Skip to main content.
September 28th, 2007

Най- се обичам…

Най- се обичам,
когато на себе си само приличам…

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 7:35 AM EET

1 Comment »

September 27th, 2007

Последици от възпитаната нерешителност

Тази тема е естествено продължение на темата за Нерешителността на възрастните, защото тя, нерешителността, наистина води след себе си последици, които крият от очите ни простите отговори на сложни злободневни въпроси.

Опитвам се да разделя последиците на „пренебрежимо дребни” и „сериозни”, но всички, за които се сещам, някак сами се нареждат във втората категория.

Огромна част от хората си живеят със своята нерешителност, без дори да подозират за присъствието й.

Друга част, пък, подозират, че е тука, но се заблуждават, че е доброкачествено образувание и ще премине от само себе си. Но то не преминава. И тогава вместо да направят нещо, хората започват да се оплакват и да търсят причината за своите проблеми и несгоди на несъществуващи места.

Какви могат да бъдат последиците?

Проблеми в работата.
Може да звучи смешно, но не е. И може да ти отрови живота. Знаеш, че си прав. Искаш да го докажеш. Не можеш, защото не знаеш как. Яд те е, нервираш се…
Карат ти се незаслужено. Искаш да наложиш мнението си – няма как да стане, защото не си научен да го правиш. Пак те е яд, пак се нервираш…
Искаш по-голяма заплата? Искай си…

Ако родителите ти не са ти давали възможност да преценяваш, ти не знаеш как се прави. Ако не са ти давали възможност да отстояваш решението си – не знаеш как се прави. За да знаеш как да отстояваш мнението си, трябва да си спорил с родителите си още като дете. Малко родители позволяват на децата си да спорят с тях, което е жалко. Децата често имат по-силни доводи от нашите, които си заслужава поне да бъдат чути!

От друга страна, ако си замълчиш или послушаш, все ще се намери някакво решение, дори и да не е това, което ти се иска на теб. Има си и хубаво – поне няма ти да носиш отговорност, ако нещо се прецака. Пък и така си оставаш „доброто дете на мама и тате”, какво по-хубаво от това. И се понасяш по течението.

Течението те е влачило години наред. Още години ще ти трябват, за да застанеш прав насред реката и още години, за да се обърнеш срещу течението или да застанеш встрани от него.

Не е неизпълнимо, но изисква усилия. Усилие да разбереш какво не върви. Усилие да разбереш защо не върви. Усилие, за да го промениш.

Създаването на трайни социални контакти/връзки.
Нерешителността пречи на хората да се обвързват. Започва се едно „Малък съм още”, „Не му е дошло времето”… Като чуя нещо такова от човек на повече от 25 години, в себе си го отписвам от семейния живот. За да му „дойде времето”, индивидът трябва да направи нещо със себе си, с живота си…

Може и да звучи пресилено, но аз определено отдавам страха на хората да създадат семейство (в т.ч. живот на „семейни начала”) на възпитаната в детството им нерешителност. Често за деца и дума не може да става и пак по същата причина – нерешителност. Тя, разбира се, се подкрепя от синдрома „вечно вайкане” – ама как ще си плащате тока, а парното, ами това бебе с какво ще го храните… /на страхът от деца ще посветя специална статия!/.

Проблемите от тези два вида последици са достатъчно сериозни за този, който ги търпи.

Това, разбира се, са два крайни случая, с преувеличени параметри, но мисля, че има много хора, които живеят в подобни крайности. А има и много хора, които живеят в по-лека, но сходна ситуация – нещо им пречи и ги ограничава, но не знаят какво е точно. Аз мисля, че е това – нерешителността им.

Оцеляването?

Има няколко варианта:

Каквито и да са последиците, довлечени от нерешителността и до каквито и проблеми да водят те – те със сигурност не са за пренебрегване, затова внимавайте какво възпитание причинявате на децата си!

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 2:59 PM EET

5 Comments »

Добра среща…

Всяка жена иска да срещне (своя) принц, но само истинските принцеси успяват.
Ако срещаш само Змейове, значи си 100%-ва Ламя!

