Skip to main content.
May 30th, 2006

Облачни тревоги

Облачето знаеше, че за да полети с Вятъра извън Царството на ветровете, първо трябваше да порасне. И то хем искаше да порасне, хем не му се искаше много-много…

За да пораснеш трябва да папкаш, да спинкаш и да си много, ама наистина много послушен. Да папкаш и да спинкаш не е трудна задачка. Даже е съвсем лесна за розовите непослушковщи, защото като се изморят цял ден да хвъркат от вятърче на вятърче и да играят с дъждоносните облаци, слънцето и дъгата, те така се изморяват, че едва успяват да си намерят креватчетата и да се сгушат в тях на мекичко и топличко. Ама това с послушанието беше мно-о-о-го трудна задача. И Облачето се чудеше как може един розов непораснал непослушко да бъде послушен!?! То никъде досега не беше виждало послушни непослушковци! То знаеше, че големите облаци и силните ветрове, които все стоят отстрани и никога не се усмихват и не си играят, тези дето все намират за какво да мъмрят розовите дърдорковци и да се възмущават от игрите им, са пораснали и са послушни. Но те бяха толко-о-ова скучни. Като се ядосаха, ставаха още по-сериозни, сиви и студени и мърмореха непрестанно на Облачето: “Ах, Облаче, какво си непослушно!”, или “Ама как може да не се спираш нито за секунда?!”, а най-често казваха: “Стига си хвъркало, че ни се завива свят да те следим да не паднеш!”. Оф, да! Те бяха наистина много скучни. Облачето разбра, че не е много весело и интересно да си послушен и да пораснеш. И не искаше да порасва!

Но тогава си спомняше за Вятъра… Вятърът чакаше Облачето да стане малко по-голямо и поне малко по-послушно, за да го понесе със себе си далеч извън Царството, да му покаже истинската магия на Небето и да го запознае с други силни ветрове, без да се страхува, че то може да пострада. Облачето малко се натъжаваше, защото хем искаше да играе облачните си игри, хем искаше да порасне и да лети далеч и на високо с Вятъра…

Тогава Облачето отиваше при Дъгата и си правеше люлка през нейната арка. То помолваше паячетата да му изплетат фина, почти невидима мрежичка и две въженца, които прехвърляше през Дъгата. И започваше да се люлее…

Колкото повече се засилваше, толкова повече му се струваше, че лети. От разказите на Вятъра, Облачето беше запомнило, че това люлеене най-много от всички други игри прилича на истинското летене, за което Облачето така силно мечтаеше.

Облачето се люлееше така бързо и толкова силно, че понякога чак връхчетата му се разрошваха и изтъняваха. Но му харесваше…

Харесваше му, че когато минаваше под Дъгата, цветовете й се отразяваха в него и то ставаше ту жълто, ту синьо, ту розово…

И Облачето продължаваше да се люлее с всички сили, да си представя, че лети и да се чуди дали да бъде послушно и да порасне или да си остане малка непораснала пакостничка…

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 11:17 PM EEST

No Comments »

Сблъсъкът на поколенията, продължение: Липсващото звено

Сблъсъкът на поколенията е неизбежен и това, за мен, е неоспорим факт. Основните видове сблъсък са между родители и деца и сблъсък между баба+дядо и деца. Сблъсъкът родител-дете продължава докато детето порасне и се превърне в родител. Тогава конфликтът прераства в другия вид конфликт /дете – баба+дядо/, като родителят остава средното балансиращо звено в сблъсъка.

Какво става с децата, обаче, ако ролите на родителите и баба+дядо са разменени? Имам предвид следното: Децата трябва да бъдат възпитавани от родителите си. Това включва изслушване, наблюдение, анализиране, насърчаване, надъхване дори, одобрение, подкрепа, отделяне на необходимото време и внимание на проблемите на детето, изясняване на чувствата и тревогите на детето от изминалия ден, разговори, които да подготвят психически детето за предстоящите изпитания на следващия ден, споделяне с детето на известни родителски „проблеми” до ниво, което да не натоварва детето, но да му помага да разбере нашата загриженост за него и целта и приложимостта на съветите, които му даваме. Това са малка част от нещата, които са задължение на родителите. Това са обаче нещата, които създават силна връзка на разбирателство и доверие между родители и деца, което пък, от своя страна, превръща родителите в онова незаменимо средно балалнсиращо звено от сблъсъка с баба/дядо.

Разбира се, тези задължения са толкова по-трудно изпълними за родителите, колкото по-малко е времето, което те прекарват с децата си. И въпреки това, 2-та часа вечер у дома са напълно достатъчни, ако родителите искат да бъдат част от живота на децата си. По-трудно е когато децата живеят целогодишно с баба/дядо и виждат родителите си само в събота-неделя, но и това не е пречка, ако  родителят иска да бъде родител.
Деца, които са оставени на грижите на баба/дядо, растат щастливи, спокойни, възпитани, добре гледани, но лишени от нещо, което впоследствие оказва съществено значение на реализацията им в живота – връзката с родителите. Когато родителите са оставили изпълнението на този вид свои задължения на баба/дядо, това вреди на децата. Вреди им в бъдеще време! Децата се учат да живеят според стереотипите и изискванията на баба/дядо. Това не е чак толкова лошо, ако баба/дядо са млади хора, със съвременни разбирания и които дават на внуците си възпитание, което да им помогне да оцелеят сред връстниците си. Но това се случва рядко. Обикновено баба/дядо дават на внуците си възпитание, което не е съвсем приложимо към съвременните условия на живот. Обикновени такива деца са по-плахи и по-чувствителни от останалите, по-неуверени в себе си. Баба/дядо, обаче, нямат вина за това. Вината е на родителите. Децата се привързват повече към баба/дядо, отколкото към родителите си и изграждат с баба/дядо онази ценна връзка, която води до доверие, споделяне на тайни, искане на съвети, получаване на разбиране, закрила и подкрепа. И в това няма нищо лошо, докато баба/дядо са адекватни действащи лица в живота на внуците си. Често при този сценарий баба/дядо се оказват средното балансиращо звено в сблъсъка „родители-деца”, т.е. тук ролите на родителите с баба/дядо са разменени.

С течение на времето, за съжаление, това средно балансиращо звено изчезва. Това се дължи или на остаряване на баба/дядо толкова, че децата сами започват да усещат, че тяхното мнение се разминава с действителността, или на това, че баба/дядо просто си отиват от този свят. И двата варианта са болезнени за децата. Те загубват опората си, закрилата, доверения човек, с който са били готови да споделят. Много е трудно, да не кажа невъзможно, да получиш доверието на такова дете, особено ако е загубило баба/дядо във възраст от 10-12 до 17-18 години. Това е възрастта, в която дори дребните несполуки водят до големи душевни драми /справянето с настроенията на тийнеджърите е друга тема/, а какво остава за истинската загуба. Истинско родителско геройство би било, ако в такъв момент родителят успее да разбере и овладее чувствата на детето си и да замести баба/дядо в душата му. Досега, обаче, за искрено мое съжаление, такова геройство в отношението на родители не съм откривала.

Обикновено родителите също страдат от тази загуба и аз не омаловажавам това страдание. То е истинско, защото родителите изведнъж се оказват неподготвени да продължат напред без помощта на баба/дядо и най-вече неподготвени за отношенията с децата си. Защото те не познават децата си! Родителите се вглъбяват в своето нещастие и се опитват да преодолеят собствената си скръб и дори не си задават въпроси „А децата ми? Какво са загубили те? От какво и от кого имат нужда те сега?”. Вероятно дори се оправдават в себе си с факта, че те все пак са загубили родител, а детето – какво пък, то е загубило само баба/дядо, има си жив родител. Но самото физическо присъствие на родител не го прави такъв и скръбта не го оправдава. Защото важни са децата! Ако детето е под 10 годишно, то би могло да забрави баба/дядо, те да останат мил спомен от детството му и да изгради връзка с родителите си. Но ако детето е между 12 и 18 годишно, тази загуба оставя отпечатък в съзнанието му, вероятно до края на живота му и често пъти за него е равносилна на загубата на родител. Такива деца се затварят в себе си до степен, зависеща от характера им – някои повече, други по-малко.

