Skip to main content.
September 30th, 2006

Облаче


Облаци

Нали помните приказката на LeeAnn за облачето, бурята и буреносните облаци 🙂

Posted by NeeAnn as Фотодневник at 11:50 PM EET

6 Comments »

September 29th, 2006

Цвят от дъга

Погледни водата – тя ще ти даде роса,
Погали тревата – тя ще ти даде цветя,
Приближи синевата – тя ще ти даде дъга…

Събери в шепи вятър, роса и дъга,
Докосни ги с устни – превърни ги в свобода.

Вкуси свободата – тя ще ти даде крила… 
Вземи крилата и събери още вятър и цвят от дъга… 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 2:16 PM EET

No Comments »

September 27th, 2006

Негово чиновническо маличие*

(*обратното на “величие”)

Трябва да си призная, че този път КК Труд ме изненадаха. Очаквах този ход на 15 септември, по случай откриването на новата учебна година. Нещо от рода на “Спокойно деца, няма да се потите над теми по литература, защото ние забранихме свободното разпространение на изучаваните автори. Така че – няма четене, следователно – няма и писане!”. Не познах…
После го очаквах като изненада за 22 септември, по случай деня на Независимостта. Нещо в стил “Свободата е опиум за масите”… Пак не познах…
Днес обаче го направиха. Може би са се наговорили с други маличия за точния ден на събитието. Дали случайно или нарочно, но днес обявиха уволнението на директора на Софийската Математическа Гимназия.
Негово чиновническо маличие уволни човека, който успя да запази СМГ през годините на криза и демокрация, така че гимназията не просто да съществува, а да открива умове и ражда величия.
Официално обявените причини са творение на негово маличие и естетвено са неадекватни. Истинските причини няма да стигнат до нас никога, но вероятно нечии интереси за били настъпени, иначе как да си обясни човек съсипването на нещо, което е в цветущо здраве?!?
Аз съм бясна и разочарована. Другите родители вероятно също. И не само заради уволнението на г-н Ненчев и не само заради историята с Труд, а от това, че бавно и целенасочено се опитват да ни превърнат в “последна дупка на кавала”, място за набиране на евтина работна ръка – страна от слабообразовани и лесно управляеми хомосапиенси, в миналото наричани Хора.

П.С. Само за информация: Негово чиновническо маличие иска да замени два часа информатика в СМГ с два часа “Труд и творчество” /Или “бит и техника” беше, или… както там се нарича нашето “трудово” сега/. Даже закон си е написало по въпроса.

Влизаме в ЕС… Там тоалетните са чисти… Все някой трябва да ги мие, нали?

Posted by LeeAnn as Абсурдизми at 10:04 PM EET

4 Comments »

Падаща звезда

Уловиш ли тихо във нощта
Тъжна падаща звезда
Тя ще се превърне във жена

Намериш ли за таз` жена
чужди прелестни крила
И й дадеш свобода
Тя ще се превърне в светлина

Върнеш ли таз` жена,
там от`дето е дошла
тя ще ти донесе оттам любовта

Улови звезда…
Вкуси я…
Докосни я…
Превърни я в жена…

Задръж нея и любовта…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 8:56 PM EET

4 Comments »

September 25th, 2006

Опит за самостоятелно летене – Епизод: Първи, опит: първи

/Да напомням ли, че „летене” значи „летене с парапланер”? ;-)/

Кога: неделя, 24-септември-2006 г.
Къде:
съвсем близо до центъра на Вселената – разбирай: съвсем близо до Сопот
Къде по-точно: учебния баир на Скайномад
Колко: Зависи, запознати твърдят, че е 40
Какво колко: метра денивелация. Но зависи… Променливо е…
Като го гледаш отдолу нагоре изглежда не повече от 15-20 м.
Като тръгнеш нагоре с оборудването на гръб /около 18-19 кг/ баира става поне 50 м.
Като се приготвяш за първи полет – става поне 100 м.
Какво: тръни, храсти, камъни /не големи, само колкото да се удариш/ и малко остра трева…
Вятър: нито грам!
Облаци: само един, голям от София до Пловдив
Кой: Аз и инструктор /Ники/, както и малко зяпачи, маскирани като фотографи, начинаещи пилоти и т.н.
Цел: Опит за осъществяване на първи самостоятелен полет
Как: Старателна подготовка – главно психическа.
Проверките:
Сбруя: всички колани са закопчани
Каска: имам /стяга ми, ама не може без нея/
Атакуващ ръб: отворен
А-колани: свободни и чисти
Управления: свободни и чисти
Радио: чувам го
Въздушно пространство: чисто
Аз: … и аз съм там… В средата на крилото… Готова ли съм за полет? Дали пък да не се откажа? „Късно е вече” – отговор от Ники, явно съм попитала на глас.
На къде тичам: Право към Ники…

Затичвам се, крилото се издига над главата ми, напълва се и всички с трепет очакват да излетя. Аз го очаквам с още по-голям трепет, но… Подробностите по управлението хем не са важни, хем не мога да ги опиша с думи, все още…

Важен е резултатът. А той е, че успях да се „разпиша” на учебния баир, като след като го изтичах половината надолу, му оставих една широка и идеално гладка ивица след себе си, „летейки” шус по корем, с главата напред и молейки се крилото да се смили и все пак да ме вдигне.
Е, и баира се „разписа” върху мен: скъсани дънки, синки, драскотини, ожулвания, охлузвания и други, на всички вероятни и на няколко невероятни места по тялото ми, като до вечерта вадех пясък и трева главно от невероятни и още по-невероятни места…

Снимки: айде, от мен да мине 😉

Извод: Само майсторите могат да излетят без телесни повреди при пълно безветрие. 🙂

Настроението: в събота съм пак там!
А вие?

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 5:38 PM EET

5 Comments »

Вир вода

Виж, как само любят се луна и слънце,
макар, че вън е скреж
, само скреж…
Там `дето любят се луна и слънце,
ти можеш вятър с устни да спреш.

Две очи – морета, измиват се във ведро…
Южни ледове, те потапят се във скреж.
Кой свали небето от звездния разкош?!
Две ръце невзети – изми
ват светла нощ…

Мокра до кости, вир вода –
потапяш ти острови в дън земя.
Изсъхнала в извора – вир вода.
Дъжд ли си или вир?! Вир вода.

Любовта е монета, зарита в дън земя,
с тайнство и вълшебство извира във вир вода.

Мокра до кости, вир вода –
потапяш ти острови в дън земя.
Окъпала мостове, вир вода.
Дъжд ли си или вир?! Вир вода.

Вир вода...  Вир вода…  Вир вода… 

/текст Орлин Дочев, група „Станиоли”
публикувам я с изричното разрешение и любезно съдействие на Орлин/
  

Posted by LeeAnn as Любими стихове at 9:03 AM EET

1 Comment »

September 21st, 2006

Магазин за оптимизъм

Когато преди около един месец thefly ми подхвърли идеята за сайт или поне категория Истински новини, аз я приех с нескрит ентусиазъм. Казах му, че няма да е трудно да намираме всеки ден по една новина за публикуване, а вътрешно в себе си бях абсолютно убедена, че за нула време ще съберем новини като за цял сайт. Та нали всеки ден се усмихваме, общуваме по между си, живеем заедно, помагаме си, правим планове за почивните дни… Лесно е. В днешно време всяка усмивка, всеки комплимент е новина!