Posted by LeeAnn as L`афоризми, Принцесешки историйки at 11:38 AM EET

14 Comments »

September 25th, 2007

Добрият резултат…

Не винаги добре обмислените постъпки дават очаквания (добър) резултат. 
Много често добрият резултат е следствие от спонтанност и див темперамент!…

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 4:24 PM EET

4 Comments »

September 24th, 2007

Пътища…

Пътища, пресекли се веднъж,
отново ще се пресекат…

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 11:11 AM EET

27 Comments »

September 22nd, 2007

Океанът на чувствата

Когато Океанът се изправи
и те стресне във съня,
ти по пътя си не спирай,
той го прави,
за да ти покаже любовта. 

Когато Океанът те залее
и те направи вир-вода,
ти по пътя си не спирай,
той го прави,
за да ти покаже нежността. 

Когато Океанът се разстели
и останеш сам в самата му среда,
ти по пътя си не спирай,
той го прави,
за да ти покаже вечността. 

Когато Океанът се отдръпне
и на две пред теб се раздели
ти по пътя си не спирай,
а напред през чувствата върви. 

Мини поне веднъж през Океана,
напий се с чар и красота
и кажи едва тогава,
че истински живял си на света.

 

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 7:17 AM EET

2 Comments »

September 21st, 2007

Нерешителността на възрастните – наследствена черта на характера или пропуск във възпитанието?

И двете, но второто повече. В много черти от характерите на хората наследствеността оказва огромно влияние, понякога дори нанася големи поражения. Това обаче не се отнася за решителността ни в собствения ни живот и способността ни да взимаме решения, касаещи нас самите. Разбира се, не съществуват изолирани решения. Всяко наше действие или бездействие води след себе си последици, които засягат нас и околните ни.

И докато таланта е генетично заложен (вроден или наследен), то способността и готовността да взимаме решения се учи. На това ни учат родителите ни, а ние учим своите деца. Ако ние сме нерешителни хора, можем ли да направим децата си различни – решителни и дейни и да оставим собствения им живот в собствените им сигурни ръце? Да, можем, но само ако открием и осъзнаем грешките, допуснати от нашите родители и ги избегнем при възпитанието на собствените си деца.

Кое е това, което наричам “грешка във възпитанието” и което изгражда нерешителни хора? То не е едно нещо, изолирано, а е комплекс от обстоятелства, фактори, действия, респ. бездействия, възприет маниер на поведение, които е трудно да бъдат ясно разграничени, но ще опитам.

Прекалената грижа за подрастващото дете.
Ако сте до него на всяка негова крачка в буквалния физически смисъл, то спира да мисли. Това няма нищо общо с умствените му възможности. Често пъти, умни мъже и жени стават уникални учени и отлични професионалисти, но като влезнат в магазина не могат да вземат елементарно решение – коя блуза/ сирене/ кафе/ хляб… да си купят, защото не са научени да го правят.

Пресилено е, но и не съвсем. Това е описание на проявлението на нещо, което човек носи като бреме върху себе си – Нерешителността си! През целия му живот (съзнателен и несъзнателен) някой е бдял над него – родител – единия или и двамата – грижел се е всичко да му е наред, за да може да учи спокойно и да се развива. Нещо повече – помагал му е в ученето – учел е с него, писали са заедно домашни чак до горните класове, чели са един урок напред, за да е подготвено детето и новата тема в училище да му е позната и да не го изненада.

Може би това е перфектното детство и юношество – без взимане на решения и без изненади. Но в живота не е така – в живота всеки ден е пълен с изненади, които често изискват мигновени решения, а такова дете не е подготвено да ги вземе. Това, естествено, не е фатално във физическия смисъл на думата, защото от това не се умира. Но може да е фатално в духовен смисъл. Детето – вече възрастен – е склонно да се остави на течението да го носи. Това неминуемо води до смесване с тълпата, загуба на индивидуалност, обезличаване… Затворените деца стават още по-затворени възрастни и това от един момент нататък започва да ограничава социалния им живот. По-приказливите и отворени деца може да развият агресивност, защото искат да променят нещо, но не са научени как да го направят и остават да тъпчат цял живот на едно и също място, без значение от мащаба на умствените им заложби.

Но развитието и движението напред изискват взимането на решения!

Личният пример.
Колко решения взехте днес? А вчера? Миналата седмица? Този месец? Миналата година? През целия си съзнателен живот до сега? Колко пъти казахте: Зарязвам всичко и отивам на пикник в планината, за да се заредя с енергия? Колко пъти взехте по едно яке и един сандвич и хукнахте без посока със семейството си навън?

