Skip to main content.
June 30th, 2006

Градската Мишка и Полският Мишок

При превеждането на тази басня установих колко трудно се превежда от рими в рими, така че хем смисълът да се запази, хем да звучи добре на български. Надявам се, опитът ми за превод да ви се стори успешен. 

Le Rat de ville et le Rat des champs
                             Jean de la Fontaine
Autrefois le Rat de ville
Invita le Rat des champs,
D’une façon fort civile,
A des reliefs d’Ortolans.
Sur un Tapis de Turquie
Le couvert se trouva mis.
Je laisse à penser la vie
Que firent ces deux amis.
Le régal fut fort honnête,
Rien ne manquait au festin ;
Mais quelqu’un troubla la fête
Pendant qu’ils étaient en train.
A la porte de la salle
Ils entendirent du bruit :
Le Rat de ville détale ;
Son camarade le suit.
Le bruit cesse, on se retire :
Rats en campagne aussitôt ;
Et le citadin de dire :
Achevons tout notre rôt.
– C’est assez, dit le rustique ;
Demain vous viendrez chez moi :
Ce n’est pas que je me pique
De tous vos festins de Roi ;
Mais rien ne vient m’interrompre :
Je mange tout à loisir.
Adieu donc ; fi du plaisir
Que la crainte peut corrompre.

 

Градската Мишка и Полският Мишок
                                     Превод: LeeAnn
Градската Мишка
поканила Полският Мишок
съвсем официално, у дома си
да го нагости по градски

Подредила картините,
почистила
килимите,
на масата сложила вкусотии отбрани
от Мишок до сега не видяни.
Трябва сами да намерите поука
за живота на тези два мишока.
Мишката била горда стопанка,
с богатата трапеза и красивия си дом,
но точно по средата на гостуването
се намерил кой да им прекъсне хортуването
Докато опитвали най-вкусния локум,
до вратата на стаята чул се шум…
Градската Мишка се втурнала да бяга
Полският Мишок я последвал веднага
Когато страшното премина,
изпълзяли пак двамина…
Градската Мишка го поканила
Да довършат гощавката

– Д
остатъчно, казал Полският Мишок,
и я поканил утре, при него, на полянката
Eла при мен, мила приятелко,
там
тревата боде и не е по кралски луксозно,
Но никой не идва да ме безпокои и се храня спокойно
С
богом, наслаждавай се, ако е възможно
когато сърцето ти е тревожно…


Ако е удоволствие това, което страхът и притеснението могат да развалят!

Posted by LeeAnn as Jean de la Fontaine / Жан де ла Фонтен at 4:14 PM EET

No Comments »

June 28th, 2006

За гордостта

Синдром ли е Бай Ганьо? Или е национална черта? Или самият Алеко Константинов е толкова велик и гениален, че самият факт, че е българин е достатъчен, за да се гордеем с това?

Това е опит за обощение на коментарите по темите за Вечният Бай Ганьо. Позволявам си да считам коментиращите за представителна извадка, поради професионалното им и възрастово многообразие.
И въпреки, че коментарите на пръв поглед изглеждат далеч един от друг като мнение, то внимателният им прочит говори точно обратното. Всички казахме приблизително едно и също, но с различни думи.
И то е, че:
– имаме прекрасна природа, която се опитваме да погубим;
– добри професионалисти, които се опитваме да прогоним;
– богато национално наследство, което упорито се опитваме да прикрием.

Това повод ли е за гордост? Не знам.
Можем ли да го променим? Опитвам(е) се. Някои влагат повече в тези опити, други по-малко. Някои предпочитат да се борят и да не се оплакват, други – да се оплакват и да не се борят…
Докога така? Не знам.
Какъв е изходът? И има ли го?
Има го! Изход винаги има. При това не само един.
Колкото хора – толкова и изходи!
Всеки сам е свободен да намери това, което го прави горд.
Всеки от нас има своите причини и основания да бъде горд – по своя си начин.
Горд от това, което е! Горд от това, което е постигнал! Горд от това, което са постигнали децата му!

Гордостта е нещо, за което може да се пише, говори и обсъжда безкрайно.
Гордостта ни дава усещането за свобода и независимост.
Гордостта ни кара да се развиваме и усъвършенстваме.
Гордостта ни кара да взимаме решения, за които цял живот после съжаляваме…
Гордостта е предимство и недостатък…
Гордостта е сила и слабост…
Гордостта няма народност, няма цвят, няма звук. Тя има само лице. Човешко лице!
Нашите лица формират нашата нация. Нация от горди хора е горда нация.

Дали се гордея, че съм българка? По-скоро да, защото и да не се гордея, пак съм си българка, така че по-добре да се гордея!
Мисля, че тази фраза, ако не друго, е поне едно добро начало!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 11:24 PM EET

12 Comments »

June 25th, 2006

Бай Ганьо на семинар

“Е, не можеше ли сега без него, ама де-де! Не беше ли санким съвсем достатъчно да свършат работата само официалните делегати, ами трябваше и бай Ганьо да си въвира гагата. Мигар, ония, официалните, не бяха в състояние да покажат пред външния свят какво значи българин и български патриотизъм.

Но ний ще надминем и едните, и другите. Опитайте се например да се изправите насред чаршията със завързани очи: аз ви уверявам, че първият българин, когото вий хванете и попитате: “Желаеш ли да станеш български княз?” – без да се колебае една минута, ще ти отговори утвърдително; може би само ще ти тури условие подаръците и бакшишите, които раздава, да се изплащат не от платата му, а от хазната…
За бай Ганя е приказката… Та това де, не можеше ли, рекох, да се мине без него? Защо трябваше и той да представлява българският народ? Ама ще речете, че той не е официален делегат. Все едно. Щом ходят да го интервюират кореспонденти от важни вестници и неговите думи като оракулско предсказание се разнасят чрез печата по целия свят – иди сетне доказвай, че чрез бай Ганьовите уста не глаголи народът български…”

Та, да ви разправям за бай ви Ганя, този модерният, от 21 век.

Попътува човекът насам натам по Европата, па се върна у дома. Най-сладката работа, рече си, само тука ще се намери, и прави к`вото направи, та държавен служител да стане. Я в някое министерство експертче, я в някоя агенцийка или инспекцийка – не е важно къде. Важното е държавно да е! И стана, бай ви Ганя, държавен служител, и то какъв! Стана, че и по семинари тръгна. Държавата да представя и мнението на народа. На народа, че и на бизнеса. И нали беше ходил тук-там, та и малко езици поназнайваше, та чудно се получи – където к`ъвто семинар има – все Ганя канят. Щото той е походил, знае ги той тез работи.

Пък и Ганьо се приготвил – подаръци на чужденците донесъл, само салтанатите им не разбрал, та да ги отварят пред `сички им се наложи, ама нейсе – ще търпят – тук е тъй – к`вото каже Ганьо – туй то!

Създали хората организация, ангажирали конферентни зали, симултантни преводачи, персонал, кетеринг… чудо, казвам ви. Довели и чужденци речи да държат, на акъл да ни научат, че натам дет сме тръгнали, хората оттам се връщат. Утъпкан път ни предлагат, че и асфалтиран даже – само да го следваме. Поканили и Ганя, презентации да слуша, въпроси да задава, чуждо ноу-хау да прилага и българите към Европата да води, пример да им дава.
Слуша бай Ганьо, седи мирно, мига с разбиране, драска въпроси по листчето и чака… Чака времето за въпроси да дойде, да дойде и да мине, че след него кафе-паузата да ползва. Не е прост бай ви Ганя, знае той що е туй “кафе-пауза”, само не знае що тъй викат на безплатния обяд, ама нейсе, хич не го е и еня – ядене има ли, да му викат както искат.

Та, казвах ви, говори си чужденеца, показва на екрана картинки, сочи разпалено с лазерната показалка, преводачите превеждат, та ушите им пукат. Сложил Ганьо слушалките и слуша, дращи нещо по листа – записки води – въпроси ще задава. Дойде време за въпроси, изправи се тоя ми ти Ганьо, в цял ръст и достолепие, и въпроси ще задава. Името си не казва, ама то и нужда няма, че кой не го е чувал и кой за него не знае?! Сложиха чужденците слушалките, приготвиха се преводачите на английски Ганьовите въпроси да превеждат, щот туй им е работата, за туй са ги цанили джанам – комуникацията да върви. И като почна Ганьо въпроси на английски да задава… Гледат ония ми ти чужденци, мигат на парцали и по слушалките дискретно почукват, зер искат да кажат, че не работят тия пущини… Работят си слушалките, ама преводачите мълчат, че те точно тоз диалект на английския не са го учили… Спряха го някак Ганьо, помолиха го въпроси на български да задава, хем уж и другите да го разбират, хем и преводачите нещо да схванат от туй дет пита, та белким и отговор получат…
Оживяха чужденците от въпросите, та и на акъл ги понаучихме, щото те балами излезнаха и мурафети не знаеха…

То, основната цел на семинарите е кафе-паузата. Хич семинара да си пропуснал, кльопачката не бива да пропущаш. От далеч ако ще пътуваш – за обяда тук да си.
Активност Ганьо реши да покаже, пример да даде и пръв до бюфета стигна. А там, организаторите се постарали, та чак се престарали – наредили едни ми ти вкусотии, от интересни по-интересни – гледаш ги и името им не знаеш. Ама кой ти пита кое как се казва – щом в частта с манджите е сложено – за ядене ще да е. Няма гадост някоя да сложат, я! Застана наш Ганьо пръв на опашката, път на никого не стори – ни на свои, ни на чужди. Ама пък и тез хора, чинии малки сложили, храната вътре не се побира. Да се чудиш кое по-напред да си сложиш. Ама тъпчеш чинията, и в джоба на ризата туряш, че то за втори път не ще остане Ганьо кат` мине… Само хлебец може после да си `земеш – той не свършва, пък и у дома хлебец има – не е страшно, вкуса му знаем… Сипва Ганьо по чините, чуди се кое какво е, мае се и се почесва – е, ръси косми в платата, ама нали оттам е взел вече, на който му е гнусно – да не взима! …

Сигурно ще ми речете “Много черен тоз Ганьо го описа, нещо хубаво няма ли да кажеш?” Ще кажа, душата няма да си кривя. Помогна ми много тоз човечец и на мен – на външния ми вид и фигурата, най-вече…
Пухкавка съм аз и глезла малко, та вкусотийки, вредни за фигурата, обичам да опитвам, ама диета чудодейна, с помощта на Ганя открих и на него я кръстих! Дояде ли ми се нещо вкусно, очите си затварям и Ганя как се тъпче и плюска си представям! За два дни напред глада ми минава. Само на сигурно място гледам да съм и сама да съм като правя тез упражнения сложни, че и ланската храна пътя навън намира… Много помага! Който иска да пробва – к`вото после му се прииска да хапне в близките 2-3 дни, само нишан да ми прати – аз ще го почерпя!

П.П. Приликата с действителни лица и събития е НЕслучайна, та, който себе си познае, туй за бележка да му послужи и повече в таквиз разкази герой да не става!

****
“Е, не можеше ли сега без него, ама де-де! Не беше ли санким съвсем достатъчно да свършат работата само официалните делегати, ами трябваше и бай Ганьо да си въвира гагата. Мигар, ония, официалните, не бяха в състояние да покажат пред външния свят какво значи българин и български патриотизъм.

Но ний ще надминем и едните, и другите. Опитайте се например да се изправите насред чаршията със завързани очи: аз ви уверявам, че първият българин, когото вий хванете и попитате: “Желаеш ли да станеш български княз?” – без да се колебае една минута, ще ти отговори утвърдително; може би само ще ти тури условие подаръците и бакшишите, които раздава, да се изплащат не от платата му, а от хазната…
За бай Ганя е приказката… Та това де, не можеше ли, рекох, да се мине без него? Защо трябваше и той да представлява българският народ? Ама ще речете, че той не е официален делегат. Все едно. Щом ходят да го интервюират кореспонденти от важни вестници и неговите думи като оракулско предсказание се разнасят чрез печата по целия свят – иди сетне доказвай, че чрез бай Ганьовите уста не глаголи народът български…”

Поклон, Алеко!