Най-лошият възможен случай е този, при който родителят дори не се опитва да разбере какво чувстват децата му и какво се случва с тях. Детето расте видимо самостоятелно /и няма как – то е загубило подкрепата си/, справя се с училищните и домашните си задължения със собствени сили и родителят си мисли, че всичко е наред. Но то не е!

Такива деца растат емоционално по-уязвими от останалите, вероятно по-наивни и доверчиви. Те са по-склонни да споделят и да се доверят на чужд човек /приятел(ка), роднина/ отколкото на собствените си родители. И това е така, защото когато са имали нужда от разбиране и подкрепа, родителите им са били заети със себе си, а те са получили тази утеха и подкрепа /дори и неискрена да е била тя/ от някой друг. Това прави пропастта още по-голяма и запълването й още по-малко вероятно.
Родители, които до този момент не са опознали децата си, е малко вероятно да успеят да го направят след това, защото просто не знаят как. Те не познават децата си, не знаят какво ги вълнува и тревожи, какво ги радва и какво ги притеснява. Те не разбират, че има липсващо звено в отношенията им и затова не се стремят да го заместят. Обикновено пропастта се разширява още повече от това, че родителите виждат, че нещо не е наред, но не знаят кое е то и естествено на знаят как да го поправят или променят. Децата им, от своя страна, не са достатъчно зрели, за да ги научат. В очите на децата, такива родители са пълен провал като родители, но децата имат нужда от тях, което задълбочава вътрешният им конфликт.

За такова дете животът се развива по два възможни начина: Или има късмет и попада на „верния” човек, който без да се възползва от емоционалната му уязвимост запълва тази празнина, превръща се в опора, семеен партньор и родител, който се стреми да избягва повтарянето на същите грешки,

Или, НЕ попада на „верния” човек и това превръща живота му в ад. В този случай, вероятно единственият изход е да продължаваш да търсиш…

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 8:28 AM EEST

No Comments »

May 24th, 2006

Честит 24 Май, … или още един прочит на Закона за авторското право и сродните му права

Днес е 24 май! Когато бях дете, този ден беше празник!
Сега празник го прави това, че е неработен ден. Не съм предполагала, че на 24 май ще чета ЗАКОН за авторското право и сродните му права /ЗАПСП/ и то, за да се опитам да защитя нечие право да се докосне до “българската писменост и култура” – това, което празнувахме до скоро.
Много неща се изписаха в последните 15 дни по случая с Виктор, много емоции се похабиха в доказването на “за” и “против”. Затова, днес, в чест на празника, реших да оставя емоциите зад гърба си и да направя безпристрастнен и непретенциозен /защото не съм юрист/ прочит на ЗАПСП. Надявам се това да спомогне за приключване на споровете, веднъж за винаги, в полза на Виктор.
Няма да тълкувам закона, ще цитирам само извадки от него, така че всеки да може да го тълкува сам, тези извадки ще бъдат пълни, за да бъде тълкуването адекватно, и ще правя кратки коментари. Цитатите от ЗАПСП са обозначени с курсив. И така:

Чл. 3. (1) Обект на авторското право е всяко произведение на литературата, изкуството и науката, което е резултат на творческа дейност и е изразено по какъвто и да е начин и в каквато и да е обективна форма, като:
1. литературни произведения, включително произведения на научната и техническата литература, на публицистика и компютърни програми;
…….
(2) Обект на авторското право са също:
1. преводи и преработки на съществуващи произведения и фолклорни творби;
…….

До тук е ясно за всички. Какво значи “автор” по смисъла на закона, също е ясно. Прочитът обаче ни води до място, където за мен спират всякакви претенции към Виктор:

Глава пета
СВОБОДНО ИЗПОЛЗВАНЕ НА ПРОИЗВЕДЕНИЯ
Допустимост на свободното използване
Чл. 23. (Изм., ДВ, бр. 77 от 2002 г.) Свободното използване на произведения е допустимо само в случаите, посочени в закона, при условие че не се пречи на нормалното използване на произведението и не се увреждат законните интереси на носителя на авторското право.
Свободно използване без заплащане на възнаграждение
Чл. 24. (Изм., ДВ, бр. 77 от 2002 г.)
(1) Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:
…….

9. (изм., ДВ, бр. 99 от 2005 г. – в сила от 10.01.2006 г.) възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели; /тук от старата алинея е отпаднал текста “в необходими количества”/
10. възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг аналогичен метод, ако това не се извършва с цел печалба;

…….

Глава шеста
ВРЕМЕТРАЕНЕ НА АВТОРСКОТО ПРАВО
Общо правило
Чл. 27. (1) (Изм., ДВ, бр. 28 от 2000 г.) Авторското право се закриля, докато авторът е жив и седемдесет години след неговата смърт.
(2) При произведения, създадени от двама и повече автори, срокът по ал. 1 започва да тече след смъртта на последния преживял съавтор.

Анонимни и псевдонимни произведения
Чл. 28. (Изм. и доп., ДВ, бр. 28 от 2000 г.) Авторското право върху произведение, използвано анонимно или под псевдоним, продължава седемдесет години след разгласяването му за първи път. Ако в този срок авторът стане известен или ако псевдонимът не буди съмнение относно неговата личност, се прилагат разпоредбите на предходния член.
……
Чл. 31. Сроковете по предходните членове на тази глава започват да текат от първи януари на годината, следваща годината, в която е настъпила смъртта на автора или е създадено, съответно разгласено или публикувано произведението, съгласно чл. 27 до 30.

Наследяване на авторското право
Чл. 32. (1) След смъртта на автора авторското право преминава върху неговите наследници по завещание и по закон съгласно Закона за наследството.
(2) Авторското право се наследява до изтичане на срока на времетраенето му.

Упражняване на правата при липса на наследници
Чл. 33. (Изм., ДВ, бр. 28 от 2000 г.; доп., бр. 77 от 2002 г.; изм., бр. 28 от
2005 г.) Ако авторът няма наследници или наследниците починат преди изтичането на срока на времетраене, авторското право преминава върху държавата, която го …

и т.н. – какво прави държава с него, в случая не е съществено, а и всеки може да си дочете чл. 33, защото ЗАПСП е общодостъпен.

Четейки по-нататък, стигаме и до начина, предвиден от ЗАПСП за доказване на тези права от притежателите им, когато те не са Автори на произведенията.

Глава седма
ИЗПОЛЗВАНЕ НА ПРОИЗВЕДЕНИЯТА
Раздел I

Договори за използване
Чл. 36. (1) С договора за използване на произведението авторът отстъпва на ползвател изключителното или неизключителното право да използва създаденото от него произведение при определени условия и срещу възнаграждение.
(2) Когато отстъпи на ползвател изключително право за използване на
произведение, авторът не може сам да го използва по начина, за срока и на територията, уговорени в договора, нито да отстъпва това право на трети лица.
(3) Когато отстъпи на ползвател неизключително право за използване на произведение, авторът може сам да го използва, както и да отстъпва неизключително право върху същото произведение на трети лица.
(4) Отстъпването на изключително право по ал. 2 се извършва изрично и писмено. Ако липсва подобна уговорка, смята се, че е отстъпено неизключително право за използване на произведението.
(5) Ако в договора не е уговорен срок, смята се, че правото да се използва произведението е отстъпено за три години, а за произведения на архитектурата – за пет години.
(6) Ако в договора не е уговорена територията, на която ползвателят има право да използва произведението, смята се, че това е територията на страната, чийто гражданин е ползвателят или където се намира седалището му, ако той е юридическо лице.

