Skip to main content.
July 31st, 2006

Парапланеризъм: Термика

С парапланер се лети. Излиташ и летиш, но за да набере парапланерът височина, е необходимо пилотът да намери възходящ поток и да го използва при издигането. Възходящите потоци се наричат Термики.  Термиката представлява топъл въздух, който се издига от земята в посока нагоре. След като земята се нагрее достатъчно от слънцето, топлият въздух се откъсва като балон и тръгва нагоре. Процесът е подобен на завирането на водата в тенджера. Като се нагрее точка на дъното й, балончето тръгва към повърхността и там се пука. Термика е същото, но с много голям диаметър и не се пука, а изчезва там, където се изравни с околната температура, защото по пътя нагоре изстива.
Когато пилотът намери термиката, той застава с парапланера в нея и започва да се върти вътре. Термиката си има посока на въртене и пилотът трябва да се съобрази с това. Широко разпространено мнение е, че в четни дати термиките се въртят на ляво, а в нечетни – на дясно… /това е шега, разбира се 😉 / Пилотът си знае на къде да върти! 

Емо намери термиката и застанахме в нея. Въртенето в термика е приятно, ако си добре с вестибуларния апарат и не ти става лошо. Ако ти става лошо… тогава става лошо!
Издържах в термиката много по-дълго отколкото си мислех, че съм способна да изтърпя и това определено дължа на Емо. Когато ми прилоша достатъчно, помолих и спряхме с набирането на височина, като се отправихме в спокоен прав полет към Карлово. Полетяхме си спокойно още известно време и се върнахме към поляната за кацане. Кацнахме по нашия си специален, уникален и неповторим начин: на дупе и някои от нас се отдадоха на двучасово възстановяване след 20 минутното въртене в термиката… 
 

_DSC0393

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 11:34 PM EET

2 Comments »

111. ТОЧНИ КВАДРАТИ – ПАЛИНДРОМИ

Търсенето на точни квадрати, чиито цифри четени отзад и напред, означават еднакви числа винаги е било интересна тема за изследване. Такива числа (а и думи) се наричат палиндроми. Някои от тях се намират много лесно — например квадратите на 1, 11, 111 и 1111 са съответно 1, 121, 12 321 и 1 234 321, и всичките те са палиндроми, като правилото е приложимо за произволен брой единици, стига числото да не съдържа повече от девет (единици, предполагам — NA). Съществуват обаче и други случаи, които може да наречем неправилни — например квадратът на 264 е 69 696 и квадратът на 2285 — 5 221 225.

Всичките показани примери съдържат нечетен брой цифри. Ще съумее ли някой от читателите да намери случай, в който точният квадрат — палиндром да съдържа четен брой цифри?

Posted by NeeAnn as Задачки-закачки at 11:41 AM EET

19 Comments »

July 28th, 2006

Парапланеризмът – спорт, забавление или професия

Какво точно е парапланеризмът?
Много хора вероятно биха го определили като “екстремен спорт”. За “екстремен” може и да се съглася след известни спорове, но спорт със сигурност не е. Поне аз досега не съм чула някой да каже “Аз тренирам парапланеризъм”. Така че, лично аз, изключвам “спорт” като определение за парапланеризма.

Дали е забавление? О, да, със сигурност и това е меко казано!

Парапланеризмът не е просто забавление, а изключително удоволствие.

Но не само удоволствие, а страст!

Но не обикновена страст, а преживяване, като никое друго, познато на човешките сетива.

Но не просто някакво силно преживяване, а предизвикателство, което не се изчерпва с един полет, с едно ходене и гледане на парапланери, дори не и с курс за начинаещи пилоти.

Но не просто предизвикателство, а състояние на душата – тя или е парапланеристка, или не е! Средно положение няма!!!

Но не просто състояние на душата, а полет! Полет, в който душата и тялото са заедно!

Но не просто полет на душата, а истинска магия. Полетиш ли веднъж, половината от теб остава горе… и долу никога вече не е същото…

Няма по-силна магия от тази, която носят сбъднатите мечти.

А може ли сбъдването на чужди мечти да бъде професия? Може! Пилотите и инструкторите са точно такива професионални сбъдвачи на чужди мечти…

Това е работата им – да помагат на хората да летят!

Но това не е просто работа, това е стил на поведение, това е начин на живот, това е друга гледна точка за нещата от живота, това е цял друг свят.

На пръв поглед ти се струва, че това са обикновени хора с тежки раници на гръб, но скоро разбираш, че те са от друг човешки вид!

Те са Небесни скитници, които на гръб носят … свобода!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Парапланери(зъм) at 12:10 AM EET

2 Comments »

July 27th, 2006

Чувството на път към Сопот?

“Какво чувстваш докато идваш насам?”
Това ме попита Ицо /инструктор по парапланеризъм и пилот от Скайномад/ една събота, по време на поредния ни weekend, прекаран в Сопот. Тогава не му отговорих, защото отговорът не е лесен. Отговарям му сега:

Ицо, какво е чувството ли?

