата над собственото му дете…

Posted by LeeAnn as L`афоризми, Нашите деца и ние! at 7:13 AM EEST

7 Comments »

October 23rd, 2007

Облачето и тайнственият леден пух

В игри и забавления, вълнения и приключения, си замина и това Облачно лято. Облачето изобщо не усети как цветовете лека-полека един по един си взимат довиждане с планината. Усъмни се веднъж, когато му се счу, че едни светло шарени листа шепнат нещо на дървото, но не им обърна никакво внимание, защото бе твърде заето да прави щуротийки. Когато един ден за миг му доскуча и погледна към дървото се сети за тях, защото … тях вече ги нямаше. Облачето се натъжи малко. Това означаваше, че цветовете са си тръгнали и то ще трябва да търпи този скучен сив цвят чак до пролетта!

Когато миналата година по това време цветовете си отидоха, то реши, че е станало някакво ужасно недоразумение и не разбра, че това се повтаря всяка година! Но пък, в такъв случай, това означаваше, че и пролетта би трябвало да се повтаря всяка година. Облачето се усмихна и реши да пробва дали сивото няма да си тръгне по-бързо, ако го проспи. И си полегна. Намести се удобно, сгуши се приятно, успокои се, потъна в пъстри спомени и заспа.

Никой не знае колко дълго е спало Облачето. И то не можеше да прецени, защото когато облачетата спинкат, дори Слънцето и Вятърът им пазят тишина.

Не след дълго Облачето се събуди от някакъв шум. Отвори очички, прозя се широко, протегна се доволно, като се опитваше да познае кой цвят се е върнал пръв, защото всеки цвят си имаше свой собствен специфичен звук.

ХА! Изненада! Тези звуци не бяха същите! Тези звуци бяха различни – нови и нечувани досега! Какво ли ставаше в Царството? Дали Ветровете не бяха измислили някаква хитринка, с която да будят заспалите непослушковци? Сигурно е нещо такова! И Облачето изхвърча навън!

И… уау! УАУУУУ!!! Какво става тук!?

Облачето зяпна от почуда! Всичко навън беше бяло. Ослепително и искрящо бяло!
Ветровете пък се стрелкаха насам-натам и гъделичкаха дъждоносните облаци. На тях обаче им беше студено и изобщо не им беше до игри. Освен това Облачето го нямаше, за да им прави смешки и за дъга и дума не можеше да става. Но Ветровете не се отказваха от гъделичкането и скоро дъждоносните сериозковци започваха да се кискат, но вместо капчици вода, пускаха нещо, което много приличаше на бели пеперуди или може би на омагьосани бели звездички. А имаше и нещо, което много приличаше на перушинки от малки бели пиленца, които бяха толкова нежни, че щом Облачето ги докоснеше с ръчичка, те мигом изчезваха. Но пък, ако не ги пипаше, го затрупваха цялото! Явно и те бяха любопитковци – също като него!
То вървеше сред този тайнствен леден магически пух и сияеше от щастие!

Изведнъж…

Изведнъж чу оглушителна тупурдия съвсем наблизо и преди да успее да се обърне встрани, нещо го удари и то се покри с пух от петите до главата. Като успя да изрови муцунката си от това вълшебство, Облачето погледна встрани и видя, че и другите облачета са будни. Нещо повече: те се замерваха с облачните си възглавници!  Иха-а-а-аа! Ама какво игра падаше само! Значи от тук идвали перушинките!!!

„Е, какво пък – помисли си Облачето – щом тайнственият леден пух е вълшебен и държи далеч от Царството скучния сив цвят, значи и аз мога да спя без възглавница!”

Само след секунда, смехът на Облачето се сливаше с общата глъчка, а Земята продължаваше блажено да мърка, сгушена във вълшебната си пухена завивка!

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 1:11 AM EEST

1 Comment »

October 22nd, 2007

Принцесите и Змеят

🙂 
Или по-скоро „Змеят и принцесите”, защото този отворко беше решил да се жени за принцеса! Но тъй като се оказа триглав, а на триглави змейове се полагат триглави принцеси, той горкинкият си остана ерген /поне до намирането на  триглава принцеса, де 😉 /
 
***
Възхищавам се на хората, които правят театър за деца!
Първото важно, за да направиш качествен театър за деца /било то куклен или друг/ е самата история. Тя не трябва да е страшна. Освен това трябва да е „реалистична” според малчуганските представи за реалност. Например: Дядо Коледа идва с шейна, теглена от елени, но автомобилите не могат да летят, Принцеси и змейове има, но кучетата не могат да говорят 🙂/
И не на последно място – историята трябва да съдържа поука, която да е в подкрепа на доброто възпитание.