Действие и срок на договора
Чл. 37. (1) Нищожен е договорът, с който авторът отстъпва правото да се използват всички произведения, които той би създал, докато е жив.
(2) Договорът за използване на произведение може да се сключи за срок до десет години. Когато този договор е сключен за по-дълъг срок, той има сила за десет години. Това ограничение не се прилага спрямо договорите за произведения на архитектурата.
……
Раздел II
Издателски договор
Определение
Чл. 43. С издателския договор авторът отстъпва на издателя правото да възпроизведе и разпространи произведението, а издателят се задължава да извърши тези действия и да заплати на автора възнаграждение.

Видове
Чл. 44. С издателски договор може да бъде отстъпено правото за възпроизвеждане и разпространение на вече създадено произведение или на произведение, което авторът се задължава да създаде.

Разширяване на приложното поле
Чл. 45. (1) Когато с издателски договор автор е отстъпил на издател правото на използване на произведението и по други начини освен издаване, издателят може да преотстъпва използването на произведението по тези други начини на трети лица, ако това е уговорено изрично.
(2) При преотстъпване по ал.1 издателят е длъжен да уведомява автора писмено. Форма
Чл. 46. Издателският договор се сключва в писмена форма.

Особени диспозитивни правила
Чл. 47. Ако в издателския договор не е предвидено друго, смята се, че:
1. на издателя е отстъпено правото само за едно издание;
2. (изм., ДВ, бр. 28 от 2000 г.) на издателя е отстъпено правото да издаде произведението в тираж, не по-голям от десет хиляди екземпляра;
3. на автора се дължи възнаграждение в размер петнадесет на сто от цената на дребно на всеки продаден екземпляр от произведението;
4. броят на екземплярите, които издателят ще предостави на автора безплатно, не може да бъде по-малък от пет екземпляра на всяко издание;
5. издателят има право да издаде произведението на езика, на който е предадено;
6. издателят може да разпространи изданието само на територията на страната, чийто гражданин е или където се намира седалището му, ако той е юридическо лице.

Аз мисля, че е достатъчно ИК “Труд” да предостави на обществеността извадка от договора си за придобиване на права върху произведенията, за които претендира. Това би прекратило всички спорове незабавно.
Има начин да се покаже договор, без да се огласява поверителна информация относно възнагражденията. Достатъчно е да се четат имената на страните по договора, предметът и срокът му на действие, правата – изключителни или не и територията, за която се отнася. Подписите на страните и датата на подписване – също, много ясно!
Отказът да се представят тези договори за мен означава само едно – че ги НЯМА!

Аз не съм юрист, но намерих тези членове в закона, които досега бяха удобно пропускани от ИК “Труд” при цитирането му. Мисля, че на нещата трябва да се погледно обективно, в противен случай ще продължим да си говорим, без това да доведе до реална промяна в положението. А на Виктор, най-малко от всичко, му трябват спорове и празни приказки.

Сигурна съм, че ИК “Труд” разполага с армия от адвокати и затова ги моля:
Господа, ако имате документи – покажете ги в ненакърняващ интересите ви, но достатъчен за доказването им, обем.
Ако нямате документи – извинете се на Виктор и се оттеглете от спора.

Веднъж за винаги трябва да се приключи с този абсурд.

Posted by LeeAnn as Абсурдизми at 9:46 AM EEST

5 Comments »

May 23rd, 2006

KK “Труд” отвръща на удара

Както можеше лесно да се предположи, сагата ще си има продължение. Доста изненадан останах, когато прочетох отговора на КК “Труд”, изпратен на Григор. Тези хора за толкова глупави ли ни имат или си мислят, че сме читатели на техните вестници?! Както и да е, преди малко им изпратих още едно писмо по повод акцията им срещу www.bezmonitor.com. На първото не получих отговор, предполагам, че и на това няма да получа, но това не е толкова важно. По-важното е те да получават такива писма. И както казва Мечо Пух — “колкото повече, толкова повече”

До КК “Труд”

Дами и господа,

с още по-голяма изненада прочетох вашето отворено писмо, което сте изпратили на Григор Гачев и виждам, че освен всичко друго, коментирано в писмата до вас, сте си позволили да изопачите и манипулирате случващото се около сайта bezmonitor.com. Никъде в писмата до вас или коментарите за случващото не е ставало дума за защита на “пиратството”. Никой от взелите отношение по темата, не е защитавал такава теза. Къде видяхте подобно нещо? Или така ви е по-удобно — да се правите на жертва на лошите “пирати”, които не позволяват на честните бизнесмени да трупат пари на гърба на слепите хора в България? Къде видяхте лични нападки срещу работещите в КК “Труд”? Единственото, което е коментирано и обсъждано е неетичната спрямо слепите хора в България фирмена политика на КК “Труд”.

След като сте си направили труда така изобилно и манипулативно да цитирате Закона за авторското право и сродните му права, ще си позволя да ви цитирам и аз член 24 от глава V, точки 9 и 10, текста на които вие предвидливо сте пропуснали да посочите в цитираният от вас откъс от закона, както и сте забравили да цитирате пълният текст на точка 10:

Чл. 24. (Изм. – ДВ, бр. 77 от 2002 г., в сила от 01.01.2003 г.) (1) Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:

9. (изм. – ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.) възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели;

10. възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг аналогичен метод, ако това не се извършва с цел печалба;

Мога съвсем аргументирано да покажа, че това, което е направил (и което прави) Виктор Любенов е възпроизвеждане на вече разгласено произведение по аналогичен на Брайловия шрифт метод, като от това действие не се извлича печалба. И както се вижда от посочения от мен (и удобно пропуснат от вас) цитат от вече споменатия закон, Виктор Любенов даже не е в нарушение на вашите авторски права.

Във връзка с всичко това, бих се радвал, ако получа отговор на следния въпрос — дали поставянето на връзки на bezmonitor.com към znam.bg не е някаква форма на реклама? И като такава, дали смятате, че Виктор Любенов е длъжен да ви прави реклама на платения сайт? И като споменахме за заплащане, така ли виждате “свободното разпространение” на текстове, въпреки, че акцента на кампанията срещу водената от вас политика е върху затрудненият достъп на слепите хора до литературното ни наследство. По този начин ли смятате да търсите диалог с другата страна в конфликта? С манипулации и инсинуации? Не съм убеден, че с такъв подход ще успеете да постигнете някакъв положителен резултат.

И накрая ще си позволя да ви припомня какво очаквам от вас — публично извинение към Виктор Любенов за причиненото неудобство, конкретни стъпки за подпомагане на слепите хора в България — било с предоставяне на компютърна техника, било чрез предоставяне на книги и други печатни произведения, подходящи за “четене” от тях и след като си позволихте манипулации и необосновани обвинения към хората, застанали в подкрепа на Виктор Любенов — и публично извинение към тях. Както вече ви казах, няма да ви плаша с бойкот, но ще продължавам да давам гласност както на вашите действия, така и на моята оценка за тях.