Чувството е дълго, всеобхватно и сложно!!!

Дълго, защото започва в понеделник и завършва в петък вечерта! Това е едно дълго очакване, примесено с огромно нетърпение, неудържимо желание за летене и … малко лудост, вероятно…
Обикновено още от понеделник планирам пътуване към Сопот в събота сутрин. Това значи, че от понеделник започвам да чакам да стане петък, а ако случайно се налага да пропуснем идване в Сопот, започвам да чакам да стане другия петък…. 😉
За разнообразие и по-лесно преживяване на това очакване – ходя на работа. Това е едно сравнително мълчаливо упражнение, защото ми е забранено да говоря за летене в офиса! А това пък, от своя страна, изостря нетърпението ми да стане петък. А като не мога да се преборя с нетърпението, досаждам на Асен и си говоря с него, защото той страда от моята “болест” и проявява разбиране… засега… 😉

Чувството на очакване свършва в петък вечер, когато си приготвям багажа за събота и неделя.
Тогава Чувството става всеобхватно! Започва някъде от долната част на стомаха и свършва при пръстите на ръцете и на краката. Това е едно леко присвиване, което се засилва, приближавайки се към Сопот, пълзи от стомаха към гърлото и от гъделичкане се превръща в леко “мушкане” в ребрата, а след това в топка, която застава в гърлото и спира пътя на въздуха и водата. Колкото по-близо съм до Сопот, толкова повече ме присвива “под лъжичката”. Но пък всяко действие си има равно по сила и обратно по посока противодействие. И присвиването също си има такова обратно действие. Това е онази част от Чувството, която върви от стомаха към пръстите на краката, и която постоянно ме държи навита като пружинка! Ако сега някой от вас ми звънне по телефона и каже “Тръгвай ПЕША към Сопот и като дойдеш те закопчавам и летим” – тръгвам на мига!

Чувството е най-вече сложно, защото присвиването “под лъжичката” ме прави мълчалива, а аз по природа съм непоправим бърборко. Но, тази мълчаливост е само привидна и се дължи на топката в гърлото, която пък от своя страна се дължи на вълнението. То, вълнението, пък е по-скоро притеснение от неизвестността от полета, подклаждано от спомена за невероятното търпение и умeрено хладнокръвие на Емо, разсейвани от време на време от сърдечната му усмивка.

Чувството, което прилича на притеснение, а е по-скоро вълнение, или пък точно обратното, всъщност е чисто неподправено искрено нетърпение, примесено с неудържим ентусиазъм да съм ”горе”, но овладявано от съзнаването, че трябва да чакам /колкото Емо каже!/, желанието да пипна облаците, спирано от съзнаването, че не мога да се справя сама….

Чувството е сложно… То е като сдържаната неудържимост, която те обвзема при първа среща с “обекта на желанието” и много добре пасва на описанието “искам, ама не ми стиска”.
Единственият начин е да кажеш какво искаш, колко не ти стиска и да чакаш да видиш какво ще стане…
Това направих и аз – казах и сега чакам…
Което донякъде вероятно обяснява вълнението, притеснението, нетърпението, любопитството, мълчанието, говоренето, пискането, (не)храненето, (не)пиенето на вода, плаченето…

А може би не… 😉

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Парапланери(зъм) at 11:36 AM EET

1 Comment »

July 26th, 2006

Основи на парапланеризма

От дете мечтая да летя и завиждам на “тези” горе.
Не се осмелявах да си помисля, че е възможно тази мечта да се сбъдне, докато, по една щастлива случайност, не разбрах, че е възможно да летя в тандем – т.е. с пилот зад гърба си, който да управлява парапланера, а аз само да се возя и да бъда “парапланерист-турист”!
Запалих се отново, започнах да чета и да се интересувам от летене, парапланери и всичко свързано с тях. След около 11 месеца даже полетях…

Разговаряйки с хората около себе си, установих кои са най-често срещаните заблуди и грешни асоциации, които те правят, като чуят думата “парапланер”. 

Първата грешна асоциация е “парапланер” = “парашут”. Единственото общо между парапланер и парашут е, че и двете са направени от плат. И до тук. Те дори са направени от различен вид плат!
Парашутът е направен от въздухопропусклив плат, та, като се отвори рязко по време на падането, да не се скъса. Парашутът обикновено има форма на купол и представлява аеродинамична спирачка – т.е. забавя срещата със земята ;-), но с него не може (или поне е достатъчно трудно) да се лети. За контролирано издигане нагоре и дума не може да става.

