Skip to main content.
August 31st, 2006

Баба във въздуха!!!

От известно време насам, по точно от неделя, 27 август 2006 г., една новина владее парапланеристкото общество… Новината е прекрасна… Новината е истинска…
*****
Точно в същия ден си говорих с един приятел кое всъщност е новина и кое не. Новина ли е това, че някой е бил взривен, ограбен, изнасилен, пребит, убит, унизен, омерзен?… Не, това отдавна не е новина в България… Може би никъде по света не е новина… Това, че медиите са пълни само с такива вести, не е достатъчно условие те да се нарекат новини!
Новината е нещо ново, нещо, което се случва за пръв път, нещо, което носи усмивка и красота. Това е истинската новина.
Идеята на thefly беше да създаде специален сайт, който да съдържа само истински новини от цяла България, а защо не и от цял свят. Аз няма да му крада идеята съвсем, защото няма да правя цял сайт, а само специална категория “Истинските новини”. В тази категория ще публикувам само истински новини и каня и вас да се включите, като споделите нещо красиво, симпатично, спокойно или просто нещо, което ви е зарадвало.
*****
И така, моята първа истинска новина, която вече поостаря, но все още е актуална и вълнуваща…

Баба във въздуха!!!

На 27 август 2006 г. баба Тотка Парушева, родом от Сопот, доказа, че за летенето няма възраст. Тя е на 82 години и в чест на 53 рожден ден на сина си, полетя в тандем с Емо!!! Как се е решила ли? Дренките са виновни! Решила го е за 5 мин, като разбрала, че опитен тандемен пилот й яде от дренките пред къщата… Та, от дума на дума… и полетя!
Трябва да си призная, че като я видях сутринта на лифта първо съжалих нея, после реших, че Емо се е побъркал, а накрая установих, че сигурно грешката е в мен, щом се притеснявам толкова…
Очевидци на старта разказват, че излитането е било весело. Баба Тотка просто е седнала в сбруята, а здравите ръце на Ицо и Аврам са й послужили вместо крака…
Чаках ги на кацалото с известно притеснение и не изпусках тандема от очи… Емо и бабата се носеха плавно и грациозно из сопотското небе… Кацнаха безпроблемно /естествено!/ и баба Тотка бе наистина щастлива. Сияеше и обясняваше как иска да лети пак, но повече и по-високо, и по-далеч… /С умиление се сетих за един друг човек, който все иска същото и все не му стига летенето…/
При кацането си баба Тотка беше толкова щастлива, спокойна и лъчезарна, че зарази всички с жизнерадостната си усмивка!
Възхищавам се искрено на духа й!
… и на куража на Емо.

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм), Реалността at 12:02 PM EEST

7 Comments »

International BlogDay

Според една съвсем наскоро създала се традиция, днес се отбелязва международният ден на блогъра, като за целта даже има създаден и специален сайт — http://www.blogday.org/ (който по някаква причина обаче не иска да ме допусне до него). Идеята на BlogDay е в намирането на поне един ден, който блогърите от цял свят да посветят на запознанство със свои колеги от различни страни и с разнообразни интереси, като в този ден те да могат да разкажат на своите читатели за останалите блогъри, с които се познават. На посоченият сайт даже има списък с действия, които са силно препоръчителни за този ден (засега няма превод на български, но не съмнявам, че този пропуск ще бъде бързо коригиран).

Появата на такъв специален ден не е изненада, след като според сведения от сайта на Technorati, броят на блоговете към края на месец юли е надхвърлил числото петдесет милиона и тяхното количество се удвоява на всеки двеста дена (или, за тези, които не могат да смятат — на всеки шест и малко повече от половината месеца), като за три години блогосферата е нараснала повече от сто пъти, което означава, че всеки ден в паяжината се появяват около сто седемдесет и пет хиляди нови блога, което прави повече от два блога в секунда. Няма да споменавам какво е количеството на публикациите в тях, защото на хора със слаби нерви може да им се завие свят.

И затова –> честит празник на всички минали, сегашни и бъдещи блогъри, и нека вдъхновението бъде с вас!