Николай Ангелов

Posted by NeeAnn as Абсурдизми at 12:55 PM EEST

4 Comments »

Хората и Пътят

Време…    Пространство…     Мисъл…
Все понятия, чието определение сме готови да дадем веднага, но замислим ли се, се оказва, че това не е толкова просто. Защото те не съществуват едно без друго. А как да обясниш нещо, с помощта на друго, за което нямаш обяснение… Трудна работа!
И въпреки това, Пространството е мястото, където има Време за всичко и за всички, а Мисълта е тази, която помага на хората да се движат там и определя техният Път. Чия мисъл ли? Собствената! Пътят на всеки човек в Пространството, се определя от собствената му Мисъл. Чрез мислите си, човек, волно или неволно, избира Пътят, по който да тръгне и колко дълго да върви по него. Мислите на другите хора се опитват да му пречат или помагат, да го подкрепят да върви напред или да го дърпат назад и надолу. Въпреки това, нашият Път, зависи само и най-вече от нас и от способността ни да го следваме без да се поддаваме. А пътища – много, и то най-най-различни. Единственият им недостатък е, че в Началото всички изглеждат еднакво. Дали ще се окаже пътят трънлив, мек, прав, правилен, грешен, стръмен…. зависи отново и единствено от нас, от емоцията, която влагаме и от смисъла, който му придаваме.

Представете си цирк. Под купола има опънати въжета за въжеиграчите. Всички те са перфектно изпънати и абсолютно еднакви. Няколко са. На кое въже първо ще стъпи актьорът, ние няма как да знаем. Той си избира и е свободен да избере всеки път различно въже! Така е и в пространството! Варианти много, избор – колкото щеш!

Пътят за нас избира нашата душа, следваща нашата интуиция. Понякога дори не можем да обясним защо сме постъпили по точно определен начин. Сякаш невидима ръка ни е повела в определена посока и ние се питаме вярна ли е тя или не. Отговор няма. Или по-точно има, но не е еднозначен. Едно и също решение, за различните хора, носи различен заряд на емоциите, води по различен път и извежда до различен резултат. Така че, всеки има своя отговор и за него той е най-правилният.

Как да следваме Пътя, който сме избрали? И дали да го следваме? До кога? Отново всеки избира сам. Избира колко податлив да бъде за мислите и желанията на хората от съседните въжета, колко да е зависим от тях, кога да нарушава принципите си и кога – не, кога да прави компромиси, и кога – не. Решението взето от нас, влияе и на тези, които ни принуждават да го взимаме, както и чуждите решения, чието взимане сме наложили ние, влияят на нас. Затова спазването на принципите и следването на интуицията може би са единствените критерии за правилен избор.
Не винаги Разумът взима вярното решение!!! Разумът е податлив на влияния, той пречупва емоциите на душата в съответствие със субективната информация на обкръжаващата го среда. Душата е тази, която просто знае! Душата често пъти воюва с разума, но хората са отвикнали да й се доверяват. Тя никога не лъже, защото само тя има пряк достъп до глобалното енергийно-информационно поле, в което отдавна всичко е написано и чака да бъде прочетено. А там всеки чете посредством интуицията си! До каква степен да се доверяваме на душата си и на интуицията си? Аз знам отговорът за себе си, но той отново не важи за вас!

Опасно ли е да пренебрегваме виковете на душата си? Опасно е! Следвайки единствено Разума и това, в което той се опитва да ни убеди, може да се окаже, че цял живот ние прескачаме от въже на въже, търсейки своето, като дете, което харесва винаги повече играчката в ръцете на другото дете, дори и да е била негова до преди 2 минути. И никога не намираме нашия Път, защото никога не спираме и не се питаме кой е нашия Път. Мислим, че някой път е нашия и че хората, които вече са там ни пречат, но може да се окаже, че това е техния път и ние пречим на тях. Как да разберем дали това е нашия път и дали някой пречи на нас или ние на него? Разумът отново не може да даде отговор на този въпрос. Отново само душата има отговора. Защото Разумът е склонен да търси „разумни” решения и обяснения, а душата – просто знае. Разумът иска „да разбере” причините, довели до някакво събитие, а душата не търси причини – тя знае! Разумът се опитва да интерпретира информацията, която получава, но често пъти тази информация е неправилна, деформирала се е при пресичането на чужд път и нейния анализ води до грешен резултат, а душата – тя знае! Разумът търси „разумно” обяснение и за „знаците”, които вижда по пътя си и често пъти пренебрегва значението им, докато душата… – тя вече знае значението им… Тя знае дали този знак указва правилната посока или ни показва, че губим посоката си и се опитваме да стъпим на чужд път, знае дали този чужд път ще е по-добър за нас и дали да продължим по него и да изоставим стария, или да си вървим пак по стария.
Душата знае, че тези знаци винаги се отнасят за нас и че трябва да ги прочетем внимателно…

Кой е правилният път? Не знам! Питайте душата си! Тя знае! 

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 9:01 AM EEST

12 Comments »

May 20th, 2006

Писмо до ИК “Труд”

Понеже знам за Виктор повече от 10 години, не можех да подмина с лека ръка случващото се с него и неговият сайт, затова написах няколко реда до ИК “Труд”, като изпратих копия и до три телевизии — БНТ, бТВ и НоваТВ.

До ИК “Труд”
копие до “Господари на ефира”, НТВ
копие до “Частен случай”, БНТ
копие до “bTV репортерите”, bTV

Дами и господа,

Освен, че съм изненадан, съм и дълбоко възмутен от неетичната акция, която провеждате от няколко дена срещу сайта bezmonitor.com, създаден и поддържан от един сляп човек, изключително за нуждите на хора в неговото положение и даващ им възможност да имат сравнително лесен досег до литературното ни наследство, както и до средствата за масова информация, имащи и електронно представителство в Internet, който достъп е единствената им алтернатива при съществуващите затруднения в снабдяването им с книги, написани с брайлово писмо или аудио такива.

Възмутен съм от вашето нежелание да подхождате към всеки конкретен случай, съобразявайки се с конкретните обстоятелства, а използвате един и същ подход, наричайки, в случая човек, който абсолютно безкористно се занимава с просветителска дейност сред слепите си съграждани, “пират”. Като стигнахме до пиратите и тяхната дейност, бих искал да получа отговор къде в “Закон за защита на авторското право и сродните му права” има дадена дефиниция на термина “пират” и какво ви дава правото да използвате тази дефиниция без всякакво основание. След бегла справка с вече цитирания закон, в глава 5, чл. 24 може да прочетем следното:


Чл. 24. (Изм. – ДВ, бр. 77 от 2002 г., в сила от 01.01.2003 г.)
(1) Без съгласието на носителя на авторското право и без заплащане на възнаграждение е допустимо:


9. (изм. – ДВ, бр. 99 от 2005 г., в сила от 10.01.2006 г.)
възпроизвеждането на вече публикувани произведения от общодостъпни библиотеки, учебни или други образователни заведения, музеи и архивни учреждения, с учебна цел или с цел съхраняване на произведението, ако това не служи за търговски цели;

10. възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг аналогичен метод, ако това не се извършва с цел печалба; …

От тук може да се види, при наличие на желание за това, че към сайта на Виктор Любенов може да отнесе действието на тези две точки от чл. 24 на Закона за защита на авторското и сродните му права. В такъв случай възниква резонния въпрос, от какво е предизвикана провежданата от вас акция срещу сайта на Виктор Любенов — www.bezmonitor.com? Дали не е от желание за получаване на безплатна реклама на гърба на други хора? Или
вие решихте да последвате светлият пример на НСБОП? От какво са предизвикани заплахите и квалификациите към Виктор Любенов, че той е пират, при положение, че в закона, третиращ авторското право и сродните му права, никъде не е използвана думата “пират”?

Тъй като от много време не си купувам ваши книги, както и вестници, носещи същото име като вашата издателска къща, няма да ви плаша с бойкот. Само ще се постарая да дам колкото се може по-голяма гласност на направеното от вас, както и на моята оценка за него. А от вас очаквам публично извинение към Виктор Любенов, както и конкретни стъпки за подпомагане на слепите хора в България — било с предоставяне на компютърна техника, било чрез предоставяне на книги и други печатни произведения, подходящи за “четене” от тях.

