Skip to main content.
November 30th, 2006

Облачна тъга

Полекичка лятото отминаваше и идваше есента. А след това си тръгна и тя… Царството на Ветровете променяше одеждите си с всеки изминал ден. Облачето обичаше да гледа Царството отгоре, да се любува и възхищава на цветовете на дрешките му. Царството се променяше и Облачето също се променяше…

Беше минало много време от първата среща на Облачето с Вятъра и вече никой почти не си спомняше дали Облачето беше момиче или момичето – Облаче.

Някои ветрове срещаха Облачето и го питаха: “Хей, момиченце, защо си тъжно?”
Други пък срещаха момичето и му казваха: “Здравей, Облаче, как си днес?”
На всички Облачето отговаряше: “Тъжно съм, защото слънцето си тръгна и взе цветовете със себе си!”

При последната си разходка из Царството на Ветровете, Облачето гледаше от високо и не вярваше на очите си! Царството бе сиво, тъжно и тревожно. Нямаше и следа от сочното зелено лято, нито от веселата пъстроцветна есен. Царството сякаш плачеше.

Това натъжи Облачето. А когато Облачето станеше тъжно, всичко наоколо потъваше в мъгла – сякаш стотици други облаци идваха, за да го утешат и да скрият сълзите му от Царството. /Ветровете не харесват тъжни Облачета, нали знаете/. Това беше много мило от тяхна страна, но от тях Облачето не виждаше малкото останали слънчеви лъчи и ставаше още по-тъжно. И се обвиваше в още по-гъста мъгла. Толкова гъста, че често се губеше в нея…

И наставаше тишина… Най-тъжната тишина, която сте чували някога. Толкова тъжна и тиха, че чак не се чуваше. Обезпокоителна тишина… Толкова тиха и обезпокоителна, че чак на Ветровете им правеше впечатление, че с Облачето нещо не е наред. Тогава те идваха, раздухваха и разпръскваха мъглата, взимаха Облачето със себе си и го водеха някъде високо и далеч, в търсене на слънчевите лъчи.

Не ги намираха… Но Облачето вече не се тревожеше.
То знаеше, че трябва търпеливо да дочака слънчевите лъчи да доведат буйната и дръзка пролет, когато Царството щеше отново да облече своите прелестни одежди, в очакване на Облачето и неговите шумни и неспирни пакости и игри.

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 9:21 PM EEST

5 Comments »

November 29th, 2006

117. Задача за цифри

Понеже виждам, че се увлякохте в коментиране на предната задача, реших, че много коментари не са на хубаво и потърсих нещо друго върху което да мислите, още повече, че на някои хора този раздел им е липсвал през последните месеци. Не знам тази задача за кой клас е, но тя определено спада към областта на “занимателната математика”. Така, че леко решаване и внимавайте с подходите.

Използването на програмни средства за нейното решаване не е забранено, но е леко нежелано, освен като крайно средство (поне 24 часа неистови усилия за решаване на задачата) и с условие за публикуване на алгоритъма на решението.

117. Задача за цифри
Подредете десетте цифри 1234567890 по такъв начин, че да образуват число, което да се дели без остатък на числата от 2 до 18. Например, ако се подредят така: 1274953680, това число се дели на 2, 3, 4, и т. н. до 16 без остатък, но не се дели на 17
.

Задачата няма едно единствено решение, но техният брой е краен и е по-малък от пет. Засега няма да има определено време за нейното решаване — нека първо видим как ще се справите 🙂

Posted by NeeAnn as Задачки-закачки at 11:12 PM EEST

9 Comments »

Задача с гъби

Еличка, Ясен и Венко събрали в гората общо 384 гъби. Първо Ясен разделил гъбите, които бил събрал, на две равни части. Оставил едната от тях за себе си, а другата разделил по равно между Еличка и Венко. След това Венко направил същото с гъбите, които имал в момента. Накрая така постъпила и Еличка. Когато всичко приключило, те видели, че имат по равен брой гъби.

По колко гъби е събрал всеки от тях?

Posted by LeeAnn as Задачки-закачки at 1:27 PM EEST

67 Comments »

Везни има, теглилки няма

Задача № 5

Баба Цоцолана иска да отмери 2 кг боб от чувалче, в което има 9 кг. Тя има везни и само една теглилка от 50 г и една от 200 г.

А) Как да отмери боба с не повече от три претегляния?

Б) Как да отмери боба с не повече от три претегляния, ако е изгубила теглилката от 50 г?

Успех!

