Skip to main content.
May 31st, 2007

Екзотика?

Фантазия. Приключение.
Нещо различно. Нещо красиво. Нещо необичайно.

Това са първосигналните ми асоциации с думата “Екзотика”. Ще кажете “Защото си жена!”. Не, въпреки, че съм жена, като чуя за екзотика си представям красива девойка по бананова поличка, бяла кожа, черна като абанос коса, зелени /почти изумрудени/ очи… палми, море… нещо, което не се среща по нашите ширини.

Вчера видях и екзотична кола – някакъв понтиак с юнак със синя тениска вътре. И това беше екзотична гледка /понтиака, не юнака ;)/ за моите очи.

Какво друго може да е екзотично според вас? Търся определение за екзотика, защото вчера Вождът на племето ми преформатира представите за екзотика.

Мислех да публикувам разговорът ни 1:1, но той всъщност звучи почти несвързано, защото си пишехме един през друг, като през това време аз си работех, а той преговаряше да си извади виза за Зимбабве, докато си седи в Камерун. Екзотично, нали? Или по-скоро силно интригуващо? Къде е границата?

Аз лично, не знам защо, но свързвам екзотиката с нещо красиво. Вероятно това е шеговита интерпретация на женския ми мозък на нещата от живота, но определено следното описание малко ми бяга от екзотиката:

Нигерия. Негри. Високи, яки, потни… Носят на главите си тави с някакви неща, които продават. На точно този негър му се пикае. И го прави. На улицата. Ти си минаваш, той те забелязва и докато си довършва сложното биологично упражнение почва да вика след теб и идва да ти продаде нещо. Може би ти подава ръка да се ръкува с теб, но ти учтиво отказваш, като знаеш къде е била тя до сега…

На мен това не ми звучи много “екзотично”.
А на вас?
Блякс…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 12:05 AM EET

16 Comments »

May 30th, 2007

Барселона на Гауди

Ако дори само по щастливо стечение на обстоятелствата се окажете за няколко часа в Барселона и се чудите как да ги оползотворите и къде да отидете, непременно вижте поне едно от “местата на Гауди”.

Гледайки сътвореното от Гауди си мисля, че не случайно именно той и проектите му (някои от тях все още недовършени) са символ на Барселона. Барселонци държат изключително много на сътвореното от Гауди и усърдно довършват започнатото. Дори лампите, проектирани от Гауди са отбелязани на картата на Барселона като забележителност.

Антони Гауди е роден на 25 Юни 1852 г. извън Барселона, сред природата, където родителите му имали малка къща. Бащата на Антони Гауди се премества заедно с него да живее в Барселона, някъде около 1879 година. Произходът на Гауди и детството му се сочат от много автори като определящ фактор за професионалното му развитие. Като дете Гауди е имал ревматични проблеми, които не са му позволявали да играе с другите деца. Голяма част от детството си Гауди прекарвал в съзерцателни разходки сред природата. Обездвижването, от което често страдал, изострило способностите му за наблюдение и възприятие. Самият той, на по-късен етап от живота и кариерата си споделил, че вдъхновението му, разнообразието от идеи и нестандартните решения са взаимствани от Природата.

Да, лесно е да го кажеш, когато си се родил гений. А за мен Гауди е гений.

Тази година не успях да видя всичко, проектирано от Гауди и се надявам да се върна отново.

Ако попаднете в Барселона, задължително трябва да видите:

1. Саграда фамилия – последният проект на Гауди, който се сочи и за най-грандиозно сред грандиозните му начинания.

Строежът на храма “Саграда фамилия” (“Свещеното семейство”) е започнал през 1883 г. и е временно спрян при смъртта на Гауди през 1926 г. Строежът е подновен през 1954 г. Това е проект, в който Гауди влага повече от 40 години от живота си, като в последната се пренася да живее в къщичка до храма. И до сега е запазена работилницата на Гауди, чертежите му, инструментите. Поради нестандартността на елементите и конструкциите, Гауди е измислил, конструирал и произвел машините, с които да се обработват профилите на колоните и на някои орнаменти. Умалено копие на машината може да се види в къщата-музей в подножието на Саграда Фамилия.
Различните фасади разказват различна част от Историята на света.

Саграда Фамилия е нещо, което гледаш, а не можеш да опишеш. Как е измислено – не знам. Всеки детайл е на точното си място и разказва нещо конкретно. Има милиони детайли, които не се повтарят, не си пречат, не се засенчват и не се затрупват. Дори не знам имената им. Фасадите на храма са сиво-кафяви, с цвят на камък и ми се струва, че това е най-“тъмното” творение на великия архитект.

2. Парк Гюел – построен като частна градина на индустриалеца Гюел. Отделете си поне четири часа 🙂

На Paseig de Gracia (Пасео де Грасия) открих множество улични лампи на Гауди, забележителни със своята уникалност.

3. Каса Аматийер (Casa Amatller) – Дом на семейство Аматийер, построен в периода 1898 – 1900 г. Свободно отворена за посетители, но само до стълбите за първия етаж. Там имаше кадифено въженце, зад което минаваха и изчезваха от време на време костюмирани господа. Къща като никоя друга. Няма да пиша повече за нея – снимките са достатъчно красноречиви.

Аз не съм архитект и не мога да назова имената и на една десета от детайлите, които откривам в творбите на Гауди. Впечатление прави разнообразието. Всяка къща, фонтан, пейка са различни от всички останали. Имат свой собствен стил и облик. Няма начин, ако видиш някакъв детайл да го отнесеш към грешна творба. Все още търся думата, която най-точно описва Гауди и труда му, и мисля, че това безспорно е думата “Уникалност”.

4. Каса Батийо (Casa Batllo) – Дом на семейство Батийо, построен в периода 1904 – 1906 г. и залепен до Каса Аматийер (Casa Amatller) на Paseig de Gracia (Пасео де Грасия). В момента, домът все още е частна собственост и посетители се допускат срещу входна такса от 16.50 евро.

Фасадата на Каса Батийо ми напомня на разказ от дъното на океана. Балконите на първия етаж отдолу ми приличат на коралов риф, самата стена – на морско дъно, тераските приличат на зяпнала уста на кит, а тухличките по покрива са наредени като люспи на риба. Ръбът на покрива е покрит с нещо като керемидки-капачки, което го прави да прилича на гърба на морски дракон. Ако вече си мислите, че имам прекалено развинтена фантазия погледнете снимките и сами преценете на какво ви прилича.