Николай Ангелов

Posted by NeeAnn as Абсурдизми at 5:23 PM EEST

6 Comments »

May 19th, 2006

Правото да си сляп

Правото да си сляп

Искам да си представите нещо. Но не просто да си го представите, а да се опитате наистина да го почувствате, сякаш се е случило на вас. Ето така. Една сутрин се събуждате от обичайния си нощен сън, разтърквате очи, насъбрали умора в просъница и ги отваряте за света. За да откриете, че сте загубили зрението си. Завинаги.

Как мислите дали това ще е най-нещастния ден в живота ви? Не знам. Не искам и да разбирам и не пожелавам на никой на тази земя, да го разбира. Но сред нас има хора незрящи в общоприетия смисъл на думата, но понякога много по-виждащи от нас за неща, за които ние оставаме слепи.

Сутринта на 15 май, цялото интернет общество се събуди разтърсено от шок. Новината бързо обиколи множество интернет блогове*, проправи си път в десетки форуми**, и предизвика лавина от бурни емоционални реакции. ИК ‘Труд’ заплашваше със съд специализирания сайт за незрящи bezmonitor.com, създаден и поддържан от слепия Виктор. Причината? – наличието на текстове от класически произведения, адаптирани за слепи, на които ‘Труд’ твърди, че притежава правата върху преводите. Истинската причина? – Алчност до загуба на човешки черти.

Файловете, които съдържат тези книги, макар да могат да бъдат четени и от нас, виждащите, са неудобни за това (а и кой човек със здрав разум би седнал да чете дебела книга на монитора си?), но пригодени за специализирани аудио програми, които го правят за слепите. Същите аудио програми, които Виктор е създал и помогнал на znam.bg (собственост на Труд) да адаптират и на своя сайт. Благодарността на Труд – съд за пиратите!

И тук идва смешното, трагичното и жалкото. Заплахите на Труд са лишени от всякаква законова основа, защото закона за авторското право в глава пета ‘свободно използване на произведения и точка осем гласи, че това е възможно за ‘възпроизвеждането на вече разгласени произведения посредством Брайлов шрифт или друг аналогичен на него метод, ако това не се извършва с цел печалба’

Опитите на Виктор и десетки други хора да обяснят на Труд, че това, което правят е не само крайно аморално, но и незаконно изпратени чрез електронната поща срещат студени, безсърдечни и нечовешки отговори. Na latinica.

Има ли гражданско общество в България? Има ли някакъв останал морал при прехода към капитализъм? Обича ли някой все още истински дълбоката душевност завещана ни в книгите? Има ли смисъл да задавам тези въпроси?

За нещастие на всеки един от нас може да се случи да остане инвалид, но не това е най-страшното, най-страшното е, ако позволим да се превърнем в морални инвалиди. Изпитвам болка – истинска физическа болка, скрита някъде дълбоко заради това, в което се превръща човешкото общество по света и не ме е срам да призная, че докато ежечасно следя реакциите на стотици хора по интернет, се разплаквах на два пъти през изминалите дни. Но все още вярвам, че всичко зависи от нас – хората, защото онези другите едва ли могат да бъдат наречени така. Вярвам, че всичко зависи от теб!

*блог – форма на личен интернет дневник
**форум – електронен еквивалент на гръцкия форум, където всеки може да изкаже мнението си по различни въпроси

Никола Райков

Posted by NeeAnn as Гости at 3:00 PM EEST

1 Comment »

May 17th, 2006

Страната, в която…

Сивото не е моят цвят, аз все си търся розовото!
За съжаление, обаче, има неща, в които сивото „не ми се дава” и не откривам розовия отенък. Има факти от българската действителност, които са всеизвестни, но никой като че ли не се бори с тях. Те са толкова абсурдни, че са чак смешни, и ако не бяха тъжни, четенето им щеше да е истинско забавление. Събрала съм някои от тях, съвсем на прима-виста. Допълвайте ги и вие. И давайте идеи как да ги променим. 
/Цял живот дали ще ни стигне?…/ 

Страната, в която… .
.. „да-да”, значи „твърдо не”… 

… „е, не!”, значи „твърдо да”… 
… гаранция дава само Франция… 
… „кучешката градинка” е нарицателно име за детската площадка в квартала … 
… колите се движат по тротоарите, а детските колички – по пътното платно… 
… шофьорите дават път на джипове и лъскави коли, но не и на линейките, дори и те да са джипове и лъскави коли… 
… няма дупки по пътя, а път около дупките… 
… бедните духом живея богато телом… 
… боклуците се събират раздел(е)но, но се компостират заедно… 
… надписът „не лепи по стената” е залепен на същата тая стена … /отнася се и за „не пиши…”/ 
… всички картофи на пазара са самоковски, черешите – кюстендилски, дините – от Любимец, а ягодите – от Берковица … 
… снегът винаги е изненада… 
…кафето се пие с кока-кола, а бялото вино – с лимонада… 

Добавено на 19.05.2006 г.:
… “Не паркирай” означава “Спри точно тук!!!”…
 

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 2:35 PM EEST

4 Comments »

May 16th, 2006

Изяде ли мишката книжката? … или кой-кого

Темата с ползването на литература, музика и филми, свалени от интернет си е болезнена, по принцип. И докато за музиката и филмите съм съгласна, че не е редно да се свалят от нета безплатно и/или нелегално /все пак се сваля най-новото и актуалното, което струва пари на създателите си и те очакват връщане на тези пари/, за литературата съм готова да споря до дупка! Особено за българските автори от началото и средата на миналия век.

У дома имам книги по-възрастни от майка ми, пълни с прекрасни разкази и поезия за деца. Дори комунистическите проблясъци в тях звучат весело и забавно на децата ми. Всяка свободна минута ги преписвам, защото книгите са пред разпадане, а по книжарниците ги няма. Мислех да ги кача на LeeNeeAnn.info, за да са достъпни и всички да им се радват, но сега сериозно се замислям дали да го правя. По-скоро ще упомена заглавията и ще ги пращам на мейла на желаещите.

Скоро коментирах с една позната подобни неща и тя спомена, че преди година или две, темата за изпит по журналистика в СУ е била „Ще изяде ли мишката книжката?” и че много от кандидат-студентите дори не са разбрали коя е мишката. Не приемам тази информация за 100% достоверна, защото не съм я проверила сама, но знам каква е действителността, в която живея. А тя е простичка:

Малката ми дъщеря е на 6 години /без малко/ и се справя завидно добре с детските игри из нета. И много неща научава от там.

Голямата ми дъщеря е на 12 години /без малко/ и си пише домашните с РС-то вкъщи – енциклопедии, речници и прочее. Комуникира с приятелките си само с е-mail и през skype. Чете стихове и проза, най-вече ако са качени някъде там. Като й дадох да чете „Синовете на великата мечка” леко ме подпита нямаме ли я в електронен вид. Децата са готови да прочетат дори „Война и мир”, стига да е в електронен вид.
Често пъти и двете предпочитат компютъра пред топката и колелото. Аз пък искам на компютъра да има какво да се чете!

Колкото и да ни е мъчно, това е действителността на нашите деца. Тя е и наша действителност. Има неща от моето детство, които наистина си заслужава да бъдат прочетени. А ако не се намират на хартия – тогава какво?

