Skip to main content.
October 30th, 2006

Скука-а-а, скука!

Аз съм обикновен и скучен човек и обичам обикновени и скучни неща! Обичам да ми е скучно! Даже много обичам! Пристрастена съм към скуката във всичките й форми и проявления.

Обичам, сутрин като погледна през прозореца,… колата ми да е там, където е била всяка предишна сутрин… За да е на едно и също място всяка сутрин, това значи, да спирам всяка вечер на едно и също място. Но, така е скучно. Много по-весело е да обиколиш квартала, за да намериш къде да паркираш.

Обичам и като шофирам по улиците да ми е скучно. Всички, тихо и монотонно, сякаш унесени от скуката, да спират на пешеходни пътеки, … примерно. А защо не и на червен светофар? Супер скука! Но не, много по-весело е да свирнеш с клаксона на пешеходец и да се забавляваш на невротичната му реакция.

Обичам да ми е скучно и като пусна телевизора. Обичам скучни новини от рода на “Тимур и неговата команда” помогнаха на възрастна дама да пресече една скучна улица”.

Обичам скучните филми – тези, в които не се стреля, не се тича и преследва, почти не се говори, но за сметка на това, като се разплачеш след първите 15 мин., емоцията те държи още два дни.

Обичам да ми е скучно като пазарувам. Няма нищо весело в това да намериш, това което търсиш, в първия срещнат магазин, нали?

Обичам да ми е скучно, като си водя децата на училище. Отстъпвам веселието от спора с “охранителки” с IQ под това на 3 годишно хлапе на някой, който мрази скуката…

Обичам скучните срещи с държавни служители, които изумително добре разбират какво искаш от тях и ти отговарят скучновато компетентно и любезно…

Обичам скучни шофьори на таксита, които намаляват радиото, когато ти звънне телефона и на които родата им до девето коляно не е инвалидизирана…

Обичам скучни улици, по които няма разнообразие от дупки и боклуци…

Обичам скучни празни кофи за боклук, около които мирише на… нищо…

Обичам скучни политици, които изпълняват обещанията си…

Обичам скучни детски площадки, със скучно боядисани пейки и игрушки…

Обичам скучна зелена трева, която си расте, дори и когато стъпваш по нея…

Обичам скучното небе…

Обичам скучното море…

Обичам да ми е скучно… А най-обичам от скука, да ми стане чак … оранжево скучно… и тогава, за разнообразие, си запявам една скучна оранжева песен…

Оранжево небето, оранжево морето,
Оранжева тревата, оранжев и градът
С оранжевите майки, оранжеви дечица,
Оранжеви китари, оранжево звънят.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 8:49 PM EET

19 Comments »

October 29th, 2006

Юницата, Козата и Овцата, в съдружие с Лъва

La Génisse, la Chèvre, et la Brebis, en société avec le Lion
Jean de la Fontaine

La Génisse, la Chèvre, et leur soeur la Brebis,
Avec un fier Lion, seigneur du voisinage,
Firent société, dit-on, au temps jadis,
Et mirent en commun le gain et le dommage.
Dans les lacs de la Chèvre un Cerf se trouva pris.
Vers ses associés aussitôt elle envoie.
Eux venus, le Lion par ses ongles compta,
Et dit : “Nous sommes quatre à partager la proie. “
Puis en autant de parts le Cerf il dépeça ;
Prit pour lui la première en qualité de Sire :
“Elle doit être à moi, dit-il ; et la raison,
C’est que je m’appelle Lion :
A cela l’on n’a rien à dire.
La seconde, par droit, me doit échoir encor :
Ce droit, vous le savez, c’est le droit du plus fort
Comme le plus vaillant, je prétends la troisième.
Si quelqu’une de vous touche à la quatrième,
Je l’étranglerai tout d’abord. “

Юницата, Козата и Овцата, в съдружие с Лъва
Превод: LeeAnn

Юницата, Козата и сестра им – Овцата,
С гордия Лъв, господар на околността,
Направили съдружие, в далечни времена,
И деляли заедно облаги и нищета.
В езерата на Козата, елен се хванал.
и тя веднага го занесла при съдружниците си.
Като пристигнали, Лъвът на пръсти преброил,
на толкова парчета елена раздробил.
И казал: “Ние сме четирима за поделяне на плячката. “
После взел най-хубавото парче:
“То трябва да е за мен, казал той, защото мен наричат Лъв,
и тук няма две мнения.
Второто, по право, пак на мен се пада.
Това право вие го знаете – то е на по-силния.
Като най-смел и мъжествен, взимам и третото парче.
И, ако някоя от вас, пипне четвъртото, ще я удуша.”

Posted by LeeAnn as Jean de la Fontaine / Жан де ла Фонтен at 4:46 PM EET

No Comments »

Смъртта и Нещастника

La Mort et le Malheureux
Jean de la Fontaine

Un Malheureux appelait tous les jours
La mort à son secours.
O mort, lui disait-il, que tu me sembles belle !
Viens vite, viens finir ma fortune cruelle.
La Mort crut, en venant, l’obliger en effet.
Elle frappe à sa porte, elle entre, elle se montre.
Que vois-je! cria-t-il, ôtez-moi cet objet ;
Qu’il est hideux ! que sa rencontre
Me cause d’horreur et d’effroi !
N’approche pas, ô mort ; ô mort, retire-toi.
Mécénas fut un galant homme :
Il a dit quelque part : Qu’on me rende impotent,
Cul-de-jatte, goutteux, manchot, pourvu qu’en somme
Je vive, c’est assez, je suis plus que content.
Ne viens jamais, ô mort ; on t’en dit tout autant.

Смъртта и Нещастника
Превод: LeeAnn

Нещастникът всеки ден призоваваше Смъртта на помощ.
О, Смърт, казваше то, колко красива ми изглеждаш!
Ела бързо, ела да приключиш с жестоката ми съдба.
Смъртта повярва и дойде, чувствайки се длъжна да го стори.
Тя почукала на вратата на Нещастника, влезнала и се показала…
Какво виждам, извикал той, отървете ме от това ужасно нещо
Толкова е отвратително! Срещата с него ми причинява ужас и страх!
Не приближавай, о, Смърт! О, Смърт, върви си!

Когато се почувстваш безсилен, празен като дъно на паница, болен и безрък, спомни си, че си жив, и това е достатъчно. И трябва да си повече от доволен.

Posted by LeeAnn as Jean de la Fontaine / Жан де ла Фонтен at 10:25 AM EET

2 Comments »

October 28th, 2006

Дъга

Много любимо 🙂

Дъга

Моля кажете, не на шега,
кой нарисува тази дъга?
Пъстра, красива – казвайте кой –
аз или ние, ти или той?