Има и по-нови модели парашути, които са правоъгълни и малко наподобяват крило, но отново – с тях не може да се лети, само се пада по-бавно и евентуално – в избрана посока 🙂

За разлика от него, парапланерът има формата на крило /прилича на самолетно крило/ и е направен от непропусклив плат. Крилото има две повърхности, които са свързани с ребра по между си. В предната, по-дебела част на крилото, която се нарича “атакуващ ръб” има камери, през които крилото се пълни с въздух. 

Така логично стигам до втората заблуда, а именно, че с парапланер се скача от високо, най-често от ръб или скала. Повечето хора, явно, си представят парапланеристите като хора-камикадзета, на които хем не им се живее, хем търсят възможно най-трудния начин да се пребият. НИЩО ПОДОБНО! 

Скача се с парашут. С парапланер се ЛЕТИ! /да сте видяли командоси с издути крила да слизат от въртолет?! Не!? Няма и да видите… ;-)/ 

Това е втората огромна разлика между парашут и парапланер. Когато скочиш от високо /самолет, хеликоптер, балон и т.н./ и си падаш свободно към земята, по някое време, ако си носиш парашут, си го отваряш и той рязко намалява скоростта, с която падаш, но фактът на падането не се променя. Може с малко да се промени посоката по хоризонтала, но не и по вертикала. Парашутът се отваря “в движение”.

При парапланерите е точно обратното: за да летиш, трябва първо да излетиш и това става с лека или по-силна засилка, докато крилото се напълни с въздух и се вдигне над главата ти. Докато крилото се пълни и издига, човек си е стъпил на земята и не може да излети, докато крилото не приеме нормалната си аеродинамична форма и не започне да му действа подемната сила. Чак тогава излиташ! И летиш!

С помощта на специална система от върви и въженца, пилотът управлява парапланера – може да се издига като използва възходящите въздушни течения /термики/, може да се рее, да завива /и още как!/, да планира в избрана от пилота посока, с две думи: да лети!!! 

Третата заблуда е, че за да летиш с парапланер, ти е необходим вятър и то попътен! Не-е-е, не ти трябва попътен вятър, това не е платноход! Това е крило! Камерите са отпред, на атакуващия ръб и за да се напълнят с въздух е необходим челен (насрещен) вятър. При това, или слаб, или … никакъв, но силният вятър повече пречи, отколкото помага, та било то и челен.

Попътният вятър е гръбен и дори пилотът да успее да излети при такъв вятър, парапланерът не може да лети дълго, защото вятъра го натиска към земята. Челният вятър пълни крилото и го обтича, като създава подемна сила, докато гръбният го натиска отгоре надолу, няма какво да пълни камерите, защото те са отпред и крилото каца… 

Това са трите най-често срещани грешни схващания за летенето с парапланер! 

Има, разбира се, и забавни термини, които се научават по баирите и поляните, общувайки с пилотите. Когато, например, някой “кацне” в дърветата, терминът, който парапланеристите ползват е “придървяне”, по аналогия с “приземяване”.

Друго интересно нещо, което научих случайно преди първия си тандемен полет, е значението на изречението “Еди-кой-си излетя завързан”. В началото си мислех, че това значи, че е излетял вързан за парапланера и сбруята /седалка с колани/ и се чудех защо това изобщо подлежи на коментар?!?! Как да излети иначе?!?!? Малко по-късно разбрах, че това означава, че във вървите (въженцата за управление на крилото) се е оплело нещо – клечка, камък… – което пречи на управлението и го “връзва”… Това, за съжаление, е и опасно, защото може да доведе до скъсване на “завързаните” върви, което пречи на управлението на крилото.

Вероятно има и други весели аналогии, но още не ги знам. Обещавам, когато ги науча, първо на вас да ги кажа!

П.П. Речникът е тук: http://www.leeneeann.info/blog/?page_id=171

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 10:50 PM EET

6 Comments »

July 16th, 2006

Градът, в който времето е спряло

Аз съм Огънят и търся да купя малко търпение, за да нахраня с него неспокойната си душа. Ако намеря продавачът на търпение, ще му дам част от своя пламък в замяна на само една-едничка шепичка търпение.

Знам, че търпението е изтъкано от тънки нишки огнена жарава… Толкова тънки, че да помагат на мечтите да светят и толкова огнени, че да ми помагат да горя!

Продавачът на търпение живее в град, в който времето е спряло. Там хората се ориентират по слънцето, облаците и вятъра! Няма значение кога ще попаднеш в този град – дали в делник или в празник, дали сутрин или вечер, дали денем или нощем. Хората, които търсиш винаги са там и винаги правят това, което могат най-добре – хвърчат! Или за разноообразие учат другите да го правят, а понякога дори ги закачат за себе си и хвърчат с тях.