Веднъж сътворена, приказката трябва да се изиграе пред пълен салон с дребосъци, които приказват, викат, скачат, плачат, жужат като пчелно кошерче!

Подборът на постановки също не е лесен, най-вероятно. Екипът на Столичен куклен театър се справя добре 🙂.

Само не знам, като порасне и второто ми дете, кой ще ме води на куклен театър!? 🙂

Posted by LeeAnn as Култура at 6:58 PM EEST

14 Comments »

Черно и цвят

Ако добавиш малко черно към който-и-да-е цвят,
от това цветът става по-силен, красив и богат. 

Ако добавиш към черното точно толкова цвят,
цветът си отива завинаги от пъстротата на този свят.

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 2:22 AM EEST

No Comments »

October 21st, 2007

Аз ли нещо не разбрах?!

Пропищяхме Европейския съюз как да се пише и произнася EURO на български и в България. ОК! Аз съм ЗА. Имаме език с традиции, трябва да си говорим както ни е удобно и както ни е исторически заложено. 

Но защо по същото време, съвсем доброволно и съвсем сами, подменихме една от старите български думи, а именно ХАН? Изведнъж ХАН Аспарух стана КАН Аспарух.

И от какъв зор?! Не съм сигурна какъв точно е произходът на думата, тъй като ханове е имало преди 1300-1500 години, но откак се помня Аспарух и Кубрат са били Ханове, а не Канове. 

Аз ли проспах някоя езикова реформа?! Или това е вид подкрепа за стачкуващите учители – докато няма учители, можем да си пишем, както си искаме?! Ощипете ме да се събудя, защото с целувка явно няма да стане!   

Posted by LeeAnn as Абсурдизми at 8:17 AM EEST

23 Comments »

October 20th, 2007

reflections 01 …


отражения

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 12:46 AM EEST

8 Comments »

October 19th, 2007

I believe I can fly

Летенето с парапланер за мен е нещо, което едва ли може да се вмести като многоцветност в простата дума „специално”. Но пък по-точна дума не можах да открия. За всеки, полетял веднъж, летенето се превръща в нещо специално – е, за някои е по-специално специално, за други е обикновено специално, но въпреки това емоцията, колкото и да си пестелив при показването й, си е в теб и за теб, завинаги.

Вълнувам се винаги – когато летя аз, когато лети друг за първи път, или не за първи път, когато гледам крилата в небето, когато чувам мелодията им, когато кацат, когато ги докосвам, когато ги скатавам и прибирам в торбата, когато ги разкачам от сбруите им… Винаги.

Тази година имах още повече поводи за вълнение, защото вече сме едно истинско летящо семейство. Това лято децата ни също вкусиха от дрогата, наречена летене ;), като подарък за рождения си ден, който вероятно ще помнят винаги. 🙂

Хареса им – излишно е дори да го споменавам.

Интересното е друго: Реакцията на хората. Хората не умеят да изслушват и не умеят да изразяват емоциите си правилно. Въпреки любопитството си и въпреки това, че те са попитали, бързат да ти кажат: „Вие сте луди, на такова не се качвам” ОК. Никой не отрича, че сме луди, макар че аз лично предпочитам думата „откачени” – по-красиво звучи: „Оня откачения се закачи и `фръкна”. А за „качването на такова нещо” – някой да ви кара насила да се „качвате на такова нещо”?!

Това е някаква болест, която не разбирам! Вместо да кажеш: „Браво, вие сте смели хора, ама мен ме е страх. То страшно ли е, всъщност?” и да чуеш отговора, да бързаш с квалификациите.

Другата неадекватна реакция, която ме смути повече, дойде от приятелките на голямата ни дъщеря. Тя се обади, за да сподели емоцията си, а отсреща се чу: „Ти луда ли си? Нормална ли си? Сега като се пребиеш ще видиш!” Дъщеря ми се натъжи до сълзи. Как да й обясня, че това по-скоро би трябвало да изразява загриженост и тревога, а не е обида! И най-вече – защо хората реагират неадекватно. Какъв родител ще стане от такова дете? Мога само да се опитвам да си представя как реагират родителите на такова дете на неговите постъпки и в каква среда расте, за да реагира по този абсурден начин.