Вярно, познахте – в нашия град
аз си измислях цвят подир цвят:
жълт или розов, син и червен –
весел да бъде нашия ден.

Гледайте всички – листа му бял
цялата пъстра дъга е побрал.
Греят боички, греят слънца –
скрити до днеска в наште сърца.

Моля кажете, не на шега,
как ще огрее тази дъга
всички дечица, всички игри –
кой ще ни каже – бройте до три.

Тази дъга е смях и мечта-
нека й кажем: ‘Излез от листа’
С ръчички да вдигнем още сега,
с ръчички да вдигнем нашта дъга.
Нека да вдигнем нашта дъга.

Posted by LeeAnn as Любими стихове at 11:10 AM EET

3 Comments »

October 26th, 2006

Височината дава сигурност

„Височината е твой приятел!”
„Височината ти дава сигурност!”
Това са фрази, които съм чувала в Сопот, по един или друг повод, все свързан с летенето.
Разбирам, че това е така.    Знам, че е така.    Усещам, че е така.

Но, че това наистина е така, ОСЪЗНАХ чак, когато се изплаших от ниското!

Да! Колкото и странно и невероятно да звучи – изплаших се от ниското и направих нещо, което не съм очаквала от себе си – отказах се от полет!

Първият ми полет беше от високо. Високо е 900 м денивелация, а ниско е около 100-150 м. При прав спокоен полет от 900 м. денивелация, без въртене в термики и без снишаване със спирали /не, че го мога, де ;)/ , летиш около 17 мин.

17 мин. са ужасно много време!

17 мин. стигат да дариш живот и да отнемеш живот…

17 мин. стигат да обявиш война и да спечелиш битката на живота си…

17 мин. стигат да прекосиш половин България със самолет на гражданската авиация…

17 мин. стигат за още много неща.

Когато летях за пръв път, 17 мин. ми бяха достатъчни, да излетя, да се наместя в сбруята, да се изплаша, да се пострахувам, да си задам въпроси от рода на „Какво, по дяволите, правя тук?”, да си отговоря, да поразсъждавам почти на глас, че всъщност не ме е страх, а само силно се вълнувам, да се окопитя и да осъзная, че дори не съм съзнавала, че през целия си живот съм искала точно това…

И, всъщност, в този ред на мисли минават само 2-3 минути. През останалите 14-15 мин. се наслаждавах на полета и се приготвях да снишавам плавно, да захождам и да кацна…
В нищо и никакви си 17 мин. има време за всичко.
И най-вече, има време да се справя със себе си…

Тези 17 мин, свързани с онези 900 м. пък дават възможност, ако нещо се обърка да успееш да реагираш – да изчакаш крилото ти да се оправи само или да извадиш запасен парашут.

При старт от 100-150 м. няма време за нищо. Прав, спокоен полет трае 2-3 минути – точно времето за разговор със себе си. И има вероятност да кацнеш по средата на разговора…

Гледайки баир 100-150 м. /първо от кацалото, после и от старта 🙂/ осъзнах, че не съм готова за полет от ниско…
… особено без Емо и то на непознато място …  

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Парапланери(зъм) at 7:52 AM EET

1 Comment »

October 23rd, 2006

Кой направи облаците

Докато Облачето си седеше в Царството на Ветровете, то рядко срещаше други облачета там.
Е, идваха разни, от време на време, но не оставаха за дълго.
Имаше, разбира се, дъждоносни облаци наоколо, но те не се брояха, защото с тях не можеше да се играе. Те правеха дъгата. И ако не беше така, ветровете нямаше да ги пускат да припарят до Царството, ама хич.
Имаше и големи, пораснали облаци, но от тях, освен гръмотевици, друго не можеше да се очаква.

Облачето не беше излизало от Царството. Никога преди. Но в този ден го направи!
То реши, че вече е достатъчно пораснало, за да може да се разхожда из другите Царства и да търси други облачета, с които да си играе…
Пораснало, всъщност не значи точно пораснало… Облачето вече знаеше, че може хем да си пухкав, розов и непораснал, хем да си смел и безстрашен! А това, понякога значеше, че си пораснал. Ама само понякога. Само, когато на Облачето му харесваше да значи това.

Облачето беше любопитно да научи има ли и други облачета и дали всички са като него. И тръгна на разходка да ги търси. И ги намери…

Намери красиви и пухкави облачета, намери и не чак толкова красиви и пухкави…
Намери добри облачета, намери и не чак толкова добри…
Намери смели и безстрашни облачета, намери и не чак толкова смели и безстрашни…
Намери търпеливи и уверени облачета, намери и не чак толкова търпеливи и уверени…
Намери обикновени облачета, намери и не чак толкова обикновени…

И докато ги откриваше, се чудеше от къде идват те всъщност! Кой прави облаците? Кой?

В този ден, любопитството на Облачето го отведе до едно специално място, където… се правеха облаците…

И Облачето разбра как се правят облаците! Разбра как е направено и то!

Разбра, че облаците са направени от хиляди хиляди въздишки…

Обикновените облаци бяха направени от обикновени въздишки, а необикновените облачета – от необикновени въздишки.

Пухкавите нетърпеливковци бяха направени от въздишки от нетърпение, а сивите облаци – от въздишки от умора.

Палавите любопитковци бяха направени от мечтателни въздишки, а красивите розови облачета – от влюбени въздишки.

Ефирните тънки облачета бяха направени от въздишки на надежда, а дъждоносните – от въздишки на облекчение.


След разходката, Облачето се прибра в Царството на Ветровете, по-щастливо и доволно от всякога, защото разбра, че облаците се раждат такива, каквито се раждат – малки, големи, бели, розови, сиви или дъждоносни, и не порасват. Никога!

Разбра също, че един пухкав всезнайко не може да се превърне в сив скучен дъждоноско.
А това значеше само едно: че Облачето винаги ще си остане такова, каквото си е: красиво, щастливо, розово, любопитно, пухкаво, нетърпеливо и влюбено!

Е, това, разбира се, значеше и още нещо: че в Царството на Ветровете никога повече нямаше да бъде както е било преди Облачето да се роди!

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 9:39 PM EET

21 Comments »

October 21st, 2006

Мгновения

В изминалите дни, неочаквано за мен, отново получих подарък от почти непознат… Този път е музика… “Любэ”…

Благодаря, … /ти-си-знаеш-кой/ 😉

Слушам песните, мисля си за разни неща …, за разни неща по принцип, и за разни неща конкретно…, за разни неща от живота, и за живота на разните неща…, за миговете в живота и за живота на миговете…

… и се сетих за една любима песен. “Мгновения”.