И започнах всеки ден, в зависимост от свободното си време, да преглеждам блогове и интернет, помолих познати и непознати да следят новините и да ми подсказват, ако открият нещо интересно, както и да споделят красиви неща и преживявания с мен…

За един месец успях да “открия” цели … три новини…

Вярно е, че съм оптимист, но напоследък се чувствам като човек, който е на път да се удави в полупразната чаша, само и само да докаже на света, че тя всъщност е полупълна…

В последните дни не мога да си купя хляб или кафе, без да се информирам /насила, естествено/ за развоя на събитията в БигБрадър или Сървайвър. Всички за това говорят. Дори блоговете пишат за това. Вярно с отвращение, но пишат. Ето дори и аз ги споменавам. Вярно, само като илюстративен пример, но ги споменавам… Както каза един приятел “Ако гледаше телевизия, щеше да видиш, че простотията е установена със закон…” или нещо такова… Да, но аз не искам да гледам телевизия. Тези, които са там за гледане, и да ги гледам, и да не ги гледам, по-умни няма да станат, най-много аз да затъпея…

Даже, да си призная, съм благодарна на телевизиите, че се надпреварват в борбата за титлата “Най-тъпата телевизия на годината”, защото в противен случай сега щях да стоя и да гледам телевизия. Нямаше да имам време за неразлистените списания, непрочетените книги, недописаните статии, недопреведените басни…

Тия дни, четейки списание “Мениджър” със задоволство установих, че тема на броя е “Бизнесът с книгите”. Вътре се говори за книжарници – магазини, в които се продават не моливи, гумички и никому непотребни джвъчки, а КНИГИ – истински, с листа и корици, нови /и не само/, още миришещи на мастило /и не само…/. И не само се продават, ами има и кой да ги купува /поне според собствениците на тези книжарници/.

Оказа се, че в България има стотици издаделства и десетки книжарници, част от които вече са вериги!

Това е добра новина! Това е истинска новина, която дойде като спасителен пояс в чашата на песимизма, в която се давех напоследък. И тук е мястото да кажа, че подаръкът, който така силно ме зарадва преди десетина дни, също беше книга.

Истинската новина: В България има Книжарници и те просперират – в тях се продават книги и … оптимизъм!

П.С.
Вярно е, че тези книги преобладаващо не са на български автори. Вярно е, че за да издадеш книга в България, трябва да минеш през иглени уши, но все пак… Има надежда. Хората влизат в книжарницата, купуват книга и я четат… Ще дойде време и за българските книги. Сигурна съм!

Posted by LeeAnn as Реалността at 9:35 PM EET

No Comments »

September 20th, 2006

Парашут

Дишай! Не дишай!
Вдишвай! Издишвай!

Прелитам с тебе над земята –
и става синя тук тревата.
Нямам нищо под краката –
ти слез за малко на земята.
Ти слез за малко на земята –
ще стане синя пак тревата.

Вдишвай! Издишвай небесата –
да стане по-синя тревата…

Парашут…
На места надута си и издишаш от студ…
Парашут…
На места надута си и издишаш от тук…

Дай ми въздух на земята,
попътен вятър във платната…
Вдишвай! Издишвай небесата –
да стане по-синя тревата…

/текст Орлин Дочев, група „Станиоли”
публикувам я с изричното разрешение и любезно съдействие на Орлин/

Posted by LeeAnn as Гости at 3:59 PM EET

No Comments »

September 18th, 2006

Детство мое

Детство мое, реално и вълшебно,
детство мое, така си ми потребно.
Все се мъча света да обърна
яхнал пръчка при тебе да се върна.

Пак в юмруче ръждив петак да скрия
пак със кучето да вдигна олелия,
пак с пипер да поръся филия
от хляба чер.

Детство мое, на ръст едноетажно,
детство мое, за мен така е важно,
щом студено ми стане да мога
да си взема от детския огън.

Пак в юмруче ръждив петак да скрия
пак с кучето да вдигна олелия
всеки ден по една дяволия
да е от мен.

/текст на песента към филма “Неочаквана ваканция”/

Posted by LeeAnn as Любими стихове at 9:05 PM EET

5 Comments »

September 16th, 2006

Летенето и … секса

/Предварително уточнение: когато говоря за летене, имам предвид летене с парапланер… Да си знаете… /

От гледна точка на летенето, има два вида хора:
Вид 1: Летящи
Вид 2: Нелетящи

Вид 1: Летящи – съдържа два типа хора:
Тип 1: Хора, които летят сами.
Тип 2: Хора, които летят в тандем.

Вид 2: Нелетящи – съдържа три типа хора:
Тип 1: Проекто-летящи. Това са хора, които не са летяли още, но много искат и е въпрос на време да литнат и да се приобщят към един от двата типа от Вид 1.

Тип 2: Неутрални. Има най-различни разновидности:
Разновидност 1: Хора, които ги е страх от високо.
Разновидност 2: Хора, които са литнали веднъж, но по някаква причина не са изпитали тръпка и не биха летяли отново. Без лоши чувства. Просто летенето не е тяхното преживяване.
Разновидност 3: Заблудените. Хора, които си мислят, че парапланерите са екстремно и недостъпно занимание. Имат еднакви шансове да се превърнат както в “проекто-летящи” и после в “летящи”, така и в “неутрални”. Лошо би било, ако по време на превръщането им от “нелетящи” в “летящи” се окаже, че всъщност ги е страх от високо… 😉

Тип 3: Искам, ама не ми стиска! Любимият ми тип! Обикновено се крият зад фрази от рода на “И пари да ми дават, и с камъни да ме замерят, на такова нещо не се качвам!” 😉 😉 😉
Този е най-забавният тип нелетящи хора. Те твърдят, че от нищо не ги е страх и обикновено наистина се оказва така. Но за летене – ооо, и дума да не става! С такова оживление и настървение обясняват, как няма начин да се съгласят да пробват нещо, което никога не са опитвали и не знаят как изглежда и как ще се почувстват, че понякога се чудя как някой е успял да ги убеди да правят секс?! Та нали и тогава не са знаели какво е, как се прави, докъде можеш да стигнеш и от колко високо можеш да паднеш!?!!!

И понеже знам, че всъщност написаното дотук изобщо не ви вълнува, а искате да прочетете за приликите и разликите между летенето и секса, ще ви ги кажа.

Приликите:
Първият път е трудно да се решиш.
Всеки път, като свърши, ти треперят краката, но искаш пак.
Колкото повече, толкова по-добре.
Колкото и хубаво и дълго да е било, все не е достатъчно.
Ако зависи от вас, никога няма да кажете “Стига толкова, не искам повече!”