Детето ви наблюдава и изучава навиците, реакциите и поведението ви и като поотрасне става точно пълно ваше копие, дори вие да не го искате. То се случва несъзнателно. Изискват се усилия за обратното – да не заприлича детето ви 100% на вас. Ако детето ви е ваше ксерокопие, това значи, че то е загубило индивидуалността си. Или по-точно вие сте я заличили. Няма нищо лошо в това децата да приличат на нас, но обикновено те във всичко са ПОВЕЧЕ от нас.

Ако сме умни – те са по-умни.
Ако сме решителни – те са по-решителни.
Ако сме нерешителни – те са по-нерешителни.
Ако сме егоисти – те са по-
Ако сме агресивни – те са по-
Ако сме безскрупулни/безмозъчни/мекотели – те са ПО-….!

Прекалената грижа и личният пример са двете неща, които влияят най-силно на децата при възпитанието и израстването им като решителни или нерешителни възрастни.

Как да се справи възрастният със себе си и собствената си нерешителност?

Първо: Трябва да се самоосъзнае като нерешителен човек. Това е най-важното и най-трудното. Да признаеш пред себе си своята нерешителност. Често пъти, примерът на родителите и тяхната “подкрепа” до такава степен са заличили индивидуалните ни способности и особености, че не сме в състояние дори това да решим: “Какъв съм? Решителен или нерешителен?”

Второ: Самоосъзнали се веднъж, трябва да открием ПРИЧИНАТА за нашата нерешителност. Тя е в миналото – естествено! И обикновено е някъде в семейството. Като я откриете – отървете се от нея!

Трето: Да се научи на “стари години” да взима решения. Лесно е, но отнема малко време. Започни от дребните неща – блузата/ сиренето/ кафето/ хляба….

Боядисай си стаята в … оранжево. Или още по-добре – всяка стена в различен цвят, а тавана в синьо, нареди си на него фосфоресциращи звездички и си ги съзерцавай и брой вечер като си легнеш. Ако си на повече от 20-22 години, майка ти може и да поприпадне малко, но не може да те спре, нали? Това си решил ти. Това решение си е твое. Първото истински твое в живота ти ли е? Не боли, нали?

От взимането на решения не боли. Повече боли от това да гледаш как животът ти минава покрай теб, а ти си само декор в него, като всъщност ти е отредена главната роля.

Без значение дали става дума за малки решения или за големи, за важни или не, за дългосрочни или краткосрочни, механизмът на взимането им е един и същ – отговаряш си на едни въпроси:
1. Какво искам аз (да създам/направя/постигна)?
2. Какво трябва да направя, за да се изпълни то?
3. Как това ще повлияе на семейството ми и на мен самия?
4. Може ли да стане по-зле от сега?
5. Колко по-зле?
6. Това устройва ли ме? Да – защо? Не – защо?

Това са общо взето въпросите, на които всеки трябва да си е отговорил, преди да обяви решението си за “взето”. Всеки може да си добави и още въпроси – зависи от ценностната му система, приоритетите му, особеностите на характера… Прекаленото многото въпроси ни отдалечават от взимането на решение, обаче.

Няма двама еднакви човека, следователно няма правилно решение, което да е правилно за всички. Правилно е за теб, за този момент. Утрешният ден може да поиска ново решение от теб. Но ти вече си готов да го вземеш – то не ти е първото, нали?

Не можем да предвидим всичко. Няма безгрешни хора. Не греши само този, който нищо не прави. Малко решения, обаче, могат да се окажат истински фатални за живота ни и този на децата ни. Например, фатално може да се окаже решението да станете тестов плувец-изпитател на производител на свирки без топче против глухи акули ;).

Обикновено взимаме малки решения и се движим напред с малки крачки. Понякога се случва крачката, която се иска, да се окаже голяма и трябва да сме готови да я направим без страх, защото “не можеш да прескочиш пропаст с два малки скока”, нали?

Посоката? Тя е тази, която сме избрали да следваме. Тя не е важна като фактическа посока, важно е самото й наличие. Не е важно накъде точно вървим – всеки решава сам това. Важно е да знаем, че имаме посока, която сами сме си избрали.