Posted by NeeAnn as Uncategorized at 10:52 AM EEST

7 Comments »

Градът на чешмите

Вода в небето

 

Вероятно няма да сгреша много, ако нарека Сопот “градът на чешмите”. Това е едно от нещата, които ме удивляват в този град, в който времето е спряло… Но не точно спряло, а вървящо в обратна посока…

 

На всяка малка уличка, на всяко завойче, има чешма, сътворена от ръцете на майстор от миналия или дори по-миналия век, от която с пълна сила тече чиста, кристално бистра, освежаващо студена планинска вода.

Заставаш пред чешмата, запленен от ромона на водата и спонтанно подлагаш шепи под чучура, за да отпиеш… Но тази палава вода не е за пиене… Тя е толкова буйна, че не се задържа в шепите ти, а ги ползва за водоскок и докато се усетиш те облива целия, така че сухо място да не остане по теб.
Това мигновено те връща назад в детството и в съзнанието ти нахлуват спомени за игрите на реката, тичането по камъните, спомени за мокри боси крака, загоряло от слънцето щастливо лице и рошава коса, избуяла върху пълна с пакости глава…

Това е предназначението на тези чешми – всеки път, когато подложиш шепи под водата, да се превръщаш в дете.
И когато отново се обърнеш, за да продължиш по пътя си, неволно поглеждаш на света с чисти очи…
Очи, в които блести младостта…
Очи, от които наднича детето в теб…

И всеки път когато си тъжен или уморен, отиваш при чешмата и протягайки ръце под водата, спираш времето и го връщаш назад, черпейки сили да продължиш напред! …

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 9:43 AM EEST

3 Comments »

August 30th, 2006

Летенето е болест

Летенето с парапланер е болест! Силно заразна и много много опасна, защото още не е измислено лекарство за спасение на болните! Болестта започва с игрив блясък в очите, който рязко се засилва при всяко съприкосновение с летящи хора, с всеки поглед към небето и с долавянето на всеки неуловим шум на крило… 

И така, с течение на времето, блясъкът се превръща в искрица, а после – в пламък! 

Забележите ли пламък в очите на някого при споменаването на думи като “летене” или “парапланер” – бягайте далеч от него! За него вече надежда няма, но за вас все още не е късно да избегнете заразяването. Внимавайте, защото заразите ли се веднъж – връщане назад НЯМА!

След всеки следващ полет, желанието за летене се увеличава, докато спре да бъде просто желание и се превърне в страст, в обсебване, в нещо, за което няма рационално обяснение и познати думи. Превръща се в нещо, което душата иска и търси, но разумът не открива, защото няма име за него. 

Чувството, което изпитваш когато си горе, завладява все по-голяма част от сетивата ти и започваш да се чудиш човек ли си или птица.
При всеки следващ полет си все по-спокоен и се чувстваш все по-добре и по-естествено във въздуха, сякаш там си се родил и израснал и само от чисто любопитство си познал усещането да ходиш по земята… Толкова естествено, че се питаш има ли грешка в еволюцията… 

Не искаш да слизаш долу…
Единствената причина, която би те задържала долу е да откриеш този, който е обрекъл хората да ходят с крака и да … го заличиш от лицето на земята, при това по особено мъчителен начин. Толкова мъчителен, колкото е и за теб ходенето по земята!
И след това пак да се върнеш горе! И да не слизаш повече!
С всеки полет оставяш по нещо от себе си там, горе…
И всеки път, когато се върнеш, уж, за да си го вземеш, оставяш още, и още, и още…
И се връщаш пак, и пак… 

И така, докато се влюбиш безметежно, безнадеждно и безвъзвратно в простора… 

И така, докато започнеш да приемаш летенето за нещо по-естествено от ходенето… 

И така, докато започнеш да приемаш като наказание всеки отложен или невъзможен полет… 

И така, докато започнеш да се подвизаваш по земята само телом, а духом да си горе високо, високо, високо… 

Налудничаво ли ви се струва? Да?! Така е, защото това са думи на луд човек! Повярвайте ми! Ако не сте се заразили още, бягайте далеч от влюбени мечтатели с пламък във вперените в небето очи, защото тези хора са изключително заразни!!! 