5. По нагоре по Пасео де Грасия, но отсреща, се намира Каса Мила “Льа Педрера” (Casa Mila “La Pedrera”), построена в периода 1905-1910 г. по заръка на богатия индустриалец Pere Mila.

В тази сграда можеше да се влиза, но отново стълпотворението ме отказа. Нейната фасада на пръв поглед изглежда обикновена в сравнение с морската приказка, разказана на фасадата на Каза Батильо, но това е само на пръв поглед. Ако се вгледате по-внимателно ще установите, че условието за Уникалност отново е спазено.

6.  Casa Vicens (Каса Висенс) – няма да ви кажа къде се намира, ще трябва сами да я откриете 😉 Кой знае, докато търсите нея, може да намерите нещо, което аз не съм успяла и да ми разкажете за него 🙂

Приятна разходка!

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 12:20 AM EET

9 Comments »

May 29th, 2007

Улиците на Барселона (продължение)

Ходенето пеш по 10 часа на ден е ужасно изморително, но си има и своите предимства. Забелязваш колко чист и приветлив е града. Забелязваш начина на живот на хората, ритъма и пулса на града. С риск да се повторя и да стана досадна ще кажа, че именно това ми допада в Барселона – темпераментът на хората и начинът им на живот. Уж са емоционални като нас, а в същото време са спокойни, приветливи, търпеливи и не си дават много зор, а в същото време пък от обслужване човек общо взето не може да се оплаче.

Когато си навън по 10 часа, търсенето на тоалетна е неизбежно. Винаги намирах и интересното е, че във всички обществени тоалетни беше чисто и имаше тоалетна хартия. В един търговски център попаднах на прозрачна тоалетна. Ужас! Влизаш в едно помещение с колона по средата, която представлява мивка като от “Хари Потър и стаята на тайните”, но метална, оглеждаш се и виждаш свободните тоалетни през прозрачната им стъклена врата. И зяпваш. Огледах се да разбера дали се вижда някой, който в момента си върши деликатната работа, но не видях. Имаше прозрачни тоалетни, които бяха свободни, имаше и едни зелени матови врати, зад които не беше ясно какво точно има. Нямах много време за размисъл и се престраших да влезна вътре, поне за да видя дали това не е някаква зрителна измама и да проверя какво се вижда отвътре навън. В момента, в който врътнах ключалката, светна една допълнителна лампа, стените и вратата станаха зелени и повече нищо не се виждаше. Надявам се, че и отвън навътре не се е виждало. След мен “стаичката” отново стана прозрачна. Измих си ръцете и потърсих изхода. Вратата беше изчезнала. Сетих се, че бях влязла с други хора през отворена врата. Позагледах се и открих в металната стена една вдлъбнатина, която се натиска леко и стената се отдръпва – вратата бе огромна и плъзгаща се. Почувствах се като абориген.

Не отричам, че позяпвах и по магазините. Но ако тръгнете на пазар в Барселона, имайте предвид, че от 13 до 17 часа повечето магазини почиват. “По-работните” почиват само от 14 до 16 часа. В това време и улиците са по-пусти. Затова пък вечер работят до 20.00, а ресторантите към 21.00 тепърва се готвят да приемат клиенти. Магазините в големите търговски центрове не почиват на обяд, защото отварят по обяд 😉 към 11.00 някъде. Цените в повечето магазини са като в София, особено за качествени дрехи и обувки, но предлагат по-голямо разнообразие. В прехвалените нови софийски молове дори е по-скъпо. Ние оставихме пазаруването за последния ден – събота сутрин – и се натъкнахме на прилично голяма лудница по магазините. Бях си харесала разни “парцалки” на едно място, но се оказа, че има опашка за пробната. Някакъв момък стоеше отпред и раздаваше табели с цифричка. Дълго време не можах да разбера какъв е смисъла точно, защото пробните бяха без номер на вратата. Чак малко преди да ми дойде реда схванах системата. Номерът, който получаваш, отговаря на броя артикули, които ще пробваш. Не може да влезеш в пробна с повече от седем. Ако са повече ги поверяваш на момъка и като свършиш с първите седем му ги оставяш и си взимаш следващите с нов номер. Това, което ще купиш остава в теб, това, което не ти харесва му го зарязваш, а той като се позатрупа вика помощ по телефона. Тази организация ми допада. Ходиш, гледаш, взимаш, мериш и изчезваш.

Пазарите в Барселона също са интересни. Те представляват сергии, покрити с някакъв вид гумиран брезент отгоре и отстрани. Приличат малко на циркови шатри. Всички пазари са еднакви отвън. В тях се продават само храни – плодове, зеленчуци, хлебчета и кроасани, местни сладкарски специалитети /някакви малки сладкишчета и бонбони, на които едва устоях/ и прясна риба. Всякаква. Аз не си падам много-много по риба и не я познавам, но октоподите ги различих. Интересното е, че вътре в пазара мирише на риба, особено като я приближиш, но отвън не мирише. Само това ми беше интересно. Там цените на плодовете бяха по-ниски от софийските, особено на „златна превъзходна” и на ягодите.

Храненето за Барселонци е на почит. По обяд и вечер е пълно навсякъде. Храната като цяло е двойно по-скъпа, сравнено със София, с малки изключения. Ако пазаруваш храна от супермаркет или пазар е по-евтино. Ако седнеш да хапнеш в неангажиращо заведение едно основно ястие, достатъчно горе-долу да нахрани мъж, е 8-9-10 евро. Супи много-много не ядат. Сандвич (дамски) е около 3-4 евро. Кроасан – 0.70 до 1.20 евро, кафе с мляко – 1.20 до 1.40 (според мястото). Литър и половина вода – 1.00 евро в магазин. От улицата или в метрото можеш да купиш само 0.500 мл вода за 1.00 – 1.50 евро. На мен испанските кроасани ми харесват, тук не съм откривала такива и затова закусвах и обядвах с кафе и два кроасана, но не мисля, че мъж би издържал повече от 2 часа след такова “хапване”.

Аз, честно казано, не държа на храненето, особено имайки предвид, че съм там за 3-4 дни, които спокойно можех да си изкарам на кроасани, ябълки и ягоди. Не мога да кажа същото за съпруга си, който държи не само на нормалната храна, но и на нормалното хранене и вече е научил доста имена на храни и изрази от сферата.