И тъй като времето е спряло, единствената разменна монета в този град е търпението! Интересното на този град е, че ако не си носиш търпение от къщи, хората там ти дават от своето. Просто трябва да искаш да го вземеш…

Винаги тръгвам към този град заредена с много ентусиазъм, огромно желание и бурни емоции, с достатъчно любопитство, защото там винаги има какво да се научи, но винаги забравям търпението си…

С колкото по-малко търпение тръгвам натам, толкова повече ми трябва…

Добре, че там има достатъчно търпение за всички и хората го дават в замяна на нестихващия ентусиазъм и светлите усмивки, които нося за тях…

Кой знае, може пък някога и аз да се науча да бъда търпелива…

Кой знае…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Парапланери(зъм) at 9:26 PM EET

15 Comments »

July 11th, 2006

Как да решим проблемите на столицата?

Всеки ден съм по улиците на София, движа се главно с автомобил, по-рядко пеш. Наблюдавам и си вадя изводи и заключения! И така, лека-полека, съставих списък с дребни предложенийца, които много биха улеснили оцеляването на столичани и гостите на столицата в неравната битка с „пътните” превозни средства.

Като за начало, предлагам пътните превозни средства да спрат да се наричат така. Това е инсинуация, защото те изобщо не са пътни. Първо, защото път няма и второ, защото, те се движат много повече по тротоари, алеи, паркове и градинки и много по-малко по т.нар. „път”. Съгласна съм това название да продължи да се прилага само за трамваите, защото някой хитрец се е сетил да им свали гумите и ги е обрекъл да се движат по релси…

Мисля също така, че би било удачно, колчетата против паркиране, които са нахвърляни безразборно по тротоарите, да се сложат около дупките по «пътя». Това е възможно най-евтиното решение за справяне с проблема «дупки» – колчетата ги имаме и няма да се дават пари за нови. Тази промяна ще доведе до поне още три положителни промени!

Първо: колите най-сетне ще могат да се движат свободно по тротоари, алеи, паркове и градинки.

Второ: пешеходците ще виждат дупките отдалеч, дори и в тъмното, и ще успяват да ги заобиколят навреме. Това от своя страна води до

Трето: облекчаване на трафика в София откъм летенето на линейки, возещи хора с изпотрошени крайници към травматологията в „Пирогов”, което пък съвсем логично води до

Четвърто: облекчаване работата на травматолозите в „Пирогов” 🙂

Съзнавам, разбира се, че това няма да реши напълно проблемите на столицата. Затова предлагам „паяците” да стоят на „трудните” места и да съдействат за преминаването на луксозните автомобили през високи бордюри, реки и др., защото те са фабрично по-ниски от нелуксозните си събратя.

Проблемът „паркиране”. За да се освободи място за паркиране, предлагам да се демонтират всички съоръжения от „детските” площадки. Дупките по улиците са достатъчно големи и атрактивни, както и добре маркирани с колчета и жълти ленти тип „NO TRESPASSING!”, за да вършат същата работа, та дори и по-добра. Защото, докато от „детската” площадка, детето ви може да изтича при автомобилите и да пострада, то, веднъж пуснато в дупка-игрушка – излизане от там НЯМА. А и колите избягват да се навъртат наоколо.

Относно „Закон за движение по пътищата”. Предлагам думата „пътища” да изчезне по изтъкнатите по-горе съображения и да се казва само „Закон за движение”.

Предлагам също така да се махнат табелите с ограничение на скоростта – кръгче с цифрата 50 вътре – защото от тях тръгна проблема с дупките! Водачите дават газ, за да спазват указаната скорост и нямат време да видят дупките. Така че, проблемът не е в дупките, а в скоростта, с която ги приближаваме!

Накрая, но не последно по важност място, предлагам да се отмени „правилото на десния”, защото и без това главно леваци се движат по улиците…  

Posted by LeeAnn as Смях до сълзи at 6:40 PM EET

10 Comments »

July 9th, 2006

Моят първи полет в тандем

Летях! Летях!!! ЛЕТЯХ!!!!!

Но, за това ще ви разкажа на дълго и широко след малко!

Преди това искам да знаете нещо много по-важно!
Аз съм щастлив човек! Може би един от малкото истински щастливци!!! И не защото летях, а защото съм обградена от невероятни хора и имам истински приятели!

Сбъдването на мечтите е сладко, само когато е споделено с приятелите и семейството! Без всеотдайната подкрепа на тези, които взеха присърце мечтата ми да летя и се постараха да ми помогнат тя да се сбъдне, нейната реализация щеше да изглежда като преследване на духове в тъмното… ходиш нанякъде с вързани очи и ръце и търсиш нещо, ама не знаеш къде да го намериш, нито пък как изглежда… ама знаеш, че го искаш…

Правейки си равносметка след вчерашния полет, установих, че имам желание да благодаря на много хора, затова, че мечтата ми да летя се сбъдна. Няма да ги изброявам по име, защото те много добре си знаят кои са! Те изтърпяха стотиците ми въпроси, месеци наред ми даваха отговорите, които търсех, търпяха лошото ми настроение и киселата ми физиономия, когато полетът се отлагаше, насърчаваха ме, подклаждаха ентусиазма ми, следваха ме по баирите, позволяваха ми аз да следвам тях, слушаха разказите ми, обираха притеснението ми, вярваха в мен и ми бяха приятели. Най-важният от всички, безспорно е съпругът ми, без чиято подкрепа и разбиране, мечтата ми да летя щеше да си остане размит спомен от детството за това, че някога за нещо съм мечтала.