Posted by LeeAnn as Вечният Бай Ганьо at 5:21 PM EET

4 Comments »

Бай Ганьо още броди из Европата

“Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец”…

Щастливецът го срещнал из Европата в далечния 19 век и въпреки твърденията му, че се върнал вече оттам, аз също го срещнах. Пак там! Само дето вече не гони тренове, а самолети. И дето не къта в пояса си гюлово масло, а алкохол от безмитна зона. И само дето не си носи хляб и лучец от къщи, ами плюска на аванта в самолета, “щот нали му влиза в билета”. И само дето… вече сме 21 век.

Та, да ви разправям за бай ви Ганя, този модерният, от 21 век.

Качихме се, значи, в бусчето на аерогара София все пътници за Рим – българи, италианци – всякакви. Кой по работа, кой към дома… Качи се и бай ви Ганя, той и още двама – все кат` него – хубавци, с костюми като от разпродажба, малко омачканки, ама нали е костюм, к`во пък толкоз. И с вратовръзки! Е, то цвета баш не подхожда, ама то пък и италианците от мода много не отбират. Но пък GSM-а, ей го на, той е по най-последна мода /то зат`ва и пари за костюмче толкоз останаха/! На обучение отива човекът, на обучение чак в Милано. Ама тъпата банка, за която работи, билет с прекачване му взела. То да беше с прекачване на самолет, ми то – на автобусче. Ма, то, Рим – Милано колко ли път е с автобус? И дали беше Милано? Е, все ще се разбере, ма `секи случай нещо с “М” беше… Пък оная фльорца, консултантката де, италианката, дето ще го обучава, взима два-три пъти повече пари от него, пък нищо не знае. И пак ще трябва да й слуша глупостите… А па тия жабари к`ви са…
Добре, че от терминала до самолета пътят е 10 мин. с чакането, защото вече мислех да питам бай Ганьо защо, като не му харесва, не вземе да си се върне у дома и да не харчи на италианците парите!?
За мое щастие, мястото ми в самолета беше далеч от тази групичка, и покрай моите си притеснения, забравих за тях.

Кацнахме на летището в Рим. Запътих се към зоната за трансфер на пътници и не щеш ли, на пътя ми пак той – бай ви Ганя, и пак не е сам – ами са двама! На пътя ли казах? Простете неволната грешка на изказа. Не точно на пътя, а някъде там, ту отля-я-яво, ту отдя-я-ясно… Подпийнали юнашката, стискат пликчетата с безмитен алкохол… Търсят си паспортите и самолетните билети, а те, да им е*****…. все падат и се разпиляват, ама важното е, че шишета са тука, че тая пиячка чак от Дубай я кътат, да им е*****…. на мръсните араби…
Седях си последна на опашката и се молех Феята на светлината да ме направи невидима…
Невидима не станах, но и те не успяха да уцелят опашката, докато бях на нея.

Продължих си по пътя с облекчение. Мотах се из летището, зяпах шарени магазинчета, снимах си копие на 12-цилиндров двигател за болид Ферари, пих италианско кафе, четох купено от София списание /ле-ле какви глупости имаше вътре, пълен ужас/ и си чаках кротко полета Рим – Барселона.
Настаних се в самолета, мястото до мен остана празно, което до някъде ме радваше, но самолета не потегляше. Някакво гадно чувство взе да се промъква под лъжичката и незнайно защо се сетих за онези две същества, които целеха опашката в зона “трансфер на пътници” и заради които си пожелавах да съм невидима.
Обикновено обичам да съм права, но не и този път. Познайте кой седна до мен! Точно той – бай Ганьо, онзи дето е тръгнал от Дубай преди 14 часа, ама нямало директен полет за София, да им е*****…., и зат`ва ще мине през Барселона за по-кратко, да им е*****…. на тъпите испанци…
Честно казано, разказът натам мисля да го спестя на вас, за да го спестя и на себе си.
Някак оцелях до Барселона, с помощта на една симпатична стюардеса, която като го усетеше, че започва пак да говори, веднага му носеше следващата доза “полагаем” алкохол, та или да заспи, или поне докато пие да мълчи…
Кацнахме в Барселона. Слезнах последна от самолета и поседях още 5 минути в гейта, за да съм сигурна, че няма да ги срещна при багажа пак.

Останалото за Барселона го знаете… Преживях няколко прекрасни дни там, колкото да се влюбя в него и да му дам името “Цветният град”.

Но, и най-хубавото свършва. Това също. Тръгнах си към къщи – отново с прекачване в Италия. На летището се оказа, че поради “ремонти” /тогава бяха френските стачки, официално обявени като “ремонти” ;-)/ на френските летища, полетите търпят голе-е-еми размествания. След два часа на опашка ме изпратиха при превозвача Ал Италия, за да ме качат на друг самолет. И на тази опашка си повисях около 45 минути. След обстойно разглеждане на паспорта и билета ми, служителят на гишето, със заинтригуван поглед и неуверен глас произнесе “София” и ме попита говоря ли английски. Не мога да обясня защо, вероятно съм била изнервена вече, но този въпрос ме подразни, и то необяснимо много. Отговорих му, вероятно малко злобничко, че говоря английски, френски и руски, но ако иска да ми обясни какво точно става, може да ползва испански или италиански – няма проблем – ще го разбера! Горкият човек се почувства неловко, защото взе да ми се извинява за неудобството и да ми изрежда възможностите за придвижването ми до София и да ме пита за предпочитанията ми. Казах му, че единственото, което искам е да се прибера в София, по възможност днес!
“Претовариха” ме на Луфтханза. Докато търсех гишетата на Луфтханза и висях на опашка и там, се чудех как е възможно да ми задават такива малоумни въпроси… После си представих гледката с “дубайския” бай Ганьо на гишето и простих на служителя на Ал Италия. Дано и той да ми е простил…

Полетът Барселона – Франкфурт мина спокойно и отпускащо. Стюардесите бяха приятни, красиви до колкото е възможно /все пак са германки ;-), а нашите са си най-красиви/, усмихваха се, свършиха си работата, посрещнаха ни, изпратиха ни…

Бях на финала на това безкрайно дълго пътуване към дома – оставаха ми два часа до полета и два часа в самолета, и имаше реален шанс след още най-много пет часа да съм си у дома при семейството /бях прекарала в чакане и летене вече около 11 часа!/ Предстоеше ми последния полет Франкфурт – София.

Честно казано, не очаквах самолетът да е пълен с българи. Почти нямаше чужденци. Качихме се в самолета. На входа ни посрещнаха двама стюарди с впечатлителна външност – високи, мускулести… Брей, рекох си, интересно… В предишните полети имаше тук-таме някакви мъже в екипа, ама не заслужаваха внимание. А дали имаше въобще, хич и не помня… Пък тези, като ги гледаш, чак ти иде да се поглезиш… И то двама, при това и двамата доста добре изглеждащи. Чудна работа. Няма стюардеси в този полет. Странно. Защо ли?
За съжаление, много бързо си отговорих на този въпрос – веднага щом се отделихме от Земята – заради бай Ганьо, разбира се. До този момент, не бях обърнала внимание, че и той се е качил на този самолет и че отново не е сам. Дори нещо повече – бай Ганьовците имаха числено превъзходство!
В момента, в който самолетът се отдели от Земята, още преди да загаснат предупредителните светлини за предпазните колани, бай Ганьовците откопчаха коланите и станаха. Започнаха да ровят из багажа си и стюардите се втурнаха да затварят багажните отделения, защото самолетът не беше набрал височина, правеше завой в момента и от багажните клетки започнаха да падат чанти. Мда-а-а, добре, че бяха яки момчетата, че тези куфари нямат удържане… Явно не им беше за пръв път. С невероятна сръчност затваряха по три багажни едновременно и сложиха бай Ганьо да си седне. Сложиха го да си седне, но не успяха да го накарат да млъкне, докато текат инструкциите за безопасност, нито пък да си изключи мобилния телефон. “Ти ли, бе, шваба такъв, ще ми кажеш дали да си изключа телефона”, рече бай ти Ганя, и колкото повече го молеха да си изключи телефона, толкова повече той парадираше с него. Не го изключи дори, когато стюардът го заплаши да му го вземе със сила. Накрая псуваше, че му е паднала батерията и не може да се обади да го посрещнат, но това е бай Ганьо все пак, какво да го правиш…

А най-много от всичко, Бай Ганьо обича да си похапва. Нищо, че след няма и един час си каца в родната страна – той за тая клопачка си е платил, включва му се в билета, значи – докато не сме кацнали, ще ядем и пием. То пък една храна! Тия кого си мислят, че ще нахранят с тия сандвичета!? Ей, момче, я дай още един сандвич насам. Може и още два. Ама от тоя вид ядох вече, няма ли друг модел, бе? Само два вида ли имате? Срамота! Знаете ли другите авиолинии к`ви неща дават за ядене? Ехе-е-е… Ми, няк`во винце имате ли? … Бяло става. Ма, само такова бяло ли имате? Ма, аз баш това не го обичам. Ми, няк`во червенко нямате ли? Ааа, имате… А! Ма, то е немско! Няма ли френско? Няма!? Ми хуб`оо, айде ще пия кола тогава. Ама, и вода, и кафе, де. Че, то, само с кола по-жаден ставаш… А, бирата свърши, значи? Че, защо толкова малко бира сте заредили…

Така протече същинският полет – от стабилизирането на самолета, та чак до началото на снишаването. Как издържаха тези две момчета на тези Ганьовски напъни – не знам. Дожаля ми за тях по едно време и си мислех, че е добре, че не са жени… Прибраха количката с храната и напитките и лично помолиха Ганьо да си сложи колана. Минаха и провериха коланите на всички Ганьовци и Ганки. Е, рекох си, кацаме, сега и те ще си отдъхнат… Ами! Забрави! Както допря колесника в Земята и пилотът съобщи, че ще рулираме около 5-6 минути и помоли никой да не става, Ганьо хукна да сваля чантите от багажните клетки и да пита “К`во рече пилота, че не чух?”.
Ами да бяхте млъкнали поне за една минута щяхте да чуете, ама нейсе…

С облекчение престъпих прага на аерогара София. Беше 23.30 ч. софийско време. Повечето пътници бяха пътували като мен по 14-16 часа, за да се приберат. Бяха висяли по опашки, гишета и гейтове… На нашата аерогара работеха всички гишета! Пред мен имаше петима души, но реда ми дойде за по-малко от 10 мин. Последното изречение на бай Ганьо, което чух този ден беше част от разговор по телефона “… кацнах, да… еми как е …. като изключим обичайните опашки, е добре….”

Нямах сила да си кажа името, но ми идеше да изкрещя: “Къде видя опашка, бе, Ганьо Балкански! Чаках на опашка 10 часа, за да се прибера у дома! И ти беше там, ама там мълча, щото нямаше да те качат! И както стъпи в България взе да се оплакваш. Връщай се обратно в Германия да им миеш чиниите…”

Дойде си Ганьо от Европата, за малко само… Да разкаже колко са зле тия там, колко са глупави и колко по-второ качество от нас са, да си опере дрехите, да си оправи зъбите евтино и да напазарува парцалки от Илиянци….

Пък, после пак ще хване на път – пак по Европата, та може и до Чикаго чак…

****
“Помогнаха на бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия – и всички рекоха, че бай Ганьо е вече цял европеец”…

Поклон, Алеко!

Posted by LeeAnn as Вечният Бай Ганьо at 12:12 AM EET

39 Comments »

June 23rd, 2006

Ще настигнем ли Европа и ще спре ли тя да ни почака?