/Само да поясня, че съм преписала задачата от „Математическа читанка” за 4-ти клас 😉 /

Posted by LeeAnn as Задачки-закачки at 9:59 AM EEST

14 Comments »

November 28th, 2006

Секретарски неволи

Някъде през миналия век, в далечната 1998 год., започнах работа като секретарка в прилично голяма фирма /явно, щом вече им трябваше секретарка 😉 /
Работата си беше екстра за плямпало като мен – в топъл офис, с осигурени контакти с разнообразни социални прослойки 😉 – супер! Успявах да си изговоря дневния дебит от думи и вечер у дома бях тиха като пеперуда… Е, вдигах домашния телефон със служебното съобщение, но… казвах, че е нарочно и ставаше весело 😉

Освен да превеждам, уреждам срещи, следя Някой да не си затрие някъде документите и/или главата, задълженията ми обхващаха и работа с телефон. Офисите на фирмата бяха на два различни етажа и колегите от долния етаж /низшите, демек ;)/ нямаха достъп до външна линия, вкл. градска. Затова, всеки, който искаше да говори с някого, трябваше да ми позвъни на вътрешната и да ми каже с кой номер да го свържа.

Естествено, като перфектната секретарка, бях научила повечето често използвани телефони наизуст, както и гласовете на редовните ни клиенти, контрагенти, деца, съпруги/зи, гаджета, приятели и т.н.
Бях запомнила и гласа на Киро Иванов, естествено – подизпълнител от графа „симпатяги”. Той се обаждаше често-често, говореше си главно с колегата Гого от долния етаж и все забравяха нещо да се до-уговорят, та се налагаше аз му звъня после обратно и да го свързвам с Гого.

И в този ден не мина без позвъняване от Киро.
– ….., добър ден!
– Здрасти, дай ми Гого, моля.
– Здрасти, Киро, секундичка …. Гого, Киро на 1-ва.

Говорят си юнаците, диодчето на първа линия си свети и всичко си е съвсем най-обикновено. Май…
А! Диодчето угасна… Звъни ми вътрешната…

–  Дачи, свържи ме, моля, с Киро в Бош на тел. 1234567890
–  Добре, Гого, веднага…

И започвам да набирам веднага, мислейки си, че тези двамата са уникални заплеси и пак нещо са пропуснали. Дано не е нещо важно. Добре, че Гого се е сетил навреме… В тоя ред на мисли гласът отсреща ме стряска:

– Бош, добър ден.
– Добър ден, търся Киро 🙂
– Нямаме Киро.
– А! Ама как нямате, той току-що звъня оттам, ама явно прекъсна и ние ви звъним обратно.
– Така ли? Секунда…. – отдалечава слушалката и се провиква в явно огромна зала, пълна с хора: Момчета-а, имаме ли Киро?… – не чувам отговора…
– Нямаме Киро… Киро чий търсите?
– Ами-и-и, Иванов.
Пак отдалечава слушалката и вика: А имаме ли някой Иванов и аз пак не чувам отговора, защото многото човешки гласове жужат като кошер…

Тук има нещо гнило… Не може да е така. Киро звъни, пък после го няма. Е, чак такива заплеси не са… И що за фирма е това – сто маймуни в една стая… Ле-ле… майко…

И питам наивно и спонтанно:
– Извинете, а как е цялото име на Вашата фирма?
– Киров-Бош – отговаря гласът отсреща и кошерът зад гърба му като по команда избухва в неистов смях. Той също се смее.

Ле-ле-е-е, срам! Срам и половина!! Срам на степен безкрайност!!! Руса съм! Секретарка съм! Ето така тръгват вицовете за секретарки, по дяволите!!!

Но, в момента съм повече червена, отколкото руса! Толкова съм червена, че можеш яйца да си опържиш на бузите ми, ама нейсе, нали не ме вижда… и тоя Гого, само да го пипна… ма, той не е виновен човека де, всъщност… добре, че всички се смеят, за да се съвзема и аз…

–  Ами-и-и, аз май точно Вас търся. Момент моля, свързвам Ви…
–  Гого, Киров-Бош на първа!

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 6:38 PM EEST

4 Comments »

November 26th, 2006

Облачето и птиците

Докато Облачето си седеше в Царството на Ветровете, то рядко срещаше други облачета там. Е, идваха разни, от време на време, но не оставаха за дълго.
В Царството на ветровете, освен облачета и ветрове, имаше и други обитатели, които Облачето не познаваше…То се запозна с тях в един ден, който приличаше на всички дни преди него по това, че също като тях беше необикновен.