Мгновения

Не думай о секундах свысока,
Наступит время – сам поймёшь, наверное.
Свистят они, как пули у виска.
Мгновения, мгновения, мгновения.

Мгновения спресованы в года,
Мгновения спресованы в столетия,
И я не понимаю иногда,
Где первое мгновенье, где последнее.

У каждого мгновенья свой резон,
Свои колокола, своя отметина.
Мгновенья раздают кому позор,
Кому бесславье, а кому бессмертие.

Из крохотных мгновений соткан дождь,
Течет с небес вода обыкновенная,
И ты порой почти полжизни ждешь,
Когда оно придет, твое мгновение.

Придет оно, большое, как глоток,
Глоток воды во время зноя летнего.
А в общем надо просто помнить долг
От первого мгновенья до последнего.

Не думай о секундах свысока,
Наступит время – сам поймешь, наверное.
Свистят они, как пули у виска.
Мгновения, мгновения, мгновения, мгновения.

П.С. /Ако не сте добре с руския – тормозете NeeAnn за превод! ;)/

Мигове
        Превод: NeeAnn
        Последна редакция: LeeAnn

Не мисли за секундите с високомерие,
навярно някога сам ще го разбереш.
Свистят те като куршуми покрай теб
Мигове, мигове, мигове.

Миговете образуват години,
Миговете образуват векове,
И понякога не разбирам
къде е първият миг, къде – последният.

Всеки миг си има своята причина,
Своят звън и своята следа.
Миговете дават на някои позор,
на някои безславие, а на някои – безсмъртие.

От мъничките мигове, дъждът е изтъкан,
от небето тече като вода обикновена,
понякога чакаш почти половин живот
дали ще дойде той, твоят миг.

Ще дойде той, голям като глътка,
глътка вода по време на лятна жега.
А всъщност трябва да помним дълга,
от първият миг до последният.

Не мисли за секундите с високомерие,
навярно някога сам ще го разбереш.
Свистят те като куршуми покрай теб
Мигове, мигове, мигове.

Posted by LeeAnn as Любими стихове, Реалността at 9:01 AM EET

8 Comments »

October 19th, 2006

Малично творчество

/разбирай: творчество на негово държавно-чиновническо маличие/

От един месец се чудя и удивлявам на поредното “творчество” на негово чиновническо маличие. Този път става дума за учебниците на децата от предучилищният клас. Учебниците са уникални! Наистина уникални!!! Уникално грозни… 

Няма да коментирам това, че картинките вътре са ужасяващи и плашещи, хората изглеждат демоде, облечени са бедно и грозно, животните не приличат на себе си и вероятно оттам идва лафа “Такова животно нема!”, превозни средства с такива гуми едва ли могат да се движат, а формата “кръг” явно е непозната на художниците.
Такива “картинки” може и да развиват фантазията на децата /все пак трябва да познаят какво е нарисувано/, но със сигурност може да се каже, че не възпитават естетичното у тях, а чувство към подреденост и красота… – и дума не може да става, защото такова нещо в учебниците не съществува! За да бъда напълно искрена, трябва да призная, че тук-таме в един-два от учебниците са използвани снимки на животни и растения, което е най-доброто творческо попадение, всъщност.

Чудя се дали този, който е одобрил учебниците е бил силно късоглед или пък е бил с някакво странно чувство за хумор. А може би е страдал от нещо? Или пък за нещо?… А най-вероятно никога не е имал и не е гледал деца! 
И друго, на което се чудя е, кой е одобрил имената на учебните предмети за предучилищна група, както и самите имена на учебниците. За един месец не можах да разконспирирам кой учебник на кой учебен предмет отговаря, въпреки, че някой се налучкват, и накрая помолих госпожата да ми напише подсказвалка на един лист. След което, тайничко си надписах учебниците от вътрешната страна… А, за малко да забравя! Имаме си учебник и по физическо!!!

И за да не решите, че преувеличавам, съм ви подготвила една задачка-закачка. Ще изброя първо имената на учебните предмети, така, както са ни дадени по програма. След това ще напиша имената на учебниците, така както са кръстени на корицата. А вие се опитайте да ми кажете кой учебник за кой учебен предмет е!
За ваше улеснение, предметите ще са изброени с цифри, а учебниците – с букви, за да можете да означавате и комбинирате, без да преписвате. Верен отговор ще дам, когато 6-годишната ми дъщеря се научи да произнася без грешка имената на учебните си предмети… :-Р

Успех!!!

Учебни предмети:
1.  Български език
2.  Художествена/о (?) инд. и литература за деца /така и не схванах първата част от името на този учебен предмет. Така че, приемам предположения какво значи „инд.”/
3.  Математика
4.  Природен свят
5.  Социален свят
6.  Музика
7.  Изобразително изкуство
8.  Физическа култура и спорт
9.  Игрова култура и пресъздаване
10. Конструиране, технически и битови дейности

Учебници:
А. “Люлка от лъчи”
Б. “Слънчице изгрей”
В. “Бягай, ще те стигна!”
Г. “Вълшебства от думи”
Д. “Здравейте, приятели!”
Е. “Здравей, свят!”
Ж. “На работа, ръчички!”
З. “Хайде да рисуваме”
И. “Музикална приказка”
К. “Колко и защо?”
Л. “Весели игри”

Може би ще забележите, че учебните предмети са десет, а учебниците – единадесет. Няма грешка – така са си 😉 Учебните тетрадки не съм ги изброила, защото те носят името на учебника, за който се отнасят /мъдро малично решение!/.

Учебниците са на издателство „Просвета” и в тях са оставили следа /да не кажа „оставили са си ръцете”/ куп художници, рецензенти и доценти.
Не мога да се въздържа да отбележа, че “Просвета” си е написала “Всички права запазени”. Благодаря Ви! Дано поне този път, най-сетне, авторското право бъде уважено и не видим повече никъде тези безумни грозилища и страшилища!

Posted by LeeAnn as Абсурдизми at 10:18 PM EET

5 Comments »

Градинката зад блока

Във всеки квартал, в пространството между блоковете, обикновено има градинка. Или поне, докато не построят още един блок, който застава толкова близо, че можеш да се ръкуваш със съседите.
Зад нашия блок все още има градинка. Нещо повече. В неделя градинката имаше официално откриване – с музика, високоговорители и т.н.
В продължение на две години съседите от задния блок събираха средства и търсиха спонсори и накрая успяха – облагородиха градинката, изчистиха я, сложиха оградки, пътечки и пейки, нови детски занимавки… Дворът светна. А най-хубавото е, че това няма нищо общо с предстоящите избори. Защото дори и децата вече знаят, че пейките в градинката ги боядисват, когато наближат избори!