В свободната му вечер седнахме в един крайбрежен ресторант, с масички съвсем до пристанището. Признавам си, че бях мрънкащо изморена и изгладняла и ми се ядеше печено пиле. След кратък размисъл и малко, но геройски понесени подигравки, се съгласих, че на крайбрежния булевард в Барселона е редно да се яде риба, а не пиле, каквото си имаме и в София. Добре, риба да бъде. Но каква? Менюто беше пълно със средиземноморски риби, чиито имена не ми говореха абсолютно нищо. Сервитьорът като видя, че въпреки многото му обяснения и жестикулации продължавам да го гледам безпомощно, каза “момент” и изчезна. След малко се върна със сурови риби и започна да ми ги показва и да ми обяснява коя с какво най-добре върви и как се приготвя. Е, това е вече нещо. Избрах си една симпатична рибка и го пратихме да я готви. Когато ястието стана готово ми го донесе и ми го показа как изглежда в съда, в който е приготвено. Попита ме дали да ми изчисти рибата от костите. О, да! Ако има нещо, дето да не обичам, то е да си чистя рибата, особено пък на обществено място. Казах “Да, моля” и след 3 мин. рибата беше пред мен, но без глава, опашка, гадни люспи и кокали. Хапнах си я съвсем по принцесешки, без да си цапам пръстите. 🙂

Един полезен израз, който научих в този ресторант беше “de la casaпроизнася се “Де льа каса” и означава “местно производство”. “Вино де льа каза” е сравнително младо трапезно вино (3-4 годишно), произведено за ресторанта и е сравнително евтино. Там пихме някакво местно розе за 14 евро бутилката, което е една съвсем приемлива цена за качеството на виното.

В менюто имаше всякакви десерти, които се доставят отвън. Десерт “де льа каса” за деня се оказа крем-карамел, който се приготвя в ресторанта и беше чудесен завършек на вечерта.

П.П. Щях да забравя – рибата се казваше “Донада” (Donada).
🙂

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 1:23 AM EET

9 Comments »

May 28th, 2007

cut flowers


rosa centifolia

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 4:35 AM EET

3 Comments »

Улиците на Барселона

Връщайки се в Барселона една година по-късно бях подготвена да променя мнението си за този град, който така ме бе пленил. Бях психически подготвена да открия, че предната година неоснователно съм си загубила ума. Но това не се случи.

Тазгодишните ми впечатления от Барселона само потвърдиха и допълниха миналогодишните, което преобразува интереса ми към този град в истинско влюбване.

Тази година нямах служебна работа в Барселона, бях отишла на разходка, което означаваше, че разполагах с времето си и можех да го загубя, мотаейки се по улиците и зяпайки фасадите на сградите, хората, улиците… Е, бях си избрала и един-два музея, които да посетя, за да не е съвсем “некултурен” престоят ми там.

Сутрин ставах към 9.00 ч. и към 9.30 ч. вече пиех кафе с мляко и кроасан. Толкова рано едва се намират отворени кафенета. Барселонци почват работа в 9.00, но се влачат до 10.00, за сметка на това обядват около час и половина – два ;). Не чух някой да казва “Добро утро” и не знам дали изобщо има такъв израз в каталунския език. Щом някаква сила те е извлякла извън леглото, ако ще и рано да е, то вече е “Добър ден”. По това време пиех кафе в най-близкия търговски център DiagonalMar и към 10.00 ч. поемах към най-близката спирка на метрото. Тази година хотелът ни бе сравнително далеч от централната част на града и бе необходимо придвижване с метро поне за 9-10 спирки. И около хотела имаше какво да се види. Навсякъде има какво да се гледа, но аз още от първия ден си бях наумила, че ще започна с гледането оттам, където го спрях миналата година – а именно, районът на Пласа де Каталуня.

Да не пропусна да напомня, че картата е полезна единствено и само заради спирките на метрото, имената на улиците и отбелязаните забележителности, слага се с морето отдолу и посоките са “ляво”, “дясно”, “нагоре” и “надолу”.

Миналата година стигнах до Пласа де Каталуня, като поразгледах района вляво от нея, водещ до Пласа д`Еспаня. Затова сега бях решила да продължа нагоре по картата. Още не се бях сдобила с карта на метрото /не се продава, взима се от някоя голяма спирка/ и се наложи да питам как точно да стигна до Пласа де Каналуня. Моята линия не стигаше до там. За да не губя време попитах една жена, която купуваше билет преди мен. Тя се втурна да обяснява на Каталунски, аз я спрях с молбата да говори на английски. Разбирам малко испански, каталунски – почти хич, особено като говорят бързо. Жената не знаеше английски, но ми даде знак да я последвам. Застанахме пред една карта (има ги в изобилие вътре в метрото) и направихме истинско шоу на минувачите. Само с мимики, жестове и звуци успяхме да се разберем къде да слезна, колко да вървя пеша и накъде. Пак така успях да й обясня, че миналата година съм била в Барселона и като видя Пласа де Каталуня ще я позная. Съжалявам единствено, че не сложихме шапка за монети, защото бая тълпа зяпачи бяхме събрали с нашия театър.

Слезнах точно където трябваше, но до Пласа де Каталуня така и не стигнах. Огледах се, за да избера в каква посока да тръгна и тръгнах към най-впечатляващите фасади. Ходех и снимах. От всяка следваща пресечка се показваха нови и различни фасади, интересни къщи, сводове, лампи, колони. Ходех и снимах, връщах се в пресечките, продължавах напред. След няколко часа реших да проверя къде се намирам и извадих картата. Открих местоположението си и реших да тръгна в посока към хотела, та като се изморя да съм по-близо. И пак продължих да гледам и снимам. И като ви казвах миналата година, че няма две еднакви фасади в Барселона, изобщо не се шегувах! Казвам го отново: в този град Фантазията е на почит и няма две еднакви фасади. След още няколко часа видях фасада, която бях виждала миналата година – оказа се, че съм вървяла в обратна посока на хотела и съм стигнала до Рамбльа, минавайки по улички, които миналата година съм пропуснала! Но пък използвах объркването си и отидох да видя как изглеждат фасадите, които миналата година бяха в ремонт. С удоволстие забелязах неща, които и миналата година си бяха там, както и разни новости като сменения знак на улицата, на която ми беше хотелчето миналия април, както и едни нови плочки на фигурки на едно от площадчетата.