В този ден, Облачето отново мечтаеше за разходка извън Царството, но почти не се осмеляваше да си го признае, защото неговият Вятър тогава не беше там. Облачето и преди се бе разхождало само, но Вятърът му го следваше близо, неотлъчно и осезаемо… А сега…
Много е трудно хем да искаш нещо, ама много, хем да те е страх, макар и малко… Особено, ако си Облаче… Затова, когато Ветровете се събраха на съвет, за да решат дали отново да пуснат Облачето да се разхожда само извън Царството, то бе затаило дъх и не смееше дори да диша, да не би Ветровете да чуят учестеното му дишане и да решат, че е прекалено изплашено, за да излиза само… Облачето бе забравило, че ветровете винаги много добре знаеха как точно се чувства то и му разрешиха да отиде на разходка, след като то обеща да слуша непознатия Вятър, който щеше да го следва и пази.

Облачето засия от щастие…
Е, първо малко се изплаши, но сетне му мина…
После се притесни, но му мина…
Накрая се развълнува, но също му мина…
… И съвсем накрая, като се върна в Царството искрено сияеше!

Разходката бе пленителна, вдъхновителна, очарователна и неповторима, както винаги. При тази разходка Облачето се запозна с птиците – едни странни обитатели на Царството, които играеха с ветровете и понякога бяха толкова буйни и неукротими, че чак го плашеха.

В Царството имаше всякакви птици – Ястреб, Орел, Сокол и … един Пуяк. Да, истински Пуяк! На тази разходка Облачето си спомни, че е виждало Сокола и преди. Нещо повече, Соколът се бе грижил за него при предишната му разходка, като и този път, Соколът обръщаше на Облачето повече внимание, отколкото обратното, но това си беше съвсем в реда на небесните неща…

В този ден Облачето видя и Орела, който летеше далеч и високо над Царството. Завиждаше му малко, но съвсем добросърдечно и му се възхищаваше.

След него видя и Ястреба. Облачето бе слушало за Ястреба и преди. То знаеше, че Ястребът е скорострелен и пронизващ и не беше съвсем сигурно дали иска да има нещо общо с него… То се страхуваше, че ноктите на Ястреба могат да разкъсат пухкавите му крайчета и затова много се изплаши, когато чу името си, изречено от Ястреба. Ястребът се оказа буйна и дръзка птица, но не и лоша…

Най-впечатляваща за Облачето бе срещата му с Пуяка. Облачето не обичаше да се среща с глупави птици… А Пуякът се оказа доста глупава птица. Той си мислеше, че когато лети и подражава на орлите, соколите и ястребите, се превръща в орел, сокол или ястреб. Дори се беше постарал да се сдобие със същото оперение и окраска като тях, но глупостта му правеше така, че той да си остане пуяк завинаги. Първоначално Облачето се изплаши от пуяка, който крякаше и вдигаше нечуван шум и невиждана пушилка, но после, като разбра колко е глупав всъщност, на Облачето даже малко му дожаля за него…

В този ден Облачето научи още един много важен урок.

Разбра, че всеки /вятър, облак или птица/ е красив, такъв какъвто е и никой не е смешен с качествата, които има, а с тези, които се опитва да копира…

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 7:58 PM EEST

8 Comments »

Darkness


Darkness

Какво ли още могат да направят Cumulonimbus Cb?

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 12:38 AM EEST

7 Comments »

November 25th, 2006

Вълшебният дъжд

Най-сетне купестите облаци, дето ни висят над главите толкова време, благоволиха да се окрупнят, да се прегрупират в Cumulonimbus-и и да ни пуснат дъжд.

Есенен дъжд…

Седя си в колата в поредното задръстване и гледам как капките се стичат по стъклото, следвайки сравнително един и същи път. Гледам през тях и се сещам за минали години, когато ходехме с бъдещия ми съпруг по улиците в дъжда и същите тези капки се стичаха по щастливите ни лица, които оглеждахме в бистрите локви.

Романтичен дъжд…

След това пускам чистачката на колата. Тя внася невиждана суматоха сред дъждовните капки, но пък отваря път за нови и нови… капки и спомени…
Продължавам да гледам…

Забравих да спомена, че в София дъждът е вълшебен! Вълшебството и магията му се изразят в най-различни неща и се изменят с всеки следващ час.

Описах ви романтичния софийски дъжд, който е такъв през първия си час. Ако повали още един час, той превръща софийския въздух в алпийски, виждаш далеч-далеч отвъд Витоша и имаш чувството, че и очите ти не са били мити с месеци…

