Skip to main content.
February 27th, 2007

Самотната птица

Самотната птица се познава по това,
че винаги се стреми към най-високото,
че не тъгува по приятели,
дори за тези от собствения си  вид,
че целта й е винаги небето,
че няма определен цвят,
и по това,
че пее много много нежно.

П.С. Това е стих, от автор, чието име не знам. Чух го монтирано преди песен на В. Найденов и си позволих да го препиша за вас. Ако някой открие автора, нека ми каже, моля, за да го добавя. Даже заглавието не знам. Това го измислих аз.

и оригиналът:
“Състоянията на самотната птица са пет:
първото е, че се стреми към най-високото,
второто – че не тъгува по приятели,
дори и за тези от собствения вид,
третото – че целта й е винаги небето,
четвъртото – че няма определен цвят
и петото – че пее много нежно”

Сан Хуан де ла Крус

Posted by LeeAnn as Любими стихове at 2:38 PM EEST

5 Comments »

February 26th, 2007

Покана за танц

Хей, читатели !

LeeAnn си търси партньор за латино танци.

Занятията с групата за начинаещи започват от утре — вторник, 27 февруари 2007 г. и ще са във вторник и четвъртък от 18.50 до 19.40, на площад “Гарибалди”, под KFC, така че не бъдете срамежливци и се обаждайте.

Posted by NeeAnn as Uncategorized at 11:13 AM EEST

30 Comments »

February 22nd, 2007

Какво означава “да простиш”?

Когато един безпардонен мъж ме попита “Какво означава “да простиш”?”, аз отвърнах:

– Да дадеш втори шанс!

– Да забравиш, така ли?

– Не, просто да дадеш втори шанс. Можеш да дадеш втори шанс и без да забравяш, достатъчно е да простиш.

– Мога да дам втори шанс и без да простя. Аз не прощавам!

Разговорът обещаваше да се превърне в спор, затова го прекратихме по взаимно съгласие. Малкото свободно време за нормални разговори не бива да се пропилява в безсмислени спорове.

Продължих да мисля за това. Ако някой твърди, че не прощава, това прави ли го наистина безпардонен? Ако работата ни изисква да сме безпощадни, безкомпромисни и безпардонни, това не означава, че и в личния си живот сме такива, нали?

Прощава се обикновено за нещо, с което нечие (без)действие ни е обидило/засегнало/наранило.

От какво зависи способността ни да прощаваме? От размера на деянието или от размера на обидата? Няма общ аршин. Безобидно действие (според извършителя) може да нанесе опустошителни вреди (според потърпевшия). Всичко зависи от начинът, по който възприемаме света около нас. Зависи от собствените ни “стандарти”.

От какво зависи способността ни да прощаваме? От този, който ни е засегнал? На някои хора сме склонни да простим неща, които не бихме простили и на себе си. Нали?

Аз мисля, че способността ни да прощаваме зависи най-вече от желанието ни да простим!

А вие как мислите?

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 9:55 PM EEST

11 Comments »

February 21st, 2007

Как да си откраднете целувка

Напоследък се забелязва едно известно негодувание сред принцове и рицари. Тъгуват за отминалите времена на дуели и рицарски турнири, когато на победителя се е падала не само ръката на принцесата, а цялата принцеса, заедно с първата целувка при това. И се питат “Какво стана, принцесите ли се свършиха?” Неее, не са се свършили принцесите. Просто “Здравната каса” фалира, защото докато победителят се радвал на своята принцеса и се наслаждавал на първата си целувка, другите 10-15 участника се мотаели по болници и санаториуми.

Съвременните принцове и рицари роптаят най-вече срещу това, че все по-трудно стана да получиш целувка от принцеса. Особено първа целувка. Всички знаят, че след първата целувка, принцесите дават следващите с удоволствие. Което от една страна е хубаво, защото това значи втори шанс, ако някой се издъни. От друга страна е лошо, защото … това значи втори шанс, ако някой се издъни 😉

Но, никой от роптаещите принцове и рицари, всъщност не се е замислил какво може да се направи по въпроса. Как да получат първата целувка? Много е просто! Като си я откраднат!