За тези, които като мен, за миг си позволиха да мислят, че някога ще се оправим, имам лоша новина: няма да е скоро! Защо ли? Защото не сме мръднали като манталитет и сантиметър напред! Поне встрани да бяхма мръднали, но … уви! Когато през 1998 г. следвах второто си висше, преподавателят ми по мкроикономика, каза нещо, което силно ме възмути и бях готова да споря с него. Добре, че не го направих. Името на преподавателя си вече на помня, но това, което каза ме човърка и досега. Проблемът е, че може да се окаже, че това, което ми се струваше тогава черногледство, сега ми се струва оптимизъм. Той каза: „България ще достигне нивото си от 1989 г. /имаше предвид икономическите показатели на държавата/, след 45 години!” Част от проблемът е, че през 2034 година може да няма оцелели, които да помнят 1989!

Стресът, на който ни подлага държавата, започва да ми прилича на зловещ медицински експримент! 

Тези мисли са провокирани първо от историята на Виктор, която започва да добива застрашителни размери и тепърва разни хора ще си мерят разни неща с Виктор. Те не разбраха ли, най-сетне, че големината на мъжкия атрибут не определя качеството на сивото вещество, уменията на хората и тяхната душа? Звуча ви цинично? Ами цинично се чувствам! На който не му допада – да не чете – защото аз още не съм започнала.  А съм бясна… Не само заради Виктор. Виктор е един показателен пример за държавническото слабоумие. Не мога да си представя как се чувства Виктор, колкото и да ми се иска, след като аз самата в момента не знам как се чувствам и то за нещо, на пръв поглед съвсем елементарно – смяната на едни тъпи номера на една обикновена кола в КАТ.
Това е преживяване, тип „
Survivor”, т.е. Реалити шоу, както е модерно да се нарича, в което нервите на участниците са опънати до краен предел и се борят за оцеляването си.
Само дето шоуто е шоу, а животът е истински! 

И така… 
Ден първи: Дойдох. Видях. Не победих – отказах се да се боря, да чакам, да слушам крясъци и разправии. Още с първия поглед ми стана ясно, че организацията куца! 

Ден втори: Начало в 7.30 ч. Главният подстъп към КАТ вече беше затворен със знак.
На въпросът ми „Защо е затворено? Откъде да мина?”, отговорът гласеше: „Защото аз така искам, махай се оттук!”. Махнах се, естествено. Реших да заобиколя и да отида от другия подстъп и да проверя пеша какво е положението. Оказа се, че опашката е точно до там – има-няма 2-3 км. Знам ли, може и по-малко да са. Реших, че ще почакам… 

И започнах да чакам… 
Чаках…. чудех се и чаках… Чаках и се чудех…. 
Пече слънце… 
Валя пороен дъжд… 
Имах чувството, че половината ми живот е минал там… 
И се чудех какво точно чакат всички тези хора и защо са там… Но продължавах да си чакам. 

Стана 16.00 часа… 
И тогава, мокра до кости, си седнах в колата и … се разплаках от яд. 

Яд, че не могат да се организират с елементарни неща, а искаме да влизаме в Европа. 
Яд, че вместо да направят нещата прости и удобни, ги правят много по-сложи и възможно най-неудобни. 
Яд… или по-скоро разочарование… 
Седях си и си плачех… 

Тогава мина един от служителите, които слагат номерата… /обикновено срещу левчета за почерпка, за да стане по-бързичко/. Видя талона на предното стъкло, видя, явно, че плача, пресегна се през отворения до половината прозорец, взе талона и след пет минути колата ми вече беше с номера. Усмихна се и изчезна, без да ми даде възможност да му дам нещичко…  Ако знаех, че плаченето помага щях да се разплача още в 12.00, защото честно казано в 10.00 вече ми се ревеше и виеше…
Сълзите ме превърнаха в протеже на непознат! /Благодарна съм му! И то много, не ще и дума!/
Но, защо? Защо?
Защо трябва да плачеш, да се молиш, да подкупваш, да правиш вариации и комбинации, за да получиш от държавата нещо, за което и без това тя те задължава да направиш и за което си плащаш? Защо?… 
 

 

Posted by LeeAnn as Реалността at 5:42 PM EET

5 Comments »

June 22nd, 2006

Трагикомедия или фарс – изберете сами

Дали е трагедия или комедия, все още е рано да се разбере, но за съжаление, историята с главно действащо лице КК “Труд” вече не прилича на леко сапунен сериал, а се превърна в гнусен фарс.

На 21 юни, в блогосферата плъзна новината, че ГДБОП по официално искане от страна на КК “Труд” е принудила Виктор да свали всички книги от сайта www.bezmonitor.com. Все още не са ясни всички подробности около случката, но в мен възникват следните прелюбопитни въпроси относно случката:

Имам и други въпроси, които ще запазя за друг път, когато ще съм в по-подходящо емоционално състояние, но много искам да чуя обясненията на Явор Колев конкретно за този случай? И си запазвам правото да му искам оставката — като вреден и опасен за обществото. А на хората от КК “Труд”, спретнали целият този фарс, обещавам, че в най-скоро време ще се заема с привеждането на личната ми библиотека, която не е никак малка, в цифров вид. Пък нека ги видя какво ще кажат в такъв случай.

Posted by NeeAnn as Абсурдизми at 9:49 PM EET

2 Comments »

Уплахата от детската градина (ясла) и възможните й причинители

Дори детето ви да ходи с удоволствие и без проблеми на ясла и после на детска градина, е възможно да настъпи момент, в който отведнъж да започне да отказва да ходи там. То самичко не би могло да формулира причините за това си поведение така, че да го разберете от първия път. Затова е необходимо да проявите търпение и да извикате на помощ изследователския си дух, за да стигнете до истинската причина. Важно е да се стигне до истинската причина, за да може да се премахне тя. Премахването на симптомите не е премахване на причината и е безполезно. Имам предвид, че ако на детето, по някаква причина, е спряло да му харесва в градината, трябва да се справите с причината, а не с мрънкането /симптома/ на детето. Детето ще спре да мрънка като му обещаете бонбони, играчки и т.н. подкупчета, но мозъчето му си остава все в същия стрес. От стреса се освобождава само родителят.

Всяко дете е личност и причините за уплаха и нежеланието да ходи на ясла/градина са най-различни. Аз ще се опитам да загатна причините, които съм открила при наблюденията върху моите деца и техните приятелчета.

Възможна причина е нехаресването на някоя определена храна. Госпожите и лелките се стараят да напъхат всичко в устите на децата, да не би да останат гладни. Но, ако детето не обича /а те обикновено казват „мразя” 😉 … супа, примерно/ тази храна, самата мисъл, че ще се наложи, евентуално, да я яде, му създава дискомфорт, който се превръща в нежелание за ходене на ясла/градина. Аз мисля, че няма нищо лошо в това да се предупредят госпожите, че детето не харесва някоя храна и да се помолят да не го карат да я яде. Но и на детето трябва да се обясни, че трябва дискретно да си оставя храната настрана, за да не дразни другите деца.

Друга възможна причина е дневното спане. Има деца, които не обичат да спят следобяд. Ако на тях се обясни, че може да не спят, но трябва в леглото тихо да си разглеждат книжка, и това да се коментира и съгласува с госпожите – мисля, че това е възможно решение на този проблем.

Забраната да се носят играчки от дома. Децата обичат да имат нещо свое, което им осигурява чувството, че ще се върнат у дома. Ако госпожите забраняват носенето на играчки, добра идея е да откриете възможно най-дребната любима играчка и да подкрепите детето да си я носи тайно. След като сте го подкрепили, лесно ще го убедите да я оставя в раничката си в шкафчето. Така, хем ще е с играчка от къщи, хем – без. Често пъти децата искат да имат предмет, който е на родителя. Случвало се е да оставям на „отговорно пазене”  в раничката на детето червило, химикалка, тефтерче, ключодържател, кърпичка и какви ли още не дреболии, от които мога да се лиша за ден-два, с уговорката, че ще ги скрие от другите деца и ще ми ги пази, докато се върна да го взема. Тази тактика помагаше.

Възможна причина, обаче е и тормозът от някое друго дете. Това е проблем, сложен за разрешаване. На детето трябва да се създаде самочувствие и да се подучи как да се справи с тормозителя. Госпожите могат да помогнат, но не винаги. Родителят може да помогне повече на детето си – главно с насърчение да се справи само. Ако трябва, даже го научете как да се бие или нещо такова. Каквото му правят – трябва да може да отвърне със същото. Това не прави детето или родителя по-лоши, или отмъстителни, или нещо такова. Напротив! Никой няма право да ме тормози и заслужава това, което ми причинява! Това важи за нас, нали? Важи и за децата. Много повече. Ако не го насърчите да отвърне, всъщност го учите, че да си траеш и да те тормозят е нормално и това може да се превърне в начин на поведение за целия му живот напред. Така че, ако те бият – бой и … бягаш при госпожата 😉

Друга неприятна, но възможна причина е, детето да не харесва някоя от госпожите или лелките. Страшилището на нашата детска градина беше леля Тони. Знаех, че дъщеря ми не я харесва, но тя не можеше да обясни точно защо – нещо в думите, нещо в поведението… Дете на 5 години не може да го формулира. Дълго време я убеждавах, че не трябва да й обръща внимание, не трябва да слуша какви ги дрънка и т.н., но не помагаше. Един ден с ушите си чух тона и думите, с които леля Тони общува с децата. Беше нещо от рода на „За кво се цупиш, бе. Да не си само ти тука в таа група, бе. Аре бегай да играеш, стиа циври”. Ле-ле… Да ви казвам ли, че ако бях влязла вътре, сега щяхте да ми носите портокали в централния софийски затвор!? Започнах да разпитвам останалите деца дали харесват леля Тони и да говоря с останалите родители. Учудих се от факта, че повечето деца не харесваха леля Тони, но родителите им не знаеха и се чудеха на разликата в поведението на децата си. Отдаваха го на лигня, мрънкане и т.н. Накрая, след достатъчно на брой оплаквания, пратиха леля Тони да пере и й отрязаха достъпа до децата ни.

Друга причина: Госпожата плаши децата с мечки! Да, смешно звучи, но в яслата имахме госпожа, която, за да ги удържи да не влизат в някакво помещение им казваше, че зад вратата има мечки. Разбрах го случайно и много трудно, защото дъщеря ми беше на 2,5 години и въпреки, че говореше с много думи, трудно обясни точно това. Бяхме стигнали дотам, че вечер преди лягане проверявахме сантиметър по сантиметър цялата къща и всички възможни ъгълчета, където може да се скрие мечка и тогава си лягахме. Ходенето в зоопарка не помогна, защото децата на тази възраст все още не могат да преценяват размерите и за тях всеки сантиметър е възможно мечешко скривалище. Лека-полека, след дълги и щателни проверки, тя свикна, че поне у дома няма мечки и чудовища и започна да спи по-спокойно. Проблемът тук по-скоро беше, че докато е там, в яслата, с другите деца и си играе, не се страхува. Страхът идваше с напредването на вечерта и стъмването. Това беше по-добрият вариант, защото ние бяхме наоколо и й помогнахме да се справи. Полезен детски филм в това отношение е „Таласъми ООД”.

Това са основните причинители на душевен дискомфорт на деца, които ходят на ясла/детска градина. За жалост ми се струва, че са често срещани. Ако не сте се сблъсквали с нито една подобна ситуация, възможностите са две: или децата ви са големи късметлии или вие не говорите достатъчно с тях.

Дано да е първата.

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 7:27 PM EET

11 Comments »

June 20th, 2006

„Внимание! Майка на тийнеджър!”

Да си родител е отговорност и предизвикателство и едва ли има много хора, които да оспорят този факт.

Някои родители стават такива внезапно, преди да са се осъзнали, че го искат и се учат на това ново поведение „в движение”.

Други пък го искат, но се оказва, че не са си го представяли точно така, а именно – едно парченце месенце да те командва денонощно 🙂.

Трети са доволни от това, което се случва, защото е близо до очакванията им.

Четвърти не искат да стават родители, но като станат, толкова им харесва, че чак се пристрастяват и искат още.