Истинското вълшебство обаче се проявява когато повали 5-6 часа без прекъсване. Тогава сякаш с магическа пръчка, София се превръща в … архипелаг, а обитателите й – в полубогове!
И това отново е повод за мечти. Мечтаеш да караш амфибия, а не автомобил. Мечтаеш да имаш гадателски способности, за да предвидиш колко е дълбоко езерото, маскирано като локва на пътя. Не можеш… Минаваш съвсем близо до тротоара, от който те гледат някакви кални, мръсни и навъсени същества, които размахват ръце, като ти правят някакви странни знаци, които не знайно защо те карат изведнъж да се присетиш, че днес не си се обаждал на майка си да я питаш как е…
Помисляш малко и се сещаш, че по времето, преди София да се превърне в архипелаг, тези хора се наричаха пешеходци. Успокояваш се и отминаваш, като спираш да им обръщаш внимание. Те вече не те тревожат, защото знаеш, че дъждът ги е превърнал в полубогове и те ще оцелеят, но трябва да мислиш за езерата и лагуните пред себе си…
Мда-а, тихият красив напоителен есенен дъжд превръща софиянци в полубогове – хора, които се движат по повърхността на водата, които винаги намират твърда земя, на която да стъпят и които оцеляват въпреки калните, високи един човешки ръст, вълни, с които ги обливат преминаващите коли…

Забравих ли да спомена, че в София дъждът е вълшебен?…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 11:54 AM EEST

3 Comments »

November 23rd, 2006

Как се става парапланерист?

Какво трябва да направите, ако решите да се занимавате с парапланеризъм?
Откъде да започнете? Къде да отидете?… Въпросите са стотици. Ще се постарая да бъда максимално изчерпателна. Ако някъде не съм – разчитам на вас да попитате.

Най-важната стъпка е изборът на верния клуб и верния инструктор. Като се понаучите да летите, въпросите ще са милиони, и то все такива, за които сега не предполагате 😉

Поинтересувайте се и разберете кои клубове по парапланеризъм се намират във вашия район. Най-лесно е да питате Google какво знае по въпроса. Открийте клуба и отидете на място. Намерете председателя на клуба и поговорете с него. По време на разговора, за вас е важно да добиете емоционална представа за инструкторите като хора.
Пилотът-инструктор, в чиито ръце ще оставите живота си, трябва да бъде спокоен, уравновесен, да не е нервняк, да не вика и т.н., чувството му за хумор е бонус 😉
Прекарайте известно време с този човек и с хората от клуба, преди да се запишете на курс. Наблюдавайте. Наблюдавайте го как работи, как води учениците си, как ги обучава, с търпение ли им говори или е нервен… и т.н. Вижте как се държи инструкторът ви с хората около себе си по принцип. Ако не се държи с хората наоколо според вашите представи за поведение, какво ви кара да мислите, че с вас ще се държи различно? Създайте си мнение за него като човек. Впоследствие ще имате възможност да си създадете мнение за него и като пилот-инструктор. Помолете го да се помотаете един ден покрай него, преди да решите искате ли да се учите да летите или не. Няма да ви откаже. Ако ви откаже – още по-добре за вас – няма да си загубите времето!

ИНСТРУКТОР! Това е ключовата дума, на която наблягам изключително силно. “От всяко дърво свирка не става”. И с парапланеристите е така – не от всеки пилот става инструктор, но обикновено инструкторите са най-добрите пилоти.
Попитайте го колко хора е обучил досега. С какво се занимава по принцип? Добре е, ако това е единственото му занимание. Колко часа теория предвижда курса? Ще гледате ли учебни филми? Колко често лети за собствено удоволствие? Инструкторите, които обучават интензивно ученици, летят малко за собствено удоволствие. Подложете инструктора си на кръстосан разпит. По-добре досаден, но жив и здрав. Никой не е пострадал, докато е питал 😉 и аз съм живото доказателство 😉 за това.

Read the rest of this entry »

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 6:05 PM EEST

16 Comments »

November 22nd, 2006

ППНК*, част 7-ма

/*ППНК – Принцесешка Приказка с Неизмислен Край/

Всички принцове са такива, благодарение на своите принцеси. Исках да кажа, какъв принц си, ако си нямаш принцеса. Ако пък си нямаш принцеса – не си принц. Но, ако си направиш принцеса – ставаш принц… Нещо такова исках да кажа…

Каква принцеса ще излезе от облачето, което сте си хванал – горе-долу е ясно.

Но каква ще излезе, ако решите да я отглеждате от семенце, посадено в саксия?

Русокоси синеоки принцеси порастват, ако посадите царевично зрънце и го поливате със сок от трънки.

Чернокоси зеленооки принцеси порастват, ако посадите грахово зрънце и го поливате с мляко с какао.

Чернокоси чернооки принцеси порастват, ако посадите кафено зрънце и го поливате с кафе /малко захар е препоръчителна, но не задължителна/.

За по-сложни комбинации и варианти … ;), май е по-добре да заложите на облачетата.