Posted by LeeAnn as Реалността at 8:19 PM EET

2 Comments »

October 18th, 2006

Неизвестното

Неизвестното…
Никой не знае какво е това! Но е нещо, което аз искам да знам какво е.
И колкото е по-тайно и по-неизвестно, толкова повече искам да знам какво е.
Но е толкова по-страшно…

Какво е? …
Чувство ли е?…  Любопитство?… (Не)търпение?…
Усещане ли е?…  Вкус?…  Вятър?… Светлина?… Свобода?…
Приближавам много бавно и предпазливо, с малки тихи стъпки и протегната ръка, със затворени очи… Неизвестното винаги е тъмно, дори когато е обляно от светлина… Затварям очи и разчитам на другите си сетива. Виждам цветовете на дъгата… Миглите ми трепват… Неизвестното приближава…

Протягам плахо едва-едва само пръстите си… Искам да го спра, да не приближава… Искам да го сграбча… но не смея… Ще го докосна с върха на пръстите си и ако усещането ми хареса, ще го сграбча и няма да го пусна никога, но всъщност вече съм с гръб и съм готова да избягам… Готова за бягство…

Искам да го опитам, да го вкуся… Да го усетя с езика и устните си, ама… ако не ми хареса… Затова ще го докосна само с върха на устните си… Само лекичко с върха… Ако ми хареса, ще го оставя да премине през лицето и косата ми, да потече по вените ми, да обгърне тялото ми,… но ако не ми хареса… Мога ли да избягам, то ще е толкова близо…

Не, не мога да избягам…

Прекалено близо е…

Прекалено силно е…

Когато неизвестното спре да бъде неизвестно, ще спре да бъде и страшно…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 4:56 PM EET

12 Comments »

„Защо приятелката ми лети?”

или как изглежда една летяща приятелка в очите на своята нелетяща такава 😉

 

Why my friend has been flying?

First of all, I don’t understand this thing with flying, maybe because I’ve never been there, wherever it is… in the sky, among the clouds, in the air, not on earth for sure!
But … Let me answer.

Some history first: she is an adult, in the classical meaning of this word. School, university, marriage, 2 children, home, cooking, work, friends and some live problems naturally. Those were the activities of hers life. Till the Day with major D.
She becomes excited, nervous, trembling, with strange behavior, like she is in love. But she already loves someone, forever.
Finally we were devoted to the secret. She has been found something that is out of hers and ours regular life, which makes strange impact with all decent and normal acts that we’ve been educated.

She was normal and suddenly she isn’t…
Now I see some madness in her eyes; I fill some noble envy about her excitement; I hear some wind in her hands. She has been found her own fairy world in our real one. For most of the people flying is job, or hobby, or some necessary action for their damaged brains. For my friend flying is fairy-tail, which must be kept and told from mouth to mouth, and from ear to ear, till the kingdom of magic and charm comes.

Now she lives two lives, one real with all regular obligations, and one more real than previous mentioned for her soul. But I must confess that she allows everyone that she loves to touch her fairy world and to take a piece of her beautiful emotions.
In second place, I want to declare that I want to go there, wherever it is… in the sky, among the clouds, in the air, not on earth for sure.

I don’t think I manage to give you some reasonable answer. I’ll do that after my first landing.

See you later flyingater! 😉

Autor: Diana

Posted by LeeAnn as Гости at 7:58 AM EET

4 Comments »

October 17th, 2006

небето – бялото

В облак няма разстояние, няма посока, няма човек.Когато тръгваш за облака и лифта те издига към него – около теб е приятелят ти, носят се смеховете на компанията неимоверно близки и скъпи за теб хора – всеки нарамил раница, в която носи не товар, а свободата си. Около теб е стръмнината, притихналата гора, потракването на машината. Около теб е панорамата на затиснатата равнина. Около теб има реалност.Малко по малко реалността изчезва. Първо се скрива пространството – за него ти говорят само пеещите протегнати въжета на лифта… Потъва в бялото шума.Стъпваш на краката си и тръгваш нагоре. Орисията на човека, който лети, е винаги да тръгва нагоре. И оставаш все по-сам. Отначало хората, който са вързани за земята, изчезват. Те нямат място тук. После и летящите се стапят в мъглата един по един. Летенето е нещо интимно – то поражда близост в сърцата, но се прави когато си сам сред небето.Много са само капките влага. Бисерни, обсипали тревата. Бисерни ги събаряш на земята и разтваряш крилото си. То те свързва с птиците. То може да бъде и враг понякога, но също така е стълбата, която те изкачва нагоре.

…Готов си вече. Не можеш да пробиеш с поглед Бялото. А то започва само след десетина метра. Десетина метра е цялото пространство само. Само толкова от реалността остана. Силен порив напред, затичване и сякаш със скок късаш и останалите нишки, които те привързват към битието. За секунда преминаваш в нищото. Където няма разстояние, няма посока, няма човек. Загубваш тялото си.

Над теб е изсивялото в мъглата крило. Пред теб, зад теб, отстрани и отдолу… е само бялото нищо. Светът е струята насрещен вятър. Вятърът, който ти показва, че има нейде и скали. И опасности. И хора и земя.

Минута-две полет стига, за да се претопиш в нищото. А след това?! Оставаш там. Оставаш. Оставаш. Оставаш.

Курса на компаса е нещо измислено, ирационално. Две цифри, които трябва да съвпаднат – нищо повече. Съвпаднат ли – ще си жив и ще летиш. Ако не – ще хвърляш ези-тура със Съдбата.

…Оставаш. Оставаш. Оставаш…

Погледът ти пронизва може би метър, може би 100. Може би безкрайността. Която я няма. Която е около теб в момента. Безкрайно е и времето.

И шок е, когато за пръв път очите ти регистрират… не, не нещо конкретно. Просто… по-тъмен облак. Склон, към който се приближаваш? Секунди неизвестност и после…

Реалността се завръща. Първо едва-едва – с короните на дърветата, даващи фактура на мъглата. После идва обема на склона, несмелата шарка на есенната гора. Излизаш от облака – и пространството става отново видимо. Отново си някъде! Проглеждаш! Раждаш се отново… С болката в премръзналите пръсти, с поклащането на крилото. С облаците, които те заобикалят в небето.