Пети пък ….

При всеки е различно и зависи от неговата нагласа към света и децата по принцип, … и не само. Някои променят нагласите и възприятията си, други – не – въпрос на личен избор и преценка.

Но, както и да си станал родител – по своя или по божия воля 😉 – идва един момент, в който да си родител се оказва екстремно преживяване, предизвикателство, в което адреналина е на макс като при скок с бънджи, но с продължителност на околосветско пътешествие с презокеански лайнер 😉 – т.е. много и за дълго 🙂.

Това екстремно пътешествие започва в деня, в който детето ти започне да навлиза в пубертета, т.е. стане тийнеджър и завършва… кой знае кога… моля, оцелелите да разкажат … 😉

Как разбираш, че децата ти са пораснали и вече са тийнеджъри/думата ”пубертет” нещо не ми харесва/?
Има много симптоми, все забавни за четене и разказване, но важното е, каквото и да се случва и каквито и изненади да ни „сервират” порасналите ни деца, да ги посрещаме хладнокръвно и самоотвержено ;-). Защото това е възрастта, в която заплахите и наказанията не само, че не помагат, но със сигурност вредят. Обясненията помагат, но само, ако са в огромни количества, съпроводени със слонско търпение и доказателствен материал, а най-добре с успокоителни примери от близкото ни тийнеджърско минало. Настроенията се менят толкова често и толкова бързо, че разговорът преминава със шеметна бързина през сълзи, усмивка, отрицание, съгласие, несъгласие, сълзи, усмивка, съгласие… Важното е, да не пускате адреналина си навън в присъствието на тийнеджър, защото битката ще е неравностойна – неговия е повече!!! А още по-важно е, разговора да завършва със съгласие и душевен /и семеен ;-)/ мир.

Да, да си родител на тийнеджър е екстремно преживяване, но да не би на децата да им е по-лесно?!
В никакъв случай!

Да не си мислите, че е лесно да си завържеш връзките на лявата за връзките на дясната обувка /а те задължително са различни на цвят/ и да ходиш така из двора един цял ден?
Или да станеш сутрин за английски /аман с тоя английски!/ и да се окаже, че чантата е там, но учебниците ги няма, а вчера бяха там, и това определено значи, че през нощта са се преместили някак на тайно място!?!
Да не мислите, че е лесно!?
Опитайте, да видите лесно ли е!

И ние сме били тийнеджъри, но вероятно повечето от нас си казват „Аз пък не си спомням да е било чак така!”. Това донякъде е лошо, защото пречи да разберем какво се случва в главите на децата ни, но от друга страна е хубаво, защото означава, че и те ще позабравят туй-онуй като пораснат и хормоните ги оставят на мира ;-).

Ние сме в началото на пътешествието…
Поехме на път, като напълнихме куфарите със самообладание, добро настроение, любов, търпение /не взехме слона, че много място заема ;-)/ и толерантност. В една торбичка сложихме спомени от детството и тинейджърските ни години, както и един-два трика, които да приложим в критична ситуация и си пожелахме „На добър път!” 

…  А! Забравих да спомена за зайците в ръкавите и ковчежето с чудесата….;-)

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 9:06 AM EET

6 Comments »

June 16th, 2006

На учителя с любов

Вчера беше 15 юни – ден за получаване на бележниците и начало на почивката за учениците, както и ден за равносметка за родителите.
Изборът на училище е трудно нещо и обикновено води до въпроси без отговори. Разбираш дали училището е добро или не, когато вече е късно. Имам предвид това, че хората реагират различно в еднакви, на пръв поглед, ситуации и 5 човека имат 10 мнения и отговора на един и същи въпрос. Затова мнението на останалите за едно училище или преподавател не винаги е критерий, на който можеш да се довериш.
Единственият критерий е собственото ти дете, но за съжаление там мнението се оформя на принципа на пробите и грешките. Хубав принцип, ако не опира до гърба на собствените ни деца.

Когато ме попитат „Доволна ли си от СМГ /Софийска Математическа Гимназия/?”, обикновено отговарям „Дъщеря ми е доволна. Аз съм доволна от това как се справя тя там”. Не мога на никого да препоръчвам да си „запише” или не детето там. Или където и да било другаде. /”Запише” е в кавички, защото приемът е с изпит./ Мога единствено да споделя впечатленията си от преподавателите като екип. Ако екипът се промени, може и впечатленията да се променят. Ако детето е друго – и ситуацията ще е друга.
Така, че само няколко споделени впечатления …всъщност, впечатленията ми са само положителни… Честно казано няма от какво да се оплача, защото дъщеря ми, освен от много учене 😉 , от друго не се е оплакала през годината.

Най-обобщено и накратко, това което ми направи най-силно впечатление:

Преподавателят по математика е личност с главно Л, която има нестандартен подход към децата и към ученето на математика. Домашните ги дава за период от 7 до 10 дни. Например, от днес до другия понеделник, имате да решавате еди-кои си задачи /около 150 на брой/. Да, не преувеличавам. Идеята е следната: във всеки един момент, всяко дете, независимо от нивото на математическото си развитие, има задачи, които да решава и не може да оправдае бездействието си с  „написах си домашното”. Той казва, че математиката е дух и поведение и във всяка свободна секунда можеш да се занимаваш с нея. Не проверява домашното от ден за ден, а след 10 дни пита за някоя стара задача. Който я е решил тогава сам, ще я реши и сега. Всичките му действия са насочени към развиване на логическото и комбинативно мислене на децата. Да не говорим,че е атрактивен и забавен и понякога в часовете му е голям купон.

Всички останали преподаватели съзнават, че преподават нещо друго в СМГ. Това значи, че думата на математика е неписан закон и ако влезе в час по рисуване и каже „контролно по математика”, това значи само едно нещо: Контролно по математика. Преподавателите не омаловажават собствените си предмети, но ги преподават като за математици 😉

Всички преподаватели, без изключение, насърчават децата и пазят тяхната индивидуалност и не се стараят да ги вкарат в общи стереотипи на поведение, за което лично аз съм им изключително благодарна. Изпитват всяко дете по различен начин – право, седнало, писмено, устно, на дъската, на чина и т.н., според начина, по който ще се представи най-добре и ще говори по-гладко и с най-малко притеснение. Този подход може да се окаже нож с две остриета, защото в живота никой няма да им създава удобство, но те обясняват този си подход към петокласниците с това, че за тях влизането за първа година в СМГ е достатъчен шок и те се старая да им създадат условия за свикване с темповете на Математика и да не ги травмират допълнително. От шести клас нататък, лека-полека, ще ги учат да говорят пред аудитория, изпитвайки ги пред дъската.

Всички преподаватели създават на децата самочувствие и изискваха същото от родителите на родителските срещи. Те им внушават, че са умни и способни деца, че не случайно са влезнали с изпит, че не трябва да учат за оценки, а за знания и т.н. Същото говорят и на родителите на родителските срещи, като апелът е „Не се карайте на децата за оценки. Оценка „добър 4” е добра оценка! Има време за шестици. Трябва да свикнат, че „Отличен 6” се изкарва трудно и тук не е като в обикновените училища”, още повече, че оценката от 5-ти клас не влияе при кандидатстването.

Всички преподаватели съзнават, че това са деца, на които им се отдава математиката – разбирай разсеяни, отвеяни колкото си искат и вечно акъла им е някъде другаде… 😉 Даже и на родителите обясняват, че децата са палави, но е нормално, че в петък са непослушни, защото са уморени…

От към организационна гледна точка:
Петокласниците са най-малки там и програмата им е направена така, че да не започват и свършват едновременно с големите, за да не ги бутат и притесняват по коридорите и на лавката.
Учи се на блокове –
~ 6 учебни часа по 3 предмета. Това е добре, защото по-лесно се учи за 3, отколкото за 6 предмета, нищо че домашните са много – концентрацията е по-лесна, не само у дома, но и в училище.

Дали препоръчвам СМГ? Дъщеря ми е доволна. Аз съм доволна как се справи тя там през първата си година!

Ако на детето му харесва математиката и има ЖЕЛАНИЕ да учи математика – определено математическата гимназия е добро решение. Но ако има и сянка от съмнение в детето – по-добре да не опитва, защото се иска голямо желание, за да издържиш на натоварването.

СМГ е голямо предизвикателство и за родителите. Още на първата родителска среща се сблъсках с родители, които не бяха подготвени за това децата им да учат в СМГ. Имаше изявления от този род: „Ама какви са тези домашни? Те няма да стават математици”. !?!?!??!?!?!? Какво правите там тогава?!?! 

Така, че с гордост мога да кажа: Вчера, ние двете с дъщеря ми, завършихме пети клас в СМГ и се представихме добре!!!

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 9:26 AM EET

3 Comments »

June 14th, 2006

Опит не за летене, а за обобщение

Покрай една среща, на която трябваше да представя случилото се около www.bezmonitor.com, реших че обобщаването на случващото се, е добра идея. Но като гледам какво точно се е получило, не мога да го нарека с чиста съвест “обобщение”, понеже е малко (или повече) разхвърляно, но това се дължи най-вече на разхвърляните ми мисли и на малкото време, което успях да му отделя, но поне би могло да бъде добра отправна точка (освен http://protest.bloghub.org/) за някой, пропуснал възникването и развитието на историята.

И така, началото на историята е положено с изпращането на електронно писмо, с изходящ номер 9021/09.05.2006 от Виктория Димитрова, координатор на проект в КК “Труд” до Виктор Любенов, създател и стопанин на www.bezmonitor.com. От писмото става ясно, че КК “Труд” претендира, че притежава изключителните авторски права за електронно разпространение (справка за изключителни авторски права –> в ЗАПСП) на творчеството на Елин Пелин (от което на сайта са качени “Ян Бибиян на Луната”, “Страшен вълк” и “Цар Шишко”), както и правата върху “Приказките” на Ангел Каралийчев. Освен авторските права върху тези произведения на български автори, КК “Труд” претендира, че притежава и авторските права върху преводите на следните произведения:

Искам да уточня, че става дума за произведения, намиращи се на сайта www.bezmonitor.com. Въпреки това, КК “Труд” не доказва своите права върху тези произведения с показване на съответните документи. В светлината на това, не е ясно къде може да се провери кой държи съответните права върху дадено произведение за евентуално договаряне на неговото издаване — Министерството на културата, Министерството на вътрешните работи, “Арсис” ООД или кой знае още кой трябва да се пита за това. Вместо удостоверяването по съответният ред на правата си върху тези произведения, от КК “Труд” предпочитат да използват недоказани квалификации — “Ползването на тези произведения без писмено разрешение накърнява нашите права и според ЗАПСП се счита за пиратство.”. Да оставим настрана въпроса, че никъде в Закона за авторското право и сродните му права, няма дефиниция на “пират” и “пиратство”.

След получаването на това писмо, Виктор си позволява следният коментар в блога на Григор Гачев, който му отговаря със следният съвет.

След появата на тези коментари, започва реакцията на хората в мрежата — само в блога на Григор се появяват над 250 коментара, много хора решават да споделят какво мислят по темата и изпращат електронни писма до ИК “Труд” и различни медии, било то електронни или не, създава се специален сайт, посветен на този протест, който на практика се явява може би най-добрата начална точка за всеки, решил да се запознае с проблема. След първоначално демонстрираното нежелание от страна на пресата в България, започват да се появяват и публикации в нея — във вестник “Гласове”, във вестник “Новинар“, както и в “Сити Маркет” и “София плюс”. Но интересният въпрос остава да важи с пълна сила — защо никой от големите вестници в България не събра смелост да пише за проблема. За вестниците, собственици на WAZ България има някакво логично обяснение, но за останалите — не. Освен ако не приемем за вярна тезата, че свободата на словото в България е само на думи. Всъщност, някой беше споделил, че причината за такава реакция може да се нарича “Съюз на издателите в България” (http://www.bloghub.org/). Но в края на месец май и началото на месец юни, по проблема започват да взимат отношение и някои организации с идеална цел, работещи със слепи хора, като СИЦ “Зрение” и Националното читалище за слепи “Луи Брайл”.