Разликата:
Всички, които летят, правят секс, но не всички, които правят секс, летят. 😉 😉 😉

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 10:48 PM EET

14 Comments »

Вълкът и Агнето

“Вълкът и Агнето” или Правото на силния.

Le Loup et l’Agneau
Jean de la Fontaine

La raison du plus fort est toujours la meilleure :
Nous l’allons montrer tout à l’heure.
Un Agneau se désaltérait
Dans le courant d’une onde pure.
Un Loup survient à jeun qui cherchait aventure,
Et que la faim en ces lieux attirait.
Qui te rend si hardi de troubler mon breuvage ?
Dit cet animal plein de rage :
Tu seras châtié de ta témérité.
– Sire, répond l’Agneau, que votre Majesté
Ne se mette pas en colère ;
Mais plutôt qu’elle considère
Que je me vas désaltérant
Dans le courant,
Plus de vingt pas au-dessous d’Elle,
Et que par conséquent, en aucune façon,
Je ne puis troubler sa boisson.
– Tu la troubles, reprit cette bête cruelle,
Et je sais que de moi tu médis l’an passé.
– Comment l’aurais-je fait si je n’étais pas né ?
Reprit l’Agneau, je tette encor ma mère.
– Si ce n’est toi, c’est donc ton frère.
– Je n’en ai point. – C’est donc quelqu’un des tiens :
Car vous ne m’épargnez guère,
Vous, vos bergers, et vos chiens.
On me l’a dit : il faut que je me venge.
Là-dessus, au fond des forêts
Le Loup l’emporte, et puis le mange,
Sans autre forme de procès.

Вълкът и Агнето
Превод: LeeAnn

По-силният винаги е прав и ние ще ви го докажем веднага!

Агънце утолявало жаждата си по течението на една бистра рекичка.
Гладът довел Вълка по тези места – с празен стомах и жаден за приключения.

– Кой ти дава право да мътиш водата, която пия? – попитал Вълкът с ярост в гласа. Ще те накажа за твоята дързост!

– Господине, отговорило Агънцето, нека Ваше Величество да не се ядосва, а по-скоро да вземе под внимание, че аз утолявах жаждата си надолу по течението на повече от двадесет крачки след Вас и следователно по никакъв начин не бих могло да наруша Вашето спокойствие и да размътя водата Ви.

– Напротив, подхванал пак злият Вълк, размъти я и ми попречи да пия. Освен това, знам, че ти ме одумваше миналото лято и злословеше против мен.

– Но как бих могло да го направя, като миналото лято дори не съм било родено? – отговорило Агънцето – та аз още бозая от майка си!

– Ако не си било ти, е бил брат ти, или ако не брат ти, то някой друг от вашите, защото вие ми обявихте война, вие, вашите овчари и вашите кучета. И затова си казах, че трябва да си отмъстя! И то точно тук и сега, точно в тази гора!

И Вълкът отнесъл Агънцето в гората и после го изял без да има нужда от повече причини и без да дава повече обяснения.

Posted by LeeAnn as Jean de la Fontaine / Жан де ла Фонтен at 7:38 PM EET

No Comments »

September 15th, 2006

Любопитството

Голям съм любопитко! Ето, че си признах и това… Даже съм много любопитна! Дори повече…

Забелязвам обаче, че хората се впечатляват от това мое качество, или по-скоро черта на характера ми, учудват се и ме поглеждат с онзи поглед, който обикновено се отнася за 5-годишните деца и който казва: „Ох, пак ли почваш с въпросите?!”
Не-е-е, не почвам пак! Аз никога не съм спирала! И така е от край време…

Възрастните (разбирай „порасналите”) хора май се разпознават по това, че не са любопитни (или поне, ако са, доста добре го прикриват) и като им писне да (ми) отговарят, обикновено в хор от по двама-трима възкликват: „Е, много питаш!”
Не питам много! Питам точно толкова, колкото трябва, за да изкопча от тях това, което искам да знам!

Е, вярно, че понякога, за да разбера нещо, съм готова да задам всички измислени и дори неизмислените още въпроси, но това е само в случаите, в които някой ми е казал „Ще ти изпратя подарък по пощата”… примерно…

Не, че изобилието от въпроси помага…

И разнообразието им даже не помага…

Но, пък… , ами ако е можело да помогне, а аз не съм опитала?… И, ако не питам, как ще разбера, например, защо…  Защо облаците не падат на земята? /нали са пълни с тонове вода!/ Защо дъгата се казва така, като всъщност е кръгла?

Какво си мислят, че правят врабчетата като се въргалят в прахоляка? Как изглежда небето, погледнато през капчица вода? Какво значи надписа върху опаковката на шоколад с лешници „Може да съдържа следи от ядки”? Как се слага шоколадовата глазура на сладоледа на клечка?

Как… Защо… Какво…

За намирането на някои отговори, дори и питането не помага. Но пък и не пречи!   Само се чудя, любопитството има ли нещо общо с търпението, в отношение „много любопитен, следователно много нетърпелив” Защото, ако има… това е лошо. Не за мен… За тези, които искат да ме направят търпелива е лошо! Макар, че може и да няма. Нали казват, че мъдреците били мно-о-ого търпеливи и уж знаели всичко … почти. Как са го научили, ако не са питали? Едва ли са могли всичко сами да пробват!

И какво тогава е търпението? Умението да дочакаш всички отговори? Едва ли! Търпението е стара тема! Тук става дума за любопитството. А то е нещо прекрасно, което всеки носи в себе си. Но не всеки се осмелява да го пусне навън. Защо? От страх, че така ще позволи на детето в себе си да задава неудобни въпроси на възрастните?

Може би…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 7:27 PM EET

586 Comments »

Огненият залез

В този ден Слънцето не искаше да залезе…
Заинати се и отказа! И друг път съм ви разказвала колко своенравен е баща ми, но този път, по едно време, съвсем вече не вярвах, че ще успеем да излезем на глава с него и да го накараме да се оттегли…

Освен, че е своенравен, той е и доста кокетен! Слънцето много добре знае, че дори и най-лошите и безчувствени хора се радват на цветовете, които разлива по небето, когато се приготвя за сън /… макар и това да не е точно сън…/
И той, също като всички природни творения, всяка земна вечер, преди да се оттегли от небосклона и да даде на част от мен и обитателите ми заслужена почивка, си прави вечерен тоалет!

Суетата и кокетството му са стигнали до там, че за да впечатлява неизменно хората и те все да повтарят “Залезът е неповторим! Ах! Залезът е неповторим!”, всяка вечер използва различен шампоан, нов сапун и паста за зъби… И всяка вечер, уж неволно, разлива по капчица от тях, и после с нескрито кокетство леко ги забърсва, но не толкова за да ги махне, колкото за да ги смеси в нова, невиждана до сега картина… И хората наистина се наслаждават на причудливите форми и топли цветове, които обгръщат хоризонта. Обикновено, по залез, те грабват фотоапаратите си, яхват коли, мотори и велосипеди и хукват на открито, за да го снимат как залязва, а той се оттегля с престорен свян!