Да! Това казах – да си я откраднат. Е, да, решението е просто, изпълнението – не чак толкова. Но в това му е чара, нали? Ако беше лесно, нямаше да е предизвикателство! И не, въздушните, виртуалните и приятелските целувки не се броят! Победител е този, който успее да си открадне истинска целувка и … да оживее 😉 /след преследването от драконите на ЧАР, не от целувката 😀 ;)/

В зависимост от принцесата, има най-най-различни начини да си откраднеш целувка, но трите най-разпространени са:

Можеш да й покажеш лъскавите си доспехи и острия си меч и така да я впечатлиш, че тя да занемее пред красотата ти и тогава, докато разглежда доспехите и меча ти и гледа към тях, а не към теб: идва ред на целувката…

Можеш да й показваш звездите, да ги сваляш за нея и да ги назоваваш по име и докато тя е вперила поглед в небето: идва ред на целувката…

Можеш да й говориш за разни сложни и загадъчни неща, така че да я смутиш и объркаш и когато тя наведе свенливо очи надолу: идва ред на целувката…


моля, оцелелите да разкажат 😉

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 9:09 PM EEST

9 Comments »

impression


urban skyscape

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 7:03 PM EEST

2 Comments »

Нашият блог е моята крепост

Нашият блог е моята крепост. Всъщност думата „крепост” не е най-точната, защото тук може да влезе всеки, да ни остави нещо от себе си и да си тръгне. Може и да не си тръгва. Може да намине отново, може и никога повече да не пристъпи прага ни. Всеки е добре дошъл и всеки е свободен да си тръгне, когато пожелае.

Да, „крепост” не е най-подходящата дума. Това е моето място за бягство от реалността. Не точно бягство… По-скоро начин за спасение. Място, където мога да пиша. Писането само по себе си е вид спасение. Сядайки пред празния екран, имам време да премисля отново това, което ме е развълнувало, подразнило, впечатлило, разстроило, заинтригувало. Имам време да го филтрирам и да преценя дали си заслужава да бъде част от емоциите ми. Пишейки, преживявам отново. Някои неща не заслужават да бъдат преживени втори път. Много статии останаха недовършени и още повече останаха незапочнати…

Незапочнати останаха статиите, за които се питах „И какво, като го напиша? Кой би се усмихнал на подобно нещо?” и си отговарях: „Никой не би се усмихнал. Това е грозна част от живота на всички хора и няма смисъл в 5-те си свободни минути, които са решили да отделят на теб да четат отново за нещата, от които искат да се отърсят!”

Недовършени останаха статиите, чието писане и прочитане не би променило (почти) нищо… Въпреки това, някои от тях видяха „бял свят” – това са почти всички статии, публикувани в „Абсурдизми” – статии за подробности от ежедневието, от което всички искаме да избягаме поне за малко, но касаят неща, които трябва да помним, за да не губим връзка с реалността.

Да, блогът ни е своебразен начин за бягство и спасение. В него крия нещата, които искам да преживея отново, които искам да си спомня след време и към които бих се връщала с радост пак, и пак.

Първият пост преди една година не случайно бе усмихнат. Тогава си обещах да пиша само за красиви неща. Не знам дали успях, но това не ми пречи, да си го обещая пак 🙂

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 9:02 AM EEST

6 Comments »

February 18th, 2007

Синята снежинка

“Синята снежинка” е приказка, която трябва да прочетете! Abator я откри. Благодаря!

А ако се разходите из страниците на блога на Тревистозелена, ще намерите и други красиви приказки от Фани Пейчева.

Приятно четене!

Posted by LeeAnn as Uncategorized at 8:33 AM EEST

6 Comments »

February 14th, 2007

Ден на влюбените

Днес, 14 февруари, е професионален празник на мечтателите, романтиците, оптимистите, ентусиастите и на всички останали перманентно влюбени хора.

Честит празник на влюбените в небето, морето, водата, земята, планината, тревата! 😀

Честит празник на влюбените в облаците, звездите, дъгата! 😀

Честит празник на влюбените в тишината и свободата! 😀

Честит празник на влюбените в летенето, плуването, скачането, катеренето, спускането… 😀

Честит празник на влюбените в предизвикателствата и авантюрите! 😀

Честит празник на влюбените в живота, приятелството и любовта! 😀

На вниманието на всички останали:
Днес се очакват невиждани задръствания във всички магазини за цветя, бонбони, шоколад, напитки, плюшени играчки, парфюми…
Моля, проявете разбиране, особено ако на човека до вас му излизат сърчица от очите… 😉

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 8:36 AM EEST

13 Comments »

February 11th, 2007

urban skyscape


градски пейзаж

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 12:05 AM EEST

8 Comments »

February 10th, 2007

Стрелба с малокалибрен пистолет

До преди 3-4 дни нямах никаква представа от пистолети, пушки и оръжия въобще. Сега вече имам бегла представа, но съм си все така миролюбива 🙂 Даже повече от преди!