След бурният отклик в дневника на Григор, явно в ИК “Труд” са решили да вземат някакви мерки срещу него и изпращат “отворено” писмо до него. На който му е интересно и не е запознат с това писмо, може да го направи в дневника на Григор, а аз ще си позволя да коментирам част от написаното в него.

Прави се огромен проблем от нещо, което всъщност е никакъв проблем: Как се представят нещата в Интернет пространството:

1. „Труд” забранява свободното разпространение на определени текстове.
2. „Труд” пречи на незрящите да четат.

Преди някой да продължи да чете нататък, трябва да изясни за себе си: той за електронното пиратство ли е, или против. Но най-напред си отговори честно: ще се зарадва ли, ако крадец влезе у дома му и му отмъкне компютъра? Ще каже ли, че това е справедливо? Защото интелектуално пиратство е да откраднеш труда на другия.

Много лесно е да твърдиш, че произведенията на един автор – например Елин Пелин – принадлежат на народа. А дали твоят апартамент също не трябва да принадлежи на „целия народ”? Защото Елин Пелин се е препитавал чрез перото си. Той има наследници и им е завещал труда си така, както вашите дядовци са завещали къщите си.

Както и да го погледнем, нещата в паяжината са представени точно — КК “Труд” забранява свободното разпространение на определени текстове (по-точно на тези текстове, за които твърдят (но само твърдят), че притежават правата), като по този начин пречат на слепите хора да ги четат. И още в самото начало се прави опит за манипулация — сравнява се кражбата на компютър (материална вещ) и кражбата на интелектуална собственост (в нашия случай — копиране на книга), като удобно се премълчава факта, че след кражбата на компютър, пострадалият няма вече такъв, докато при свалянето на книга от паяжината, “пострадалият” все пак продължава да притежава книгата. И единственото, което губи в случая, е възможността да се опита да продаде книгата на този, който я сваля от паяжината. Всички други приказки за нанесени материални щети на праводържателите не са нищо друго освен спекулации и манипулации.

Колкото до твърдението на господата от КК “Труд”, че Елин Пелин се е препитавал чрез перото си, ще цитирам следният текст от “Енциклопедия България” (т. 2, БАН, С., 1981):

Елин Пелин е псевдоним на Димитър Иванов Стоянов (08.07.1877, с. Байлово, Софийско – 03.12.1949, София).

Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература. Учител е в Байлово (1895-1896). От есента на 1899 се установява в София. Библиотекар е в Университетската библиотека (1903-1907), командирован в Нанси, Франция (1906-1907), пазител в хранилището на Народната библиотека в София (1910-1916), уредник в къщата-музей “Иван Вазов” (1924-1944).

Както се вижда от този текст, Елин Пелин почти през целият си живот е работил като наемен работник, което прави твърденията, че се е препитавал с писане, поредната лъжа (или манипулация, ако искате) в писмото, което пък прави въпроса как точно КК “Труд” са се сдобили с изключителните права върху неговото творчество много интересен, поради правните особености в случая.

А какво точно казва законът за авторското право за правата на авторите; за правата на преводачите и за свободното използване на произведения? Ще си позволя да цитирам дословно (за разлика от КК “Труд” в тяхното открито писмо) какво пише там:

Глава трета.

НОСИТЕЛИ НА АВТОРСКО ПРАВО

Автори и други носители на авторско право
Чл. 5. Автор е физическото лице, в резултат на чиято творческа дейност е създадено произведение. Други физически или юридически лица могат да бъдат носители на авторско право само в случаите, предвидени в този закон. …

Авторско право върху преводи и преработки
Чл. 9. Авторското право върху превод или преработка принадлежи на лицето, което ги е направило, без с това да се накърняват правата на автора на оригиналното произведение. Това не лишава други лица от правото да правят самостоятелно свой превод или своя преработка на същото произведение. …

Раздел II.

Имуществени права

Видове имуществени авторски права
Чл. 18. (1) Авторът има изключителното право да използва създаденото от него произведение и да разрешава използването му от други лица, освен в случаите, за които този закон разпорежда друго. …

Глава пета.

СВОБОДНО ИЗПОЛЗВАНЕ НА ПРОИЗВЕДЕНИЯ

Допустимост на свободното използване (Загл. изм. – ДВ, бр. 77 от 2002 г., в сила от 01.01.2003 г.)
Чл. 23. (Изм. – ДВ, бр. 77 от 2002 г., в сила от 01.01.2003 г.) Свободното използване на произведения е допустимо само в случаите, посочени в закона, при условие че не се пречи на нормалното използване на произведението и не се увреждат законните интереси на носителя на авторското право.

Свободно използване без заплащане на възнаграждение (Загл. изм. – ДВ, бр. 77 от 2002 г., в сила от 01.01.2003 г.)
Чл. 24. (Изм. – ДВ, бр. 77 от 2002 г., в сила от 01.01.2003 г.) (1) Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:

9. (изм. – ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.) възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели;

10. възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг аналогичен метод, ако това не се извършва с цел печалба;

Глава шеста.

ВРЕМЕТРАЕНЕ НА АВТОРСКОТО ПРАВО

Общо правило
Чл. 27. (1) (Изм. – ДВ, бр. 28 от 2000 г., в сила от 05.05.2000 г.) Авторското право се закриля, докато авторът е жив и седемдесет години след неговата смърт.

(2) При произведения, създадени от двама и повече автори, срокът по ал. 1 започва да тече след смъртта на последния преживял съавтор. …

Наследяване на авторското право
Чл. 32. (1) След смъртта на автора авторското право преминава върху неговите наследници по завещание и по закон съгласно Закона за наследството.

(2) Авторското право се наследява до изтичане на срока на времетраенето му.

Упражняване на правата при липса на наследници
Чл. 33. (Изм. – ДВ, бр. 28 от 2000 г., в сила от 05.05.2000 г., доп. – ДВ, бр. 77 от 2002 г., в сила от 01.01.2003 г., изм. – ДВ, бр. 28 от 2005 г., изм. – ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.) Ако авторът няма наследници или наследниците починат преди изтичането на срока на времетраене, авторското право преминава върху държавата, която го упражнява до изтичане на срока чрез Министерството на културата. В случай че починалият автор или негов наследник е бил член на организация за колективно управление на права по този закон, тези права продължават да се упражняват до края на срока на времетраенето им от тази организация, за нейна сметка.

Използване на произведение след изтичане на срока на времетраене
Чл. 34. След изтичане на срока на времетраене на авторското право произведенията могат да бъдат използвани свободно при условие, че не се нарушават права по чл. 15, т. 4 и 5, които продължават безсрочно. Органите по чл. 33 следят за спазването на тези права и по изключение могат да разрешат промени в произведението.

Закрила на непубликувани произведения
Чл. 34а. (Нов – ДВ, бр. 28 от 2000 г., в сила от 05.05.2000 г.) Всяко лице, което разгласява произведение след изтичане на срока на времетраене на авторското право, ако то не е било публикувано дотогава, се ползва с правата по чл. 18. Това му право продължава 25 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината, в която произведението е било разгласено. …

Лично аз смятам, че в този конкретен случай Виктор не е виновен, даже и според закона, защото неговият случай попада под действието на т. 10 от чл. 24 на Закона за авторското право, тъй като, което той е направил е възпроизвеждане на вече разгласено произведение посредством друг аналогичен на брайловия шрифт метод. При “четенето” на книги, написани с брайлов шрифт се използва осезанието (чувствителността на пръстите), което е едно от петте сетива на човека. Виктор използва сканираният текст за да го конвертира до глас с помощта на специализиран софтуер. А всички знаем, че слухът също спада към човешките сетива. Именно поради тези факти твърдя, че Виктор не нарушава закона за авторското право и може да бъде приложена т. 10 на чл. 24 от закона.

Между другото, докато се вихреше този скандал, ми хрумна следният въпрос — как са били регулирани авторските права преди 1993 г.? И този закон, приет през 1993 г. има ли обратна сила? Доколкото знам, практиката е да *не* се създават закони с обратна сила, освен в изключителни, ама наистина изключителни случаи. По тази логика всички преводи на произведения от чужди автори не са защитени от закона за авторското право, освен ако не са били преиздадени след 1993 г. (според чл. 34а от закона).

Оказва се обаче, че съгласно § 6. (2) от преходните и заключителни разпоредби на Закона за авторското право и сродните му права от 1993 г., авторските права, придобити до влизането в сила на този закон, се запазват.

А ето какво се казва и в Закона за авторското право, 1951 г.:

Чл. 18. (Изм. – Изв., бр. 55 от 1956 г. и ДВ, бр. 35 от 1972 г.) Авторското право трае през целия живот на автора и петдесет години след неговата смърт.

Срокът по алинея 1 започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината на смъртта на автора.

За съавторските произведения срокът се изчислява за всеки от съавторите съгласно предходната алинея.

След смъртта на автора авторското право преминава върху неговите низходящи, съпруг и родители, съобразно правилата на Закона за наследството. Ако авторът няма такива наследници или тези наследници починат преди изтичането на срока по ал. 1, авторското право преминава върху държавата, която го упражнява до изтичане на срока.

Завещателните разпореждания на автора относно авторското му право произвеждат действие, съгласно разпоредбите на Закона за наследството.

Авторското право върху филмите като цяло трае петдесет години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на първата публична прожекция.

Авторското право върху произведения на приложните изкуства, художествена фотография, звукозаписите, както и авторското право на научните институти, обществените и други организации върху издаваните от тях сборници, енциклопедии, списания и други периодични издания като цяло, на радиото и телевизията върху излъчваните от тях програми, на съставителите на сборници, енциклопедии и други подобни трае двадесет и пет години за всяко издание, звукозапис или програма, считано от 1 януари на годината, следваща годината на първата публикация.

Авторското право върху произведения на художествената фотография или произведения, създадени по способ, аналогичен на фотографията, се ползува от защитата по настоящия закон, само ако на всеки екземпляр от произведението е посочено името на автора, мястото и годината на публикуването му.

Чл. 32. (Изм. – ДВ, бр. 35 от 1972 г.) Този закон се прилага и относно авторското право на произведения, създадени или публикувани преди влизането му в сила.

По този повод, Ила е коментирала в своя дневник един много интересен (според мен) казус. Също така е интересно да се разбере какво става в случай, когато авторските права (по закона от 1951 г. — 50 години) на български автор са изтекли преди приемането на сега действащият закон (който е приет през 1993 г.) — съществуват ли в такъв случай изобщо авторски права върху неговите произведения (например всички произведения на Иван Вазов дали са с изтекли авторски права и дали вече са публично достъпни)? Изобщо, колкото повече навлизам в тази материя, толкова повече въпроси възникват в мен (а и не само в мен). Например, дали наследяването на авторските права важи до изтичането на 70-те години от смъртта на автора или започва да се брои отново? Какво става с авторските права, които са с изтекъл срок, при промяна на срока на тяхното действие? И още много такива, странни, въпроси.

Междувременно, историята започва да прилича на леко сапунен сериал с неочаквани обрати. Григор разказва в дневника си за срещата си с хора от znam.bg, както и какво се е случило на нея. След кратката еуфория обаче, се оказва (както в онзи виц за компютрите и япония), че истината за другата страна в конфликта е малко по-различна и е описана пак от Григор (и пак в неговият дневник). Всичко това, поне за мен, означава едно единствено нещо — че историята не е приключена и нейният край не се вижда. Доколкото знам, вече има реакции на случилото — възникна един проект — “Нов живот за старите книги“, публикуваха се статии в някои вестници, замислят се и още действия, пряко свързани с този конфликт, но няма да се разпростирам повече от тях, защото убеден съм, че определени хора следят вече какво става в блогосферата, а и вече им дадох достатъчно материал за размисъл.

Така, че както се казва по американските канали — stay tuned 🙂

Posted by NeeAnn as Абсурдизми at 10:42 PM EET

2 Comments »

Къде изгубихме лицата си?