Ако искате кожата на вашата принцеса да е снежнобяла – добавяйте по мъничко Аче в разтвора за поливане поливайте я с охладена до стайна температура оризова вода. За по-мека кожа – добавяйте Semana, но имайте предвид, че Semana-та дава отенък в очите – да не се сдобиете с жълтоока принцеса 😉

Докато расте принцесата се грижете за листенцата. С тях тя мисли и чувства. Ако искате много мила и чувствитенла принцеса – почиствайте редовно листенцата й от прахта, мийте ги и им говорете. Ако искате безчувствена принцеса – късайте листенцата, като се появят. Ако искате средна принцеса – ами-и-и, … полагайте средни грижи 😉

Но, каквото и да правите всъщност, принцесата, която ще си отгледате, ще бъде точно като за вас!!!

Непретенциозните принцове ще си отгледат каквато и да е принцеса.
Силните принцове ще си отгледат кльощава принцеса.
Веселите принцове ще си отгледат глупавичка принцеса.
Мрачните принцове ще си отгледат весела принцеса.
Тъжните принцове ще си отгледат умна принцеса.

Възможни са всякакви комбинации на горните варианти, но в този ред на мисли, все пак мисля, че е по-добре да си тъжен и мрачен принц, отколкото силен, весел и непретенциозен!


/следва продължение?…/

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 9:07 PM EEST

22 Comments »

Полезно

Напоследък редовно наминавам през “Палатков лагер за пингвини”, или с други думи казано – през този блог: http://alvinbg.blogspot.com/

Ако ви се чете нещо, но не знаете точно какво, Алвин ще ви ориентира. Ако не си харесате нещо за четене, поне ще сте наясно кое не ви допада за четене.

Приятно четене 😉

Posted by LeeAnn as Uncategorized at 5:34 PM EEST

1 Comment »

November 19th, 2006

Как да си отгледате принцеса? … приказка с неизмислен край, част 6-та

Сред принцовете се носят слухове, че да си имаш собствена принцеса, не било най-привлекателната възможност. Опасенията на повечето от тях идвали от там, както твърдят слуховете, че принцесите били глупави. Особено по-русите от тях…

Това, обаче не е вярно. Поне не съвсем докрай вярно. Е, има и глупави принцеси, естестествено, но пък, по какво ще познаете умните, ако нямате глупавите за сравнение?!

Във властта на всеки принц е да си направи толкова умна принцеса, колкото той си иска. Просто трябва да внимава от какво я прави! Най-хубавите принцеси, по правило, се правят от малки пухкави облачета, това вече го знаят всички. Важно е да следите от къде точно идва вашето облаче.

Ако вашето облаче е довяно от топъл южен вятър, то ще бъде топло и пухкаво, което е чудесно, но има опасност да се е формирало в района над Албания, което ви гарантира вроден албански реотан. Това значи, че принцесата ще разбира бавно и трудно някои неща, което в неподходяща ситуация може да я направи да прилича на глупава, но тя няма да е!

Другият вариант на топлосърдечна южна принцеса е района на формиране на облачето да е нейде над Гърция, но тогава има опасност принцесата да си остане заоблена и грозничка цял живот.

Ако вашето облаче е довяно от западен вятър и е формирано над Македония трябва да внимавате много и да си помислите добре – ще можете ли да се справите с толкова буйна и своеонравна принцеса!!!

Ако вашето облаче е довяно от северен вятър, значи то се е родило някъде над Румъния и не крие особени опасности, освен една. Ако някога превърнете принцесата си в ламя, може да се окаже, че има купища страшни братовчеди из тези райони и може да не ви стигне времето дори за RedBull … 😉

Ако вашето облаче е довяно от източен вятър, то е формирано от топлите изпарения на Черно море и вашата принцеса се очертава да бъде топлосърдечна, нежна, но и много чувствителна, а това значи, че ще плаче за щяло и нещяло… Но, поне няма да е глупава…

Всъщност, облачните принцеси не са глупави, по правило.

Глупави принцеси се правят по друг начин, но няма да ви го обяснявам, защото никой от вас не иска глупава принцеса, нали?

/следва продължение…може би 😉 /

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 4:48 PM EEST

3 Comments »

November 18th, 2006

Смехът

Четейки нарочно блога на Ясен, случайно разбрах, че всеки трети четвъртък на ноември е световен ден на философията и това някак ме разпали да пофилософствам пред вас по един въпрос, който ме мъчи от известно време 😉 /Не, че ми е нужен “световен ден”, за да го направя 😉 /

Тема на днешните ми мисли и чувства е смехът, но не като химическа реакция, а като човешко поведение.
Смехът, всъщност, е една егоистична, субективна и принизително-подценителна човешка реакция! Така си е! Винаги се смеем на нещо, което на някой друг носи тъга или мъка в някаква степен. Когато някой падне, например. Колкото по-атрактивно падне – толкова по-смешно. А, ако някой го гони тъщата с точилката – смях до припадък. Ако някой е глупав и страхлив – голяма веселба. Когато някой се изплаши и изпищи – чудесно – това носи смях за останалите. Веселба! И то каква.
Събираме се в компания и си разказваме минали случки за закъсали, изпаднали, изплашени и сгрешили хора, и се смеем. А когато всичко е наред, само се усмихваме. И колкото е по-наред – толкова по-малко се усмихваме!!! Е, кажете ми защо?!