Но, наред с благодарностите, които отправям към вас, приятели, искам да ви кажа още едно много много важно нещо: Ако някой от вас си е помислил, че първият ми тандемен полет е краят на една мечта и душата ми вече е спокойна и земна, се е объркал!!! Това беше НАЧАЛОТО на нещо, което всъщност няма край!!! И аз искам да вървя към него отново с вас!

Споменах ли, че вчера, 08 юли 2006 г., летях?

Летях! Летях!!! ЛЕТЯХ!!!!!

Най-сетне се събраха, макар и доста трудно, в едно, всички необходими предпоставки за тандемен полет. А те не са никак малко: свободно време (като пространствено понятие), подходящо време (като метеоролично понятие), пилот (верният) и т.н., и т.н….

На мястото на събитието ми липсваше само един човек, но той предната вечер ми даде благословията си да полетя, така че знам, че е бил с мен духом през цялото време!!!

Мястото на събитието е баира край Сопот. Денят е събота, 08 юли 2006 г.

Срещата ми с Емо бе определена от предната вечер за 9.30 ч. на първата станция на лифта.
“Емо” е име, което ще ехти в ушите ви като камбанен звън още дълго време, защото това е името на пилотът ми за моя първи тандемен полет, … а вероятно и за всички следващи 😉

Тръгнахме от София достатъчно навреме и бяхме на мястото на срещата в 9.00 ч. Стана 9.30. Емо го нямаше, естествено. Парапланеристите са свободни души, свикнали да се ориентират по слънцето, облаците и вятъра, а не по тези странни машинки, които другите хора си слагат по ръцете и наричат часовници ;- ) Чухме се по телефона и след около 10-тина минути се намерихме.

Още при запознаването ми с Емо, повечето ми тревоги изчезнаха… Въпрос на излъчване, предполагам… Сменихме няколко думи, разбрахме се кой за какво е там 😉 /не че на него не му е ясно, де/, споделих с него, че ме е страх, което не го учуди особено и поехме с лифта нагоре към старта.
Емо водеше група ученици и ме предупреди, че ще трябва да изчакам да пусне първо тях да летят, а после да литнем двамата. Наблюдавах го как работи, как обяснява на учениците си тънкостите, слушах напътствията, които им дава по радиостанцията, наблюдавах стартовете им… Той, явно, също ме наглеждаше, защото от време на време идваше и ме питаше как съм. Е, как да съм?! Страх ме е, то е ясно!

Да гледам крила, да слушам звука им и да наблюдавам излитанията, за мен е удоволствие, което прави времето да минава неусетно (впоследствие се оказа, че съм прекарала на старта около 4 часа в зяпане и изчакване).

Емо пусна всичките си ученици и усещах, че наближава моят ред, но предпочитах да не мисля за това. Условията бяха сложни за излитане на тандем и трябваше да се подбере най-подходящият момент, за да излетим безпроблемно, но това беше грижа на Емо, не моя…
Когато излита сам парапланерист, особено в сложни условия, той си прави сметка колко и докъде да контролира крилото на земята, и кога точно да се затича, за да излети и винаги може да си промени посоката, ако се налага или пожелае.
Сложността при излитането на тандем идва от там, че за парапланера са закачени двама души, предният от които обикновено си няма и бегла представа за какво става дума. Затова, ако човек иска да лети, макар и в тандем, гледането на стартове, наблюдаването и слушането на пилотите помага много.

Докато Емо се занимаваше с другите, се бях поуспокоила, но като каза, че отива за нашето крило… ле-ле, пак ме сви под лъжичката…
Прекалено бързо се върна… и ме извика, за да ми “облича” сбруята… Наско помагаше, но повече на мен, отколкото на него…

Първи в сбруята влиза пасажера. Пасажерската сбруя е по-малка и без бекпротектор, но пък аз си имам природен такъв, така че щях да съм си на меко в каквато и сбруя да ме закопчаят 😉 Сбруята е нещо като седалка с презрамки и колани, в която те закопчават. След това Емо ми нахлупи каската (мразя каски!, но наистина се свиква), затегна я достатъчно, за да не я загубя, провери отново всичко по мен и започна да слага своята сбруя. Намести се и каза “Ела и застани пред мен, с гръб към мен” и започна да ме закопчава за себе си. Това е краят на възможността да се откажеш!!! Вързан ли си за него – измъкване няма, а побегнеш ли – просто излиташ 😉

Не съм си и помисляла да бягам. Чаках този момент от много месеци… Стоях изправена, гледах простора пред себе си и чаках командата на Емо за потегляне. Не го виждах и не го усещах, ръцете ми бяха прилепени към тялото и притиснати от коланите за управление на парапланера. За миг ми стана притеснено и си помислих “Ле-ле, какво правя тук?!”… Потърсих Емо с ръце и той се оказа плътно зад мен, като с усмивка обеща да си остане там и когато излетим ;-). Успокоих се и се концентрирах в очакване на командата му.