Аз съм голяма, на мен не ми пука, че ме мислят за луда 🙂 Моята лудост е споделена с любимите хора, те са заразени безвъзвратно, а когато всички на едно място са луди, значи никой не е, нали?

Въпросът остава открит: Какво са виновни лудите, че на нормалните им е скучно?

П.П. Поздрав за всички мъгъли, на които им се лети:

I believe I can fly
I believe I can touch the sky
I think about it every night and day
Spread my wings and fly away
I believe I can soar
I see me running through that open door
I believe I can fly

Тук и тук

П.П.П. Само трябва да прошепнете:  „Уингардиум Левиоза” 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Парапланери(зъм) at 4:28 PM EEST

13 Comments »

Етика и улици …


Това е кръстовището на улиците “граф Игнатиев”, “Солунска” и “дякон Игнатий”, точно пред бившето кино “Култура”, денят е сряда, а времето — малко след (или поне около) 18 часа. Заграденият знак е No В2“Забранено е влизането на пътни превозни средства в двете посоки”. Забележете — “в двете посоки“, което предполага наличието на същия този знак (В2) в другия край на улицата.

И без повече коментар. Оставям ги на вас.

Posted by NeeAnn as Абсурдизми at 2:50 PM EEST

1 Comment »

October 18th, 2007

Как да решим проблемите на столицата? (2): Облекчаване на трафика.

След като принципно вече знаем как да се справим с дупките по улиците, кьопавите пешеходци и досадните детски площадки, е време да помислим и за облекчаване на трафика в столицата.

Предлагам следния график за придвижване:

Понеделник: Движат се само големи автомобили (джипове, лимузини, бусове, ванове…).

Вторник: движат се само малки автомобили – такива, които не са големи.

Сряда: движат се само нови автомобили (произведени след 2004 г.)

Четвъртък: движат се само стари автомобили (произведени преди 2004 г.)

Петък: движат се само автомобили, управлявани от шофьори. (Тук особеността е, че „шофьор” не значи „мъж”, а значи „адекватен участник в движението, без талант да свирка, рипа, рита, плюе и псува наред и навред, който знае правилото на десния, различава червен от зелен цвят и „ляво” от „дясно”, … поне!”)

Събота: движат се само автомобили, управлявани от шофьорки. (Тук особеността е, че „шофьорка” не значи „жена”, а значи „НЕадекватен участник в движението, с талант да свирка, рипа, рита, плюе и псува наред и навред, който е пълен левак и затова не знае правилото на десния, не различава червен от зелен цвят и „ляво” от „дясно”, и освен това успява по време на движение да зяпа встрани след мадамите, да си бърка в … носа, да се реше, чеше, да се гримира и червосва”, … примерно!)

Неделя:
Всяка първа неделя от месеца се движат само бели, зелени и червени автомобили (и съответните им нюанси).
Всяка втора неделя се движат само жълти автомобили (и съответните им нюанси).
Всяка трета неделя се движат само сини и черни автомобили (и съответните им нюанси).
Всяка четвърта неделя се движат само автомобили в цвят металик (в съответните му разновидности).

Внимание: Оранжевото, бежово, охра, кафяво, лилаво … са нюанси и разновидности на изброените цветове.

Всеки ден се движат, както следва:
От 18.00 ч. вечер до 8.00 ч. на следващата сутрин – ППС, които зареждат магазини.
От 8.00 ч. до 12.00 ч. се движат само брандирани служебни автомобили.
От 12.00 ч. до 14.00 ч. – Обедна почивка: НИКОЙ НЕ СЕ ДВИЖИ!
От 14.00 ч. до 18.00 ч. се движат небрандираните служебни автомобили.

Въпроси? Въпроси се приемат само когато се движат нови големи син металик автомобили!

Други въпроси?

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 4:17 PM EEST

34 Comments »

Само за парапланеристи

Моята молитва

Ти парапланер мой,
Който си в небето,
Понякога на земята,
както и в раницата.

Да пребъде плата твой,
както промазката, така и вървите ти.
Ти, който ме крепиш в тоя несигурен свят и
ми даваш опора във въздуха.

Блажен да бъде създателят ти,
както и шивачките ти,
че ме правят трижди по-блажен,
когато съм с теб.

Да бъде атакуващият ти ръб твърд и
да бъдеш изпълнен с въздух,
както твърда е вярата ми в теб,
която ме изпълва.