Ето и Пламен – с неговата шкода ни е веселил не веднъж. Е, вярно, че докато трае случката не е баш най-смешно, смехът идва после, но все пак… Сега човекът има пасат-резачка и това хич не ни носи смях, а само усмивки. За някои, издухани на магистралата, даже носи тъга… Е, кажете ми защо?!

”Светът е оцелял, защото се е смял!”

А този, на когото се е смял, дали е оцелял?

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 5:20 PM EEST

2 Comments »

November 16th, 2006

Принцесешка приказка с неизмислен край, част 5-та

И както обикновено не става в приказките, принцовете се изплашили, избрали RedBull-а за най-добър приятел и отлетели на юг. Това, вероятно, е преходно-прелетно явление. Ще видим. Драконите се броят на пролет, за разлика от пилците.

Но, пък, малкото останали за зимния сезон рицари и принцове, заслужават специално внимание. На тях ще разкрия една много тайна принцесешка тайна: На принцесите не им е лесно да бъдат принцеси!
Не сте и предполагали, че е трудно, нали? Мда, но е така. И в приказките, нещата обикновено не са така, както изглеждат. Да не мислите, че е лесно винаги да си усмихната, красива и лъчезарна? Или пък е лесно да харесваш винаги всички подаръци, които получаваш, дори, когато не знаеш как се ползват /като нови зимни гуми за каляската, например/
Или пък новата видеокамера, която върши същата работа като старата, която пък вършеше същата работа като огледалото… Да, като огледалото. Защото на принцесите им е все едно дали ще се гледат на малкия екран или в огледалото – нали все са си те и са все така неповторими и неотразими. 😉

Има и други трудни задачки, с които принцесите трябва да се справят всеки ден. Те трябва да виждат намигането без очи, да чуват словата, изречени без думи, и освен това, тези сладки бърборани трябва да пазят тишина, докато траят рицарските турнири. Знаете ли колко е трудно това, а? Ще се опитам да го обясня с думи.
За принцесите, да мълчат по два часа на ден, без прекъсване, е точно толкова трудно, колкото би било за принцовете, ако им се налагаше да говорят на принцесите по два часа на ден без прекъсване. Разбрахте ли сега? … 😉

Не е лесно да си принцеса!

/следва продължение…може би/

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 1:23 AM EEST

11 Comments »

November 14th, 2006

Принцесешка приказка с неизмислен край, част 4-та

Огледалце, огледалце от стената
Как да се отърва от ламята?
Вариантите са колкото си щеш,
Само трябва да си избереш … 😉

Първо трябва да решите искате ли си Принцесата обратно или по-скоро избирате схемата “Дракон – RedBull- отлитане на юг”…
Ако си искате Принцесата, обаче, трябва да побързате, защото ви трябват:
– бистра вода от синя лагуна, която е синя само при изгрев и е бистра само, ако я съберете и носите в погледа си…
– целувка от вятъра, който спира в устните само там дето любят се луна и слънце
– песен от делфин, който пее само в синя лагуна, при залез слънце, когато то отива да флиртува с луната, за да можеш вятъра с устни да спреш…

Това е! Не е ужасно трудно, ако веднъж сте намерили синята лагуна.
Тогава издебвате ламята да заспи и я напръсквате с любовна роса, събрана от цвета на дъгата…
Тогава тя става лека като перце и вие я пренасяте в синята лагуна…
Накрая, задължително, хвърляте камъчета от лунна скала във водата, за да си остане принцесата завинаги Принцеса и завинаги само ваша.

А, за да не се развали магията и да остане силна и вечна, следвайте следните простички правила:
– намигай без очи..
– без думи говори…
– чувствай докато усещаш…
– виждай докато гледаш…


/следва продължение… може би/

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 5:55 PM EEST

6 Comments »

November 13th, 2006

Изглед от Перперикон


Изглед от Перперикон

Още за траките

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 10:10 PM EEST

No Comments »

Принцесешка приказка с неизмислен край, част 3-та

Сигурна съм, мили принцове, че след като вече знаете как да (не) превърнете принцесата си в ламя, ще бъдете много по-внимателни. Но не много-много по-, а само много по-, защото ако прекалите, има вероятност да превърнете принцесата от Принцеса в Прасавица. Не-е-е, не, спокойно. Прасавицата не е кръстоска между прасе и краставица, а между Принцеса и Красавица. Та не е страшно, а само е по-сложно за отглеждане, защото Прасавицата е 2 в 1… Та внимавайте, ама не прекалявайте!