Няма да говоря много за фасади, орнаменти, колони, сводове, тераски, балкончета и т.н., за да не ставам досадна. Мисля, че снимките говорят достатъчно сами за себе си. Честно казано, гледайки ги отново и отново се улавям в нечленоразделност и повтаряне на едни и същи възклицания. Не съм архитект, но ако бях, сигурно нямаше да мирясам, докато не видя и не наснимам целия град. /не че сега съм мирясала, де 😉 /

Това, което прави особено силно впечатление по улиците на Барселона, що се касае до фасадите, освен разнообразието, е чистотата. Сградите изглеждат като да са построени вчера. На много от тях има гравирани надписи с годината на построяването (завършването) им. Масово числата варират от 1880 до 1906 г., а фасадите са чисти, неразрушени, неповредени, с две думи: перфектно поддържани. Същото се отнася и за тераските и орнаментите от ковано желязо. Те бяха подложени на особено обстойно изследване от една приятелка, която търси идеи за парапети на къщата си и след два часа взиране в снимките установи, че две еднакви няма.

Новото строителство следва духа и стила на старото в квартала, за да не се отличава с много и да не нарушава идентичността и идиличността на местенцето.

Когато говоря за фасадите далеч нямам предвид сградите на Гауди. Говоря само за редовите постройки. За Гауди ще ви разкажа специално, когато открия думите.

За 3-4 дни на хаотичен принцип успях да обиколя една прилично голяма част от града, но определено не достатъчно голяма, така че мечтата, наречена “Барселона” все още е сред актуалните.

Както казах, тръгвах по улиците към 10.00 и се прибирах в хотела към 22.00, като през основната част от времето ходех пеш. Взимах метро, само ако разстоянията на картата изглеждаха големи (повече от 5-6 спирки на метрото) и исках да видя нещо конкретно. В повечето случаи това “нещо конкретно” беше нещо, сътворено от Гауди.

При цялото това обикаляне не видях нито една бензиностанция и нито една автомивка и продължавам да мисля, че са скрити в подземните гаражи. Естествено не видях и абсурдните български комбинации от автомивка + бензиностанция + детска плащадка + закусвалня в едно, “мъдро” позиционирана на най-оживеното и смрадливо място.

В Барселона пушенето е забранено, особено на обществени места – заведения, метро, магазини, таксита и т.н. Има достатъчно табели, в метрото напомнят и по високоговорители. Вероятно глобите се големи, защото “неправомерно” пушещи хора не видях. Аз не пуша и за мен това беше “добре дошло”. И в метрото беше забележително чисто. Дори долу при релсите нямаше угарки и боклуци.

Надписите в метрото са на каталунски. Там, където е необходимо да са на повече езици, към табелите е добавен испански и английски. Надписите на летище Барселона са на три езика – каталунски, испански и английски.

Придвижването из Барселона може да се извършва по най-различни начини – метро, подземна железница, автобуси, таксита.

Метрото е държавно (или общинско – не съм наясно със структурата им), а подземната железница е частна. Затова е кръстена по друг начин. Метрото (TMB – Transports Metropolitans de Barcelona) обхваща по-голямата и по-централната част от града, железницата (FGC – не помня как се разписваше) пътува повече по периферията. Цената е една и съща – 1.25 Евро, но билетите от едното не важат за другото. С двете можете да прекосите целия град под земята за най-много 2.50. “Метро” си е “метро” и на каталунски.

Автобуси не съм използвала тази година и не знам каква им е цената, но също са достатъчно популярни и достатъчно редовни. Има и туристически автобус на два етажа, горният – открит (Barcelona Bus Turistic), който тръгва от определени места, обикаля по три различни маршрута /три линии/, които се засичат на забележителни за туристите места и с който можете да обиколите мързеливо целия град и да зяпате в движение. Той кара бавничко, но не спира и мисля, че не е удобен за снимане. Особено, ако като мен се заплесвате и искате да снимате нещо от всичките му страни и с всичките му подробности. Bus Turistic обикаля по големите улици, а обикновено в малките има много съблазнителни за окото и фотоапарата гледки. Разхождайки се, в една пресечка видях тъмно синя сграда с бели орнаменти и отидох да я снимам. В момента ръмеше дъжд и извадих чадър повече заради фотоапарата, отколкото заради себе си. Тротоарът беше доста тесен, уличката – като за една кола. Двама души могат да се разминат без чадъри, с чадъри – не. Изчаках хората да минат, спрях на тротоара и започнах да се глася за снимка. Чадърът клюмна леко към пътя, наместих се и снимах. Като изправих чадъра и тръгнах обратно видях, че един бус е спрял и ме чака, защото ако беше минал, щеше да ми закачи чадъра – т.е. малко съм му пречела. Смутих се, но шофьорът като видя, че държа фотоапарат ми се усмихна. Вероятно хората там са свикнали със заплеси като мен, защото и друг път се е случвало камиони и автобуси да ме чакат да се наснимам преди да продължат по пътя си. Bus Turistic не влиза в такива улички. 

Такситата също са вариант за придвижване, но ми изглеждат скъпи. Мисля, че цената е приблизително 0.60 – 0.70 евро/км, без да съм сигурна, защото не обърнах внимание. Автоматът в колата изписва цената с ддс, като пристигнете ти калкулират и разни други екстри – дали имаш куфари, дали те е возил от или за летището и т.н. За да получите разписка, е достатъчно да кажете вълшебните думички “ресибо, пор фавор” – “разписка, моля” и я получавате на мига. С разписка или без – никой не се пазари за рестото и си го получавате до стотинка. Мисля, че таксито е най-бързия и удобен транспорт, особено за бизнес пътуване. Такситата летят с 80 км/ч до 120 км/ч. В “задръстването” карат с 60 км/ч. И миналата година им се чудех, и тази продължих да им се чудя как е възможно да карат бързо и безопасно – без свиркане, без рязко натискане на спирачки. Вероятното тайната се крие в добре сметнатите светофари и липсата на дупки по платното. А може би на това, че всеки държи собственото си платно и не криволичи без причина, което пък ги е научило да дават път на всеки, който даде мигач и изяви желание да се престрои. Не само такситата карат така. Всички карат така и всички са равноправни на пътя. Никой не притиска и не притеснява моторчетата и колоездачите. Щом са застанали на платното ги третират като автомобили – няма изпреварване от дясно, засичане, свиркане и т.н. Рядко използват клаксоните си, особено срещу пешеходци. 

Ремонтите по пътищата са обозначени 3 км предварително, като има и табели за най-удобния обходен маршрут.  