Но в този ден не беше така…

Слънцето, както никога до сега, бе решило да стои на хоризонта и да се наслаждава на обожанието, с което го даряваха хората. Обожание и тъга… Всяка земна вечер хората изпращат Слънцето с възхищение, надежда и мъничко тревога и всяка сутрин го посрещат с радост и благодарност. Хората харесват изгрева на Слънцето, но не винаги успяват да се събудят навреме, за да го посрещнат /… и как иначе – та нали всеки чака светъл топъл слънчев лъч да го погъделичка по нослето, за да му напомни, че е време да отвори очички…/
Но Слънцето обича посрещанията при изгрев точно колкото изпращанията при залез, … и затова реши тази вечер да не залязва. Слънцето вярваше, че всички тези тъжни хора, вперили очи в него, ще останат там и дори няма да примигнат в съзерцанието си, докато не дойде време за изгрев…
Да, можеше да стане така, но не биваше. Слънцето /най-малко пък то!/, може да си позволява своеволия! Защото, докато тук го изпращат със съзерцателна тъга, от другата ми страна с надежда го чакат, за да го посрещнат…

Обясних му това…

Обясних му също, че дори и най-омагьосано влюбените, възхитено вперени в него очи имат нужда да си починат от светлината му, за да могат през всеки нов ден, в който я видят отново, да оценят красотата й отново и тя да им се струва неповторима и невиждана до сега…
Обясних му това…

Дори извиках майка си, Луната, на помощ. Но не! Слънцето ни се ядоса, като че ли е малко дете, а ние се опитваме да му вземем играчката… и чак почервеня от яд! Даже отказа да направи вечерния си тоалет, който облива Земята с кехлибар и рози, а вместо това извика Огъня… /… хем знае, че се страхувам от него, защото самата аз съм направена от Огън…/

За щастие, обаче, Огънят се оказа уморен и сякаш по-разумен от Слънцето. Той бе служил на хората от тази ми половина и се надяваше да намери малко почивка, преди да стане време да служи на хората от другата половина на Земята. Затова малко се учуди на желанието на Слънцето, но нали са отдавнашни приятели, се съгласи да се включи за кратко в неговата игра…

В тази земна вечер те дариха хората с невиждан залез, в който сякаш огнени езици се гонеха по небето и се опитваха безвъзвратно да погълнат умореното Слънце, а то все успяваше някак да им се изплъзне и да изпрати последен топъл поглед към Земята…

В тази земна вечер хиляди, хиляди тъжни очи изпратиха Слънцето…

На следващата земна утрин, тези, и още много по толкова, щастливи очи посрещнаха Слънцето с радост, благодарност и надежда…

… вижте и вие…

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки at 9:52 AM EET

No Comments »

September 14th, 2006

Нещо, което Някой иска да каже на всички…

 

Това, което исках да кажа

исках да кажа, че обичам някого,
исках да кажа, че някой ме обича,
исках да кажа, че се усмихвам,
исках да кажа, че съм щастлива…

красиво…

обичах, не като егоист,
обичаха ме егоисти,
усмихвах се… понякога,
едва ли съм била щастлива,
по-скоро бе само желание…

това е разговор между мен и мен,
който никога не се състоя.

надявам се да се усмихна утре,
надявам се да ме обичат утре,
надявам се със страх…
надявам се отново да бъда.

автор: Диана 

 

Posted by LeeAnn as Гости at 10:52 AM EET

No Comments »

September 13th, 2006

Да подариш усмивка

Задавам си един въпрос… Какво би накарало човек, който практически не те познава, а знае за теб само това, което си му написал в девет изречения в ICQ, след десетото да реши да ти направи подарък? Не е усмивката ти… Не е погледът… Какво е… Усещане?… Не знам!
Държа подаръка в ръцете си и се усмихвам…

Все още има хора, които обичат да подаряват усмивки на непознати!
Това е Истинска новина, която си заслужава да бъде споделена!

Благодаря ти, Иво!

Posted by LeeAnn as Реалността at 9:14 PM EET

2 Comments »

September 11th, 2006

Най-страшен е самият страх!

Много хора си мислят, че всичко екстремно е пристрастяващо! /Виж коментар № 3: “LeeAnn, всичко екстремно е пристрастяващо:) Опитай нещо друго и ще установиш ефекта.”/

Само, че няма нищо подобно! Екстремното само по себе си не е нищо друго, освен чувство. Но при всеки човек това чувство е различно. Ако всичко екстремно беше пристрастяващо, то всички софиянци щяха да са пристрастени към возене в маршрутки в пиков час… Май не забелязвам такива нагласи 😉 …

Проверката в речника за “extreme” показва като значение “необикновен, извънреден, прекален”.
Това означава, че думата екстремен може с еднакъв успех да се приложи като прилагателно едновременно към думи като “страх” и “удоволствие”. И точно от тук идва разликата във възприятието и грешната нагласа на хората. За повечето хора всичко екстремно е … просто екстремно и толкова. За мен летенето е екстремно удоволствие, а скачането от ръба на скала в нищото е екстремен страх.
Съвсем наскоро, в рамките на два дни, имах възможността да “опитам” и други екстремни “неща”, освен летенето.

От сега бързам да кажа, че си прекарахме страхотно, организаторите от X-club се бяха погрижили всичко да е наред и нищо да не ни липсва, както и никой да не пострада, естествено. И въпреки, че тепърва ще говоря главно за страх, искрено препоръчвам X-club на всички, които искат да избягат от действителността, макар и само за малко.

За два дни опитахме наистина от почти всичко, по малко, като за начинаещи: рафтинг, пейнтбол, скално катерене, спускане тип “тролей”, спускане на рапел.

Рафтинг – разходка с лодка. Рафтингът беше за начинаещи и мина повече като разходка с лодка, отколкото като екстремно преживяване. Но би могло да бъде, ако имаше повече вода в реката. Целта беше да видим какво е и да се запалим. Някои наистина се запалиха, но аз не бих заменила летенето за рафтинг.

Пейнтбол: забавно, ама и боли. Маскировъчни гащеризони, пушки с желатинови топчета боя и маски, разбира се – това са средствата. Целта е … да вземеш знамето, примерно… Тактиката – всеки отбор си я определя сам… Убиха ме позорно, веднага щом си подадох носа от храстите… В тази игра ставам само за снайперист.

Скално катерене: Както споменах – за начинаещи. Бяха ни избрали една приятно отвесна скала, изкачването по която е по-лесно от слизането. Отново си завързан и те осигурява човек. Слизането обратно ми хареса – отпускаш се в седалката и само с приплъзване докосваш скалата с върха на пръстите на краката си, колкото да не се люлееш настрани, а човекът долу с рапел отпуска въжето по малко. Така се спускат командосите по филмите… Ние едва ли изглеждахме точно така, макар че някои от нас дадоха най-доброто от себе си 😉 …

Спускане на рапел: въжето се спуска отвесно надолу, като след първия метър и половина няма и скала до теб даже, а висиш в пропастта и се спускаш надолу като по филмите. Рапелът е машинката, с която регулираш скоростта на спускане. Не се спуснах. Беше ме страх, а толкова много страх /след спускането тип “тролей”/ за един ден щеше да ми дойде в повечко.