А без внимание не става, защото обратното превръщане на ламята в Принцеса е трудно. Забелязала съм, че някои лами, ако не ги превърнете обратно в Принцеси и то бързо-бързо, се превръщат или в тъщи, или в свекърви. И тогава вече, освен доброволно да се превърнете в дракон, да ударите един RedBull, за да ви даде крила и да отлетите в неизвестна посока, не виждам какво друго ви остава 😉
Но, да не се отклонявам. Това, все пак, е розова приказка за Принцеси, а не екзистенциален психотрилър… 😉

И така, ако сте успели, въпреки всички рецепти и препоръки, да си превърнете принцесата в ламя, трябва бързо, ама светлинно бързо, още преди да сте се превърнали в дракони, да вземете мерки.
Само едно уточнение: По какво се познава, че принцесата се е превърнала в ламя? Не, не е по това, че яде много ;). Не е и по това, че вече е три пъти по-голяма от вас – все пак любовта не случайно е сляпа и вие едва ли сте забелязали точно това. Може би по многото глави? Да, и това е вариант.
Но, най-сигурния признак е огънят под краката ви, който гори и нагрява тънкия лед, на който сте стъпили. Та ако ви се струва, че всяка стъпка е грешна и/или опасна – тичайте при огледалото от стената…
То вече е ясно кой е направил ламята, но огледалцето ще ви помогне да я превърнете отново в принцеса.
Ако искате…

/следва продължение/

Posted by LeeAnn as Принцесешки историйки at 5:19 PM EEST

4 Comments »

November 12th, 2006

Полет № 2 – равносметка

гр. Сопот, 11 ноември 2006 г.

Пътят до старта: коктейл от емоции.
При всеки човек – различни, но всеки път – едни и същи.
Торбата със свободата тежи към 20 кг. Ако вътре нямаше крило и сбруя, а камъни и тухли – нямаше да мога да помръдна с нея по баира. Но щом е за летене…

На самия старт: както обикновено – всичко си имам, знам къде е, какво се прави с него, но ръцете ми окъсяват и не стигат до коланите, главата ми пораства и не влиза в каската, ушите – и те… Съпругът ми и инструктор /Румен/ ме приготвиха за излитане. Румен имаше грижата да ми приготви крилото, да ме провери, огледа и да ме излети. Благодаря ти, Румене, за напътствията и воденето!!!

Излитането: на усет и интуиция. Това си има и добри, и лоши страни. Румен каза: “Тръгни сега… РЯЗКО” и това е последното, което помня. Преди това ми каза като тръгна да го гледам, но аз забравих. Сетих се чак във въздуха.
Грешката: Бързо седнах в сбруята. Това не доведе до проблеми, поради добрата поддръжка и навреме приложеното управление /на усет/. Ако нямаше поддръжка, щях да си падна на бекпротектора и да направя фалстарт. Знаех го. Бях готова.
Въпреки, че не помня инструкциите при самото излитане, без инструктор не искам да излитам. Чух го, че каза “Не сядай”, но аз вече прилагах управления и виждах, че излитам и няма да падна. Късметът компенсира грешката, но не я оправдава.

Полетът: Времето беше прекрасно за по-опитните пилоти – термично, и то стабилно термично. Набирах височина без усилия и въпреки съпротивата си. Аз завивам, за да снишавам, а то ме вдига. По едно време си летях само направо и с мно-о-ого плавни завои, за да не ме вдига и изобщо не губех височина. Бър. Готино, ама страшничко за втори полет. Аз исках да снишавам, а не ми стигаше силата. Крилото ми тежеше повече от миналия път /а беше точно същото/, но това вероятно е субективно усещане или се дължи на по-силния вятър. Още не мога да преценя. Над склона беше друсливо, над поляната беше супер. Снишавах много бавно и даже мога да кажа: трудно.

Разговорът на Разума със Страха се състоя, неизбежен е, но Разумът отново надделя.

Кацането: мотах се из въздуха достатъчно дълго и хич не ми сe кацаше, ама Ники ме привика 😉 Долу взе да става духливо. Като заходих за кацане /Ники Йотов ме водеше, естествено – без водене не кацам! ;)/, усетих, че ме духа и люлее на където си иска. Докато се опитвах да стабилизирам крилото, загубих време. Отстрани е изглеждало като че ли дърпам управленията рязко и неуправляемо, на където ми скимне, а не беше така!
Грешката: Късно тръгнах да излизам от сбруята и то точно когато най-много друсаше. Не успях да излезна навреме, нито пък да излезна достатъчно и кацнах твърдо.