Слизането на земята е въпрос на време.
Кацането е въпрос на рутина.
Спуска се на земята крилото.
Виждаш усмивките на другите около теб.
Изключваш джипиеса и излизаш от сбруята.

Усещам, че нещо от мен е взето от облака. Усещам, че съм взел завинаги облака в себе си: късче влага и самота сред Бялото. И още нещо, което не мога да опиша.

thefly @ 19.11.2005 11:25

Posted by LeeAnn as Гости at 8:33 AM EET

1 Comment »

October 16th, 2006

небето над сопот – високо

‘не, не ми се лети в това’ – ‘става!’… тежки сиви облаци са надвиснали над старта.
никой не знае какво ще се случи – дали спокоен охладен въздух ще ни спусне на полянката за кацане или облакът ще се опита да ни всмуче в себе си – черна дупка за крила и пилоти.
…прошумолява крилото на франсоа, следим го с напрегнат поглед – той уверено потъва надолу.

‘става! само излитайте по-бързо’…
бърза подготовка, последна проверка и правиш крачка в небето!
…поглед през рамо – едно след друго се откъсват от склона крилата, весели и цветни в сивото небе.

напред и надолу. напред и… надолу?! нечии силни ръце те хващат и стъпало след стъпало те ‘поставят’ все по-нависоко – ‘базата’ надвисва над главата като таван на панелка.
намаляваш площта на крилото.
без резултат – облакът продължава да те притегля към себе си, стъпало по стъпало… изкачваш стълба към мрачната неизвестност…
радиостанцията оживява: ‘искам спирала!’
спирала искам и аз – с нея може да се слезе бързо от неуютната височина. само че спиралата е чудо неизпитано досега…
пропукващ глас: ‘искам спирала!!!’
‘добре де, да я поискаме заедно’ – затягаш командите… завой…
по-стръмен… влизане в спирала и… възходящия поток въздух те ‘изплюва’ от нея. отново опит… не става.
страх… шубе… не са празни думи, но… 50 метра те делят от мастиления облак – твоя враг.
…отново опит… по-стръмен… крилото се обръща с лице към земята, земята се слива в кръг. претоварването те притиска към седалката…
пилотите казват ‘да се насвириш във спирала’ – терминът е точен. плашещо точен.да видим докъде сме слезли… след още три витки спираш въртенето и…
близо си до хълма – височината я няма под теб – облакът си е намерил съюзник – източния вятър, който те изтиква към планината.

решение: накъм равнината… по ‘стълбата’ нагоре, но накъм равнината…
отново пукащият глас: ‘искам хубава, чиста спирала! иначе ще имаш сериозни проблеми’ – това не е заплаха от строг учител, не наказание те чака. чака те сивата действителност над главата ти.
…отново свиване на завоя и… този път е ‘ДА!’
успяваш! витка след витка планината се издига над теб. крилото свисти от напора на вятъра… надолу, надолу – слизаш към дъното…

единият враг е преодолян. остава вторият – източният вятър. той те подпира, насочва полета ти накъм дървета, къщи и жици. насочва полета ти към рисковано кацане…

радвам се, че ми е закачена спийд-системата – тя помага да се достигне откритата поляна…
зависваш над земята, стъпваш меко на тревата.

усещаш вече топлия вятър, който гали, а не убива.
оглеждаш се наоколо – всичките ученици са кацнали успешно.
оглеждаш се нагоре – там, където преди 10 минути си научил нещо за себе си. научил си себе си на нещо.

покрай теб минава притежателят на пукащия глас, човекът, който изиска от теб, човекът който ти даде.

усмивка…
‘натрупване на боен опит’, казва ти – да, така е. и е добре да се трупа, когато внимателно око те следи, когато има кой да изиска, има кой да ти даде.

сгъваш крилото, а с едно око следиш питбула, който ‘не обича летящи’ и препуска около теб…

последен в този ден кацна Емо. повей да вятъра сгъна крилото му на 5 метра от земята. удар…
вечерта в пловдивската болница лекарите казват, че няма нищо счупено.
а аз си мисля ‘Емо ще лети отново’! обратното – не можех да допусна и в мисълта си даже.

към 12 през нощта е… на път си – посоката е карлово, сопот… приключва един летателен ден.
става 00.01… започва нов летателен ден

thefly @ 05.08.2005 10:24

Posted by LeeAnn as Гости at 2:49 PM EET

2 Comments »

October 15th, 2006

…в небето – полет

едновременно и мечта и действителност – сбъдната мечта нека е:
представи си…

прекрасен летен ден. долината е окъпана в слънце. високо в небето – пухкави кумулуси. вятърът свири в ушите ти, бие лицето ти.
пропадаш в млечна пелена, мирише на влага. след миг изскачаш от облака и земята се простира под теб на длан.
летиш плавно, спокойно, волно
изведнъж леко подрусване – преминал си през струя топъл въздух. свиваш рязко в завой… по-стръмно… и изведнъж вдигащия се въздух те подхваща меко и хоризонта почва да потъва. оглеждаш се – крилото се проектира на фона на земята… орел се вие под теб, ползвайки същия ‘асансьор’…
спокоен глас долита от радиостанцията…
отпускаш завоя и потегляш надолу и напред – към полянката за кацане, към приятелските усмивки, към дъхавата трева.
въртене, въртене, земята те мами с ярките си цветове… забавяш крилото и то меко те отпуска надолу, стъпваш на земята и… поглеждаш към небето.
винаги – поглеждаш към небето! 

thefly @ 05.08.2005 08:51

Posted by LeeAnn as Гости at 12:51 PM EET

1 Comment »

October 14th, 2006

Пиратството ограбва… о-о-о, пак ли?!