Имах известни познания и нагласа за старт в тандем и с допълнителните инструкции, получени от Емо преди старта, излитането се оказа безпроблемно.
При команда от пилота, от пасажера се иска яко тичане напред! Ама наистина яко! Това е моментът, в който крилото се вдига над главата ти, пълни се с въздух и оказва съпротивление на опитите ти да тичаш. И колкото повече те тегли назад, толкова по-силно трябва да тичаш напред! Имах чувството, че не се движа, но теглех, колкото ми беше по силите. (След една седмица, при втората ни среща, Емо видя синините по ръцете ми и обясни, че са от коланите при тичането на старта, а не от самия полет! Значи вече ви е ясно колко яко тичане се иска!). Когато крилото се изпълни и застане над главата ти, тичането става лесно, а крачките ти огромни, но не бива на намаляваш усилието и скоростта, докато не си сигурен, че си излетял успешно или докато пилотът не ти каже да спреш – т.е. тичаш и във въздуха! Излитането ме притесняваше най-много, но се справих добре /според Емо/.
Наместването в сбруята също се оказа по-лесно, отколкото си мислех – толкова естествено влезнах в нея, че дори не разбрах как стана!

И полетяхме! Наистина летяхме…

Аз летях!

Изобщо не е страшно! Притеснявах се, че това, че не съм в кабина и ми висят краката ще ми създава дискомфорт. Нищо подобно! Позата на летене е като седене в хамак, като гърба ти е облегнат назад. А зад теб е пилотът, главата му е почти да твоята, чуваш го като ти говори и ако извърнеш глава, можеш да го видиш. Вероятно е въпрос на усещане и нагласа, но на мен това, че усещах Емо, ми създаваше чувство за сигурност и не ме беше страх.

Пищях от удоволствие! Можех да си пищя колкото си искам! Просторът си е само мой!!!
Е, не знам как са ушите на Емо сега, ама… 😉

Времето беше изключително стабилно и подходящо за полет с тандем. Единственият недостатък на такова стабилно време е, че щеш не щеш, след излитане се насочваш към площадката за кацане. Когато летиш в такова време, спокойно можеш да пускаш управлението на парапланера, да снимаш, да правиш каквото си искаш, всъщност…
Емо ми разреши да си пъхна ръцете под неговите в управлението на парапланера. Чувството, че управляваш е невероятно. Всяко движение носи нова емоция, всеки път различна…
… но… отново стигнахме до завоите… Ако зависеше от мен щях да си летя само направо. Но не зависеше!
Завоите са нужни по две причини: за да се снишиш над площадката за кацане, и … за удоволствие. И колкото по-остри, резки и продължителни са те, толкова по-голямо е удоволствието. Поне за пилотът… Удоволствието от завиването при мен е примесено с доста страх… Не мога да обясня от какво точно. Усещах Емо и знаех, че няма как да падна, но въпреки това стисках коланите зловещо … и … пищях…
Всъщност пищенето си излиза от само-себе си… поне при мен. Няма как да го спреш, а и никой не го иска от теб. Единственото, което се иска, е да не затваряш очи (което и без друго не помага особено). Затварянето на очите не е позволено, за да не изпускаш от истинското удоволствие – или поне това оправдание ползваше Емо, като не ми разрешаваше да си затварям очите…
Емо си завиваше ту наляво, ту надясно, аз си пищях и вече изобщо не ми пукаше, че на земята ме чуват…

Наближавахме площадката за кацане и момента на кацането. Казах на Емо, че не искам да кацам, ама кой ти слуша 😉
Когато наближи момента за кацане, земята се приближава заплашително бързо и от зеления фон пред очите ти изкачат едни ей-такива гигантски детелини, които сякаш се канят да те погълнат. Затова и не исках да кацам, ама…

Кацането е нещо, което не бива да се подценява. Излитането беше изпитание, с което се справих успешно, но дали и с кацането щях да се справя? Кацането е неизбежно, това е ясно! Въпросът е да стане безболезнено. В момента на площадката за кацане нямаше вятър, което означаваше, че няма как да подходим срещу вятъра и той да убие от скоростта ни, така че да кацнем на крака и да не тичаме много. Да тичаш дълго и бързо, завързан в тандем, е трудно. Освен това аз бях с маратонки – т.е. с открити глезени, което е предпоставка за изкълчване на крак при кацане с такава скорост. Затова Емо избра кацане по дупе, като на пързалка. Чувството е точно такова. Като приближиш земята опъваш напред и вдигаш краката и първо ти опират петите, като се плъзваш по тревата, докато седнеш и спреш. Това кацане е доста меко всъщност и ми хареса, защото като спряхме толкова ми трепереха краката, че се благодарях за правилната преценка на Емо и затова, че не ми се налага да съм права!