(следва продължение)

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 4:30 AM EET

8 Comments »

May 27th, 2007

bigleaf


bigleaf hydrangea

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 4:30 AM EET

3 Comments »

May 22nd, 2007

Прегръдката

Той…
Мрак, тъга.
Безличие,
Безразличие.
Тъмнина.
Самота.
Ръждиви сенки, които минават.
И отиват…
Къде?
Никъде!

Уплътняват тъмнината.
Поглъщат светлината.
Хранят самотата.
Студена тишина…

Тя…
Глава огън.
Очи пламък.
Поглед жар.
Душа пожар.

Проблясък в тъмнината,
следа от сияйна звезда.

Искра
Чистота
Блясък
Разпорена тъмнина.

Страх
Желание
Сблъсък
Раздрана самота.

Болка
Желание
Крясък
Мрак на яркожълти петна.

Докосване
Бягство
В сладка кратка прегръдка
изгоряла звезда.

Той –
Мрак на яркожълти бразди.
Тя –
Светлина с тъмносиви следи.
Той –
Опита се да си тръгне.
Тя –
Опита се да остане.

Те –
Винаги близо.
Никога заедно.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 7:00 AM EET

11 Comments »

storm over the city


stormonthecity.jpeg

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 12:11 AM EET

10 Comments »

May 21st, 2007

Пиле, пиле, аз те знам, искаш нещо да ти дам ;)

Васил Ив. Стоянов е поет на няколко поколения българи. Баба ми е пораснала със стихчетата му за деца, майка ми, след това аз, сега и моите деца. Негово е „Пиле, пиле, аз те знам”, онова за Умчо умен мъж, дето се миел седем пъти наведнъж, стихчето за умното магаренце и много други, които знаем наизуст и рецитираме на децата си, но вече не помним кой им беше авторът. Смятам, че Васил Ив. Стоянов е един несправедливо забравен автор. А мисля, че е забравен, защото нито в тетрадките за детската градина, нито в учебниците до 6-ти клас включително съм срещнала нещо негово. Дано да съм недогледала! У дома имам юбилейното издание „Гълъбчета бели”, издадено по повод на 80-тата годишнина на автора и ще препиша за вас най-хубавите стихчета от нея. Не открих информацията тази книга да е преиздавана скоро.


Пиле, пиле

Пиле, пиле,
аз те знам,
искаш нещо
да ти дам.

На ти житце
да кълвеш,
че петле
да порастеш!

Магаре

Кой каквото ще да казва,
ала умна съм глава.
Май ушите ми са дълги,
но беда не е това.

Хората ме претоварят,
яздят, впрягат ме в кола
и отгоре ми се карат –
ех, магарешки тегла!

Зоб, сенце за мене няма,
все отритнат, сирота…
Няма ли бодил и слама,
гладно дремя край плета.

Като кон не съм голямо,
но съм с по-голям инат,
ала не със него само
аз се славя по цял свят.

Виж, за песни що да кажа,
пея с ясен, сладък глас.
Искате ли да покажа
майсторлъка си пред вас?
 
Баба иде

Баба иде!
Аз я чух
и набързо
се обух.

Вънка
ще се завтека,
отдалеч
ще й река:

– Мила бабо,
тук ела,
о, добре си
ни дошла!

Нещо тя
ще ми даде,
но дали
ще се яде?

Posted by LeeAnn as Любими стихове at 7:00 AM EET

9 Comments »

May 19th, 2007

Барселона: Паркове и Музеи

Още миналата година си бях наумила къде искам да отида и какво искам да видя, когато се върна отново в Цветния град.

Бързам да напомня, че посоките на света са измислени от мореплавателите, преди да открият простичките “ляво” и “дясно” ;), а аз не съм мореплавател 🙂

Още първия ден в близост до хотела мернах виенско колело и ми беше интересно какво има там. Оказа се, че там има цигански празник – празник на културата на Каталунья. Разходих се първата вечер до там. На територията, на която бе построен панаира имаше странна детска пързалка – без стълби, а само с въжета. Голямо висене и катерене падаше 😉 Беше шумно, цветно и колоритно. Истински панаир. Останах колкото да снимам туй-онуй.

Едно от местата, които непременно исках да посетя беше Парк де Монтюик (Park de Montjuïc), тъй като преди година успях да стигна само да подножието му – Пласа Еспанья (Placa Espanya). Паркът се намира най-долу на картата, в лявата й половина, стига до морето и заема огромна площ. На подстъпите към парка има указателни цилиндри с изброено всичко, което може да се види там. Началото на парка, откъм града е на Пласа Еспанья, където се намират изложбените зали на Барселона и където все още строят (или може би реставрират) Арена де Барселона.

В парк де Монтюик се намират стадионът и олимпийските зали и съоръжения на Барселона – място, с което местните са горди и го сочат като туристическа дестинация, така че нямаше как да го подминем. Ще го видите и вие на снимките, заедно с кулата – символ на олимпиадата – нещо бяло и стърчащо, което за мен няма никаква архитектурна стойност и се казва Torre de Calatrava (Торе де Калатрава). Интересни ми бяха стълбовете около олимпийската зала Palau Sant Jordi, които така и не разбрах за какво служат, както и “каменните плевели” отпред (не мога да измисля друго име за тези оплетени жици!)

Продължихме. Целта ни беше да прекосим парка, запяйки на ляво и дясно и да стигнем до морето и до нещо, което си бях харесала от самолета

Паркът изобилства на ботанически градини и ако сте любители на дървета и храсталаци – там ви е мястото. Предвидете си един цял ден за разходка. Но тъй ако аз не съм любител на храсталаци чак в такава степен, че да пропилея един цял ден гледайки средиземноморски борове /ле-ле, по-големи шишарки не бях виждала!/, тръгнахме през парка с идеята да търсим замъка. Замъкът се вижда откъм морето, кокетно кацнал на едно от хълмчетата в парка, но за да се стигне до него трябва да се пресече целия парк. А той е така устроен, че да видиш всичко в него. Подминахме, естествено повечето ботанически градини. Движехме се по едни алеи, излезли като от приказките за принцеси – с тайнствени романтични завойчета, мостчета с поточета и пътечки, привидно обрасли с бръшлян. Казвам „привидно”, защото отдалеч прилича на пътечка от бръшлян, но като приближиш се оказват стъпала, а бръшлянът пълзи само по вертикалната част на стъпалата и пресича от едната полянка на другата и не го настъпваш. Ходиш и си мислиш: “Зад ето този завой е замъка… Няма начин да не е!”. За съжаление не можахме да стигнем съвсем до замъка. Правеха ремонт на пътя и така бяха отцепили всичко, че едва стигнахме до рова. Но и това беше достатъчно, за да го снимаме. После се оказа, че има въжена линия, която вози туристи до замъка, но ние продължихме разходката си в посока Порт Вел /Port Vell/. Отново през парка. Там попаднахме на гигантски кактуси, разпиляни зъбни колела от великански джобен часовник и смайваща гледка към пристанището и целия град. Намирахме се в “ъгъла” на парка, откъде се виждаше всичко, чаааак до отсрещния край на Барселона, където е парк Тибидабо. /Tibidabo/.