И последно много много важно нещо: винаги помнете какво ви направи нерешителни и какво ви костваше да се промените и внимавайте какво възпитание причинявате на децата си!

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 7:35 PM EET

24 Comments »

September 20th, 2007

Сблъсък

При сблъсъка на две Вселени,
едната
винаги
почти умира…

Posted by LeeAnn as L`афоризми at 11:20 AM EET

2 Comments »

the realm of the chaos 01 …


the realm of the chaos

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 12:01 AM EET

11 Comments »

September 19th, 2007

Тайната (ми) математика

Едно и едно не прави две
това го знае всяко дете.
Математиката е да си седиш
и кротко рибки да броиш.
Но ако искаш птица да си уловиш,
ще трябва да се научиш да летиш.

И две и две
четири не е!
Ако аз ти подам ръцете си две
и ти ги задържиш в твоите две,
ще изгреят хиляда слънца
и ще озарят милиони сърца.

За три и три се замисли
и отговора сам си намери.
Той е скрит там където
Небето целува Морето,
където лодки с по три платна
изчезват във безкрайността.

Четири и четири осем не е!
И това го знае всяко дете!
Ти по пътя си спри,
два пъти в четирите посоки погледни,
и ще усетиш как само в миг от вечността
си обгърнал с поглед цялата земя.

Пет пръста, вплетени в други пет,
веднага те превръщат в поет.
Кой си мисли за числата,
когато в устрем му пърха душата!?

Мога да продължавам безкрайно
това ново смятане тайно,
но ще спра, за да кажа това:
Погледни на живота си от друга страна!

Ако всеки се върне години назад,
там където е бил по детски богат,
ще си спомни верните имена
на истински важните неща.

И когато отново по своя път поеме
изобщо вече няма да му дреме,
че десет се прави от пет и пет,
защото от детството ще се е върнал поет!

А ти, като видиш някой дето
през капка роса съзерцава небето,
не се чуди, а си помисли,
наистина ли две и две е четири!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 1:00 PM EET

10 Comments »

September 18th, 2007

sky or something else …


sky or something else ...

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 6:18 PM EET

4 Comments »

September 16th, 2007

Приказка за пътя … (2)

Тя живееше сама в едно тъмно, много тихо, почти изоставено, но много сигурно, тайно и защитено място. Почти – защото от време на време там се завъртаха за кратко разни такива като нея, но после те си тръгваха, а тя оставаше. Оставаше да чака да дойде нейното време да излезе оттам и да види светлината. Светлината… Единственото, към което се стремеше.

Преди много години, когато отиде да живее там, още в началото, около нея имаше светлина и се чуваха гласове, но скоро това се промени и наоколо стана съвсем тихо и тъжно. Тя знаеше, че не е забравена, а че просто не й е дошло времето.

Една сутрин, когато отвори очи, чу че онзи глас отново я вика. Гласът бе малко променен, но тя го позна. Беше време. И тя тръгна.

Озова се на един път. С много разклонения и пресечки. Интуицията й я водеше право напред – към светлината – въпреки, че тя все още не се виждаше.

Пътят беше странен. Във всяка пресечка имаше някой. Те май там живееха. Докато се чудеше, от една пресечка се показаха Колебанието и Мнителността и я дръпнаха при себе си:

     – Къде си мислиш, че отиваш? Сигурна ли си, че викат теб? А ако не ти е дошло времето? А ако не си добре дошла? А ако там няма светлина? А ако не ти хареса? – затрупаха я с въпроси.

Тя усети, че от тях й прималява, но успя да се дръпне и да продължи натам, накъдето си бе наумила. С крайчеца на окото си погледна към тях и видя, че тяхната пресечка е задънена. Те не го знаеха. Мислеха, че винаги са прави и крещяха след нея:

     – Безумна си! Върни се!

Тя продължи. Малко по-късно й олекна. Встрани от пътя си видя светлина… За миг се запита дали това не е нейната светлина, но като спря примамена от блясъка видя, че той е фалшив. Тогава от пресечката излезе Суетата и тя като Колебанието и Мнителността взе да я затрупва с въпроси:

     – Сигурна ли си, че си достатъчно красива? Достатъчно бляскава? Достатъчно суетна и кокетна?