Напоследък София е по-черна от Централните гробища, защото цялата е опасана с огромни черни плакати с голи хора на тях и единственото, което отличава тези снимки от онези в учебниците по Пато-Анатомия /или както се казва, простете, не съм медик/ е това, че лицата са с отворени очи! Откъдето и да минеш, сякаш мъртъвци те гледат от стените! Не знам кой и с какво е успял да убеди уважавани от мен /и не само/ творци да се унижат до там, че да се съгласят да им отпечатат огромен некролог приживе?!
„Пиратството ограбва”… Може би идеята? Дано те да са я разбрали, защото на мен не ми е твърде ясна. Няма да пре-повтарям Пейо и Каладан с разсъжденията и въпросите им как точно са ограбени скулптори, танцьори, художници, артисти и т.н. интелектуалци и занаятчии.
/Никога не съм си задавала този въпрос, но сега ми хрумва… Всички театрални постановки по чужди драматурзи, които са преведени и поставени в България, с платени авторски права ли са? Знае ли някой как стои този въпрос?/

Аз си представям нещата, погледнати от един малко по-друг ъгъл:
Аз съм /САМО хипотетично!/ бясна чалга певица, с особено големи природни дадености /къде природни, къде силиконови/, с не особено голям певчески талант, но пък нали има техника по въпроса… Та, решавам, че ми се пее… Намирам си продуцент и за нула време издавам песничка… И я пускам на пиратите в Интернет, да я грабят и раздават, да свири насам-натам и да ми се чува името, та като реша да изпея още нещо, то вече да носи познато име… А, ако реша и концерт да спретна – ще мине с по-малко пари за реклами… То, не че аз имам акъл под русата си коса да измисля цялата тази схема, но вероятно все някой я е измислил.
А всъщност, защо ли ви ги говоря тия неща, като музиката на песните ми, та даже и текста им е „изпиратстван” от някъде…
Няма начин, след известно време, по някоя радиостанция да не засвири същата песен на друг език и пак със същата мелодия. Но, то пък… ама, как не се сетих… то, всъщност тия турци, гърци и испанци много ни крадат песните, бре! Излиза, че тези плакати са правени за тях? Сигурно! Може би ще чакаме на 01 януари 2007 г. да ни приемат в ЕС, да заприиждат европейците насам, да видят как са ни ограбили и вземат да се засрамят! А, пък, още по-всъщност, тези, чиито парчета се разпространяват свободно из Интернет си мълчат… и май не са се снимали?! Може и да греша. Нямам амбицията и желанието да запомня всички некро-билборди в София.

И от още един, още по-друг ъгъл:
Аз съм /за нещастие, само хипотетично 😉 / Тина Търнър, примерно. И в България, в Интернет могат да се намерят мои песни свободно. Това е чудесно. Каква по-хубава и по-безплатна реклама от това? Момчета и момичета, скоро излиза новия ми албум. Пет месеца след това ще го имате и вие – и в магазините и в нета – слушайте на воля и като тръгна на турне – да си купите билети 😉 /от 50 до 200 лв. за 1 брой/. /Бих си купила билет, не само хипотетично…/

Скептична съм по повод членството ни в ЕС, но пък, ако ще влизаме тъй или иначе, хайде да не е с огромни некролози по сградите, моля.
И без друго има опасност да ни превърнат в страната на мъртвите души, няма нужда да им помагаме…

Posted by LeeAnn as Абсурдизми at 10:24 AM EET

No Comments »

October 13th, 2006

Петък, 13-ти

 
Тази сутрин, като излязох на улицата ми се стори, че всички се държат така, сякаш днес е петък, 13-ти. И се сетих, че днес наистина е петък, и то 13-ти! 

Какъв прекрасен ден! Какво по-добро извинение за малоумните шофьори, които правят мелета по улиците, от петък, 13-ти?

Петък, 13-ти е много подходящ за случване на лоши неща. Ами, така или иначе, злото ни дебне от всякъде, защо да не го извикаме именно днес?! 

Днес е празник за негативистите. Тези, които са убедени, че нямат късмет, че лошото се случва все на тях, че не им върви, че не могат нищо да постигнат. Днес е празник, защото, каквото и да им се случи днес, виновен ще е денят: петък, 13-ти. Всъщност, спомням си, че те се опитаха да си устроят празник и на 6-ти юни 2006 г. /06-06-06/, но нещо не се получи. Това пък ми напомня, да не пропусна да ви кажа астрологичните прогнози за близкото бъдеще: Внимавайте: 9-ти септември 2009 г. /09-09-09/ ще бъде най-кошмарния ден в живота ви :->

Днес, препоръчвам на позитивистите да си останат у дома на топло 😉 и да оставят негативистите да празнуват на воля. И без друго се е събрала достатъчно отрицателна енергия в глобалното енергийно-информационно поле, която „смуче” от положителната, и тя трябва да излезе от някъде. Освен това, не можете да обясните на един негативист, че само и единствено Мисълта му е тази, която вика лошите неща при него. Той, обикновено, е твърдо убеден, та даже е готов да спори, че няма пръст в главоболията и проблемите, които го застигат, а виновен е … кой знае? Вселената?! Света?! Природата?! Боговете?! 
Петък, 13-ти е един удобен ден за негативистите. Защото днес на воля ще мрънкат и мърморят за злата си участ, някои ще оплакват мързела и бедността си, други ще търсят злото зад всеки ъгъл, трети ще дебнат за спокойно разхождащи се черни котки, за да пресекат след тях или пък ще „дърпат дявола за опашката”, докато той накрая не изскочи да изпълни желанията им. И тогава, те наистина ще са доволни, защото ще се окажат прави, че лошото ги преследва и нямат късмет, което пък ще им донесе щастие… 

Мисълта на хората е най-мощното и опасно оръжие, по-мощно и опасно даже от … липсата й 😉 

… 

Днес е един прекрасен, слънчев, топъл есенен ден, последен в работната седмица, което го прави още по-красив 😉 и само от нас самите зависи какво ще ни донесе той. 

Усмихвайте се, мислете си за красиви и удивителни неща, правете планове, радвайте се на детския смях, нахранете врабчетата, които останаха да ви правят компания през зимата, гледайте към Небето с любов и стремеж, мечтайте, влюбвайте се, погалете черната котка и не се плашете от дявола зад ъгъла, а му помахайте с усмивка, защото той не чака вас!    
 

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 8:54 AM EET

6 Comments »

October 11th, 2006

Небесна разходка

Облачето, всъщност беше момиче, ама не точно момиче, а жена, но някак по момичешки непораснала жена, така, че по-скоро беше момиче.
Облачето си имаше мечта – то искаше да намери Вятъра и заедно с него да полети далеч, далеч и високо, извън Царството на Ветровете. То казваше, че иска да пипне другите облачета, но тайничко пред себе си си признаваше, че най-много от всичко иска да лети и няма значение кога, как, накъде и докъде. Само да лети с Вятъра…

Вятърът, който живееше в Царството на Ветровете и беше мъж, пораснал, търпелив и уверен, но по момчешки усмихнат и сърдечен, та по-скоро си беше момче, обаче знаеше това. Знаеше и много други неща, за които Облачето дори не подозираше. Даже се опитваше да научи Облачето на тях. Но, както може да се очаква от пухкавците дето кръстосват небето, то искаше просто да си лети с Вятъра и да не мисли за нищо друго, освен за игри и разходки.