Тибидабо се намира най-горе и в средата на картата, леко изместен към дясната й половина. Барселонци го сочат като едно от местата, които трябва да посети човек, когато дойде в този град. Но Тибидабо всъщност е развлекателен увеселителен парк с виенски колела, кули, зали с огледала и тем подобни, които се интересни, ако си с компания. В този ден се разхождах сама и нямах желания да ходя точно там.

Слезнахме от парка и поехме към познатата Рамбльа, където си бяхме наумили да посетим един музей. Но за него накрая.

Първо ще ви разкажа за другите музеи, които посетих.

Музеят на Египет – намира се в една от пресечките на Paseig de Gracia /произнася се: Пасео де Грасиа/ и го има отбелязан на туристическите карти. Единственото място, в което влезнах и снимането се оказа забранено. Вход за деца и египтяни – свободен. Вход за хора – 6-7 Евро, вече забравих колко точно, но билетите за повечето музеи са между 6 и 8 евро. Имаше мумии. Бъррр. Повече ме впечатлиха египетските битови предмети от мрамор! Мрамор! Как са обработвали мрамор до такава съвършена гладкост… Явно са имали доста свободно време.

Музей на восъчните фигури. Произнася се Мусеу де Кера  /Museu de Cera/. Това е нещо, което не успях да видя миналата година и се върнах на Рамбльа специално заради него.

Музеят на восъчните фигури е едно страшничко място. От слънчевата улица влизаш в едно притъмнено мрачно помещение с тиха музика, в което има бюро и човек на него и точно си мислиш колко добре е направен портиера от восък, той става, за да те посрещне и упъти и смелоста ти се изпарява за нула време. Ако сте страхливи, не ходете там сами. Аз не видях цялата експозиция и ще се върна отново с придружител.

Музеят е организиран на три етажа, в различни зали и помещения, които са тематично обособени. Пресъздадени са /с декори, фигури и звуци/ значими политически и исторически моменти, има кораби, индианци, банкови обири от 60-те години на миналия век с участието на Бони и Клайд, подводницата на Жул Верн, корабът на Колумб и срещата му с индианците. Гледаш, мигаш и се чудиш кой е истински и кой е просто експонат. В музея нямаше много хора всъщност. Краят на експозицията и изходът от музея са през едно мазе, от което се чуваха странни звуци и излизаше зловеща светлина. Хвана ме страх. Той се пораждаше от това, че влезнах с нагласата да разглеждам музей и не очаквах, че вътре нещо може да е направено да мърда. Но бързо разбрах, че разни неща мърдат… Минах през мазето заедно с един мъж, когото помолих да придружа, обяснявайки страха си с това, че всичко е толкова истинско, че чак зловещо и не знаеш кога ще мръдне и дали ще е човек или не… Да не говорим, че един човек от поддръжката на музея изскочи от едно неочаквано място, та излезнах от музея останала съвсем без дъх от страх.

Последният музей, който посетихме със съпруга ми в свободния му следобед беше Музеят на Еротиката. Той също се намира на Рамбльа и огромни червени надписи не позволяват да го подминеш. Самият музей напомня частна колекция на предмети с ясно изразена стилова ориентация от най-различни епохи и географски ширини. Имаше статуетки, фигурки, дърворезби, картини, рисунки, графики, снимки, уреди и видеозала. Имаше черно-бели снимки от 1945 година, а в залата прожектираха черно-бял филм, който обещаваше да бъде повече порнографски, отколкото еротичен, така че не се спряхме там. Предметите, като такива не бяха най-интересното нещо и не показваха нищо ново. Снимането не е забранено, но не видях нещо, което да си заслужава. По-интересни са изводите, на които ни наведе колекцията в музея:
Японците правят секс с дрехи.
Тройките не са от вчера. Циркът и акробатиката – също.
Индийците са най-добрите любовници.
Французите са извратени.
Немците си падат по секса на село.
Порнофилмите са още от ерата на нямото кино.
Колкото по-забранена тема е бил секса, толкова по-масов, перверзен и извратен е бил.
Като цяло музеят си струва.

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 12:21 PM EET

9 Comments »

May 18th, 2007

Рожден ден, ли? Рожден Ден?! Рожде-е-ен ден!!!

Заразявам се от Пейо! Той все пита за разни неща. Дребни, ежедневни… и интересни.

На мен пък ми се иска да знам какво е отношението ви към рождения ви ден, вашия собствен.

За някои хора рожденият им ден е един от най-специалните дни в годината – обличат си официални дрехи, изглеждат красиви и несравними, не стъпват по земята от щастие, празнуват три дни и три нощи…

Други са по-умерени – само близки приятели и кратко тихо веселие.

Има такива, които не признават рожден ден без торта и свещички 🙂

Някои пък заявяват „какво пък толкова – ден като ден – нищо различно, нищо особено”.

А подаръци? Обичате ли да получавате подаръци? Какви, какви, кажете ми какви!

А вие? Как отбелязвате този ден?

И тъй като аз не съм Пейо и не знам как се прави анкета за гласуване с „да” и „не”, ще очаквам мненията ви като коментари. 🙂

Posted by LeeAnn as Реалността at 7:00 AM EET

9 Comments »

May 16th, 2007

Завръщане в Цветния град

Миналата година по приблизително същото време, след като си тръгнах от Барселона, оставяйки част от пулса си там, си пожелах да се върна отново. Е, желанията се сбъдват, ако много слушкаш, папкаш и спинкаш… Та и аз така – цяла година слушках, папках и спинках и ето ме отново на път към Барселона. Този път за три дни и половина, уж знаеща къде отива и какво иска да види, заредена с истински фотоапарат, две карти и осем комплекта батерии, зарядно за тях, карта на града /за какво ли ми е ;)/, карта на метрото, огромен ентусиазъм и твърдата увереност, че този път ще видя всичко. Дали успях ще разберете от следващите няколко публикации.