Спускане тип “тролей” – между две скали е опънато въже, закачат те за кръста и бедрата в седалка и с макара за въжето. Осигуряват те с друго въже, но на практика няма къде да се държиш и не знаеш какво да правиш с ръцете си. Заставаш на ръба, на не повече от 15 м висока скала и трябва да скочиш. Финалът е на около 2 метра над земята и на не повече от 40-50 м след старта. Ужасно страшно! Доста време седях и гледах отгоре и се опитвах да преценя какво ще е чувството. И не можех да се отърва от чувството, че чувството ще е “падане”.

И тъй като аз съм запалена по летенето, всички се опитваха да сравняват това, което ни се случва там с летенето. Даже и тези, които никога не са летяли ме убеждаваха как не ме е страх с думите “Ти нали летиш!?” Ми да! Летя! ЛЕТЯ!!! А не скачам в пропасти!

Е, накрая скочих! Или по-точно седнах на ръба и си изтътрих дупето напред, докато увисна и се спусна. Със затворени очи и ужасена физиономия, разбира се, като през цялото време виках “Искам си парапланерите!”. Проблемът не е в сигурността /нито за миг не съм се съмнявала в сигурността!/ или в самото возене. Проблемът е в глава ти – да решиш да скочиш. За мен поне няма значение дали пропастта отдолу е 5, 50 или 500 м. Когато летя съм на поне 1000 м над терена! Не е проблемът във височината, а в чувството, че ще падам. На мен ми харесва да летя, не да падам. Когато излиташ, отделянето от земята е в посока нагоре и веднага усещаш сигурността на сбруята и силата, с която те поема крилото, а когато скачаш, отделянето от земята е в посока надолу и трябва да съзнаеш, че си вързан, далеч преди да го усетиш. С други думи, падаш, но не знаеш до кога. А тук определено първо падаш и после се возиш. И на 3 метра от земята да беше ръба на скалата, пак така щях да се чувствам. От една височина натам губиш реалната представа за нея. Тръгвайки, осъзнаваш, че най-страшен е самият страх и веднъж тръгнеш ли, вече не е страшно, защото неизвестността е свършила. Да, определено мен ме плаши неизвестността – това, че не мога да преценя какво ще е чувството и това, че не мога да спра предчувствието, че ще падам.

Не бих казала, че точно този вид екстремни преживявания ми действат пристрастяващо. Адреналинът, сам по себе си, не е достатъчно условие за приятно преживяване, иначе щяха да го продават бутилиран.
Не ми действат и отпускащо, защото страхуването ме натоварва повече, отколкото ме отпуска… Ако страхуването ми доставяше удоволствие, щях да бродя сама в тъмното, да се закачам с всички улични псета, да пипам плъхове и мишки, а защо не и змии… бърррр…

Разнообразяващо – да, защото беше нещо ново, но както вече споменах… ИСКАМ СИ ПАРАПЛАНЕРИТЕ…..

Posted by LeeAnn as Екстремно at 4:15 PM EET

4 Comments »

September 8th, 2006

Парапланеризъм: Фигури във въздуха

Както обича да казва един скъп на сърцето ми човек “Фигури се получават, когато пречиш на крилото да си лети!” Да, така е! Не бива да се пречи на крилото да лети. Но… в човешката ни природа е заложено да правим това, което не бива… А и е много важно КОЙ точно пречи на крилото да лети, разбирай: кой точно прави фигурите. Защото, ако аз преча на крилото – това е самоубийство или даже убийство, не знам…
Но ако Емо пречи на крилото да лети и аз също съм закачена за това крило… Това е …. Ихааа, уау… УАУ… Това е нещо, за чието описание търся думи вече десетина дни и не съм сигурна, че съм ги намерила…
… … …
В този ден времето се държеше така, като че ли го дразним с нещо и това ще е последния полет, който ще позволи да бъде направен. Чувствах се както обикновено… – развълнувана и засрамено омотана в колани и карабинери… Нищо ново…

Бързичко се приготвихме за излитане и излетяхме… Наместих се в сбруята, поздравих простора и поехме напред. Заради вятъра трябваше да се махнем колкото се може по-бързо от склона, за да не ни запрати в него… Пробивахме някак си напред с помощта на тримерите. Трудно или лесно – не мога да преценя, но все пак пробивахме. Емо не ми даваше много-много да се въртя, защото с изместването на тежестта на тялото си от центъра на системата пасажер-пилот-крило му пречех да управлява и да пробива… Успокоих си, центрирах се и се отпуснах… По-отпусната никога не съм била… Зяпах наляво, надясно и не мислех за нищо конкретно. Просто гледах да стоя мирно… Даже и краката не си мърдах… Доставя ми удоволствие да изправям крака и да си пълня крачолите с вятър… Но сега дори това не правех, а стоях мирно и си мислех, че това е най-добрата възможна релаксация на света… Летиш си, гледаш си, друг е отговорен и се грижи за теб… Даже отпуснах ръце в креслото… Толкова спокойно си летяхме, че можех да заспя… Досега не съм заспивала във въздуха, но съм сигурна, че ще ми хареса…

И изведнъж…

Изведнъж Емо рязко зави на дясно, чух как мускулите му се напрягат и усетих как тялото му се наклони… И аз се наклоних, инстинктивно, за да му помогна. Помислих си, че най-вероятно е напипал термика, в която трябва бързо да се мушнем, за да не я изпуснем. Точно успях да застана плътно в дясно и в ушите си чух командата на Емо “Ляво!”. Ок, ляво – ляво… Докато се накланях на ляво се чудех що за странна термика е това. Още не сме направили 90 градуса завой на дясно и вече трябва да обръщаме посоката… Нямах много време за чудене, защото в ушите си чух “Дясно” и побързах да изпълня командата. Тогава вече си помислих “Оле-ле, това не е термика, не е…., не е-е-ееее …”

От този момент нататък продължавах да чувам само командите на Емо “ляво” – “дясно”, но изпълнението им ставаше все по трудно…

Усетих как крилото се засилва…

Усетих как залепвам за сбруята и каската ми натежава и при команда за промяна на посоката, в която да тежа на крилото, с мъка си премествах първо главата, а после се опитвах да преместя и тялото и … аха да успея и идваше команда за смяна на посоката…

Имах чувството, че краката ми олекват, защото от време на време ги виждах над главата си…

Не затварях очи, сигурна съм, защото виждах крилото ни под нас, на фона на блоковете на Сопот…

Усещах как крилото се засилва все повече и повече… То остава като център на окръжност, вървите са радиуса й, а телата ни описват дъга от нея… Все по-голяма и по-голяма… и винаги сякаш гонейки центъра й, който шари между небето и земята…