Погледнете ли ги, пламъкът в очите им се превръща в огън, който обгръща всичко по пътя си, а докоснете ли ги – превръщате се в птица!
Завинаги!!!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Парапланери(зъм) at 2:59 PM EEST

2 Comments »

August 28th, 2006

Мърфизъм

Посвещава се на негово превъзходителство MPM и prizraka Ивайло от soc.culture.bulgaria, както и на всички останали знайни и незнайни апологети на някои социални учения, завършващи с наставката -изъм:

ТЕОРЕМА НА ГИНСБЪРГ:

  1. Не може да спечелиш;
  2. Не може да завършиш наравно;
  3. Не може дори да излезеш от играта.


КОМЕНТАР НА ФРИЙМЪН ВЪРХУ ТЕОРЕМАТА НА ГИНСБЪРГ:

Всички важни филoсофски системи, които се опитват да накарат живота да изглежда смислен, се основават върху отрицанието на една от частите на теоремата на Гинсбърг.

За доказателство:

  1. Капитализмът се основава върху допускането, че може да спечелиш;
  2. Социализмът се основава върху допускането, че може да завършиш наравно;
  3. Мистицизмът се основава върху допускането, че може да излезеш от играта.

Posted by NeeAnn as Мърфизми at 12:56 PM EEST

No Comments »

August 23rd, 2006

Принципът на Гейтс (aka Gates principle)

Причината за цялата, описана по-долу, история.

В света на точните науки и технологиите, законите на Мърфи са като библията за християните, корана за мюсюлманите или Ведите за хиндуистите. Всъщност, “закони на Мърфи” е събирателно понятие, тъй като всеки от тях носи името на своя “откривател”, но аз искам да разкажа само за един от тях — за принципа на Гейтс. Може би много хора от посветените в тайните на информационните технологии са чували онзи виц, в който Бил Гейтс предложил, когато една лимузина се повредила на пътя, да слязат от нея и пак да се качат, и тя щяла отново да тръгне. От този анекдот се избистри и принципът на Гейтс, на който последната формулировка прилича горе-долу на тази: “Когато някаква хардуерна част от компютъра се повреди, просто я извадете от нейното място, след това я върнете обратно и тя ще проработи отново”. В началото гледах на този принцип повече като на шега, след това започнах да го възприемам лека-полека по-сериозно, докато преди няколко дена не получих поредното доказателство за неговата достоверност.

Историята започва банално — с предоставянето на компютъра от снимката за ползване от един доцент в Софийският университет “Климент Охридски” след развалянето на старият му компютър. След което, този компютър, по някакви обективни причини, стигна до мен с молба да бъде подготвен за употреба. И аз, като прагматичен човек, реших, че използването на диска от старата машина е добра идея — спестяваше се времето за инсталация и прехвърляне на данните от архива. Речено-сторено и замяната на диска беше мигновено извършена, след което също толкова мигновено сработи основният закон на Мърфи и новата машина не пожела да тръгне. И не само да тръгне, ами не пожела даже да започне да се проверява сама. След кратко обмисляне на ситуацията, започнах да пипам тук-там с надеждата нещата да се оправят (не от само себе си, а с божията помощ). Резултатът, както се очакваше, беше отрицателен — явно този ден не съм му бил симпатичен. След този обезсърчителен резултат, реших че причината за всички тези неприятности е старият диск, който бях решил да използвам, още повече че той още от преди тракаше особено нехарактерно за този тип устройства и най-естествено реших, че е повлиял лошо на дънната платка. А в такъв случай нещата вече опираха до носене на дъното в сервиз. От предишният си горчив опит с развалени дънни платки, бях останал с добри впечатления от сервиза на фирма “Argus Computers”, която дълго време обитаваше една приятна къща на улица “Кръстьо Сарафов”. Но от няколко месеца, тази фирма се премести на нов адрес — някъде в “Младост 1”. Но въпреки това и поради липсата на по-добра алтернатива в района на Лозенец, реших че въпреки всичко ще се ходи до там. Преди да тръгна, естествено, че разглобих машината — махнах всички допълнителни платки от нея, махнах захранването, защото нямаше как да извадя дънната платка (погледнете пак снимката), откачих всички излишни кабели, направих скица на джъмперите, намерих кутия, в която да нося дъното и някъде тук през главата ми мина мисълта за принципа на Гейтс — дали да не взема да сглобя всичко отново и да видя дали няма да тръгне? Но останах само с минаването — един от редките случаи, когато реших да пренебрегна нашепваното от интуицията ми. След половин час разходка напред-назад из “Младост 1” най-после открих къде е новото място на фирма “Argus Computers”, съответно бях упътен към сервиза им, където предадох злополучната дънна платка в ръцете на една любезна и млада девойка, с уговорката, че още същият следобяд мога да проверя докъде са стигнали с диагностиката на дъното. Както и да е, на следващата сутрин разбрах, че на дънната платка нищо и няма и съвсем спокойно мога да отида да я взема, което и направих следобяда на същият ден, като този път обикалянето из “Младост 1” беше сведено до минимум — все пак вече бях запознат с обстановката около сервиза.