Тази е първата, която съм замислила и ще е посветена на самото пътуване. Ще има една посветена на града – улици, фасади, хора, фасади, темперамент, фасади и т.н. Друга – на Гауди, специална за парковете и музеите… Ще бъдат четири, може би дори пет 🙂

Разделям разказът си на части, защото искам да ви кажа ужасно много неща, а на един път ще е трудно. Донесох и малко над 900 снимки, така че и все нещо за виждане ще има 😉

Излетяхме по изгрев слънце от новия терминал в София, който вече не е чак толкова нов, всъщност. Пак там кацнахме на връщане. Малкото време, прекарано на него, ме остави само с положителни впечатления.

Най-хубавото от пътуването беше прибирането към дома, отново със самолет от Франкфурт, като този път бай Ганьо бе пропуснал полета и искам да вярвам, че миналогодишната случка е била прецедент, следствие от злощастно стечение на обстоятелства.

На отиване, на летището в Мюнхен, освен автоматите за безплатно кафе и чай, които ме изнедаха приятно, видях и най-абсурдния за мен предмет, който се продава в магазин – Часовник с кукувичка!, такъв, какъвто доскоро имаше във всяка втора българска къща, на скромната сума от 149 Евро!

На връщане, на летището във Франкфурт, ни проверяваха ръчно, защото нямаха рамки и ако не бяха толкова любезни докато ни опипваха, сигурно нямаше да е чак толкова унизително.

Самото летене ми донесе съвсем нови усещания, сега, когато вече съм летяла с парапланер. На отиване имаше прекрасна възможност да се наблюдават, изучават и снимат облаците. Летяхме на нивото на средните облаци и ниските бяха под нас, а високите се виждаха на хоризонта. Приближавайки Барселона, времето позволи да снимам морето и града от горе. Та, освен на облаци, има снимки и на вода и земя 😉

На връщане беше турболентно. Затварях очи, унасях се и оставах сама горе. Със стомаха си усещах всяко вдигане и сваляне и си представях, че въртя термики. Изпитвах върховно удоволствие. Някои хора шумно умираха от страх, други отидоха да повръщат след кацането.

Близо четирите дни в Барселона ме откъснаха от действителността, в която живея и тъкмо започвах да си мисля колко прекрасно е всичко, софийските таксиджии се погрижиха бързо-бързо да се приземя обратно в реалността. За съжаление. Мразя софийските таксиджии. Не всички – само тези, които са арогантни, невъзпитани, нахални, тъпи, мързеливи, алчни и миризливи. 🙂

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 10:30 PM EET

2 Comments »

При цветарката

Chez la fleuriste
Jacques Prévert

Un homme entre chez la fleuriste
et choisit des fleurs
la fleuriste enveloppe les fleurs
l’homme met la main à sa poche
pour chercher l’argent
l’argent pour payer les fleurs
mais il met en même temps
subitement
la main sur son coeur
et il tombe

En même temps qu’il tombe
l’argent roule à terre
et puis les fleurs tombent
en même temps que l’homme
en même temps que l’argent
et la fleuriste reste là
avec l’argent qui roule
avec les fleurs qui s’abîment
avec l’homme qui meurt
évidemment tout cela est triste
et il faut qu’elle fasse quelque chose
la fleuriste
mais elle ne sait pas comment s’y
prendre
elle ne sait pas par quel bout
commencer

Il y a tant de choses à faire
avec cet homme qui meurt
ces fleurs qui s’abîment
et cet argent
cet argent qui roule
qui n’arrête pas de rouler.

При цветарката
Превод: LeeAnn

Мъж влиза при цветарка една
и избира да купи цветя.
Докато тя ги увива,
към джоба си посяга мъжа
и търси монета,
за да плати букета,
но в същото време
изведнъж
слага ръка на сърцето
и пада този мъж.

Докато тихо той пада
монета започва да се търкаля,
след нея и още една,
цветята след тях политат едва,
заедно с мъжа, който пада
и монетата дето се търкаля,
а цветарката стои вцепенена,
стресната от звъна на парата,
гледа как падат цветята
и как им се кършат стеблата –
тихо и скръбно,
като мъжа, който умира безмълвно.

Очевидно това носи много тъга
и трябва нещо да направи тя
цветарката,
която не може да се съвземе
и не знае с кое първо да се заеме
с човека ли, дето умира,
с цветята ли, дето загиват
или с тези проклети монети,
които да се търкалят не спират.

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 7:00 AM EET

1 Comment »

May 15th, 2007

Хайде на цирк

Думата „цирк” в днешно време е изключително онеправдана дума, защото до голяма степен сме свикнали с преносното й значение, което се свързва с нещо малоумно, не чак толкова смешно, по-скоро трагично.

Но въпреки това, думата „цирк” ме връща  в детството, докато все още в София имаше стационарен цирк и я свързвам с фокуси, клоуни, акробатика, дресура на животни и т.н.
За последно бях на цирк миналата година – малък, построен на поляната до нас. Разказах ви за тъгата, която остави у мен. Помних я дълго. До преди няколко дни, когато отново отидохме на цирк – този път на по-голям – цирк „Монте Карло” – все още не си е тръгнал от столичния квартал „Младост”.

Отидох резервирана и очаквах подобна мизерна гледка. Но бях приятно изненадана. Влезнах под шапитото 35-годишна, а си тръгнах оттам усмихната и превъзбудена като 8-годишно хлапе, на което току-що са подарили кран-играчка, с батерии!
Няма да ви разкажа представлението – отидете и го вижте! Заслужава си!

Не обичам призивите, кампаниите и прочие, но няма как да не кажа това: „И не забравяйте да се подпишете под инициативата за искане за отпускане на терен за построяване на стационарен цирк”, защото си искам цирка 🙂 !

Posted by LeeAnn as Реалността at 3:40 PM EET

7 Comments »

May 14th, 2007

Някой чука

On frappe
Jacques Prévert

Qui est là
Personne
C’est simplement mon cœur qui bat
Qui bat très fort
A cause de toi
Mais dehors
La petite main de bronze sur la porte de bois
Ne bouge pas
Ne remue pas
Ne remue pas seulement le petit bout du doigt

Това стихотворение има и музика от Жозеф Козма и е изпято през 1947 от Ив Монтан: Paroles: Jacques Prévert. Musique: Joseph Kosma 1947 © Editions Enoch

Някой чука
Превод: LeeAnn

Кой е там?
Никой
Това е моето сърце,
което бие лудо
заради теб.
А отпред
мъничката бронзова ръка
на голямата дървена врата
не мръдва
не трепва
с пръстче дори,
за да ме спаси.