знам.бг претендира да бъде образователен портал. В колко училища има компютри със свободен достъп, така че децата да си седят и да си ровят из знам.бг на воля? Но да речем, че не това ме подразни най-силно. Честно да си призная, подразни ме това, че за статиите, на които пише „безплатни” се иска регистрация /разбирай плащане/, за да се отворят. Повечето от нас могат да си позволят 50 ст. за еднодневен достъп, не е проблема в парите, а в принципите. Знаем, че „безплатен обяд” няма, но … като пише безплатни статии, то се очаква поне да се отворят, нали?

Няма повече да се връщам на тази тема, защото е безсмислено.

Мишката няма скоро да изяде книжката, ако тези които се грижат за книжката уважават мишката!

Posted by LeeAnn as Реалността at 9:01 AM EEST

3 Comments »

May 15th, 2006

Незрящите виждат повече от нас

Отдавна замислям да открия категория „Абсурдизми” в блога ни, но все, по една или друга причина, го отлагах. Отлагах го, защото сивото не е моя цвят, защото все търся розов отблясък в ежедневието, все гледам на хората и нещата откъм добрата им страна и ако не я виждам с „просто око” я търся, докато я намеря, ако не я намеря – опитвам се да я направя. Малко неща са ме разочаровали толкова силно и дълбоко, че чак да съм загубила желание да търся и да се боря. Историята с Виктор премина дори тази граница. Отвъд разочарованието е само убитата Надежда. 

Знаете историята с Виктор много добре – за нея писаха Григор, Йовко, Дончо, вероятно и други нормални хора. 

Добре, разбирам всичко – има авторски права, които трябва да се спазват. Разбирам, че говорим за пари, че има хора, които живеят от авторски права, че ИК Труд може би се издържа от авторски права и т.н. 
Това с ПАРИте го разбираме всички! 

Няма да говоря за морала, за ценностната система и възпитанието на хората – нито конкретно, нито като цяло! 
Знам само, че живеем във времена, в които пошлостта, изопачаването, невежеството, подлизурството и прочее качества и състояния са в разцвета си и вместо да се радваме, че има хора като Виктор, ние се опитваме да ги спрем. Някой от екипа на Труд направи ли си Труд /или тази дума е просто заглавие?/ да разбере какъв човек е Виктор, защо публикува тези „авторски” произведения и кому са нужни те? Или това няма значение?! Важното е да се отметне дейност, да мине времето от 9 до 18, за да тръгнете към домовете си с още по-бедни и празни души? 

И пак ли ще чакаме да дойде някоя чужда фондация, за да направи незрящите хора в България „равноправни” членове на обществото ни? За мечките се намери кой да се погрижи! Кой ще се погрижи за хората? За Хората!
ХОРАТА – това са едни мърдащи същества, със собствено мнение, индивидуалност и достойнство. И в колкото по-неравностойно положение ги поставя обществото, толкова по-горди са те! 
Как бихте се почувствали, ако Вашето незрящо дете иска да чете, а няма откъде? Ако пита какво е Интернет, а вие не намирате думи, сили и средства да му обясните, защото Виктор вече не е там? Какво ще му кажете? “Имаше един Виктор, но вече го няма и няма книги за теб, моето дете, защото на едни чичковци и лелки, не им харесва идеята ти да знаеш кой е Елин Пелин и т.н. Ти си сляпо, моето дете, и не можеш да им донесеш парички, затова няма нужда да четеш!” Това ли ще му кажете? ТОВА ЛИ? 

Нашата страна е страна на изключенията и абсурдите! Законите ни са пълни с вратички и частни случаи, но явно не и когато става дума за хора в „неравностойно” положение! „Неравностойно – това е положението, в което ние ги поставяме! НИЕ! 
Вероятно всеки служител на ИК Труд, сам по себе си е прекрасен човек, с лични качества и морал, семейство, деца… и вероятно, също като мен се благодари, че децата му не са в „неравностойно” положение!!! 
Само, че това не е достатъчно! НЕ Е ДОСТАТЪЧНО! 

Достатъчно би било, ОФИЦИАЛНО да се разреши на Виктор да продължи с кроткото си дело по ограмотяване на човешките души! А защо не и ИК Труд да го спонсорира!?

Незрящите виждат! Повече от нас…     

Posted by LeeAnn as Абсурдизми at 4:01 PM EEST

11 Comments »

May 14th, 2006

Приказка за Нищо-то

Посвещавам на приятелите си

Замисляли ли сте се какво точно е Нищо? Празно? Въздух? Въздухът Нищо ли е? Определено не! Въздухът е въздух – има си химичен състав, характеристики и прочее…
От много време насам търся определение за “Нищо” и напоследък, с помощта на приятелите си, установих, че Нищо-то е едно доста срещано, за моя радост, Нещо. И понеже това нещо е Нищо, то не свършва – дори напротив – колкото повече Нищо даваш на приятелите си, толкова повече остава за теб!
До този извод ме доведоха няколко точно определени хора /те си знаят кои са/, които на всяко мое “благодаря”, отговарят “за Нищо”. Така те, волно или неволно, ми помогнаха да намеря определение за Нищо-то. И така:
“Нищо” е доверието, което ти гласуват приятелите.
“Нищо” е подкрепата, която ти дават.
“Нищо” е да оставиш нещата да се случват “сами” – разбирай – да ги случва друг вместо теб.
“Нищо” е търпението, с което получаваш отговор на всеки свой въпрос.
“Нищо” е готовността, с която те, приятелите, изпълняват всяко твое желание.
“Нищо” е тяхната вяра, че ще се справиш, когато сам не си вярваш.
“Нищо” са успокоителните думи, които чуваш, когато си изплашен или разстроен.
“Нищо” са още хиляди неща, които приятелите ти дават, без да искат да получат Нещо….

Благодаря ви за Нищо-то, което ми давате, приятели!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 11:34 PM EEST

13 Comments »

110. Цифрови съвпадения

110. ЦИФРОВИ СЪВПАДЕНИЯ
Ако умножа, а също и събера 9 и 9 получавам 81 и 18, които съдържат еднакви цифри. Ако умножа и събера 2 и 47, получавам 94 и 49 — пак еднакви цифри. Ако умножа и събера 3 и 24, получавам същите цифри — 72 и 27.

Можете ли да намерите две числа, които, умножени и събрани, ще се записват с по същия прост начин, с едни и същи три цифри? Съществуват две решения.

Posted by NeeAnn as Задачки-закачки at 1:46 AM EEST

10 Comments »

May 12th, 2006

Свържете точките

Задачка-закачка от Гост 😉

ovanes says:
Не знам къде да публикувам задачка от гост затова я пускам тук, и се надявам някои да я публикува.

Имаме 9 точки:
. . .
. . .
. . .
Трябва да минете през всички точки само с 5 линии, без да повдигате химикалката, и без да повтаряте линии.
За да ви улесня в обяснението на решението, ще ги номерирам.
1. 2. 3.
4. 5. 6.
7. 8. 9.

Успех на всички. Ако си мислите, че е лесно…това е само началото!

P.S. Другият начин да ни изпратите любимите си задачки-закачки за публикуване е на e-mail: leeneeann@leeneeann.info

Posted by LeeAnn as Задачки-закачки at 4:04 PM EEST

10 Comments »

Двете цифри

109. Двете цифри
Запишете произволно двуцифрено число (с различни цифри и без 0) и след това изразете същото число със същите цифри в обратен ред със или без използване на аритметични знаци. Например 45 = 5 x 9 би било възможно решение, стига вместо 9 да имахме 4. Или 81 = ( 1 + 8 )^2 също би било решение, ако не се използваше още една цифра – 2.

btw задачката се оказва много лесна, щом се сетих за възможно решение още докато я въвеждах (а аз не съм от най-досетливите :о))

Posted by NeeAnn as Задачки-закачки at 12:03 PM EEST

7 Comments »

Егоизъм и ревност

Егоизъм и ревност – това са двете най-трудно различими чувства! И това не се отнася само за децата, а и за възрастните хора. Това са две от най-деструктивните човешки чувства. Човек, обладан от ревност и егоизъм, не може да бъде полезен дори на себе си, та какво остава за околните!