Тя не отговори. Помисли си, че всички са се побъркали. Суетата крещеше след Нея „Върни се, Безумке!”, но Тя вече не й обръщаше внимание. Продължи напред.

Отново усети загуба на сили. Първоначално твърде осезаема – помисли, че ще падне – после се посъвзе, но й се стори, че не е силна и устремена както когато тръгна по този път. Това я притесни. Не се разколеба. Напротив. Реши, че трябва да бърза, защото не знаеше още колко път й остава и кого ще срещне по него.

Забърза се. Но нещо се случи. Нещо се промени. Нещо се обърка.

От пресечките се протягаха Търпението, Недоверието, Нерешителността и се опитваха да я спрат. Всеки взимаше част от Нея. 

Колкото повече бързаше, толкова по-бавно се придвижваше.

Колкото повече доближаваше светлината, толкова по-далечна ставаше тя.

Имаше чувството, че с всяка крачка напред прави скок назад.

Тя спря. Трябваше й време, за да събере сили и да се опомни. Нещо я сковаваше и й пречеше да се движи. Тогава на пътя й застана Страхът. Грозен, силен и настоятелен. Препречваше пътя й с безсмисленото си бръщолевене и сякаш я въртеше в кръг:

     – Ти сигурна ли си, че там има светлина? Там няма светлина! Там няма нищо за теб! Не отивай! Там е тъмно и грозно! Има същества с огромни лапи и остри зъби, които поглъщат всичко по пътя си!

     – Ти пък откъде знаеш? Бил си ти там? А!? БИЛ ЛИ СИ? – изкрещя Тя и се отскубна от захвата му.

Побегна напред. Дочу само ехото от гласа му, което повтаряше „Не, не съм бил там. Страх ме е да отида там. Ти си безумна! БЕЗУМНА сииии…”

Ехото още не бе съвсем замлъкнало, когато мракът се отдръпна и стори място на светлината. Светлината, към която Тя вървеше, беше там и Я чакаше.

Гласът, който Я викаше също беше там. Бе леко променен, защото детето отдавна бе пораснало, но не бе забравило за Нея – детската си мечта – само я бе заровило на сигурно място в сърцето си и чакаше да дойде нейното време.

Време за мечти! Време, в което порасналите деца сбъдват най-детските си и най-безумните си мечти!

Posted by LeeAnn as Приказка за пътя at 10:38 AM EET

11 Comments »

September 14th, 2007

water lily 02 …


water lilly

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:59 PM EET

3 Comments »

Шоколадови драми

Аз като бях малка, не бях голяма. Като бях малка, бях послушна, но много обичах шоколад. И сега обичам шоколад. И после ще обичам шоколад. Но сега и после мога да отида да си купя, а преди, като бях малка, не можех. В моето детство всъщност почти не си спомням да се е продавал свободно шоколад или пък родителите ми не са можели да си го позволят. Не знам. Нямам ясни спомени, но малкото, които имам, са по-скоро весели. 

Живеехме в голям апартамент, с две входни врати, много дълъг коридор, който отделяше кухнята от жилищните помещения и врата по средата на коридора. Идеята е била слугинята да има ключ от входната врата, която води към кухнята, а стопаните да заключат средната и тя да няма достъп до апартамента. 

В края на кухнята имахме голям килер, който много ми липсва сега. В него винаги намирах интересни неща. Килерът беше на две нива. Първото ниво свършваше докъдето стига човек. Там стояха обикновените неща – олио, продукти… Второто ниво, сега си давам сметка, започваше от височина 2,60 м и стигаше до тавана, който беше на 3.30 м. Там майка ми винаги криеше поне по една кутия със шоколадови бонбони, с които черпеше някой, който ни е дошъл на гости. Много ме беше яд, че не ги даваше на нас с брат ми, а ги пазеше за чуждите хора. Затова, когато останехме сами, моментално с дружни усилия щурмувахме втория етаж на килера. 