На следващият ден след прибирането на дъното от сервиза дойде момента за повторното сглобяване на машината, което също беше сравнително бързо направено. И каква беше изненадата ми (не съвсем неочаквана, разбира се), когато машината заработи почти като нова. След което бяха извършени няколко рутинни манипулации по инсталиране и настройване на операционната система, и в момента машината от снимката стои и чака някой да дойде да си я прибере — някой, който имаше страшно много нужда от нея.

И накрая, след толкова много писане, дойде време и за поуките от тази (тривиална) история — не подценявайте значението на принципа на Гейтс в частност и на законите на Мърфи като цяло, и се доверявайте на интуицията си в ситуации, в които нямате достатъчно информация за да вземете логично решение.

PS. Самата книга “Законът на Мърфи или защо нещата вървят наопъки” от Артър Блох мисля, че можеше да се намери някъде из дебрите на www.data.bg, но за целта ще трябва да проведете локално търсене из форумите с ключови думи “закон(и) мърфи”. Поне аз я бях открил по този начин, но не гарантирам, че все още е налична там — след последните напъни на ГДБОП в обслужване на интересите на частни фирми, няма да бъда изненадан, ако вече я няма. Но за сметка на това, книгата може да бъде купена и online, което пък е най-добрият начин да и се насладите свободно и без притеснение, че може да ви посетят разни нежелани посетители с маски на главите.

PPS. И ако трябва да бъда последователен и да следвам поуките от този разказ, трябва тези дни да разглобя и сглобя отново старата машина, от развалянето на която всъщност се роди тази история, защото имам усещането, че и тя може да проработи 🙂

Posted by NeeAnn as Мърфизми at 11:03 AM EEST

No Comments »

August 10th, 2006

Двама…

Човек извървява пътя до този свят сам и когато дойде мига да си тръгне от него – отново си тръгва сам.
През цялото останало време, по земния си път между началото и края, той споделя и не прави нищо самостоятелно.
Взима и дава, търси и намира, изкачва се и слиза, издига се и пропада, мрази и обича… Но не сам!
Въпроси, отговори, решения, пътеки, посоки, стремежи, желания, мечти…

Но не сам!…

Мечтите са за двама! Сбъднатата мечта е щастие! Само споделеното щастие е истинско! Истински щастлив е този, който може да открие искрицата щастие в очите на другия!
Усмивката е за двама! Тя дава топлина на този, който улови трепета на устните…
Красотата е за двама! Само видяната и докосната красота е истинска. Непочувстваната красота увяхва…
Невинността е чувство за двама! Тя е невинна, само ако има кой да я пази…
Състраданието е чувство за двама! То е истинско, ако има кой да го получи!
Доверието е чувство за двама! То е истинско, ако има на кого да го дадем!
Спонтанността е чувство за двама! Тя е очарователна, ако има кой да я насърчи…
Любовта е чувство за двама…
За приятелството са нужни двама…
На Мракът са нужни двама, за да го превърнат в светлина, защото “само в мрака има светлина”…
Светлината е за двама, иначе душата тъне в тъга…
Мълчанието е за двама, защото “само в мълчанието има слово”…
Тишината е за двама, защото душите шептят без глас…

Свободата е чувство за двама! Никой, който е сам на света, не е истински свободен. Никой не взима свободата си сам.
Свободата е дар от другия!