В началото на дъгата въздухът започва да пълни дробовете ми и като стигнем средата й, която е най-високата точка – започва да излиза от тях… Силно и неудържимо…
Пищях ли?… не знам… Емо знае… Но доколкото се познавам… вероятно … доста…

Усещането е неповторимо – хем крилото ти е под теб и ти прелиташ над него, хем си тежиш здраво в сбруята…
Спомням си, че в един момент, чувайки команда “ляво” ми се прииска да попитам “Къде е ляво?”, защото посоките взеха да се сливат и объркват и наистина не знаех къде е ляво… Усещах къде е долу. Долу е там, където ти тежи дупето, нищо че то понякога сочи към облаците ;-)… Знам също, че по принцип ляво е там, където е сърцето, но в този момент сърцето ми туптеше дори във връхчетата на миглите ми, така че ляво просто нямаше…

Усетих, че краката ми вече не отиват на ляво или дясно, а право нагоре и си казах “Край, това вече ще е лупинг” и неволно затворих очи…

Да, съжалявам, затворих очи и не разбрах дали направихме лупинг! Но не ми се вярва да сме… Не исках да затварям очи, но ги затворих… Те сами се затвориха… Само за една секунда… Или може би за три… Не знам… Помислих си, че предпочитам да съм с лице, успоредно на земята и да виждам крилото под себе си, отколкото с гръб, успореден на земята и да виждам краката си в облаците… Затворих очи… То беше по-скоро като бавно примигване…

Когато ги отворих, видях нещо зелено…

Емо беше извадил крилото от уинговърите и го беше вкарал в спирала…
Спирала или SAT, не знам, но виждах, че лежа с лице към земята, въртя се хем към нея, хем около крилото, хем си тежа в сбруята и усещам седалката под мен. Емо хем би трябвало да е с лице към земята и практически да лежи върху мен, хем го няма… май… Впих очи в борчетата под мен и не успях да ги отместя, за да потърся крилото… Усещах Емо, вярно само по излъчваната сила, но си помислих, че щом той е там, значи и крилото е някъде наоколо…

След малко излезнахме и от спиралата… май…
От въртене в термика, колкото и широка да е тя, ми се завива свят и ми прилошава… От уинговъри и спирали – не!!! Това е така, защото мозъкът получава накуп толкова много и толкова разнородни сигнали, усещания, трепети и информация за обработка, че няма да се учудя, ако изключва от употреба вестибуларния апарат… защото той и без това не ти трябва – нито знаеш къде си, нито има значение…

При излизане от фигурите се чувствах щастлива, превъзбудена и лека. Когато крилото застане в нормалното си положение, имаш чувството, че не си вързан с колани и нямаш сбруя, защото претоварването е изчезнало и си лек като перце…

Следващата команда, която си спомням беше “Успокой се, защото след малко трябва да кацаме!” А! Изненада! Ха! Ха-ха! Успокой се, ако можеш…

И пак ли кацане? Не искам да кацам… Последва бърз и кратък спор по фундаменталния въпрос “как ще кацаме – прави или на дупе”… Бях омаломощена и Емо спечели…

Приближавахме поляната и тъй като Емо каза “Успокой се!”, очаквах няколко плавни и спокойни завоя над нея и около нея, за да снишим и заходим за кацане… Но не! Защо ни е да правим плавни завои, като можем да снишим със спирала!?!?

Е, сега вече пищях… (на земята се е чувало и ми казаха…)

Да, Венко, прав си! Фигури се получават като пречиш на крилото да лети!
Но пък Емо му пречи незабравимо!!!!!!!

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 9:52 AM EET

4 Comments »

September 7th, 2006

Бай Ганьо и Интернет

И почва се писането… “Научаваме се, че…” – пише бай Ганьо и излага върху един лист бяла хартия такива черни хули срещу своя съсед, за каквито не само че не се е “научавал” някой път, но нито насън му са минавали. Пише бай Ганьо, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук, но тая дума е станала обикновена, бай Ганьо добавя пладнешки и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му – излизат под перото на бай Ганя феноменални изверги… Той чете своето произведение на Данка Харсъзина. Данко, със светнали от мастиката очи, поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата.
… из “Бай Ганьо журналист”

***

Да ви разкажа пак малко за бай ви Ганя, а? Искате ли?! Искате, я! А тъй! Че то такова забавление изпуска ли се!
Беше Бай Ганьо по Европата малко, разказах ви, походи и по семинари малко, видя туй-онуй, та му порасна работата. Порасна му, ви казвам, та страшно взе да става! Взе да се интересува бай ви Ганя, учен да става, та и за Интернета от нейде научи. То лесно било, викат… цъкнеш тук, щракнеш там и си вътре… В нета, де… Не в таз кутийката с копчетата, а в пространството, в ефира, дето никой ни те види, ни те знае к`ъв си, що си…
Интересно му се стори на бай Ганьо, и безопасно най-вече… Ходиш, гледаш, четеш, колкото си можеш и пишеш…
Коментари всякакви приемат. И колкото по-сложни и лишени от сякой смисъл ги напишеш, толкоз по-учен ще изглеждаш. Пък и да сбъркаш нейде, кой те знае, то името си нийде не си сложил… Тъй си мисли бай ви Ганя и си вре гагата по страници и форуми…
Не щеш ли, обаче, попаднал на Пепеляшка. То се било разшетало момичето, искало от форума местенце за умни приказки да направи… Опитало за Достоевски да им говори, на бай ти Ганя и събратята му Ганьовчета… Не успяла много да ги разпали, та решила с нещо по-простичко да опита… Разходила се из Интернет и намерила статийка, малко философска, малко житейска, просто нечие мнение. Написала им Пепеляшка 5 реда от началото на статийката, а другото като връзка дала. Връзка е туй дето линк му викат разбирачите. Дала линк и зачакала да види – ще прочете ли Ганьо написаното, ще помисли ли, та да напише нещо умно, та белким разговор се получи…
Видял Ганя 5-те реда, ма линка не проследил, че сложничко му се сторило, па като разбрал, че неговата дума като коментар се чака, па като се юрнал да пише… Писал, брисал, ама гледал да не забрави онез всичките думи дето е чул нейде и дето на важен и учен го правят да прилича. Добре се справил… Всички думи, дето знае напъхал вътре…
Писал Ганьо, писали и другите след него… Писали, та се забравили… Та сега седи Ганя и се чуди, как от мисли за Вселената, пак до бира, кебапчета и секс го докараха…