Давам обет да те пазя
от зли ултравиолетови лъчи и
остри камъни.
Излишно да не те мачкам и
да не сядам отгоре ти.

Само меки термики да ти намирам и
повече от три же в акро да не ти причинявам.
Чрез сбруята сме свързани и
в добро и зло ще бъдем заедно.

Не приемай запасния като обида,
а само като добър помощник в тежки моменти.
Ти си моята опора,
на теб поверявам живота си.

Амин

Автор: Венелин Стайков

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 9:13 AM EEST

No Comments »

October 17th, 2007

Още 360 градуса

Човек се пристрастява, към нещо, което:

И аз съм пристрастена. Към 360 градуса. Действа ми тонизиращо, активизиращо, енергизиращо и т.н. –зиращо 🙂. Не знам как го правят. Обикновено като гледаш нещо за втори път, изненадите са почти изключени. А аз стоях в салона и преоткривах света. Кажете ми, как го правят?!

А и „Танц със саби” на Хачатурян, изпълнен на ударни и … някакви свирки, дето приличат на детски, не е за изпускане! И на бис си го поръчах. И ако не ме беше срам, щях на още един бис да си го поръчам. 

Не си бях тръгнала още и си обещах да го гледам пак – за трети път!

Вторият път се забавлявах още повече и от първия. При първото ми посещение всичко беше толкова различно, толкова поглъщащо, толкова впечатляващо, че ми трябваха дни, за да стъпя отново на земята. Сега си бях на земята и отидох да се забавлявам. Актьорите са си все същите сладури, само дето са захвърлили черните одежди и са се облекли в цвят.

Дата на следващото забавление: 29 ноември – пак там 🙂

Posted by LeeAnn as Култура at 5:34 PM EEST

No Comments »

October 16th, 2007

Ода за първото Глози, което решило на трамфлай да се повози

Какво става като се съберат двама, единият от които е болен, а на другият му е скучно?  Не знам защо Никсо ми се върза на акъла, но съм доволна, че го направи. 

Вижте и вие Никсо какво сътвори:

Ода за първото Глози, което решило на трамфлай да се повози 

Решило едно Глози
на трамфлай да се повози.
Купило си то билет,
седнало на първи ред
и загледало с почуда
как трамфлаят фръкнал лудо. 

Полетели над рекички,
пълни със игриви цвички,
над полета и океани,
пълни със добри банани,
минали над сто вулкана,
дето бълват сладка пяна. 

“Дестинация – Земята”
изписало се на таблата
и за час и нула време
стигнали там без проблеми. 

Спрял трамфлаят в Каспичан,
Глози пийнало айрян
и със нови свежи сили
във трамфлая се качило
и щастливо се прибрало
в марсианското бунгало.

Posted by LeeAnn as Гости at 5:11 PM EEST

2 Comments »

Забраните и наказанията

Писала съм много за различните подходи при възпитанието, за правилата, за забраните и наказанията, но като част от предишни статии, никога събрано и синтезирано в самостоятелна статия. Затова тази статия ще е по-скоро обобщителна и ще съдържа по-малко примери, а повече заключения.

Колкото и да съм привърженичка на свободното отглеждане и развиването на индивидуалните качества на децата, не мога да не си призная, че и без правила не може.

Думата „правила” обаче води след себе си асоциации. Подосаждах на хората около себе си с тази игра. Възрастните изброиха следните думи: задължения, ред, коректност, спазване, списък, скука…

Децата /попитах деца под 15 годинки/ обаче изброиха: забрана, караница, наказание… Нито едно не каза нещо приятно. Мисля, че това е много показателно и е редно да ни накара да се замислим. Когато свързваш едно нещо с друго неприятно нещо, то съвсем естествено в теб се надига нежелание да го направиш, да го спазваш и да се съобразяваш с него.

Как обаче да създадем правила, които хем да се спазват с удоволствие, хем да не надигат желание за отричане и протест? Отговорът е лесен. Правилата трябва да имат положително звучене, но да запазват забранителният си характер! Звучи ужасно, но не е.

Децата имат изключително силно развито чувство към силогизмите. Давам примери:
Достатъчно е да въведете правило: „С топката играем на двора” и те ще знаят, че това значи, че „У дома НЕ се играе с топка”, при това без да използваме частицата „НЕ”. Аз наричам това „разрешителна забрана”.