Посвещавам на консервативните, на които им харесва да четат блога ни, но повече им харесва да си говорят с мен по телефона!

Затворниците имат снимка с номерче под нея. Даже три снимки, доколкото съм гледала филми – една анфас и още две в профил. На тези снимки има лице. Е, вярно, затворническо, но все пак лице…

За нас, нормалните хора, останаха само номерцата!
За да запазим личното си пространство от недобросъвестни посегателства сме принудени да се крием зад псевдоними и пароли, измислени имена и кодове, при това всеки път различни – за по-сигурно, и лека-полека се превръщаме от хора в цифри.
За останалия свят, ние сме цифри – под формата на абонатен номер за парно, ток или вода, ЕГН за плащане на данъци…
Дори жизнените ни функции се измерват с цифри – кръвно налягане, /кръвно на ставане ;-)/, пулс, диоптер, разстояние между очите… ІР адрес и номер в
ICQ или Skype… Дори когато общуваме помежду си, сме цифри…
И колкото по-съвременен и удобен става личният ни живот, толкова повече цифрите започват да изместват лицата ни. Колкото по-модерни ставаме, толкова повече абонатни номера имаме да помним, а за да не ги помним – ги записваме с цифри, но за да е по-сигурно, за всеки абонатен номер за плащане, въвеждаме различна парола, а за да не забравим паролите си – ги записваме и тях, но на сигурно място, защитено с по-сложна парола. Цифри, цифри, цифри….

Ако си малко по-любопитен и се опиташ да разбереш какво значат тези толкова много цифри, започваш да човъркаш и разглеждаш кодове  /с помощ от приятел, разбира се/ и да вървиш напред сред цифрите…

Опитах и чувството не ми хареса.

С всяка стъпка напред усещах как лицето ми изчезва. Първо носът ми /щото все най-напред се навира ;-)/ се превърна в завъртяна осмичка, после бузите, очите… Стана тъмно… И тихо… Само безмълвни следи от прииждащи цифри… спираш за миг и си задаваш въпроса „Къде – вън или вътре?”
Усещах, че душата ми се съпротивлява и осъзнах, че докато тя е жива, ще съм отвън! Вън! Вън…

Защото само големина на душите ни все още не се измерва с цифри…

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 7:11 PM EET

9 Comments »

June 12th, 2006

Да опознаеш себе си

Преди време един мъдър и земен човек ми каза: “Не се страхувай от предизвикателството да полетиш. Ще научиш интересни неща за себе си и ще видиш, че …”
И беше прав, както обикновено, особено в частта с научаването на нещо ново за себе си. Това, което той каза тогава, в смисъла на контекста, означаваше също “Не се страхувай да научиш нещо ново за себе си”.

Опознаването на себе си е процес, често мъчителен, но винаги безкраен.
С всяко ново предизвикателство научаваме за себе си нови неща. Някои от тях ни харесват, други – не. С някои от тях се примиряваме и/или свикваме, други искаме да променим. Понякога затвърждаваме това, което отдавна знаем за себе си, или поне си мислим, че сме знаели, друг път се оказва, че сме се променили. Понякога промяната ни харесва, друг път – не.
Но каквото и да открием и срещнем по пътя към себе си, то е полезно. За всички.
Ако новото, което открием, преодолявайки поредното предизвикателство ще ни хареса – това е чудесно и в такъв случай може и да не го научаваме, нали и без това е хубаво. Но, ако новото няма да ни хареса, е по-добре да го знаем по-скоро, за да не се изненадаме от себе си неприятно в неподходящ момент.
Но преди да опитаме, няма как да знаем…

Някой беше казал, че “човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му”. Бих си позволила да го перефразирам така: “Човек е толкова голям, колкото големи са предизвикателствата, с които се справя”. Нима не е така? И мечтите ни, и предизвикателствата, с които се справяме, произлизат от нас самите и са толкова силни, големи и велики, колкото ние преценим, че искаме да бъдат, колкото значат те за нас и каквато важност им придаваме ние.
Някои хора мечтаят да управляват автомобил, други – самолет…
Някои мечтаят да стъпят на луната, други – да летят във въздуха и никъде да не стъпват 😉

Всеки има своите мечти и приема своите предизвикателства, и дори да не иска – върви към себе си. Дано е готов за срещата.
Защото, по-голямо предизвикателство от това да срещнеш и опознаеш себе си, няма.

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Парапланери(зъм) at 6:56 PM EET

4 Comments »

June 11th, 2006

Пролетно авиорали Казанлък 2006

След отлагане поради лоши метеоролични условия, на 10-11 юни се състоя дългоочакваното пролетно авиорали на летището край гр. Казанлък. Летището представлява една голяма и равна поляна, със сграда за ГСМ в единия край, която не се вижда. Така, че ако поляната не е обозначена за шоу или състезание, аз не бих я разпознала като летище, но тя беше обозначена, така че я намерихме лесно.
Организатори на събитието бяха Българската асоциация на леката авиация с домакинството на Клуб по въздушни спортове – Казанлък и под егидата на българското списание за лека авиация Today’s Pilot.
Организаторите се бяха постарали да … се организират. Така де. Това, че си организатор, не значи че си се организирал както трябва. Важното е, че плюсовете бяха повече от минусите. Всъщност минусът беше само един, но съществен и за съжаление – показателен. Вярвам, че на следващото рали, този минус, ако не е плюс, поне ще е нула ;-). Имаше си естрада, музика, балони, хвърчила и макетчета на самолетчета за децата… Имаше мобилни тоалетни и кофи за боклук, което е похвално! Нямаше бира и кебапчета, което също е похвално.
За минуса ще спомена по-късно…

На специално обозначено място на летището бяха “паркирани” мотоделтапланерите, които летящите накратко наричат “мотоделта” или “мотоделти”.
Повечето мотоделти бяха двуместни, т.е. с възможност да возят пътник, и само някои от тях бяха едноместни. Двигателите им са открити и можеш да ги разглеждаш на воля, да питаш също. Не е препоръчително да се пипа, за да не направиш някоя беля. Мотоделтите бяха с двутактови двуцилиндрови двигатели, въпреки че се виждаха четири свещи. Това е така, защото свещите са направени на два кръга от съобръжения за сигурност. Двигателите са Rotax и познавачите твърдят, че това е добре 😉 и бяха с мощност между 40 и 70 конски сили. Екипировката на пилота и пасажера на мотоделтите включва каска и предпазен колан. Смути ме това, че не видях да слагат на гърбовете си запасни парашути, но впоследствие разбрах, че самата мотоделта е снабдена със специален парашут, който да я издържи цялата, заедно с пилота и туриста. Парашутът се намира в задната част на мотоделтата, под двигателя, в специален метален контейнер, херметически затворен. След използването на парашута, контейнерът изцяло се заменя с нов. Парашутът не се нуждае от обслужване и прескатаване, както е с парашутите, които използват парапланеристите. Контейнерът е снабден с пиропатрон, който се задейства ръчно от пилота. При издърпване на ръчката /която е червена, разбира се!/ пиропатрон изстрелва като ракета парашута встрани на около 20 м, така че да има достатъчно място над крилото на мотоделтата за неговото отваряне. Този парашут служи само за спасяване на човешки животи, с него не може да се лети.
Имаше обявено състезание за мотоделтите, но то се провали поради влошаващите се метеорологични условия – а именно един огромен черен облак, който се чудеше дали да ни заобиколи или да ни удави.

За пръв път влошаването на времето донесе добра новина – организаторите обявиха начало на записванията за панорамни полети с мотоделти, свръхлеки самолети /Savage Classic и Ikarus С42/ и един осемместен двуплощник, когото мъжете наричаха “Антонов 2”, какво и да значи това. Аз си харесах свръхлеките и затова се интересувах само от тях. И двата бяха двуместни – пилот + пътник. Savage Classic беше с четиритактов двигател Rotax, 80 к.с., пасажерът седи зад пилота, боядисан беше в жълто. Честно казано, типично по женски, първо си го харесах него за летене, точно защото е жълт, но после летях с белия – т.е. с Ikarus С42, който беше с четиритактов Rotax, 100 к.с. и пасажерът стои до пилота. И двата самолета бяха снабдени с червени ръчки и запасни парашути, като при мотоделтите, но по-големи, естествено. “Свръхлеки” означава, че самолетът, горивото и двамата човека в него тежат до 500 кг.

Харесах си свръхлеките, купих си билетче с номер и се позиционирах да си чакам реда за полет. И тук не мога да не спомена за разочароващия минус на организаторите. Обявиха началото на панорамните полети, поканиха ни да чакаме на опашка, но пропуснаха да кажат, че първо ще возят протежетата, а после тези, които са си платили. По едно време вече си мислех, че никога няма да ми дойде реда. Непрекъснато имаше някакви хора, които идваха от някъде и успяваха да се качат преди нас, въпреки че при нас имаше човек от организаторите. Явно отново организаторите не се бяха разбрали помежду си кой ще командва и чии протежета ще са по-важни. А тия дето са си платили – да са живи и здрави, за да могат да си чакат.
Но, за щастие, и протежетата си имат край и дойде и моят ред.

Дойде моят ред.
Самолетчето, гледано отвън е малко, но гледано отвътре е още по-малко. Седалката е комфортна и е направена така, че ако килограмите ти застрашават да претоварят машината, просто няма да се събереш в нея 😉 Има място да си опънеш краката, но тъй като педалите са дублирани, не го направих, за да не преча по някакъв начин на пилота. В пилотската кабина си е доста тесничко, но въпреки това от теб до таблото има пространство и няма къде да се държиш, ако си пътник. Предполагам, че е така, защото уредите и управлението са позиционирани така, че от която и страна да седнеш можеш да управляваш самолета. Сложиха ми предпазен колан, двоен, през раменете. Не ми сложиха каска /и без това мразя каски/.

Пилотът запали двигателя. Звукът е леко стряскащ. Започнахме рулиране към отсечката за излитане. Излетяхме без да изпитвам страх. Чувството не е по-различно от излитането с пътнически самолет. Разликата е в шума и в завоите. В свръхлеките шума от двигателя е ненадвикваем. Ако нямаш слушалки и интерком е почти невъзможно да си говориш с пилота. /Не че на него му е притрябвало да си говори с друг, освен с кулата 😉 /.
Но, както казват хората “Всяко зло – за добро” и тук се оказа, че не е лошо да е толкова шумно… Защо ли! Защото и да пищиш, не се чува! Не че съм пищяла, май писнах само веднъж и за кратко,… или поне така ми се строи. На един завой. По-точно на единствения рязък завой. Завиването си беше екстремно преживяване за мен. Пилотът умишлено прави завоя рязко и без предупреждение, за да ти качи адреналина и да ти достави удоволствие. Все пак си си платил за силни усещания… Хубавото беше, че разбра кога да спре. Усети, че се изплаших и един екстремен завой ми стига. Не знам по какво разбра. Или по това, че размахах неволно ръце и потърсих къде да се хвана, или … или шума не е достатъчно силен… Хубавото е, че той разбра и следващите завои бяха плавни и елегантни. Лошото е, че аз напълно загубих ориентация и за няколко секунди не можех да преценя къде се намирам. Тотална дезориентация! И надолу с главата да бях, нямаше и да разбера. Това от една страна е лошо, защото означава, че не мога да летя сама, т.е. да управлявам сама каквото и да било летателно средство /не че съм се засилила да го правя 😉 /, но от друга е добре, защото вече знам как се чувствам и как реагирам в такава ситуация.
Летяхме на 800 до 1000 метра над земята и със скорост на летене около 130 км/ч. Целият полет траеше около 10 мин., което е крайно недостатъчно, за да изпиташ докрай удоволствието от летенето. Предполагам, че ако бяхме полетяли 50-60 мин., към края щях да съм готова за още екстремни завойчета. Но пък 10 мин. са напълно достатъчни, за да усетиш магията и да разбереш, че искаш пак и още.