Съпругът ми и приятелите ми дойдоха веднага при нас. Бях герой, който имаше нужда да се гушка на сигурно място при любимия човек!!!

Летях! Летях!!! ЛЕТЯХ!!!!!

Няма друго такова усещане! Още като излетях, осъзнах, че искам пак и че това е НАЧАЛОТО на приказка без край! Да си във въздуха е удоволствие, което не може да се опише с думи и може да се сравни само с полета на душата на щастливо и безумно влюбен човек! Ходенето по земята е затвор за тялото и душата! Летенето е свобода! Летенето е елексир! Летенето е магия!

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 3:35 PM EET

18 Comments »

July 8th, 2006

Петко и Гошо

За тази задача ще трябва да благодарите на elichka. По доста заобиколен начин тя най-после стигна до мен, а и аз най-накрая събрах смелост да я пусна, макар и без ясна идея за нейното решение, поради което съдия този път ще бъде LeeAnn, която твърди, че знае истината за тази задача :).

Петко и Гошо са общо на 91 години. В момента Петко е два пъти по-стар от Гошо по времето, когато Петко е бил на толкова години, на колкото е Гошо сега. На колко години са Петко и Гошо?!

Posted by NeeAnn as Задачки-закачки at 11:54 PM EET

14 Comments »

July 5th, 2006

Първите сто крачки

Когато, преди около девет месеца срещнах NeeAnn, не знаех какво ме очаква.

Да не говорим, че дори не си и представях, че ще ми се случи това, което ми се случи…

Когато той ме откри, ми подаде ръка и ми предложи немислимо, за тогавашните ми разбирания, предизвикателство…

Мислех си колко е трудно да се впуснеш в авантюра, особено такава, когато някой вярва в теб, но ти самият не си вярваш.

Подходих по момичешки плахо и неуверено и дълго време отказвах да приема предложението му.
Той ме обграждаше с търпение, внимание и разбиране, но… не се отказваше. Не се отказа изобщо! Дори напротив, лека-полека ме накара да се съглася с неговото решение, мислейки го за свое… /и до сега не знам как успя!/

Съгласявайки се да създадем заедно своя рожба, аз осъзнах, че на него му е било много по-трудно да ме убеди, отколкото на мен да приема, защото се иска наистина много търпение, разбиране и добрина, за да вярваш в някой, който сам не си вярва. И още повече – да го накараш да повярва не само на теб, но и на себе си.

Съгласих се почти на шега, някак по детски наивно, като първо дадохме име на рожбата си …
Началото бе трудно…

С всеки изминал ден, нашата рожба се променяше пред очите ни – в първия миг беше много плаха, после сякаш добиваше необяснима смелост, после пак се плашеше и спираше, после отново намираше увереност и продължаваше напред …

Като на шега направи първата си крачка – аплодирана, подкрепяна и насърчавана… После втората, третата…

Така изминаха шест интересни месеца, изпълнени с моето съмнение и неувереност и неговата вяра, разбиране и добрина, моята пламеност и неговото търпение.

Във всеки един от тези неповторими дни, тя правеше по една нова крачка, ставаше все по-уверена, все по-усмихната и с мъ-ъ-ъничко по-смела…

Тези дни, нашата рожба навършва своите първи шест месеца, а това, което четете в момента е нейната стотна крачка напред, нейното появяване пред вас за 100-тен път!
Тя е такава, каквито сме ние. Скрила е в себе си нашите мечти, отразява нашите мисли и чувства и носи нашето име: LeeNeeAnn!

NeeAnn се грижи тя да расте спокойна и необезпокоявана…

Аз се грижа да расте усмихната и красива…

Григор се грижи да има дом и да е облечена в тези прекрасни дрешки, с които се явява днес пред вас…

А, вие, приятели, се грижите тя да расте обградена с любов и внимание, за да порасне силна и смела и да върви уверено напред и в следващите си 100 крачки!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 12:24 AM EET

12 Comments »

July 4th, 2006

Търпението

Знаете ли къде се продава то? А от какво е направено?

Аз съм Огънят и търся да купя малко търпение, за да нахраня с него неспокойната си душа.
Ако намеря продавачът на търпение, ще му дам част от своя пламък в замяна на само една-едничка шепичка търпение.