Съвършенството е чувство за двама! Никой не е съвършен сам!
Съвършено е само преплетеното единство от взаимнодопълващи се души!

Ако не можеш да дадеш чувство, или няма кой да го вземе – то изчезва…

За да е смислен и светъл извървяният път – нужни са двама…

Двама…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 11:10 PM EEST

8 Comments »

Високо, високо, високо…

Много много много любима песен на ФСБ, за която ме подсетиха съвсем случайно…


Високо

Високо, високо, високо,
високо застани,
над завист и обида,
над дребните сплетни.

Високо, високо, високо,
над завист и обида.
Високо, високо, високо,
високо да те видя.

Високо, високо, високо,
над всичко днес бъди
и обич синеока –
звездите са звезди.

Високо, високо, високо,
и обич синеока,
звездите са звезди
защото са високо.

Да те видя – високо застани.
Да те видя – над дребните сплетни.
Да те видя – над всичко днес бъди.
Да те видя.

Да те видя – високо застани.
Да те видя – над дребните сплетни.
Да те видя – над всичко днес бъди.
Да те видя – звездите са звезди.

Posted by LeeAnn as Любими стихове at 8:08 AM EEST

1 Comment »

August 8th, 2006

Урок по търпение

Мечтата на Облачето да полети се сбъдна!
Всички разбраха това, защото то бе съпроводено с много вълнение, емоции, разкази и обяснения, които заляха Царството като вълна от горещ въздух.
Облачето се прибра в Царството на Ветровете сияещо от щастие и изпълнено с нови желания и мечти…
Наистина, при този първи полет, Облачето не успя да докосне и разрови големите бели облаци и да види спинкат ли ангелчета в тях, но това не правеше сбъднатата мечта по-малко сбъдната или по-малко красива, нито по-малко емоционална или пък по-малко мечта, нито пък Облачето по-спокойно, по-търпеливо и по-малко любопитно…
“Но, нищо – казваха си всички – Облачето все някога ще се умори или пък ще порасне и тук отново ще настъпи тишина и спокойствие!” Казваха си го, но май много-много сами не го вярваха. Защото, даже и най-порасналите и скучни обитатели на Царството знаеха, че непорасналите мечтатели са неуморими, а бърборковците мълчат само, когато ги е страх, и даже се радваха на Облачето за енергията и ентусиазма му. Радваха му се, но тайничко, за да не го насърчават и да не му вливат още сили, защото то и без друго си имаше предостатъчно!
Докато си седеше в Царството, на сигурно място, те го оставяха да прави каквото си поиска. Ама наистина каквото си поиска! Вече бяха свикнали, че тича, скача, пада, става, вика, приказва, пита и разпитва, обяснява и философства, иска всичко да види и пипне, ама … веднага!
Оставяха го и да мечтае. Даже бяха доволни като се размечтаеше, защото тогава наоколо утихваше … за малко. Облачето вперваше очички в небето, далеч отвъд Царството, разперваше ръчички встрани и сякаш чакаше Вятърът да го понесе със себе си…
Но това не ставаше точно така и не беше толкова лесно и просто…
За да полетиш на воля извън Царството, бяха нужни специални приготовления, които само Вятърът можеше да направи и освен това беше нужно и … търпение…

Търпение…
Облачето хич, ама изобщо, не обичаше тази дума, а тя сякаш властваше над Царството. Ако на входа му стояха зли и грозни същества и пускаха вътре само срещу тайна дума, то със сигурност тази дума щеше да е “търпение”.
Търпение…
Това е нещо, което Облачето си нямаше или поне не знаеше да си има. Всички, и особено Вятърът, непрекъснато му повтаряха “Търпение!” Точно Облачето си намисли нещо и аха да го направи и все се намира някой вятър да го спре и да каже “Търпение”…
А още по-ужасно беше когато никой не казваше нищо и Облачето трябваше само да се сети за тази дума…
Така беше и в онзи ден, когато Облачето получи истински урок по търпение.