Когато си възрастен осъзнаваш тези чувства, и под влияние на средата и възпитанието си, се опитваш да ги контролираш и/или поне прикриваш.

При децата, всичките им чувства, се изливат абсолютно спонтанно като лавина върху нас. И добре, че е така. Иначе не бихме разбрали собствените си деца, а за мен това е най-лошия възможен вариант.
Не съм открила, все още, за себе си разликата между ревност и егоизъм. Смятам, че в много голяма степен нещата се припокриват, особено при децата. При възрастните, егоизмът по-скоро е открита и осъзната проява на ревността. Но това не е от съществено значение. Ще използвам термина “ревност” и за двете чувства.

Имам по един случай на фрапантна проява на ревност, стигаща до болестно състояние, и с двете си дъщери. При първата мина по-тежко, защото малко по-бавно осъзнах какво става. С малката мина по-бързо и безболезнено. Имам предвид конкретния случай. Защото децата не спират да ревнуват – дори да ги отглеждаш и възпитаваш по един и същ или сходен, отговарящ на темперамента им начин, те продължават да ревнуват – майка си и баща си един от друг, от другото дете, от чужди хора и деца и т.н.  

Сами по себе си, случките не са интересни, защото са извадени от контекста на ситуацията и са лишени от емоционален заряд за читателите. По-важни са изводите, до които ме доведоха те. И именно тях смятам за полезно да споделя с вас.

Децата са едни добронамерени същества! Да бъдат подли и подмолни, да правят “напук” и да се държат “ужасно” ги учим ние, родителите им, без дори да се усещаме. Именно тези прояви на своенравност, нервност, инат и т.н. “ненормални” настроения, които приличат на явен егоизъм и ревност, са сигнал, че детето търси внимание и че, най-общо казано, “нещо не е наред”.
Много е трудно, обаче, да разбереш какво точно не е наред! Понякога ми е отнемало часове да разбера какво се случва в главите на децата ми. Трябва да знаеш всичко, което се преживели през последните дни, до най-малката подробност, за да схванеш причината за някоя беля или своенравна постъпка.

С течение на времето и родителя, и детето се научават да си помагат в този вид комуникация. Трудно е, защото децата не винаги успяват сами да формулират тревогата и/или проблема си и изграждането на тази комуникация отнема години. Важно е да наблюдаваш децата си, да знаеш от какво се боят и какво не харесват – и тогава е по-лесно да ги разбереш.

С течение на годините установих, че за “различното” поведение на децата ми почти винаги има някаква причина, която изисква внимание, разговор с тях и обяснение и обикновено завършва с въпроси от рода на: „Обичаш ли ме като съм лоша?”. Децата не обичат да дават от пликчето си с бонбони, от снакса, от шоколада, не обичат да дават играчките си, особено тези, които са им дали и купили мама и татко, или кака! Те казват: “Това си е мое и не си го давам” не защото са лоши и егоисти, а защото се чувстват специални, когато получават внимание. А пликчето с бонбони и играчката са точно това внимание, което те се опитват да задържат колкото се може по-дълго. В никакъв случай не бива, против желанието на детето, да взимаме от пакетчето му, играчката му и т.н. Детето не разбира, че ние се чувстваме неудобно от това, че другите деца искат и те бонбони и играчка. То разсъждава така: „Мама/татко/кака/..  обича това дете повече от мен, щом взима от мен и дава на него”. И е възможно да развие агресия към другите деца и да започне да се държи с нас „напук”.

В този случай много родители започват да се карат на детето си пред останалите деца, да го наричат “егоист” и това силно усложнява ситуацията. Детето става още по-неспокойно, родителят още по-ядосан и се завъртат в омагьосан кръг. Не бива да се караме на децата си, да ги засрамваме или прекъсваме пред други хора, защото така ги омаловажаваме като личности и когато станат достатъчно големи ще ни го върнат. И тогава ще си задаваме въпросите за синовната привързаност и уважение, но няма да намираме отговорите им. Няма да ги намираме, защото сме ги изтрили сами от главите и сърцата на децата си, когато са били малки. Трябва да хвалим децата си пред други хора, да ги поощряване, ценим и насърчаваме, но само в границите на реално изпълнимото. Когато преувеличаваме с хвалбите, ние неволно косвено им поставяме неизпълнимо високи цели. Те не могат да ги изпълнят, ние не ги хвалим вече толкова често и те ревнуват от първия успял и похвален човек. Тези разсъждения изглеждат далеч от темата за егоизъм и ревност, но не е така.

Ако омаловажаваме или свръх надценяваме децата си, те започват да се сравняват с околните и когато ние, макар и неволно, похвалим друг човек, децата ни изпитват истинска ревност! Тази ревност обикновено е скрита и понякога дори граничи със злоба. Ако похваленият е член на семейството, децата могат да го намразят завинаги, защото той получава нашето одобрение /разбирай «обич»/, а детето – не.  Докато детето е малко, то трябва да се научи, с помощта на родителите си, разбира се,  да се справя с тези чувства /егоизмът и ревността/. В противен случай те остават в него докато расте и порастне и създаде семейство, и могат да се окажат пагубни за добрите отношения в семейството му, за възпитанието на децата му, за живота му въобще. Малките деца ревнуват от по-големите си братя и сестри, а те на свой ред – от по-малките. Затова, за мен, е напълно обяснимо желанието на малките да подражават на големите, както и раздразнението на големитте, когато малките им подражават! Не е лесно да си по-голям… но за това – в следващата публикация. Най-важният извод, който съм си направила от наблюдаването на децата ми /и на мен си самата/ и който си повтарям непрекъснато, е да внимавам да не създавам излишна ревност в децата си, която би могла в бъдеще да се превърне в комплекс /за малоценност/.

Също така, да внимавам как се карам на децата си. Те са на възраст, в която 6-те години разлика, която имат помежду си, все още е голяма и осезаема и определено едни и същи думи при двете имат различен ефект. Ако искам еднакъв ефект, просто използвам различни думи, т.е. всяка получава своето си „конско” 😉
Друго правило, което винаги спазвам, е да обяснявам на децата си защо им се карам, или защо се карам на едното, а на другото – не. Много е важно децата да не остават с грешни впечатления за критикуването. Когато разберат защо им се караме, те по-лесно се съгласяват да изпълняват мерките, които им налагаме като наказание или компенсация.  

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 11:37 AM EEST

3 Comments »

May 11th, 2006

Как станах блогър (продължение)

Това е последната засега част от трилогията “Как станах блогър”.

Парченце диня в сряда № 107

Как станах блогър (продължение)

Евгений Скляревский
03.05.2006

Сутринта записах
На своя секретар
Звуците на свързване

Юрий Нестеренко. Хайку

Минаха пет месеца от събитията, описани в «Как станах блогър (начало)» и «Как станах блогър (край)». С използването на думата «край» малко избързах, тъй като се оказа, че историята има продължение. Главното, което се случи, беше израстването ми като блогър и че повече не си задавам въпросите, описани в първите статии — как и за какво да пиша, колко често да пиша, да дублирам ли написаното в «Живите Списания» или във форумите? Но за сметка на това разбрах какво са cross-posting, технологията OpenID, термина stand-alone и още други умни думички. Посъзнателно съзрявах за следващата крачка, трупах критична маса за качественият «скок», към който ме доведоха две събития.