След мен на самолетчето се качи съпругът ми и явно не е пищял на завоите, защото на видеозаписа, земята се пада ту отляво, ту отдясно и рядко право напред и той не намира нищо екстремно в това. Дори напротив! Готов е да посегне към бънджито…

Posted by LeeAnn as Екстремно at 4:36 PM EET

3 Comments »

Да прегърнеш… световен рекордьор

Ден: събота, 10 юни 2006 г.
Място: някъде около гр. Казанлък
Време: точното
Оборудване: най-правилно подбраното
Пилот: най-добрия!
Рекорд: световен…

Кратка предистория:
За да регистрираш световен рекорд и той да бъде признат от съответните компетентни институции и/или федерации, трябва да обявиш пред тях, че ще правиш опит за рекорд, да обявиш резервни дата и час за друг опит, ако при този не успееш, да намериш лицензирани наблюдатели и т.н. бюрократични подробности. Предполагам, че подобна подготовка е много по-дълга и досадна от подготовката за самия опит.

Часът е около 6.30 и световният рекордьор се подготвя да стане такъв. Метеорологичните условия на летището край гр. Казанлък са подходящи и той не очаква изненади. Проверява за последно оборудването, екипировката, уредите… Премисля и преценява за последен път подробностите… Никой не би могъл да знае за какво мисли в момента…
Затичва се, набира достатъчна скорост и излита…

Когато след полета го открих, той вече беше световен рекордьор! Журналисти от всякакви медии го бяха обградили и той отговаряше на въпросите им, дори и на зададените за трети път – спокоен, уверен, търпелив…
Някои журналисти знаеха кой е той, други чак сега научаваха за него, и питаха ли, питаха…
Той отговаряше на въпросите им, отговаряше, отговаряше…
Нямах търпение да го поздравя лично, но стоях отстрани и се наслаждавах на гледката – журналистите го бяха наобиколили както малки деца чичко, който им раздава бонбони…
Защото това е той, Венелин Стайков – усмихнат и сдържан, умерено ентусиазиран, премерено хладнокръвен, най-земният летящ, когото познавам…, световен рекордьор! Само пламъчето в очите му издаваше задоволството от постигнатото. А то наистина е много!
След като регистрира най-дългия полет без кацане в България – от Банкя до Черно море (св. Влас) с мотопарапланер и направи рекорд за полет на височина, като достигна 5514 м, сега успя да подобри стария световен рекорд за най-висока средна скорост с мотопарапланер!
Средната скорост, която Венелин успя да постигне още при първия си опит и която го превърна в световен рекордьор е 50.7 км/ч! Старият рекорд беше 43.8 км/ч и принадлежи на човек, чието име не помня, защото името за запомняне в момента е само едно: Венелин Стайков!
Журналистите си тръгнаха … (най-сетне!) и имах възможността да го поздравя лично!
Направих го с нескрита радост и искрен ентусиазъм и го оставих да си почива и да се готви за преодоляване на следващото предизвикателство.
Какво ще е то? Не знам.
Може би тандемен полет … с мен… 😉

Posted by LeeAnn as Екстремно at 10:08 AM EET

1 Comment »

Жабата, която искала да е голяма колкото Вола

Може би се лъжа /ако е така – моля, поправете ме/, но ми се струва, че поговорката “Видяла жабата, че подковават коня, и тя вдигнала крак” е тръгнала от тази басня на Ла Фонтен 🙂

La Grenouille qui veut se faire aussi grosse que le Boeuf
/Jean de la Fontaine/
 
Une Grenouille vit un Boeuf
Qui lui sembla de belle taille.
Elle, qui n’était pas grosse en tout comme un oeuf,
Envieuse, s’étend, et s’enfle, et se travaille,
Pour égaler l’animal en grosseur,
Disant : “Regardez bien, ma soeur ;
Est-ce assez ? dites-moi ; n’y suis-je point encore ?
– Nenni. – M’y voici donc ? – Point du tout. – M’y voilà ?
– Vous n’en approchez point.”. La chétive pécore
S’enfla si bien qu’elle creva.
Le monde est plein de gens qui ne sont pas plus sages :
Tout bourgeois veut bâtir comme les grands seigneurs,
Tout petit prince a des ambassadeurs,
Tout marquis veut avoir des pages.

 
Жабата, която искала да е голяма колкото Вола
/превод:
LeeAnn/
 
Жабата видяла Вола, който й се сторил хубавец
а тя горката, била голяма колкото яйце
Завидяла му на големината,
решила и тя самата
да прави и струва,
да се разпъва и надува,
но с Вола на размери
да се премери. 

– Кажете ми сестрици,
вие, жаби кикерици,
какъв е ефекта от това упражнение?

– Не ни се струва да има
и най-малко видимо изменение!

Жабата много се старала,
но сякаш не разбрала,
че като вол няма да стане
и вместо да престане
продължила да се напъва
и тъй силно да се издува,
че дори не разбрала
кога да се пръсне успяла.
 
Запомнете:
Живота е пълен с хора-жаби,
които мислят мухите за слонове,
а себе си – за волове!

Posted by LeeAnn as Jean de la Fontaine / Жан де ла Фонтен at 7:58 AM EET

1 Comment »

June 9th, 2006

Първият път….

Спомням си, когато ми беше за първи път…
….беше … някак си … различно! 

Когато за първи път се влюбих, беше романтично и прекрасно.
Когато за първи път ме болеше, беше ужасно.
Когато за първи път получих целувка, беше замайващо. 
Когато за първи път помирисах цветята, беше омайващо. 
Когато за първи път усетих морето, беше освежаващо. 
Когато за първи път ядох сладолед, беше охладяващо. 
Когато за първи път опитах суши, беше … странно. 
Когато за първи път се изплаших, беше ужасяващо. 
Когато за първи път ме излъгаха, беше смразяващо. 
Когато за първи път докоснах Земята, беше натъжаващо. 
Когато за първи път легнах на тревата, беше успокояващо. 
Когато за първи път ядох миди, беше отвратително. 
Когато за първи път сгреших, беше поучително. 
Когато за първи път плаках от яд, беше изморително. 
Когато за първи път изпитах гняв, беше разрушително. 
Когато за първи път управлявах автомобил, беше покъртително. 
Когато за първи път се смутих, беше очарователно. 
Когато за първи път се възмутих, беше обяснително. 
Когато за първи път се разсмях, беше заразително. 
Когато за първи път усетих мъглата, беше пронизително. 
Когато за първи път се взрях в небето, беше продължително. 
Когато за първи път погледнах звездите, беше пленително. 
Когато за първи път видях планината, беше впечатлително. 
Когато за първи път чух камбанен звън, беше внушително. 
Когато за първи път ме намокри дъжда, беше възхитително. 
Когато за първи път видях росата, беше вдъхновително. 
Когато за първи път …. 

Когато за първи път …. 

Когато днес, за първи път реших да преброя първите си пъти разбрах, че всеки един нов ден е нов опит да прокараш нов път и да откриеш света от някоя негова нова, все още неоткрита страна.
И така до самия край и все за първи път… 
 

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 4:52 PM EET

2 Comments »

June 8th, 2006

Пътят към… стомаха

Голяма съм глезла, признавам си! И да не си призная, по-малка глезла няма да стана … Обръщам внимание на дребните неща в живота по онзи романтичен начин, който прави обикновеното да изглежда необикновено, а „простото” – специално. Това се отнася и за храната и храненето, като цяло. Обичам да хапвам навън, защото и глезлите също огладняват!
Обичам да посещавам заведения, в които обстановката и обслужването са такива, че започваш да вярваш, че „глезла” е титла.
Откриването, обаче, на такива местенца е трудно. Аз си имам три критерия – храна, обстановка, обслужване.

Храната е най-маловажното нещо при избора. Ако заведението успее да удовлетвори изискванията ми по другите два критерия, то това почти дава гаранция, че ще има и какво да се хапне там, особено ако съм достатъчно гладна.  Да не говорим, че за глезлите е достатъчно в менюто да присъства десерт на име „Френска нуга”, за да им хареса храната като цяло 😉 

Обстановката е вторият по важност критерий, който влияе на избора на местенце. Обичам да е тихо, спокойно, топло (естествено!), с ненатрапчива музика… Мога да изброявам безкрайно. Истината е, че за различен повод и различно настроение ми харесват различни заведения. Така, че обстановката е променлив параметър, който се влияе не само от повода и настроението ми, но и от компанията. Единственото от обстановката, което е важно и не се приема компромис с него, е чистотата. 

Обслужването е най-важният критерий, по който си избирам местенце. Защото, ако си достатъчно гладен и обслужването е приемливо, ще намериш какво да хапнеш и в най-тъпата квартална кръчма. Но, ако обслужването е лошо, и златна нуга да ми сервират – пак няма да стъпя повече там.
В обслужването включвам усмивките на персонала – от салонния управител до сервитьорите на другите маси (не да се усмихва на тях, а като мине покрай мен да гледа страшно и смразяващо), тяхното облекло и поведение, адекватност, степен на владеене на български език ;-), външен вид (много ясно!) и не на последно място – външният вид на масите и менютата на заведението.
Установила съм, че четенето на менюто е най-омразното ми нещо! Предпочитам друг да поръчва вместо мен (споменах ли, че съм глезла?). Обикновено, докато открия това, което би ми харесало, вече не съм гладна, а понякога дори съм успяла и да се подразня. Има менюта, зад които мога да се скрия цялата! Те са особено опасни, защото, ако случайно ги изпуснеш, правят такова течение, че има голяма вероятност да изплискаш супата на „колегата” на съседната маса. Не обичам да чета менюта, защото никога не откривам това, което търся.  Предпочитам да питам „личния” си сервитьор, но ако той е „зает” или не е в час с нещата – лошо – страда оценката по критерий „Обслужване”. И всеки път се питам „Толкова ли е сложно да се направи едно меню лесно и бързо за възприемане?”. Оказа се, че май е сложно. Не отдавна, от  един сайт научих, че създаването на едно меню е цяла наука – със своите правила и формули за определяне на вярното място на „моята” храна, трикове за привличане на нови клиенти, за глезене на редовните… Това с глезенето ми хареса най-много ;-). Да, наистина, изборът на местенце не е „проста работа”….

И ако е вярно това, което всички твърдят за мъжете – че „Пътят към сърцето на мъжа, минава през стомаха му” – то за мен, със сигурност важи точно обратното – Пътят към стомаха ми, минава през сърцето ми!
Все пак, да си „глезла” е титла, нали?

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 8:19 AM EET

17 Comments »

June 6th, 2006

Кой прави гръмотевиците?

Да си голям е скучно! Това вече го знаят всички, даже и големите! Дори на тях, когато пораснат, им се иска да не бяха… Големите винаги са заети с разни много важни неща, които са абсолютно непонятни и неразбираеми за малките облачета. Големите правят странни неща, мръщят се постоянно, карат се на малките без причина и си имат тайни…

В един най-обикновен ден Облачето, съвсем случайно, научи една много тайна тайна на големите…
Денят си беше наистина най-най-обикновен – няколко пакости, малко падания, не много въпроси… Нищо необичайно… Затова Облачето много се изненада, когато големите ветрове и дъждоносни облаци започнаха да правят „Буря”. Обикновено, те правеха така, за да издухат непослушковците в далечните кътчета на Царството, на „сигурно” място, от където нямаше да чуват оглушително шумните им игри. Облачето си мислеше, че ветровете правят така, за да си почиват на спокойствие и да съберат сили за утрешните му въпроси.

Така си мислеше… Но в този ден научи тайната…

Ветровете издухваха малките розови въпросковци надалеч, за да не им се пречкат като … си играят! Гонеха ги, за да си играят те! Представяте ли си!?!? Големите си играят и не  винаги им е скучно и тъжно!!! Ухаа! Това си беше истинско откритие!