Това беше съвсем не отдавна…
Денят беше красив, свеж, прекрасен и уханен и по нищо, ама съвсем по нищо, не изглеждаше, че ще е нужно търпение за каквото и да било друго, освен за обичайните специални Вятърни приготовления за разходка извън Царството. И Облачето беше спокойно, доколкото това изобщо бе възможно, разбира се. Чакаше с цялото търпение, което можеше да побере в пълната си с мечти и трепети душа! Лошото на търпението, обаче е, че колкото и да си взел, то все не достига и свършва по-бързо от облачен сладолед на клечка!
Така стана и в онзи ден! Уж търпението беше достатъчно, а свърши бързо, свърши мигновено!
А Вятърът седеше и не трепваше. Облачето подскачаше наоколо, питаше и любопитстваше, а Вятърът само го поглеждаше с онзи особен поглед, с който сякаш питаше “Дали някога ще пораснеш”, и не казваше нищо. Съвсем нищо. Само се усмихваше на Облачето, сякаш казваше “Знам, че няма да пораснеш”, мълчеше и наблюдаваше…

Наблюдаваше…
На Облачето му се струваше, че вече отдавна няма какво да се види там, където гледа Вятърът и му се искаше да го прекъсне. Но не смееше, за да не го ядоса. Така мина доста време. Облачето, което отдавна бе изчерпало запасите от търпението си, вече едва се удържаше на едно място!!!
Наистина мина много време и точно когато Облачето си мислеше, че е било достатъчно послушно и Вятърът ще го понесе със себе си на високо и далеч, той каза “НЕ! Днес НЕ, прибираме се”.
НЕ?! Не? не… Облачето се натъжи, ама ужасно много се натъжи, така както могат да се натъжат само розовите дърдорковци. В следващия миг, то вече не беше розово, пухкаво и щастливо, а стана сиво, тъжно и малко, пухкавите му краища се наклониха  надолу и от тях покапаха чисти ситни капчици облачни сълзи…

Вятърът, обаче беше там и говореше на Облачето, защото колкото и да беше голям, пораснал, търпелив и спокоен, той не искаше да вижда Облачето тъжно.
И му говореше…

Обясни му, че сбъднатите мечти са светли и стремителни, когато се сбъднат по най-красивия и очарователен начин. И за да не изгубят очарованието си когато се сбъднат и за да ни донесат още мечти и вълнения след себе си, е необходимо да ги подхранваме с търпение и да чакаме да дойде точното време за сбъдване на всяка от тях…

Облачето слушаше и разбираше…
Лека полека се успокои и започна отново да добива онзи щастлив розов пухкав вид, който подсказваше на обитателите от Царството, че въпросите не са свършили…

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 8:06 AM EEST

10 Comments »

August 6th, 2006

SkyNomad Open 2006

SkyNomad Open 2006 бе официално открито на 5 Август 2006 в 20.00 ч. на площадката за кацане в гр. Сопот, в присъствието на … всички, които бяха там 😉
Речите, сами по себе си, обикновено не са нещо впечатляващо, дори са си скучнички… Интересното започва после… 
Организаторите от SkyNomad ни изненадаха с пищна заря и огнени танци

Състезанието по парапланеризъм ще продължи до 12 Август, включително.
Заявки за участие са изпратили над 150 участници от 20-тина страни. Състезанието обещава да е интересно и грандиозно. 
Първият активен ден от състезанието е 6 Август 2006, с начало 9.00 ч. на поляната при лифта. 
Последният ден е 12 Август и ще бъде използван за наваксване на закъснението със задачките, причинено от евентуално лошо време и за закриване на състезанието. През останалото време всички ще си летят активно по задачките денем, а вечер… Вечер, вероятно веселбата ще се чува до София и Пловдив…

Ако, в периода 5-12 Август сте в района на Сопот, непременно наминете, за да погледате. Красотата на излитащи едновременно десетки крила не е нещо, което можете да видите всеки ден и навсякъде. 