Друг пример: „С моливите се пише на листа” – т.е. „Не по стената и НЕ по вратите”, и отново без гадното „НЕ”.

Ако това се въведе навреме като стил на изразяване на родителите и като стил на общуване, ефектът е по-добър от ефекта от „забранителните забрани”. Нещо повече: ако се случи все пак детето да играе с топка вътре или да надраска стената, защото не е изключено, разбира се, скарването трябва да е: „Нали сме се разбрали, че с топка играем навън и с моливи пишем на листа”, а не „Нали съм ти казала да НЕ играеш с топка у дома” – т.е. отново да избегнем „НЕ”-то.

Единствената цел на това спестяване на „НЕ”-то е то да се пази за наистина важните и истински забрани – за да знае детето ви какво значи „НЕ”. По този начин, малкото явни забранителни забрани съдържащи „НЕ” ще се спазват безусловно.

Истинска забрана у дома беше:
НЕ хвърляй предмети срещу витрините!
НЕ се надвесвай от терасата!
НЕ тичай и НЕ скачай в банята!

Това са все неща, които биха наранили физически и то сериозно децата. Важното е истинските забранителни забрани да са възможния минимум, за да осъзнават децата тежестта на „НЕ”-то, което изричате. Този подход помага на децата да растат свободни и свободолюбиви и възпитава в тях доверие към родителите им. Те знаят, че са им разрешени почти всички действия и знаят, че когато родителят каже „Не”, това не подлежи на коментар. Децата се чувстват отговорни и се стараят да оправдаят доверието. Родителите, обаче, не бива да спекулират с това впоследствие, защото то бързо ще загуби тежест и ще урони авторитета им! Съпроводени с подходящо количество обяснения и разяснения, тези правила се превръщат в закон завинаги! И си остават правила, без да са забрани.

Никой не обича да му забраняват и да го наказват, децата още по-малко. Малко са обаче децата, които са пораснали, без нито един път да са били наказвани. Наказанието е неизбежно, защото в противен случай детето добива чувство за безнаказаност, а то не би му било полезно в живота.

Наказанията са още по-деликатна материя и от правилата и забраните.

Наказанията не бива да засягат самочувствието на детето, не бива да го излагат пред другите деца, не бива да уронват мнението, което другите деца имат за него, не бива да засягат насъщните му нужди: храна, дрехи и родителска обич.

Изрази от рода на „Ако не го направиш, няма да те обичам” са чиста проба изнудване и възпитателният ефект от тях е нулев!

Важно е наказанията да са съпроводени с обяснения: защо наказваме детето, защо смятаме, че е постъпило грешно, каква според нас е правилната постъпка, какво очакваме да запомни детето от и чрез наложеното наказание. За едно и също провинение, обясненията към различните деца на различна възраст са различни и строго индивидуални. Много е важно децата да не остават с грешни впечатления за критикуването. Когато разберат защо им се караме, те по-лесно се съгласяват да изпълняват мерките, които им налагаме като наказание или компенсация.

Изслушвайте децата си – те обикновено имат своя причина за случилото сe и често тя е достатъчно обективна, така че да не се налагат наказания или караници.

Наказанията не бива да вменяват вина на децата.

Наказанията трябва да са обективни и заслужени! С неадекватно наказание  родителите  губят от доверието на децата си и от собствения си авторитет пред тях.
За да си „сверите часовника” може от време на време да си сменяте ролите. „Ти как щеше да постъпиш, ако ми беше майка, а аз бях направила така?”. Ще се учудите колко справедливи и обективни са децата. При смяна на ролите детето може да разбере как се чувствате, а вие можете да разберете, дали то е разбрало.

Наказанието не бива да отменя или променя правила, не бива да създава и налага нови правила и особено трайни забрани. Наказанията трябва да са временни, кратки и ясни.

Наказанията трябва да са крайна мярка. За да имат нужната тежест. В противен случай децата свикват с наказанията и спират да им обръщат внимание. Целта на наказанието е не детето да страда, да го боли или да плаче, а да мисли за случилото се, да го разбере, осмисли и анализира и да не повтаря грешката си.