Как стигнах до идеята да стрелям? Спонтанно! Казах “Искам” на подходящия човек, а той пък взе, че каза “Добре, четвъртък в 19.00 часа”. Речено – сторено.
Отидох заредена с ентусиазъм, притеснение и любопитство, а той – с търпение, за което му благодаря. И тъй като инструкторът си по парапланеризъм наричам “пилотът ми”, за миг ми хрумна да нарека този човек “стрелецът ми”, но ми се стори доста зловещо. Затова ще го наричам Марлекс.

Представях си стрелбата с пистолет в стрелбище по следния начин: отиваш, дават ти оръжие, стреляш и си тръгваш. Никога не съм предполагала с колко много подробности е свързано това и колко много неща имат значение. Дори не съм се замисляла за това, че ще стрелям с бойни патрони. Нито пък, че не знам как се зарежда оръжието.

И стрелбата, като всяко друго нещо, се оказа интересно и пълно с детайли занимание. Не бих могла да степенувам по важност информацията, която Марлекс наля в главата ми за един час. Дори не съм сигурна, че съм разбрала и запомнила всичко. Но може би точно тънкостите са тези, които ме заинтригуваха и биха ме провокирали да поискам да стрелям отново!

Едно от нещата, които имат значение за стрелбата е правилната стойка, която за прецизна стрелба е следната: краката на ширината на раменете и с полукрачка напред. Тази стойка се оказа малко непривична за мен и се налагаше Марлекс да ме коригира преди всяка серия изстрели.

Друго важно нещо е правилния захват на оръжието. Всеки пръст от всяка ръка си има негово си място. Важен е и пръста за спусъка, естествено. Нещо повече – има значение с коя част на възглавничката на пръста ще натиснеш спусъка, така че да не наклониш пистолета си встрани – по хоризонтала или вертикала. Има значение и къде точно ще натиснеш спусъка.

Указанията за безопасност включват инструкции като “Пистолетът винаги трябва да сочи напред”, “Не се върти с оръжие в ръце” и “Пръстът няма работа на спусъка, когато не стреляш” и т.н.

Заставаш правилно, вдигаш пистолета без да изпъваш ръцете докрай, прицелваш се, така че мушката и мерника да са в една линия и стреляш. Бавно и плавно. Без да променяш усилието върху спусъка, без да се разсейваш, без да се стягаш и напрягаш.

“Отпусни се!” и “Дишай!” – това чувах преди всяка серия изстрели. Лесно е да се каже, трудно е да се изпълни. Особено като се има предвид, че не бяхме сами в залата за стрелба. При всеки изстрел в съседна клетка подскачах все едно съм от хартия и ме духа вятъра /въпреки че бях с антифони/. Не предполагах колко стряскащо силен е звукът от изстрел в затворено пространство.

Човек не може да се научи да стреля от първия урок. Това, че не си убил никого, все още не значи, че можеш да стреляш. Колкото и да се стараех, неизбежно правех грешки. Те се дължаха на изцяло новото усещане и непривичната поза на тялото ми и не винаги усещах къде греша. Но тялото само прави анализ на неправилното натоварване. Ако на следващия ден някой мускул те боли – значи си го претоварил без причина. На следващия ден ме боляха и двете ръце, раменете и ключицата.

Докато бяхме в стрелбището бях толкова погълната от това да слушам какво ми говори и показва Марлекс, че чак на следващия ден се сетих да питам с какво оръжие съм стреляла! Стрелях с руски Марголин, 22-ри калибър, който странно добре прилегна на ръката ми.

Posted by LeeAnn as Екстремно at 11:54 PM EEST

19 Comments »

February 6th, 2007

Какво да правим с неизбежното?

Има въпроси, чиито отговори са ни известни. Има такива, на които си мислим, че знаем отговорите.

Има въпроси, които се боим да зададем, защото не сме сигурни, че искаме да чуем отговорите.

Има въпроси, чиито отговори знаем, но не ни харесват и се правим, че дори и въпросите не знаем…

А някои въпроси все още търсят отговорите си.


 

Аз нямам тези отговори… А вие?