Как да се ориентирате? Много лесно! Достатъчно е да спрете в Сопот и да попитате „Къде кацат парапланеристите?” или „Къде е лифта?”, придружени от „Извинете” и „Моля”, и всеки ще ви упъти.

Ако не можете да отделите време, просто отбийте от пътя и погледнете нагоре… Гледката ще ви спре дъха… 
А, когато отново поемете въздух и решите да продължите по пътя си, не се учудвайте, ако се окаже, че сте се реели мислено в небето с часове и е паднала нощта… Защото, вдигнеш ли очи нагоре – времето спира!      

 

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 2:45 PM EEST

5 Comments »

August 4th, 2006

Сбъднати облачни мечти

Облачето продължаваше да си мечтае да лети извън Царството на Ветровете, на високо, нагоре и надалеч, нагоре, нагоре, чак при другите облаци. При истинските, пораснали, сериозни облаци..
Разходката в Царството на Ветровете беше прекрасна, трогателна и вдъхновителна, но не беше сбъднатата мечта на Облачето.
То искаше повече, и го искаше сега, и го искаше много, и то веднага!!!
И колкото повече време минаваше от първата му среща с Вятъра, толкова по-нетърпеливо ставаше то. Първо си мислеше, че точно този Вятър ще сбъдне мечтата му да лети отвъд Царството, но после се оказа, че пак не е разбрало. Е, това, разбира се, не беше нещо ново за Облачето. Обикновено, имаше нещо, което то не е разбрало, не е познало, не е предвидило, не е научило навреме… Но, с нетърпеливковците е така… Докато хвъркат и подскачат, пропускат по някоя думичка, която после се оказва важна. И не, защото не искат да чуят всичко, а защото докато задаваш въпроси, не можеш и да слушаш! А, и защото Вятърът е пестелив на думи, никога не казва нищо случайно и изобщо, ама изобщо, не обича да повтаря. Облачето, пък, не смееше да го помоли да повтаря, за да не го ядосва, защото да ядосваш Ветровете е опасно. Облачето знаеше това и изобщо не се учуди когато Вятърът го запозна с един друг Вятър – този, който щеше да го издигне заедно със себе си далеч над Царството на Ветровете и щеше да го заведе при другите облаци. И щеше да сбъдне мечтата му…

Този, новият Вятър, всъщност живееше в Царството на Ветровете. Той беше мъж, пораснал, търпелив и уверен, но по момчешки усмихнат и сърдечен, та по-скоро си беше момче.
Когато Облачето се запозна със своя Вятър, то беше много притеснено, беше станало почти прозрачно и се опитваше да се скрие от погледа му…
Но все не успяваше…
Както и да застанеше, колкото и да си мислеше, че не се вижда, Вятърът го намираше и го взимаше при себе си… И му говореше… И добре, че правеше така, за да го успокоява, защото непорасналите мечтатели са много смели, но само когато са на сигурно място в Царството…
Облачето не беше предвидило, че ще се изплаши толкова много, когато настъпи моментът…
И моментът на сбъдването на мечтата му наистина настъпи…
Облачето бе омагьосано от вълнение и почти не говореше…
Нито пък вдигаше шум…
Дори не помръдваше…
Да, това наистина би трябвало да е някаква специална вятърна магия, щом някой изобщо успя да накара Облачето да бъде тихо и мирно… макар и не за дълго…

Вятърът обхвана Облачето, като внимаваше да не го изпусне или изплаши, и го понесе със себе си извън Царството на Ветровете!
Облачето и Вятърът се издигаха нагоре, все по-нагоре, и летяха!

Облачето летеше! Наистина летеше!!!

Дори когато беше сънувало, че лети, не се беше чувствало толкова леко, ефирно и прозрачно, както се чувстваше с Вятъра във въздуха…
Въздухът ги обгръщаше и те се превръщаха в едно хармонично цяло…
Разговаряха с обграждащата ги тишина, следваха реещите се птици, пречупваха слънчевите лъчи и търсеха топлите ветрове, които да ги заведат при другите облаци, които живеят високо високо отвъд Царството и които така силно мамеха Облачето със своята белота…

Това бе сбъдната облачна мечта!
Облачето летеше!
Летеше високо над Царството!