Няма как да сте обективни и с тежест, ако се карате и наказвате за всяко нещо. Подобно на забранителните забрани, при карането и наказанията е същото: карайте се и наказвайте само за важни неща. Например, правило, което децата ми харесват: Не се карам за беля, карам се само за лъжа. Премълчаването също се брои за лъжа. Най-големите наказания и най-дългите „тиради конско” са следствие от лъжа или премълчаване. Важното е детето да ви има доверие и да не се страхува от наказанието, за да си признае веднага щом сгафи. Това е важно – ако знаете за гафа, можете да му помогнете и то не само със съвет, ако се налага. Ако не знаете – с нищо не можете да помогнете, дори и принципно да има начин.

Въпреки, че им се карате и са наказани, децата не трябва да остават с впечатление, че са лишени от подкрепата ви.

Възпитанието се изразява в оказването на помощ и безкористна подкрепа, на всеки етап от живота и развитието на децата ни, без значение колко са пораснали. Докато имат нужда от нас – трябва да получават това, от което се нуждаят!

Възпитанието трябва да развива личността, да затвърждава нейната индивидуалност, а не да я подтиска и вкарва в рамки. Всяко дете, всеки човек, е уникално творение на природата.  Децата трябва да растат свободни и максимално неограничавани, за да растат със свободни и необременени умове и да пораснат горди и щастливи хора!

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 12:25 AM EEST

12 Comments »

October 12th, 2007

Да мечтаеш…

Да мечтаеш е лесно, когато мечтата е далеч…
Трудното идва, когато се изправиш срещу нея и я погледнеш право в очите…

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 7:30 PM EEST

4 Comments »

October 11th, 2007

Приказка за пътя… (3)

Тя се носеше плавно напред, сияеща и усмихната. Тя вървеше, но почти не стъпваше по земята, по-скоро летеше. Ниско. Почти докосваше земята. Оглеждаше се на всички страни, целуваше и прегръщаше всички, които срещаше по пътя си. За някои се отклоняваше даже. Те я гледаха странно. Ако изобщо я забележеха. Тогава се опитваха да я изгонят, да я изритат, цупеха се, мусеха се, забили погледи в земята, обиждаха я дори, сякаш иска да им стори зло, а не добро. Това я натъжаваше и отнемаше от светлината и вдъхновението, които й даваха сили да лети и тя стъпваше на земята. Но продължаваше да се усмихва и това възвръщаше силите й и тя отново се отделяше от земята. Лекичко. За щастие, защото в противен случай имаше опасност да попадне в краката им и те да я прегазят, без дори да разберат. Тогава светлинката й щеше да угасне завинаги, а вдъхновението й щеше да отиде при другите като нея, които щяха да въздъхнат с тревога: “Човешката лошотия уби още един ангел!” и щяха да продължат напред без нея.

Тя често се питаше как се справят те – големите ангели, тези, които наричаха Ангели-пазители – въпреки лошотията, въпреки обидите и отритването, те бдяха над хората, следваха ги неотлъчно, пазеха ги, събираха лошотията им, връщаха им късмета обратно (хората много обичат да си подритват късмета), показваха им правия път и се опитваха да ги държат в него.

Въпреки, че ги наричаха с красивото име Ангели-пазители, те не получаваха достатъчно уважение. Според нея. Но понеже беше малък ангел, никой не я питаше, а само й повтаряха “Не порасвай”. Но, въпреки това, тя продължаваше да се чуди какво правят ангелите-пазители с насъбраното през деня зло. Знаеше само, че през нощта се отървават от него по някакъв магичен и много таен начин.

Странното беше, че колкото повече настояваше да разбере, толкова по-малко научаваше, а това предизвикваше любопитството й още повече. А раздразненото й незадоволено любопитство й пречеше да лети! Значи? Трябваше някак да разбере, за да се успокои и да продължи да си бъде същия най-обикновен ангел!

Един ден, на свечеряване, тя се промъкна незабелязано при големите, които в момента се готвеха да се освободят от насъбраното през деня зло. Те изчакваха да настъпи пълен мрак. Тя също чакаше спотаена, но колкото по-тъмно ставаше, толкова повече страх я обземаше. Тя не знаеше, че ангелите изпитват страх. Научи го току-що. Не й хареса. С приближаването на мрака, обаче, вместо да настъпва хлад, ставаше все по-горещо и по-горещо…

Настана пълен мрак.

И тогава тя разбра най-тайната тайнствено-мистериозна и ужасяваща тайна на света:
Ангелите-пазители са Дяволи на дневна светлина!

Posted by LeeAnn as Приказка за пътя at 8:00 PM EEST

1 Comment »

« Previous Entries  Next Page »