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 11:45 AM EEST

32 Comments »

February 3rd, 2007

Жожо-виелицата

Стоях си кротко един ден и си чаках нещо. Ден като ден, чакането и то най-обикновено, поне в началото, докато към чакащите не се присъедини една странна личност, която каза, че й напомням някого…
– Кого? – попитах, хем учудена, хем леко притеснена…
– Жожо-виелицата! – отговори странната личност – Познаваш ли Жожо-виелицата?
– Ммне, разкажи ми за него, моля.
– За него ли? Жожо е МОМИЧЕ! Нали ти казах, напомняш ми на нея…
– Разкажи! – помолих аз, дваж по-заинтригувана, и странната личност започна да разказва…

***
Жожо, както вече ти казах, е момиче. На пръв поглед най-обикновено, но погледнеш ли я втори път, започваш да се питаш какво се върти в главата й… Хм, главата й… Май от там тръгва този прякор “виелицата”… Да видиш косата й само! Никакъв порядък. Сякаш всеки косъм е решил да изтъкне себе си и да се покаже най-отгоре и най-отпред. Рошко безподобен! А сутрин…, о-о-о сутрин, когато Жожо стане от сън, можеш да разбереш всичко, което е сънувала през нощта – само с един поглед в косата й… Можеш да разбереш дали е било вълнуващо или страшно, или е било най-обикновено пътешествие със Сънчо за ръка.
Само … не бива да се доближаваш до Жожо сутрин. Трябва някак, преструвайки се на невидим, да прибереш всички опасни предмети /не, не говоря за ножове – кутията с маргарин и бурканът с мед също са опасни, защото с тях се правят идеалните бели!/ и да й дадеш да си изпие млякото. … Е, разбира се, че с какао, питат ли се такива неща?! Даваш й мляко с КАКАО и чакаш… ДА, и да не е горещо! … Лека-полека, очичките й започват да се събуждат и игривото пламъче прогонва съня… и ти продължаваш да разбираш защо я наричат Жожо-виелицата…

В очите й пише всичко… По всяко време можеш да прочетеш дали е доволна, радостна, щастлива, или точно обратното… Да ти кажа честно, не харесвам Жожо, когато е тъжна. Прилича на увяхнало цвете… Но пък и също толкова малко й е нужно, за да се съживи отново. … Вода ли? Каква вода?! Жожо е момиче, не растение. …. Да, на растенията им трябва вода, но на хората е достатъчна една приятелска прегръдка, добра дума в подходящия момент или просто едно дружелюбно намигване с напомнянето “хееййй, усмихни се!”

А бузите… Сигурно заради бузите й са я нарекли Жожо-виелицата… С тях всичко е наред, докато не се ядоса или притесни. Тогава стават червени като божури и като че ли огън пламти в тях, а косата й щръква още по-непокорно на всички страни. Трудно се разбира дали е ядосана или само притеснена, но пък бързо й минава, някак от само себе си.


През по-голямата част от времето Жожо-виелицата е в прекрасно настроение… Хм, сигурно затова я наричат така… Не се спира изобщо… Сякаш има пожар в главата й. Непрекъснато е заета с нещо, все пита, все обяснява, жестикулира, ходи нагоре-надолу и напред-назад, бърза, не спира, не сяда, не млъква… И все нещо не е разбрала и пак пита. … А, не, не, не е досадна, чаровна е всъщност, защото искрено сияе когато научи, види или пипне нещо ново.

Много обича новите преживявания. Спомням си, когато й разрешиха да кара мотор… За миг се превърна в истинско момче. Искаше всичко да разбере и навсякъде да пипне. Качи се и потегли, като същинска виелица, с широка усмивка и много газ. … Какво стана ли? Е, как какво? Не се ли досещаш… Моторът отказа да се подчини и да поеме всичкия този бензин, който Жожо се опитваше да му даде да изпие наведнъж и угасна. Гледах Жожо отдалеч как си седи на него и нещо му говори и се чудех дали да се приближа, защото ако е сърдита, по-добре да не си наблизо… Ама се приближих, какво да я правя… А тя беше усмихната до уши и въпреки, че моторът беше спрял цялата сияеше… Виелица… знаеш ли я какво й е в главата…


– Хайде, кой е наред?
– Аз? … Аз! Ама ние тук си говорим…
– Хайде, минавай, друг път ще ти разкажа пак за Жожо-виелицата…

Не срещнах повече странната личност, но не спрях да се питам по какво ли приличам точно пък аз на Жожо-виелицата?!

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки at 9:13 PM EEST

8 Comments »