Катеренето обаче беше сложно. Първо поставяхме една табуретка от дърво с правоъгълна форма. Върху нея – кухненски стол, върху него – детско дървено столче. Чак като стъпех на малкото столче можех да се набера на мускули и да влезна до кръста в килера. Закрепвах се „на кантар” и намирах кутията с бонбоните. Бях се специализирала и можех да си провра ръчичката в кутията без да я разпечатвам и без да си личи, че е отваряна. Обикновено измъквахме половината бонбони, за да има и за гостите, все пак – да не се излага много майка ни като отвори кутията пред гостите. Един ден обаче точно се бях наместила „на кантар” и чухме, че се отваря другата входна врата – тази към апартамента и че майка се прибира и ни вика. Ужас! Ами сега! Брат ми моментално ми взе столовете, скри табуретката под масата в кухнята и хукна да търси майка ми, така че да й отвлече вниманието и тя да не види, че вися почти от тавана. Висях си там и си обещах, че ако ме хванат и ям бой, после ще измъкна всички бонбони, поне да знам защо е бил боя. И друго си обещах – ако не ме хванат – пак да измъкна всички бонбони, за да си е струвал страха. Вече не си спомням дали брат ми е баламосал нещо майка, та тя не ме видя или тя е бързала много и не ме е потърсила, но точно в този ден отървах боя. Аз съм по-голяма и се катерех аз, а брат ми ми помагаше.

Естествено, като по-голяма, при гаф аз изяждах боя, а бонбоните деляхме по равно, но какво да се прави – такъв е живота. 

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 2:08 PM EET

9 Comments »

September 13th, 2007

Глупавите въпроси

Има хора и изрази, които ме разсмиват в каквото и разположение на духа да съм. Те толкова невинно изтърсват нещо глупаво, че чак си просят да се помайтапиш с тях. Е, понякога сърце не ми дава да го направя, но поне мога да споделя с вас няколко глупости от последните дни: 

*** 

Лелка маха на маршрутка и преди да се качи пита шофьора: „Направо на централна гара ли отивате?” Той кимва условно-утвърдително, защото май не е на „ти” с членоразделната реч и тя се качва. След третото спиране да качи или свали пътник тя надигна вой – защо бил спирал… Предполагам, че просто се е объркала и/или е била нервна, но съм доволна, че слезнах доста преди централна гара. 

*** 

Тия дни вися в Алианса на една опашка (опашката там е една за всичко – такси, въпроси, записване), потропвам си мислено с крак и почти съм започнала открито да нервнича, като се появява майка с две деца, с намерението да запише едното (поне), приближава се до мен и пита това ли е опашката за записване. Отговарям „Да”, а тя ме разбива с въпроса: „А подред ли се влиза?”. Май се сдържах да не избухна в смях. Не, госпожо, вие сте с предимство, цялата опашка само вас чака. 

*** 

И любимото ми: 

Качвам се на автобус и току преди да затвори вратите една лелка ми крещи и само дето не ме дърпа назад за дрехите: „Тоя рейс спира ли на следващата спирка?”. Аз казвам „Да” (рейса вече почти беше потеглил, нямах време да й се обяснявам) и тя се качва. Е, да, ама следващата спирка не е тая, която си мисли тя и се опита да ми направи скандал, че съм я излъгала. Питам я: „Вие какво ме попитахте?” и тя повтаря въпроса, а рейса избухна в смях. 

Та, на вниманието на всички бързащи: Всички рейсове, трамваи и тролеи спират на следващата спирка. 

П.П. Защо хората мразят да мислят?  

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 3:13 AM EET

10 Comments »

September 12th, 2007

Ще дойде ден

Ще дойде ден,
Морето ще удави всеки звук
и Земята с тишина ще се обвие.

Ще дойде ден,
Слънцето ще спре да бъде тук
и Земята с мрак ще се покрие.

Ще бъде нощ,
Луната мъдро ще ни води
по светлата пътека из безбрежната шир.

Ще бъде миг,
ще спрем смирено посредата,
за да усетим силата на мрака и тишината.

Ще дойде ден…
Ще бъде нощ…
Ще спрем във миг…

Но днес сме двама на Земята,
където още властва светлината.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 2:12 AM EET

No Comments »

September 11th, 2007

on the threshold of the night …


on the threshold of the night

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:11 AM EET

No Comments »

Песничка за преселението на душата

You need to a flashplayer enabled browser to view this YouTube video

Песенка о переселении душ
Владимир Висоцки

Кто верит в Магомета, кто – в Аллаха, кто – в Иисуса,
Кто ни во что не верит – даже в черта, назло всем,-
Хорошую религию придумали индусы:
Что мы, отдав концы, не умираем насовсем.