***
Прощавай, снизходителний читателю! Ти ще срещнеш в тази книжка някои цинични думи и сцени, аз не можах да ги избягна; ако ти можеш да изобразиш бай Ганя без цинизми – заповядай!
Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях не са ръководили моето перо. И аз съм чадо на своето време и известни отделни събития може би неволно са ме отклонявали от строгата обективност, но аз се старах да възпроизведа есенцията на печалната действителност. Твоите братя, вярвам, не са такива, какъвто си изобразен ти, бай Ганьо, но те са засега на втори и трети план; те едва сега почват да заявяват за своето съществуване, а пък ти, ти си налице, твоят дух лети и обгръща целия обществен строй и дава свой отпечатък и на политика, и на партии, и на печат. Аз питая в себе си вяра, че ще дойде един ден, когато ти, след като прочетеш тази книжка, ще се позамислиш, ще въздъхнеш и ще речеш:
Европейци сме ний, ама все не сме дотам!… Прощавай, не е за чудо пак да се срещнем.
София, 17 март 1895 г.
Алеко Константинов
***
Поклон, Алеко!!!
***
Бележки от автора
Някои необходими уточнения: Всяка прилика с лица и събития е НЕслучайна!!!
Пепеляшка е реален псевдоним на участник в реален форум. Разгледах мненията й. Опитва се жената за Достоевски да им говори и като не срещнала разбиране, пуснала няколко изречения и линк към статия от блога LeeNeeAnn.
Между другото, имам си нова статистика – Referral domains. И се забавлявам да я изучавам като дете новата си играчка. Там забелязах две посещения от един и същ адрес. И отидох да видя на кого сме интересни… И, о чудо 😉 ! Двама души са прочели, но 35 са коментирали статията!!! Първите 15 коментара общо взето гравитират около темата, но след това се обръща на разговор за бира, секс и кебапчета. Това нямаше как да не ме развесели и да не роди в главата ми горния разказ.

Изводите:
Интернет е опасно място, защото дори и там не можеш да избегнеш човешката глупост.
Името е последното нещо, което характеризира човека. Първо го характеризират думите му /особено като става дума за думи ;-)/. Какъвто и псевдоним да си лепнеш, по-умен не ставаш.

Айнщайн е казал: “Има две безкрайни неща: Вселената и човешката глупост, като за първото не съм съвсем сигурен…”
Коментарите, сами по себе си, добри или лоши, са неадекватни, поради факта, че никой не е прочел статията.
Това до известна степен ме натъжава, защото потвърждава теорията на Айнщайн за безкрайността на човешката глупост.
Натъжава ме и факта, че няма сила, която да накара хората да мислят, нито пък като пишат, било то и глупости, да ги пишат граматически правилно.
Натъжава ме и демонстрирания стаден принцип – един казва “бе” и всички след него се юрват да блеят…

Кой е форумът ли? По-интересният въпрос би бил “Кой не е?” …
…………………………….

Posted by LeeAnn as Вечният Бай Ганьо at 11:51 AM EET

11 Comments »

September 6th, 2006

Полет в тандем: Подарена свобода!

От първия ми тандемен полет изминаха около два месеца и още около 6 полета. Всъщност летяла съм точно седем пъти досега наяве и безброй пъти на сън.

На пръв поглед изглежда, че доста неща са се променили от тогава, но като се замисля и се вгледам по-внимателно в себе си, разбирам, че това е само зрителна измама 😉 . Повечето неща са си същите. Аз съм си същата… почти… Ако може изобщо нещо вече да е същото…

Променил се е броят на полетите ми, но не и името на пилота ми – той все още продължава да си се казва Емо. И продължава да е все така търпелив, спокоен, усмихнат, добър и толерантен с мен. Обичам да летя с Емо! Когато летя с него и той ми подарява щастливи мигове от собствената си свобода, научавам за него много повече, отколкото, ако часове наред разговаряме на земята… Започвам да чувствам движенията на тялото му, да долавям нюансите в тембъра на гласа му и посоката на погледа му, започвам да разбирам тяхното значение и да ги следвам. Важно е, пасажерът да не бъде пасивен пътник, а да помага с тялото си за управлението на тандема по време на полета. Тогава летенето е удоволствие и за пилота. Тогава и думите са излишни.

Не се е променило и нетърпението, с което преживявам дните до следващия си полет. И това никога няма да се промени! Може и да изглеждам търпелива и спокойна, понякога, но отвътре нетърпението ме разкъсва на парченца…

Не се е променило и чувството, което ме обзема, докато пътувам с лифта към старта – искам лифта да се движи по-бързо! Мислех си, че с течение на времето, пътуването няма да ми се струва толкова безкрайно и досадно, но и това не се е променило. С когото и да се возя, не намирам тема за разговор, защото сетивата ми се пренастройват за друго, по-приятно и любимо усещане, от това да се поклащаш тромаво и прозаично на фиксирана дървена седалка… И може би на някой /точно определен!!!/ ще му се стори невероятно, но на лифта с мен е тихо!!! Ако не вярва – каня го да се возим заедно следващия път!!! 😉 😉 😉 Лошото е, че няма по-бърз и кратък път до старта.

Топката, която застава в гърлото ми при приближаване към старта, също не изчезва. И може би никога няма да изчезне, защото най-вероятно се дължи на адреналина, който нахлува в кръвта и клетките ми, изостря слуха и понижава силата на гласа ми.

Може би отново адреналинът кара тялото ми да потрепва, гърлото ми да пресъхва и гласът ми да вибрира. Отново адреналинът е виновен да не успявам да се закопчая в сбруята! Винаги се омотавам и не мога да открия някой от коланите, или пък ги откривам, но не мога да ги закопчая, или пък не мога да си стегна каската, или…, или… Винаги има по нещо… Което е ужасно! Защото се предполага, че след толкова, достатъчно много полети, мога поне да се закопчая сама! Е, да, ама аз не успявам и затова винаги ме обзема срам и безпокойство и съм безкрайно благодарна на Емо, когато се заеме собственоръчно със закопчаването ми! Това обикновено ми действа успокояващо и сваля вълнението и превъзбудата ми до поносими нива. А най-много обичам да видя, че и той е закопчан в сбруята си и с нетърпение чакам да ме извика и да ме закачи за себе си. Защото това е последната стъпка преди излитането… Един-единствен път се поколебах дали да пристъпя и да застана пред него, защото за миг се изплаших… Емо каза: “Айде идвай тука, че съм нервен!”, което звучи страшно и заплашително от устата на толкова уравновесен човек, който никога не проявява нетърпение, не повишава тон и е олицетворение на самото спокойствие… За щастие, след миг, може би виждайки озадачената ми до ужас физиономия, Емо обясни: “Нервен съм, когато съм закачен сам за тандема, защото, ако духне вятър, ще ме отнесе като глухарче”. Мдаа, от тогава не чакам покана и се намествам сама пред него, за да ме закачи бързичко и да не изпада в нервност 😉