Вятърът винаги беше безкрайно търпелив с Облачето. Толкова безкрайно и неуморимо  търпелив, че на Облачето понякога му се приискваше да види колко търпелив всъщност може да се окаже един Вятър. Добре, че беше страхливо и не смееше много-много да го дразни, че-е-е не се знае каква Буря можеше да докара на Царството, ако не бъде послушно. Макар и да знаеше, че Бурята е игра и Вятърът няма да нарани Облачето, то все пак внимаваше и слушаше…
Слушаше ли казах? Ама вие сега да не си помислите, че Облачето е пораснало, станало е послушно и вече няма да прави пакости?! О, не, не, не, в никакъв случай не си мислете такива неща… Облачето слушаше само този Вятър и само когато бяха заедно на разходка, а в Царството си беше същият приказлив неуморим дърдорко…

Вятърът водеше Облачето на разходка винаги когато не беше зает с важни небесни дела. Понякога се случваше Облачето да чака много много дни за една мъничка разходка и тогава се натъжаваше ужасно. Толкова ужасно, че чак се скриваше в някой ъгъл на Царството и мълчаливо плачеше. Вероятно по тази непривична за Царството тишина Вятърът разбираше, че има нещо, което не е наред, защото няма начин Облачето да мълчи току-тъй. Тогава и Вятърът се натъжаваше, ама съвсем малко и не го показваше, ама съвсем никак, за да не му се качват облачните мечтатели на главата.

Всеки път, когато Вятърът водеше Облачето на разходка извън Царството на Ветровете, той го учеше на разни важни небесни неща. Караше го да намира обратния път към Царството, да наблюдава от високо обитателите му… Всякакви такива скучни неща. В началото Облачето се радваше на обясненията и ги слушаше с интерес, после му ставаше скучно и предпочиташе да си говори с небето и да мечтае…
За какво мечтаеше ли? И то не знаеше точно… Представяше си как лети самичко и се разхожда сам-само извън Царството… Но всеки път, когато дръзнеше дори за миг да си помисли, че лети самичко, го побиваха тръпки от страх, толкова силни и ужасни, че чак крайчетата му се превръщаха в ледени висулки.

Вятърът не казваше нищо…

Един ден обаче, Вятърът бе по-настоятелен и обяснителен от друг път и Облачето разбра, че той знае за неговите тайни облачни мечти… Някак ги бе усетил…
Вятърът бе решил да пусне Облачето само на разходка извън Царството на Ветровете. Е, не съвсем само, естествено, за да не вземе да се загуби… Но все пак, почти само. Вятърът щеше да лети около него, да го пази и напътства, води и направлява, да му помогне да си намери обратния път към Царството и най-вече … да му говори, за да не се чувства Облачето изоставено и нещастно.

Изведнъж Облачето осъзна, че това е истинската му мечта – да бъде само с Небето, а Ветровете да му служат за опора и подкрепа. Облачето не можеше да си намери място от вълнение и притеснение. То, хем се радваше на решението на Вятъра, хем се страхуваше да го послуша и да тръгне без него. Но пък, за щастие беше свикнало всъщност вече да го слуша, а и знаеше, че Вятърът ще бъде там и няма да го изпусне от очи за нито един-единствен миг. И се съгласи. Съгласи се да се осмели да полети само извън Царството на Ветровете!
„Че кой не би се съгласил, ще кажете вие, когато му предлагат да му подарят сбъдната мечта?”. Е, да, ама вие не знаете колко е страшно да си сам!!! Или поне Облачето си мислеше, че е много страшно да си сам.
А и всички тези специални Вятърни приготовления и обяснения, търпението и всички други важни небесни неща… Облачето знаеше ли ги? Помнеше ли ги? Кой щеше да му помогне да бъде спокойно и търпеливо, за да покори простора? Вятърът, разбира се. Неговият си Вятър! Той му помогна с всички важни неща, които го притесняваха, така че да може да излети самичко и да лети високо и надалеч, да се любува на тишината, светлината, свободата и простора и дори да … забрави за Вятъра.

Представяте ли си? Докато летеше, Облачето забрави за Вятъра! Кой би си помислил, че на този малък палав пухкав страхливко толкова много ще му хареса да е сам, че чак ще забрави за Вятъра?!? Всъщност, Вятърът си го бе помислил и когато разбра, че това наистина се е случило, беше по-доволен и усмихнат от всякога.

Но, по-важното обаче беше, че Вятърът не беше забравил за Облачето и го наблюдаваше внимателно къде ходи, какво прави и с кого си говори. И го оставяше да се забавлява. Намесваше се единствено, когато усещаше, че Облачето се е замечтало пак нанякъде и се е отнесло толкова, че нито знае накъде лети, нито поглежда назад към Царството. Това значеше, че е време Облачето да се прибира у дома и тогава Вятърът започваше да му говори и го връщаше обратно на сигурно място в Царството на Ветровете…
 

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 2:58 PM EET

2 Comments »

October 10th, 2006

Парапланеризъм: Фалстарт!!!

Фалстарт означава неуспешно излитане, но по-често се свързва с падане при това неуспешно излитане. Иначе си остава просто „замятане” по баира.

Причините могат да бъдат много и най-различни: крив вятър, липса на вятър, не добра преценка на условията и момента за излитане, не достатъчно силно стартиране, неуверено стартиране, не достатъчно ускоряване, ранно сядане в сбруята, пасивност на пасажера /когато излита тандем/, грешка в управлението и т.н.
А най-често е комбинация от две или повече от изброените обстоятелства.

Истината е, че фалстартът не е никак забавно преживяване, защото в общия случай носи болка. Но пък е изключително полезен, дори и само заради факта, че припомня, че „гравитацията е закон, а не просто добра идея” 😉

За осем полета в тандем, с Емо нямаме нито един фалстарт /което пак идва да напомни, че Емо е върха ;-), в случай, че сте забравили 😉/.
Затова пък, моите опити за излитане започнаха с фалстартове.

Първият път нямаше грам насрещен вятър и не ми стигна земна скорост, за да излетя. Като станах и се върнах обратно на старта бях доволна, защото бях осъзнала, че срещата със земята не е чак толкова страшна.

Доволна бях и при втория си фалстарт – вече на големия баир на Сопот. Даже още по-доволна! Никога до тогава не бях излитала сама и се опасявах, че може да се наложи да тичам много /както първия път/ и да не ми стигне поляната. Като паднах и крилото ме повлече, се оказа, че поляната е достатъчно голяма и има място и за провали. Аз и преди си знаех, че поляната е голяма, ама като се юрнеш с главата надолу, тя много бързо свършва и някак… не винаги зависи от теб докъде да се пързаляш…
Падането подлага на изпитание рефлексите и реакциите ти. Чак когато се изправиш, можеш да направиш равносметка какво се е случило. Докато те влачи крилото, просто реагираш. Време за мислене и преценка много-много няма.