Стремилась ввысь душа твоя –
Родишься вновь с мечтою,
Но если жил ты как свинья –
Останешься свиньею.

Пусть косо смотрят на тебя – привыкни к укоризне,-
Досадно – что ж, родишься вновь на колкости горазд.
И если видел смерть врага еще при этой жизни,
В другой тебе дарован будет верный зоркий глаз.

Живи себе нормальненько –
Есть повод веселиться:
Ведь, может быть, в начальника
Душа твоя вселится.

Пускай живешь ты дворником – родишься вновь прорабом,
А после из прораба до министра дорастешь,-
Но, если туп, как дерево – родишься баобабом
И будешь баобабом тыщу лет, пока помрешь.

Досадно попугаем жить,
Гадюкой с длинным веком,-
Не лучше ли при жизни быть
Приличным человеком?

Так кто есть кто, так кто был кем?- мы никогда не знаем.
С ума сошли генетики от ген и хромосом.
Быть может, тот облезлый кот – был раньше негодяем,
А этот милый человек – был раньше добрым псом.

Я от восторга прыгаю,
Я обхожу искусы,-
Удобную религию
Придумали индусы!

1969 http://www.kulichki.com/vv/pesni/kto-verit-v-magometa.html

Песничка за преселението на душата

Превод: Александър Савов & LeeAnn
Редакция:
LeeAnn

Някои вярват в Мохамед, други във Аллаха, трети пък в Иисуса,
Някои в нищичко не вярват, даже в дявола, напук,
Хубава религия измислиха индуси:
че умирайки, не си отиваме съвсем.

Стреми се към високото душата твоя
Ще се родиш отново от мечта,
Но ако си живял като свиня
ще си останеш пак в калта.

Нека накриво да те гледат – свикни и с укорите  
Досадно е –
какво пък, нали отново ти ще се родиш…
И
ако си видял на врага смъртта в тоз живот,
То в
другия ще бъдеш ти дарен с верно зорко око.

Живей си ти нормално
Имаш повод да празнуваш.
Нали възможно е
в началник
Душа
та ти да се всели.

Да допуснем си бездомник и се родиш отново роб,
и после от роб – до министър дорастеш,
Но, ако си тъп кат пън ще се родиш баобаб
И
ще си бъдеш баобаб сто години, докато умреш.

Досадно е като папагали да живеем,
или влечуги да бъдем векове,
Не
е ли по-добре в живота си да бъдем
поне прилични типове?

Сега кой кой е, та кой какъв е бил – никога не знаем.
Побърка се генетиката от гени и хромозоми.
Възможно е тази глезен котарак преди негодник да е бил,
А
този мил човечец – до скоро добро куче да е бил.

Аз от възторг подскачам,
и ще обобщя дискусията –
Много удобна религия
са измислили тез индуси!

Posted by LeeAnn as Любими стихове at 10:35 AM EET

2 Comments »

September 7th, 2007

rain.01 …


rain

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 9:03 PM EET

20 Comments »

September 5th, 2007

Природа и власт …

Вчера, от 19:30 h трябваше да се проведе поредният протест срещу посегателствата срещу българската природа. Мястото на протеста беше кръговото движение около паметника на Васил Левски, като идеята на протеста беше да се пресичат непрекъснато пешеходните пътеки около него. И както винаги, мястото изглеждаше спокойно, та чак идилично, доколкото може да има такива места в този град.

place01.jpeg

Понеже имах работа за вършене около Сточна гара, която приключи малко след шест часа, реших да се разходя около мястото на събитието и да се запозная с обстановката. Лека-полека, бавно и без да бързам се качих по бившия булевард “Волгоград” и покрай музикалния театър “Стефан Македонски” стигнах до кръговото движение около паметника. И останах изненадан, че видях полицейски коли, заели позиция около него. Близо час и половина преди началото на самия протест. Какво ли щеше да бъде по време на самия протест? Вярно е, че никога досега на предишните протести не бях идвал толкова рано на мястото на събитието, така че има някакъв нищожен шанс това да е стандартна полицейска практика, а не предварителна подготовка за нещо коварно. Read the rest of this entry »

Posted by NeeAnn as Активизъм at 9:00 PM EET

5 Comments »

« Previous Entries  Next Page »