Облачето, обаче, не харесваше играта на големите, защото, докато се забавляваха, ветровете духаха толкова силно и така се увличаха в този вихрен танц, че забравяха колко страшен може да е той. Не за тях. За малките беше страшен, и сигурно затова беше таен, защото от него се правеха … гръмотевиците.
Когато ветровете духаха неудържимо, те увличаха със себе си дъждоносните облаци. Да, това беше част от вихрения танц, но се случваше някой вятър по невнимание да изпусне облака си и той да се сблъска с друг. И тогава…

О-о-о, тогава…. Тогава беше най-страшно за Облачето, защото този сблъсък предизвикваше много силен звук, предизвикваше истински гръм! И то не само един, а поредица от гърмежи, чиито тътен достигаше и до най-далечните и тихи кътчета на Царството. Тогава Облачето се сгушваше изплашено в скривалището си и чакаше Бурята да свърши.

Сега, когато знаеше, че това е игра, то пак беше изплашено, но му се искаше да е голямо, за да може да отиде и да им се скара… Но после си спомняше, че да си голям не винаги е весело и интересно и си мислеше, че всички големи облаци са били малки и страхливи, също като него и когато най-много ги е било страх, са поискали да пораснат… И са пораснали… Станали са големи, сиви и скучни, и вместо да помнят кога са били малки и страхливи, те бързо го забравят и започват да играят на гръмотевици – играта, която толкова много ги плашеше преди. Облачето не искаше да порасва, но си обеща, ако порасне, да не прави гръмотевици, за да не плаши малките облачета. Обеща си също да не забравя кога е било малко и колко много го е било страх…

И така, докато си мислеше и обещаваше на себе си разни важни неща, то усети, че вече не се страхува! Чуваше гръмотевиците, но те звучаха някак по-различно и не толкова страшно. По силата на звука и треперенето на въздуха, Облачето се опитваше да отгатне кой вятър точно кой облак е изпуснал и той с кого се е сблъскал! Това беше доста забавно…

В този ден Облачето научи и още една тайна – то разбра, че може хем да си пухкав, розов и непораснал, хем да си смел и безстрашен!

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 6:42 PM EET

6 Comments »

Щурец и Мравка

Любима басня! Дълго мислих дали да я преведа, защото това е символ на детството за много поколения …

Но все пак се осмелих… Приятно четене.

La Cigale et la Fourmi
Jean de la Fontaine

La Cigale, ayant chanté
Tout l’été,
Se trouva fort dépourvue
Quand la bise fut venue :
Pas un seul petit morceau
De mouche ou de vermisseau.
Elle alla crier famine
Chez la Fourmi sa voisine,
La priant de lui prêter
Quelque grain pour subsister
Jusqu’à la saison nouvelle.
“Je vous paierai, lui dit-elle,
Avant l’Oût, foi d’animal,
Intérêt et principal. ”
La Fourmi n’est pas prêteuse :
C’est là son moindre défaut.
Que faisiez-vous au temps chaud ?
Dit-elle à cette emprunteuse.
– Nuit et jour à tout venant
Je chantais, ne vous déplaise.
– Vous chantiez ? j’en suis fort aise.
Eh bien! dansez maintenant.


Щурец и Мравка
превод: LeeAnn

Щурчо цяло лято пял
нито зрънце не събрал
Когато зимата дошла,
се оказал без храна –
без късче от мушица
без парченце от трохица.
Щурчо със душица гладна
отишъл при Мравката – съседка важна
да се моли за храна,
за да преживее
някак пак до пролетта:
„Ще платя за туй зрънце,
честна дума на Щурче!”
Мравката не си поплюва
И към Щурчо негодува:
– Щурчо щурав я кажи
Цяло лято где бе ти?
– Ден и нощ аз пях
и сега си го признах!
– Пял си? Браво бре, юнак
Сега танцувай от крак на крак.

Posted by LeeAnn as Jean de la Fontaine / Жан де ла Фонтен at 8:40 AM EET

1 Comment »

June 5th, 2006

Детската градина (ясла) – „за” и „против”

Да ходи ли детето ни на детска градина, дори и да имаме възможност да си го гледаме у дома? Ще боледува ли? Ще му хареса ли? Как да изберем детската градина? Частна или държавна? Все сложни въпроси, в търсенето на чиито отговори много майки са прекарали не една и две безсънни нощи. А еднозначни отговори няма.

Има само събиране на чужди мнения и опит и лична преценка.
Затова не предлагам отговор, а споделям опит. Като казвам „детска градина” имам предвид и „ясла”, в това число.

Има два вида деца – на едните им харесва в детската градина, на другите – не! Аз имам по едно от всеки вид 😉 Обърнете внимание, че използвам думата „харесва”, а не думата „свиква”, защото наистина имам предвид „харесва”, а не „свиква”! Разликата е съществена! Свиква се с неща, които не харесваме, но не можем да избегнем.

Как да разберем дали на детето му харесва в детската градина? Много просто – като го запишем да я посещава. И тук идва отговорът на въпроса „Да ходи ли …..” Според мен си заслужава да опитате. Дали на детето му харесва или не, ще се разбере още в първите три дни.

Ако решите да опитате, трябва да направите две неща: първо трябва да подготвите детето си за промяната и второ – да изберете детската градина.

Как да подготвите детето си за промяната? Като му говорите и обяснявате какво е това детска градина, какво има там, кой ходи там, защо и т.н. Обясненията трябва да са разбираеми за него. Отговорът на въпроса „Защо” определено не е „Защото трябва да ходя на работа и няма кой да те гледа”. Възможен отговор би бил „Защото там има деца, с които да си играеш”, или „Има много хубави играчки”…. или каквото ви хрумне, но нещо, което би харесало на детето и то би възприело без тревога от позицията на 2-те си годинки. Може да водите детето покрай оградата на детската градина – да види децата, че си играят, да види пързалките и катерушките. Тази подготовка е дълга и бавна и трябва да се прави дискретно, без да се натрапва на детето. Ако му се повтаря натрапчиво всеки ден, ще му стане противно още преди да е тръгнало на детска градина. Трябва да се направи така, че детето само да поиска да отиде там. Нормално е тази подготока да продължи два или повече месеци.
Подготовката не е гаранция, че на детето ще му хареса да ходи на детска градина, но без подготовка увеличавате шанса да не му хареса.

Избор на детска градина: За детето няма значение дали ще бъде частна или държавна. Това има значение единствено за родителите. Детето ще се чувства добре, ако му харесва, и зле – ако не му харесва. А парите не могат да го гарантират. За мен, основен критерий за избор, е мястото – ние избрахме най-близката до дома ни детска градина. Много родители избират детска градина в близост до работното си място, за да стигат по-бързо до децата си и след това да пътуват заедно към дома. Това, обаче, не винаги е по-добрия вариант за децата. Ако родителят разполага с автомобил и това пътуване към къщи става с автомобил – да, това е добро решение, защото печелите допълнително време, в което сте с детето си. Но, ако пътувате с градски транспорт, това е мъчение за децата. Особено сутрин! В колата детето може да си доспи, но в автобус в пиков час… това си е живо изтезание – и за родителя, и за детето. За прибирането се отнася същото. Обикновено родителите си тръгват от работа изморени и често пъти изнервени. Ако детската градина е близо до офиса, родителят няма време да се „пренастрои” и отива при детето си нацупен, а понякога и нервен. Аз използвах времето в градския транспорт за пренастройване, така че да не нося служебните си емоции в детската градина, или поне малко да „успокоя топката” преди да стигна там. Смятам, че за децата е по-добре да си тръгнат половин час по-късно, но с усмихнат и спокоен родител, отколкото половин час по-рано с родител, който ще ги смъмри незаслужено още на 3-тата минута или по време на цялото пътуване в автобуса ще повтаря „виж се какво си прасе, как успя да се омажеш така, тези лелки не ви ли гледат….” Децата, колкото и да са малки, усещат, че това са безсмилици и това им създава вътрешен дискомфорт и им понижава самочувствието. Представете си как бихте се чувствали, ако чувате това всеки ден, пред много хора. Това не прави блузата по-чиста и детето по-сръчно, но със сигурност го прави по-неуверено и с по-ниско самочувствие.
Затова на въпроса „Къде да е детската градина?”, отговарям „Възможно най-близо до дома”.

Друг аргумент в подкрепа на твърдението „детската градина да е близо до дома, а не до офиса” е този, че при смяна на работното място ще се наложи да смените и детската градина. А това е неприемливо за децата. Те се привързват много силно към госпожите си и ще преболедуват смяната, а дори може да откажат да ходят на детска градина. И това е нормално, защото ако погледнем обективно, животът им минава в детската градина с любимата госпожа – там са около 10 часа и само 3-4 часа прекарват с родителите си.

Ако на детето му харесва да ходи на детска градина – това е чудесно. Можете само да се радвате. Но идва следващият въпрос. Ще боледува ли? Тук отговорът е още по-сложен. Дали детето ще боледува или не, не зависи от детската градина, а от това колко е калено. Каляването е процес, който започва още от раждането. Ще отделя специален пост на каляването, защото темата, както всички теми за децата, е обширна.

От опит съм установила следното:
Ако детето НЕ е калено – ще боледува, който и където да го гледа.
Ако детето е калено и в детската градина му харесва – няма да боледува. /За болест не броя хрема до 2 пъти в годината./
Ако детето е калено и в детската градина НЕ му харесва – вероятността да боледува е многократно по-голяма и определено не се изчерпва с хрема 2 пъти в годината.

Психическото спокойствие на децата оказва голямо влияние на имунната им система и на податливостта им към болестите. Не съм лекар и не мога да го обоснова научно, но съм го забелязала при моите деца и го наблюдавам като явление вече 12 години.  
И двете ми деца са калени.
На голямата ми дъщеря й харесваше да ходи на детска градина и е боледувала 2-3 пъти за четири години.
На малката ми дъщеря не й харесваше да ходи на детска градина и боледува 2 пъти за 1 година и то в периоди, в които еднозначно можех да определя, че вината не е във вирус в детската градина. Сломяваше я, най-вероятно, самата мисъл, че ще отиде там. Причината да не й харесва детската градина отново не е в детската градина, а в самото дете – в характера й.

Ако на детето не му харесва в една детска градина, няма да му хареса и в никоя друга.

Отново се връщам на първия въпрос „Да ходи ли детето ни на детска градина, дори и да имаме възможност да си го гледаме у дома? Ако му харесва – определено, да. От една възраст натам (от около 2,5 – 3 годинки) децата са толкова любознателни, любопитни, палави, неуморими и изобретателни, че гледането им вкъщи може да бъде мнооого изморително. Децата, независимо от възрастта им, искат цялото ви внимание само за себе си. Понякога изобретателността на възрастните не е достатъчна, за да се намери занимание на детето, така че да остане време и за къщната работа или поне за приготвянето на храната му. Не веднъж ми се е случвало да жертвам истински хранителни продукти (за супа за куклите) и известно количество почистващи препарати след това, за да успея да сготвя супа за детето. А в детската градина занимания не липсват и обикновено са полезни са развитието на децата.

Ако на детето не му харесва в детската градина трябва да се намери друго решение за отглеждането му – майка, баба/дядо, гледачка… Това решение е строго индивидуално.

В заключение бих казала, че доводите „за” детска градина са по-„тежки” от тези „против”, но те се отнасят само за деца, на които в детската градина им харесва и от родителската нагласа зависи дали да ходят или не.

В „за” слагам следните доводи, които не са за пренебрегване:
– В детската градина децата стават по-самостоятелни и по-дисциплинирани;
– Учат се да „оцеляват” и да се приспособяват, защото там в голяма степен действа „закона на джунглата”;

В „против” слагам следните доводи:
– ще се научи да се вози с гърнето по плочките в банята 😉
– ще се научи да плюе по стъклото на холната врата… 😉
– ще се научи да се плези и да си бърка в носа 😉
– и най-вече ще научи и затвърди крилатата фраза: „А-а-а-а, не знам, то така си беше” 😉

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 9:01 AM EET

3 Comments »

« Previous Entries  Next Page »