При първото падане не можех да реагирам, защото ръцете ми бяха опънати до тялото и зад гърба, стискайки управленията. После, като се опитах да обясня на децата си как точно съм се пързаляла по поляната, просто им показах рекламата на шоколад „Милка” – онази баба Меца, дето лети шус по поляната с бобър на гърба си. Само дето тя маха с лапи, а моите бяха „вързани” 😉

При втория фалстарт паднах, защото не тръгнах достатъчно уверено и силно, разколебах се и загубих секундите, в които трябваше да дръпна крилото, а аз за миг спрях /1-2 секунди/ и естествено, крилото не се напълни добре още от самото начало,  а корекцията в движение се оказа трудна. Понесе ме на дясно, събори ме и ме повлече. Паднах на дясното си рамо, но ръцете ми бяха сравнително свободни. Набрах се на лявото управление, като че искам да се кача по него и сринах бързо крилото. Това беше реакция, от която съм доволна.

И двата фалстарта ми дойдоха като „гръм от ясно небе”. Не, защото не съм допускала, че мога да падна. Ясно ми е, че тепърва има да се опознаваме със земята. Имам предвид, че не съм тръгвала с нагласата за падане, не съм се страхувала от падането и не съм се сещала за него като възможен резултат от опита за излитане. Важно е да се стартира с идеята за излитане, пък ако паднеш – здраве да е – ставаш и продължаваш. Ако стартираш с мисълта „Може и да падна” – вече си предопределил падането на 50%.

Само две падания ми помогнаха да помъдрея /ако продължа да падам може и бяла брада да пусна 😉 / и да стигна до извод, който е приложим във всички сфери на живота и може да се тълкува като „житейска философия” ;-), а именно:

Като решиш да правиш нещо – направи го смело и с хъс! Неувереността и колебливостта водят до фалстарт. А от фалстарт боли!

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 2:45 PM EET

2 Comments »

October 9th, 2006

Награда за въображение

В коментарите към една новина за проведената в Европа и САЩ акция срещу DRM намерих следното тълкуване на съкращенията RIAA и DRM:

И подведен от поредните безпардонни и недообмислени кампании на КК “ТРУД” и Министерството на културата срещу пиратството, искам да обявя нещо като миниконкурс за разшифроване на съкращението Т.Р.У.Д, защото вече е ясно на всички, които могат и не ги мързи да мислят, че името на тази издателска къща няма нищо общо с хубавата българска дума “труд”. Наградите ще са символични и ще се изразяват най-вече в потупване по рамото и похвала пред строя. Първото постъпило предложение е следното:

Между другото, сега не е най-точният момент да бъдете срамежливи, затова освободете въображението си и давайте смело напред — няма кой да ви преследва в този случай за нарушени авторски права 🙂

Posted by NeeAnn as Абсурдизми at 12:18 PM EET

9 Comments »

October 8th, 2006

Survivor BG … или как да оцелеем в БГ ;-)

Уточнение: Не гледам ТВ, още по-малко Survivor BG и сходни нему предавания, така че моля да ми простите неточностите, ако откриете такива.

Описание на играта, намерено в Интернет:
18 Юни 2006
1492 година
Христофор Колумб стъпва на тайнствен карибски остров!
Испанците търсят само едно – злато!
Тогава отстъпващите индианци събират най-скъпоценните реликви на своя народ. Поверяват ги в ръцете на най-смелите, най-ловките и най-съобразителните воини на племето.
Те били точно 16.
Шестнайсет воини се заклели, че златото никога няма да попадне в ръцете на завоевателите.
Те вървели дълго…
… по пътя си оставяли идоли на духове-пазители, за да покажат пътя към съкровищата на онези, които ще бъдат достойни да ги открият.
От тогава хиляди и хиляди търсачи на съкровища оставят костите си тук, в търсене на славата и богатствата…

Днес, пет века по-късно, историята започва отново…
Пет века по-късно, други шестнайсет смели мъже и жени, ще влязат в отчаяна схватка с природата и с древните проклятия в търсене на изгубеното богатство…
Шестнайсет българи!
Шестнайсет българи ще бъдат хвърлени на 11 хиляди километра оттук и ще се върнат 514 години назад във времето.
Шестнайсет българи ще разчитат единствено на себе си – на своите ум, сила и смелост.
Накрая ще оцелее само един!

Шофирането по софийските улици винаги ражда в главата ми “весели” асоциации. Като тази със Сървайвър, например.

Шофирам си кротко и се чудя, защо се дават пари, за да се организира риалити шоу на остров, след като ние си го живеем това риалити шоу всеки ден. И тук, като в шоуто, има хора, събрани от “кол и въже” и пуснати в София /казвам “в София”, защото оцелявам в София ;-)/, с единствената мисия да оцелеят. Някога, може би предците им са дошли тук, търсейки слава и богатство, както и по-добър живот за децата си. Но днес, 50 години по-късно, очакванията на повечето от тях все още не са оправдани, но връщане назад няма, а и те не го искат. Кастинг може и да е провеждан, но може и да не е. Вероятно са били записвани всички желаещи авантюристи и ентусиасти.
И така, много и все смели жени и мъже кръстосват улиците на София, влизайки в отчаяна битка с природата, в търсене на изгубеното богатство.
Може би трябва да уточня, че под “природа” в случая разбирам:
– Наводнените от всеки дъжд улици – 5 л на кв.м. в денонощие стигат, за да се превърне София в архипелаг;
– Автомобили без гуми и спирачки, годни за движение само в летен съботен следобед, но летейки по улиците като самолети;
– Пътят около софийските дупки, който се улучва трудно в сух светъл ден, пък какво остава за мокра тъмна вечер;
– Убитите кучета по магистралата, които се оказват доста по-опасно явление от живите такива, бродещи из детските площадки.
– Недисциплинираните шофьори и още по-недисциплинираните пешеходци /в София вече има достатъчно пешеходни пътеки, но хората продължават да пресичат на 2 метра встрани от тях!/
– … и други

Всичко това е колкото в кръга на шегата, толкова и в кръга на сериозността.

Тревожното обаче е, че и тук май оцелява само един от шестнадесет!

Posted by LeeAnn as Реалността at 6:43 PM EET

5 Comments »

« Previous Entries  Next Page »