Предполагах, че Ледът продава търпението. Но не е той! Докоснах го и го превърнах в пара, а неговата чезнеща студенина едва успя да охлади пламтящите ми краища и да ги превърне в къдрици от жарава…

Тогава си помислих, че сигурно Вятърът носи търпението със себе си. Все пак, той е ходил навсякъде, познава всички, говорил е с всички, а затова вероятно му е нужно много търпение. Но не е и той! Докоснах го и той се превърна в топъл дим, който разроши заспалите ми къдрици жарава и те отново запламтяха…

Ами сега? Щом не са Ледът и Вятърът, кой тогава продава търпение на неуморимите мечтатели?

Може би Любовта? Докоснах и нея, но тя се оказа по-светла от светлината, по-буйна от водата и по-пламтяща от Огъня! Значи не е и тя!!!

Накрая попитах мечтите, кое ги прави винаги толкова ярки и светли, така мамещи и неустоими, толкова силни и неуловими, така че да мога да ги виждам и следвам безотказно. „Търпението! отвърнаха ми те. При всяка моя крачка към тях, те ми дават по трохичка търпение, която ме храни, за да не угасна.
Докоснах ги със страх…, но те не изчезнаха! Станаха още по-ярки и пламтящи и при всяко мое докосване изглеждаха все по-близки…

Тогава разбрах, че търпението е изтъкано от тънки нишки огнена жарава…

Толкова тънки, че да помагат на мечтите да светят и толкова огнени, че да ми помагат да горя!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Парапланери(зъм) at 6:19 AM EET

22 Comments »

July 3rd, 2006

Философия на пазаруването

Обичам да пазарувам!
… М, да-а-а, вече виждам усмивките ви и утвърдително-укорителното клатене на глава… „Естествено, че коя жена не обича?!” – това бихте казали, ако стоях пред вас, нали? Така си и знаех! Но, този път не ме разбрахте!
Защото, аз НЕ обичам да обикалям по магазините, а само да пазарувам! Каква е разликата ли? Огромна!

Обикалянето по магазините, така, както си го представят повечето жени и което е омразно занимание на болшинството мъже, е свързано с безкрайно хаотично бродене напред-назад в студ и пек, с безпредметно влизане и излизане в най-различни големи и малки магазинчета, с обясняване на напористи продавачки, че нищо няма да купуваш, а само искаш да видиш какво се предлага…

Досадно, в много случаи безполезно, винаги ужасно изморително … И често пъти, вместо да ти се оправи настроението, то се разваля още повече. Затова, почти не предприемам такива случайни набези по магазините и много рядко ми се случва да влезна в магазин, който не съм си била избрала предварително.

А как си избирам магазините ли? Това е по-сложен процес дори от избора на местенце за хапване!

Винаги, когато се движа по улиците, хвърлям по едно око и на витрините. За да ми привлече вниманието някой магазин, витрината му трябва да е голяма, чиста, подредена с вкус и да не е претрупана. Като казвам „подредена с вкус”, имам предвид следното – да можеш от пръв поглед да разбереш какво се продава вътре, а не да се чудиш обувки ли продават или плюшени зайчета /не, че имам нещо против плюшените зайчета, де 😉 /.

Магазини, чиито витрини отговарят на моите разбирания за „хубави”, обикновено остават дълго в съзнанието ми и при следващо минаване покрай тях, надниквам и вътре, за да видя дали си заслужава, като дойде време за пазаруване, да ги включа в шопинг маршрута.

Надникването вътре носи много информация, но само един поглед и 30 секунди са ми достатъчни, за да я събера.

Обичам да пазарувам в магазини, в които се продават дрехи по мой вкус и размер, а не в такива, в които размер XXXXXXXXL пасва отлично на средно висок недохранен китаец.

Харесвам адекватните продавач(к)и, които не те убеждават, че точно в тази дреха изглеждаш прекрасно, просто защото няма друг размер. Установила съм, че неадекватните много се натъжават като им кажа, че имам огледала у дома и много добре знам как изглеждам 😉

Обичам големи, просторни и климатизирани специализирани магазини, в които като знаеш, че влизаш за блуза, това значи, че ще си тръгнеш с блуза, а не обезводнен и с нервна криза 😉

Обичам магазини с хубава пробна, което значи пробната да е широка, светла, с големи огледала, достатъчно закачалки и чехли за клиентите. Е, ако си има и отделен климатик – няма да се оплача.

Трябва да си призная, че предпочитам да бъда сама в магазина /т.е. аз и компанията ми за този шопинг тур 😉 / и всички да са на мое разположение, но да не ми досаждат и да дойдат само, ако ги повикам.  

И така, като реша, че ще пазарувам или когато просто ми се прииска да си купя нещо ново, за да ми се оправи настроението, знам точно къде да отида…

Все пак, пазаруването е удоволствие, а не наказание!!!

Сега отново виждам усмивките ви, но на тях вече пише: „Наистина си голяма глезла!”
Така е, признавам си! Защото, и да не си призная, по-малка глезла няма да стана…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 8:46 AM EET

4 Comments »