Обожавам да излитам!!! Когато излетим, се намествам удобно в сбруята и съобщавам на простора и обитателите му, че съм там! Това става с вик на щастие, който съм се опитвала да сдържам, за да не травмирам пилота си, но никога не съм успявала да спра! Когато излетим, свободата потича по вените ми като наркотик и няма начин да остана тиха и безмълвна! Просто няма начин!!! Ако не пусна емоцията да излезе през гърлото ми, тя ще си намери друг път. Преглътнатото щастие ще се превърне в стон, а сподавеният стон в сълзи, които ще потекат безшумно по лицето ми, без да успея да ги спра… Никога не успявам да спра сълзите… Мъжете се притесняват повече от плачещи жени, отколкото от крещящи от удоволствие такива… А и Емо вече знае, че пищя от удоволствие и най-вероятно мълчанието и сълзите ми биха го притеснили повече от пищенето ми… Освен това, аз съм се погрижила за неговите уши още преди втория ни полет, когато му подарих тапи за уши, които той прилежно носи винаги със себе си. Затова… просто пискам 🙂 …

При едно от излитания ни успях да усетя точния начин, по който да опиша чувството при излитане, така че всеки да може да ме разбере. Няма човек, който като е бил дете да не е скачал по пружинените легла у дома. Сигурна съм, че няма такъв човек! Скачаш и се засилваш, и скачаш все по-високо и по-високо, докато накрая леглото те изхвърли и скочиш на земята. И колкото повече си успял да се засилиш, толкова повече летиш и толкова повече ти дърпат ушите после, но… това е друга тема 😉 Мигът, в който те изхвърля леглото и оставаш във въздуха, е мигът, в който крилото те поема и вдига от земята. Невероятно е и е много по-хубаво от скачане на леглото, защото не стъпваш, а продължаваш да летиш.

Обичам да летя! И това не се е променило! Всеки път, докато летим установявам, сякаш за пръв път, колко естествено се чувствам във въздуха и колко много ми харесва. С всеки следващ полет се чувствам все по-спокойна. Вече не стискам коланите, както при първия ни полет, и дори отпускам ръце… Удобно е, защото коленете на Емо са точно под ръцете ми и ми служат за опора – като че ли седя в кресло 😉 А най-обичам да ги разпервам встрани и да улавям вятъра в шепите си. Когато поднеса шепи срещу вятъра, той прави мъничка вихрушка в тях и закачливо гъделичка кожата ми. Имам чувството, че ако достатъчно бързо свия юмруци, вятърът ще остане в тях… Но… никога не съм по-бърза от вятъра…

Замайващо силно ми харесва да летя! Упойващо силно! Усещам как свободата се стича като елексир от мозъка ми към всяка клетка от тялото ми и ме обзема спокойствие, тишина и … безотговорност! Единственото нещо, за което съм отговорна, летейки в тандема, е да помагам за управлението му с тялото си. И когато се унеса безметежно и влюбено се предам на свободата, Емо просто ме връща обратно… По един специален начин… Специален, но … таен 😉 …

Харесвам тази безотговорност! Чувството е отпускащо и води до пристрастяване! Пристрастена съм към летене в тандем! Ако летя сама… Какво говоря!? Ако ходя по улицата, нося повече отговорност за себе си и околните, отколкото докато летя в тандема с Емо. Това е ново чувство за мен и ми харесва!

Това чувство, адреналинът в клетките, свободата в кръвта, гласът на Емо, плавните му и силни движения, свистенето на въздуха в ушите ми и допира на вятъра до лицето и устните ми… Тази комбинация изтрива границите, премахва разстоянията, нулира времето… Просто съм там… Някъде на високо… Насред простора… Не мога да определя височината… Не ме интересува височината… Винаги съм на точно толкова под крилото… И Емо е винаги точно на толкова зад мен… Няма друго… Не ми трябва друго… Усещам движенията на Емо и промяната на посоката на летене по гъдела в стомаха си и надигащият се в гърдите ми въздух, който при достатъчно рязък завой излиза от там като писък… Силен, неуправляем, пронизителен, неотразим и … щастлив…
Летя и погледът ми е вперен в хоризонта и облаците… Искам да пипна облаците… И дори металният вкус в устата от прилошаването при въртене в термика ми се струва приятен… И не искам приказката да свършва, та дори и металният вкус в устата да е цената…

Но и най-красивите приказки и най-приказните сънища си имат край… Полетите също…

И когато наближи краят на полета, идва началото на … пазарлъка как ще кацаме. Емо иска на крака, аз искам на дупе! Странното е, че уж Емо командва, а винаги кацаме на дупе. От седем полета, имаме само едно кацане на крака – последното, и тогава Емо просто каза „Не сядай!!!” и аз някак останах права… Някак…

Обичам да кацам на дупе, защото ми треперят краката, когато кацаме. И това не се е променило! Няма значение какъв е бил полета – дали сме въртяли термики или само сме се возили, дали Емо е правил спирали и уинговъри – краката ми треперят, все едно са локумени… И не само, че ми треперят краката, ами имам нужда някой да ме гушне. Ама веднага щом кацна!!! Затова обичам да кацам на дупе – защото се сгушвам в Емо, докато той срива крилото. Времето стига точно колкото да се успокоя малко и след като ме разкопчае, пак той, естествено, и пак заради този пуст адреналин, да успея да се изправя на крака. Като кацнем, дори каската не мога да си сваля сама! Всяка клетка на тялото ми вибрира от вълнение и превъзбуда и ме изпълва непреодолимо желание да прегръщам и целувам всички около себе си. И естествено, започвам винаги от Емо, защото той обикновено се оказва все още вързан за мен… Или по-точно, аз за него… А малко след това, като ме освободи от каската и сбруята и ми се възвърне силата, и ми се втвърдят краката, о-о-о, тогава… тогава започвам да подскачам и викам … пак от вълнение, щастие и превъзбуда…

След това сядам на поляната /или лягам, зависи доколко е преминало треперенето/  и впервам поглед в небето и летящите крила. И със сетива, все още настроени на небесна честота, слушам звука на крилата. Всяко крило има собствен звук. Особено при въртене в спирали! Без да поглеждам нагоре, мога безпогрешно да различа звука на единично крило от този на тандемно, както и звука на малкия тандем от този на големия… И докато слушам звука на крилата, се чудя дали седящите на поляната познават кога аз съм във въздуха ;-)… Забавно е и ми помага по-лесно да понеса чакането…

… чакането на следващия ни полет, при който отново ще получа като подарък поредната опияняваща доза чиста свобода!

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 10:06 AM EET

8 Comments »

September 5th, 2006

Ловецът на крокодили

За мое най-голямо съжаление, понякога истинските новини са тъжни.

Вчера, 04 Септември 2006 г., ВВС съобщи за нелепата смърт на Стив Ъруин, ловецът на крокодили. Спомняте си го – онзи добродушен симпатяга, който целуваше, прегръщаше и сякаш омагьосваше крокодили в предаванията на Animal Planet.

Каквото и да се каже и напише ще е малко и излишно…

Морето го прибра…

Според писатели-фантасти, магьосниците могат да се преобразяват и да се превръщат в животни, а делфините са преобразени магове, влюбили се в океана и отказали се от човешкия си образ…

Плувай безспир…

http://news.bbc.co.uk/2/hi/asia-pacific/5311298.stm

 

Posted by LeeAnn as Реалността at 12:35 PM EET

2 Comments »

« Previous Entries  Next Page »