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 5:48 PM EET

1 Comment »

dragons game


dragons game

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 9:50 AM EET

14 Comments »

May 11th, 2007

За лицензите и за авторските права

Всъщност, заглавието е малко подвеждащо, защото в долните редове няма да ви говоря за това какво са авторски права, имат ли те почва у нас (имат, имат — питайте Явор Колев и останалата пасмина) и как си кореспондират с различните лицензи, а просто ще ви разкажа една случка, случила с една от любимите ви публикации в този блог. Аха, точно така — говоря точно за тази публикация: “Как да си откраднете целувка“. Тази публикация по един нестандартен начин се появи на следния адрес http://loveemoni.dir.bg/_wm/library/?df=272380. Не, недейте да ходите на този адрес — на него вече ще видите страница, съобщаваща ви за грешка 404. А до появата на тази грешка се стигна след размяната на няколко електронни писма:

Дами и господа,

на следния адрес (http://loveemoni.dir.bg/_wm/library/?df=272380) в блог пространството на dir.bg е качена публикация, копирана едно към едно от блога на leeneeann, намираща се на следния адрес: http://www.leeneeann.info/blog/?p=298, в разрез с лиценза, под който тя е публикувана там (CC-BY-NC-ND).

Тъй като мога да ви уверя, че съгласие за подобно препубликуване на тази история от нашия блог не е давано от нито един от списващите блога, настоявам за вашето съдействие за премахване на тази страница от посочения адрес (http://loveemoni.dir.bg/_wm/library/?df=272380), поради грубо погазване на правата на автора на публикацията.

Очаквам ваша бърза намеса за решаване на този проблем, за което ви благодаря предварително.


the lunatics are in my head
—————————
Nick Angelow

Това е писмото, изпратено от мен в неделя (а самата история започна в събота) до abuse@dir.bg и postmaster@dir.bg. След няколкоминутен разговор през jabber, нямах големи илюзии, че ще получа отговор на писмото си, но за моя изненада, още в първия работен ден след почивните дни, получих ето тези два отговора от екипа на dir.bg — първо този:

Здравейте!
Благодарим Ви че се свързахте с нас.
Въпросът Ви се обработва от екипа на Dir.bg.
Своевременно ще Ви уведомим за резултата.

Поздрави!
Customer Support
Dir.bg

а почти веднага след него и този:

Здравейте!
Въпросните публикации са изтрити и собственика на сайта е предупреден. При възникнали подобни ситуации моля сигнализирайте на GLog администратора през gLOG Месинджър – това е постоянен дневен support. Това е най-лесния начин да получите бърз и компетентен отговор на въпроса си.

Поздрави!
Customer Support
Dir.bg

които отговори изискват от мен да кажа “благодаря на екипа на dir.bg за бързата и своевременна реакция” и които показват, че има цивилизовани начини за уреждане на възникнали проблеми с неправомерно използване на авторски произведения без да има нужда от прибягване до помощта на главната дирекция за борба с обикновения потребител.

to be continued 🙂

Posted by NeeAnn as За свободата at 12:20 AM EET

20 Comments »

May 10th, 2007

За клишетата, работата и глътката въздух

„Първо работата, после удоволствието”. Как да опишеш клише с друго такова – ами като кажеш: Клише, та дрънка!
Не обичам клишетата, но случайно попаднах на блога на Влади Великов, където той се е заел да ги систематизира, организира, персонализира, анализира и т.н. …-зира. Похвална инициатива.
Той ме замисли и ме подсети за ето това с работата – „Първо работата, после удоволствието” – не го харесвам, защото в момента точно работата ми е в повечко и ми пречи на писането ;). За жалост не мога да постъпя според онази руска поговорка „Эсли водка мешает работе, то бросай работу” и да зарежа работата 🙂

„Да съчетаем полезното с приятното”. Това определено ми допада повече, особено, ако полезното е за един, а приятното за някой друг… Знам, че нищо не разбрахте! Покрай полезната командировка на съпруга си, аз направих една приятна разходка из цветния град Барселона за 4 дни, преди няколко дни…
Разкази и снимки като приключа с важните задачки ;), свързани с горното клише 😉
А до тогава – стискайте ми палци 😉, за да не се окаже накрая, че е вярно и това: „Луд умора нЕма, само се поти!”

Това беше моята глътка въздух извън работата за следващите много дни…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 4:21 PM EET

3 Comments »

May 6th, 2007

Една рима за четири сезона

Цяла зима
търся рима,
с която да опиша
града, който не диша
и мястото, от което
не се вижда небето.

После напролет
още с първия полет
рима откривам,
но бързо я скривам,
защото вече идва лято
и парапланеристи – цяло ято,
хвърчат от баири,
кацат по поляни
и никой не дири
моите рими засмяни.

Когато есента се покаже
вече може да се каже,
че отново е време
с римите някой да се заеме.

Но този път, когато дойде зима
вместо да се мъча да търся рима,
с която да опиша тъгата,
с която стоя на земята
и мястото, от което
търся да видя небето,
ще чакам да дойде пролет
и да стане време за първия полет.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 3:40 PM EET

8 Comments »

May 2nd, 2007

Децата, открили любовта

Les enfants qui s’aiment
Un poème de Jacques Prévert 

Les enfants qui s’aiment s’embrassent debout
Contre les portes de la nuit
Et les passants qui passent les désignent du doigt
Mais les enfants qui s’aiment
Ne sont là pour personne
Et c’est seulement leur ombre
Qui tremble dans la nuit
Excitant la rage des passants
Leur rage leur mépris leurs rires et leur envie
Les enfants qui s’aiment ne sont là  pour personne
Ils sont ailleurs bien plus loin que la nuit
Bien plus haut que le jour
Dans l’éblouissante clarté de leur premier amour.

 

Децата, открили любовта
Превод
LeeAnn

Децата, открили любовта,
се целуват притихнали
на прага на нощта.
Минувачите, забравили младостта,
ги сочат с жест, осъждащ любовта.   
Но децата тук ги няма
те са далеч от света,
оставили в нощта
само трептнещата сянка,
която роди яростта –
ярост с усмивка презряна,
търсеща любовта тъй желана.
Децата тук ги няма,
те са далеч от нощта,
далеч са дори от деня,
в свят на ослепителна красота,
открит с раждането на любовта.

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 7:00 AM EET

3 Comments »

« Previous Entries  Next Page »