Сега Царството изглеждаше различно, някак непривично тихо и спокойно… И нищо чудно. Нали розовия любопитен дърдорко не беше там да вдига шум, да подскача, пита, разпитва, да ядосва ветровете, да разсмива дъждоносните облаци и гъделичка дъгата…

Не след дълго, обаче, Вятърът прецени, че е време да прибере Облачето в Царството и го поведе обратно надолу. Облачето се противеше и не искаше… Но Вятърът не го слушаше. В Царството на Ветровете се слуша думата на Ветровете, защото царството си е тяхно…
Вятърът каза “трябва” и това означаваше… “трябва”.
Ветровете казват точно това, което мислят и правят точно това, което казват …
Облачето знаеше това, но пак не искаше да се прибира. Това, че трябва, не значи че е приятно и иска, а че няма как и просто… така трябва…
Облачето се прибра в Царството сияещо от щастие и изпълнено с нови желания и мечти…
Наистина, този път Облачето не успя да докосне и разрови големите бели облаци и да види спинкат ли ангелчета в тях, но това не правеше сбъднатата мечта по-малко сбъдната или по-малко красива, нито по-малко емоционална или пък по-малко мечта….
Следващия път щеше да успее…
Вятърът му беше обещал! А когато Вятърът обещае, той обикновено го мисли, а щом го мисли, това значи, че точно това ще направи!
Но, Облачето не беше предвидило, или по-скоро беше забравило, или по-точно не искаше да си спомни, че за сбъдването на мечтите е нужно търпение, много търпение, на което Вятърът бе решил да го научи…

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 10:52 PM EEST

1 Comment »

August 1st, 2006

Чувството да съм горе

Качвам се на лифта и топката в стомаха ми расте. Не от страх. От вълнение и леко притеснение. Предполагам, че това чувство никога няма да изчезне. Ако изчезне, това би могло да значи, че летенето вече ми е безразлично… Няма начин да се случи… Значи и чувството няма да изчезне. А дали това е вълнение и притеснение в едно, или е ударна доза чист адреналин, още не съм установила. Не е важно какво е. Важното е, че то е част от неповторимото усещане да съм горе.  

Горе…

Искам да докосна облаците… Това ми е мечта… все още несбъдната…

Искам да пипна облак, да прегърна облак, да го почувствам… Защо? Не знам! Така ми се иска. Мечтите нямат разумни обяснения.

Горе…

Гледам напред… Виждам Средна гора, долината…

Гледам поляната под краката си… Стъпила съм на нещо, което след малко ще изчезне… Не ме е страх, дори напротив, краят й ме мами…

Виждам простор…

Вдишвам свобода…

Заставам пред Емо, той ме закопчава за себе си и впервам поглед напред… Гърлото ми е пресъхнало… Вероятно от адреналина… Не ми трябва глас… Трябва ми слух… Искам да си затворя очите… не може… Притварям ги само за миг… Опитвам се да се съсредоточа… Успявам… Всъщност, освен гласа на Емо, нищо друго не чувам…

Засилка и излитаме…

Обичам да излитам!!!

Обожавам чувството, което ми носи изчезването на земята под мен! Усилието, което полагам при излитане, получава незабавно възнаграждение…

Преди пет крачки си бил човек, след пет крачки си птица…

Въздухът свири в ушите ми и това е единствения шум, който се чува наоколо… Ако аз не оглася простора, така и ще си тъне в тишина…

Чувам гласа на Емо… Гласът му, комбиниран с шума от крилото и този на обтичащия ни въздух, е звука на свободното летене! Всеки сам открива звученето на своята свобода…

Ориентирите изчезват… Сетивата се пренастройват… Ръцете и крака ми вече не служат за нищо… Тялото ми е обвито в лекота… Думите звучат различно… Сърцето бие различно…

Когато съм горе, забравям какво е чувството да ходиш по земята…

Имам усещането, че не знам как се прави…

Имам чувството, че боли…

Имам усещането, че никога не съм го правила…

Имам чувството, че съм родена в облак…

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Парапланери(зъм) at 12:37 AM EEST

1 Comment »