Изводи:
1. Твърдото кацане е гадно!
2. Ако ще летите с чужда сбруя, прогонете я предварително. Тази беше прекалено легнала. Разбрах го при излитането. Това ми попречи да излезна лесно при кацането. Само късметът ме спаси от счупена ръка или крак.


“Летенето е танц!” Това обича да казва пилотът-философ Ники-Скайномад-Йотов.

Да, Ники, и двата ми самостоятелни полета бяха танц, но ако първият беше валс, вторият си беше ЧаЧаЧа!!! 😉 😉 😉

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 2:17 PM EEST

12 Comments »

November 10th, 2006

В търсене на Перперикон


В търсене на Перперикон

Перперикон

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 6:58 PM EEST

9 Comments »

Шкодата на Пламен

Имаме си близък приятел, Пламен се казва /Здрасти, Пламене 😉 /, който по времето, по което се развива случката, някъде съвсем в края на миналия век, караше шкода. И то не каква да е, а Skoda 120L. И то не каква да е, а зелена. Не, че зеленото му помагаше особено … 😉 Караше си шкодата, нямаше си джи-ес-ем… Тогава никой от нас си нямаше…
Пътувахме си доста насам-натам в онези години. И беше прекрасно. Един от любимите ни маршрути беше София – Козлодуй – София. И в този ден се прибирахме приблизително от тази посока… По-точно: от Белоградчик.

Та, шкодата, както вече казах, беше зелена. И това беше единственото предвидимо и постоянно нещо в нейното поведение – каквото и да ставаше, тя си оставаше зелена! За разлика от собственика й, който менеше всички цветове на дъгата, когато нещо станеше с колата. А то ставаше честичко. Обикновено загряваше, но това не беше проблем – просто цялото пространство зад двете предни седалки беше пълно с шишета с вода и това количество, обикновено беше достатъчно, за да се измине разстоянието София – Козлодуй…, примерно. В Козлодуй също живеят хора, имат и чешми, така че – наливаш няколко кубика вода и потегляш обратно. От време на време, нещо се случваше с ремъка. С кой ремък, ей богу, не помня, но важното е, че собственикът разполагаше с такъв и си го носеше със себе си. Но, това не е всичко. Като резервна част в колата имаше чукче и наковалня, накладки, както и всякакви други “екстри”, гарантиращи пристигане там, за където си тръгнал. При това – днес!
По онова време – без мобилни телефони, без достатъчно пари, без свестна пътна помощ, обикновено пътувахме по две коли в комплект, за да си помагаме…

И в този ден беше така. Карахме след шкодата през целия път от Белоградчик, почти до София. Спирахме редовно, за да сипват вода на Шкодата, като се движехме далеч под възможностите на колата, с която разполагахме в момента, за да сме на помощ на приятел, ако се наложи.
Така, криво-ляво, стигнахме до магистралата. Спряхме след последния тунел в посока София за последно уточнение и уговорка. Разбрахме се, че вече сме близо, шкодата се държи добре и няма какво толкова да й се случи, освен това изброихме отново на глас вероятните повреди и наличните резервни части и си казахме “чао, засега”, като ние потеглихме първи, да се порадваме на магистралата, като поглеждахме огледалата от време на време.

По едно време, обаче, не щеш ли … шкодата изчезна… Няма я! Ами сега? Явно са спрели, но защо? И как да разберем какво става? Това е магистрала, не можеш да обърнеш и да се върнеш. Единственото възможно нещо е да спреш в аварийното платно и да чакаш… А, ако евентуално имаш бинокъл, може и да видиш къде са…
Спряхме в аварийното и извадихме бинокъла. Както извадихме бинокъла, така от прелитащите коли, хората започнаха да се смеят, да надуват клаксони и да ни правят одобрителни жестове “TRUMBS UP”. Защо ли? Изведнъж и съпругът ми започна да се смее с глас…

И сега си представете, че си карате по магистралата и виждате спряла в аварийното платно една шкода. Един мъж човърка нещо в нея, а една жена държи лист хартия в ръце, високо вдигнати над главата си – нещо като табела, със зов за помощ, може би, на него. Но, не точно зов за помощ, защото жената стои с гръб към движението и приближаващите ги коли не могат да прочетат надписа…

Вероятно всички са решили, че горката женица се е ошашавила от стреса и не знае на къде да гледа и сигурно са я оплаквали около километър-два, докато не са видели друга спряла кола в аварийното… И мъж… С бинокъл в ръце, който се опитва да прочете надписа на табелата! А надписът гласеше “Ремък”!
Или с други думи: “Всичко е под контрол, не се връщайте, идваме!”


Ех, че весели времена бяха…

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 12:11 PM EEST

23 Comments »

« Previous Entries  Next Page »