Първото — имах много “ядра” за създаване на дневници, но много исках да опитам популярният WordPress, който не не тръгваше на моят комп’тър — даваше някаква грешка. Тогава при мен дойде Игор aka ne0d1n с една купчина софтуер и след като установи, че моят «Денвър» използва много стари версии на Apache, PHP и MySQL, инсталира нов сървър, настрои базата от данни и всичко заработи. И колко приятно се оказа да разглеждаш различните теми за оформяне — в момента те са повече от 800. Веднага ми се прииска да пусна, настроя и пиша в такъв красив, изящен и удобен дневник.

Второто събитие — аз съм включен към мрежата през ADSL, тарифата е с ограничен трафик, като трафика към ресурси, разположени в моят доставчик не се заплаща. Самият доставчик също е заинтересуван от използването на ресурси, генериращи трафик и на моята молба за разполагане на дневника веднага отговори със съгласие, като неговите администратори бързо направиха всички настройки. И даже ми подариха домейна barbaris — мое старо име от форумите.

И още едно, трето събитие — усеща се своеобразен вихър, оформящ се в блогосферата. Най-старият блогър в UzNet, Азим aka iflake, в своя дневник е показал статистика относно дневниците, като цифрите са едни такива вълнуващи: «Блогосферата удвоява своя размер на всеки 6 месеца, като е пораснала за 3 години 60 пъти, нов дневник се създава всяка секунда» и така нататък. И аз виждам, че това не са абстрактни числа, наистина наоколо се роят, плодат, живеят, умират и отново се раждат многобройни дневници и блогове. И, което е най-приятно, има много действително интересни дневници.

И така, с помощта на ne0d1n и iflake, се появи дневникът barbaris.uz. Елате, погледнете, оценете. Толкова лек и изящен изглед, че сърцето не ми дава да сложа на брояча бутон 88х31, а трябваше да търся по-лек — 88х15, от LiveInternet. Настроено е кръстосаното публикуване в моето «Живо Списание», като при това може да се коментира и в дневника, и в списанието.

Пуснат е в действие и механизма за регистрация OpenID — например потребителите на «Живите Списания» е достатъчно само еднократно да потвърдят своето име, за да могат след това да коментират с него. И още са нагласени десетки удобни настройки, работата с дневника е приятна и комфортна. Най-важното, според мен, е че имам какво интересно за повечето читатели да кажа, тъй като се старая да бъда в течение на нещата, както и че има какво да се обсъжда, тъй като много често моето мнение не съвпада с общоприетото такова.

Posted by NeeAnn as Гости at 11:31 PM EEST

No Comments »

May 10th, 2006

Как станах блогър (край)

Това е втората част от разказа на Евгений Скляревский за пътя, по който е минал при създаването на своя дневник, но за разлика от него, аз няма да пускам отделните части по една на всяка сряда (нищо, че днес е сряда), а ще ги публикувам почти наведнъж

Парченце диня в сряда № 92

Как станах блогър (край)

Евгений Скляревский
18.01.2006

— Как не те e срам! — високо каза Алиса.
— Срамно е даже да се говорят такива глупости!
— Замълчи! — извика Кралицата, почервеняла от ярост.
— Да бе! — отговори Алиса.
— Отрежете и главата! — извика Кралицата.
Никой не помръдна.
— Кой ли пък се страхува от вас! — каза Алиса
(тя вече беше достигнала своя истински ръст).
— Вие сте просто едни нещастни карти.

Луис Карол, “Алиса в страната на чудесата” (превод Борис Заходер)

И така, струваше ми се, че мечтата ми се е сбъднала и мога да се наслаждавам на живота. Но се появиха нови въпроси, отвличащи ме от това наслаждение.

Например — колко често да пиша в дневника? Ако пиша веднъж в месеца, тогава можех изобщо да не го започвам. А ако пиша по 20 съобщения на ден — мога да предизвикам стомашни колики в посетителите, които обикновено ги мързи да четат много. Десет също е много, а и няма по толкова уникални събития (на ден), а да пускам връзки към нещо преживяно от други, много не ми се искаше. Единственото, което си изясних точно е, че трябва непременно да пиша всеки ден, като оптималният обем е три или четири записа.

За какво да пиша? Струва ли си да разглеждам и оценявам сайтове? Да давам ли връзки към всякакви куриози и отделни статии? Само връзките или и мои коментари? Да пускам ли чисто развлекателни, несериозни материали? Или обратно, всичко да бъде чинно и строго? Докато не се установят нещата — в режим на търсене на оптимални теми.

Още една забележка — в дневниците обикновено се използва механизма на категориите, като всяка публикация се «привързва» към нейната категория и при желание може да се преглеждат публикациите от произволно избран модел. На мен тази идея не ми допада, защото избраната тема (област) «Събития и проблеми на UzNet и останалите мрежи» и така е достатъчно тясна, че да трябва да я разделям на допълнителни категории. Възможно е времето да докаже, че не съм прав, но засега категории няма да има.

Най-тъжното е, че аз не владея кода така, както в другите мои сайтове и за всяко подобрение или поправка се налага да безпокоя по-напредналите си познати, които, в интерес на истината, досега не са ми отказвали своята помощ.

Стана ясно, че календара на дневника се изобразява неправилно в Internet Explorer, за разлика от изобразяването му в алтернативните браузъри — причина се оказа известният на разработчиците проблем с обработката на отстъпите и полетата в блоковете, което се оказа добър повод за организиране на дискусия — необходим ли е изобщо на дневника календар? Повечето от участвалите в нея споделиха, че изобщо не използват календар. Приемайки под внимание и моето отношение към него (същото като към бутоните «Направи начална страница» и «Добави към предпочитаните»), календарът беше премахнат.

Още един проблем — преди общувах във неформалният форум на UzNet и в своето «Живо списание», сега пиша в дневник, което като че ли се явява във вреда на първите две общности. И разпиляването на теми, и отмъкването на посетители не са съвсем приятни процеси. И още (колко съм досаден само) — не е ясно докога ще ми стигнат силите? Може би след един месец ще ми омръзне? А имам известни задължения пред посетителите — те чакат нови съобщения. А може по-късно да се появи нещо ново, още по-интересно.

Във всеки случай ще се повторя — мечтата за личен дневник, посветен на UzNet се сбъдна. А това вече не е малко. Моля заповядайте — адреса го знаете: celo.fan.uz.

Posted by NeeAnn as Гости at 10:35 PM EEST

1 Comment »

May 9th, 2006

Как станах блогър (начало)

Като се връщам към времената, предшествали създаването на този дневник, както и към историята на неговото създаване, се сещам за поне трима човека, които ме убеждаваха, че и аз трябва да започна да пиша — дали в мой, собствен дневник или точно в този, който четете в момента не е от голямо значение. Аз се измъквах по царски — с обяснението, че още не ми е дошло времето да пиша, както и не мисля, че има какво толкова интересно да кажа на света. И за да не си помислите, че времето за авторско писане вече е дошло за мен, бързам да ви кажа, че не сте познали — заръката да има и мои публикации в този дневник ще я изпълня по мой си начин :о)

Преди почти две години, обсебен от скуката на една магистърска програма и воден от желанието да бъда поне малко полезен на хора, извън моето семейство, както и от още най-различни причини, се захванах да превеждам разни статии, най-вече от руски език и най-вече от областта на свободния софтуер. Защо от руски ли? Ами причините са няколко: че владея руски по-добре от английски (за съжаление, немският вече съвсем съм го забравил :о(); че “отварянето” ми към този език беше донякъде куриозно; заради усещането, че все по-малко хора от по-младите поколения знаят този език; че в руската част на Internet има достатъчно интересни неща, които остават встрани от вниманието на повечето от internet потребителите в България; и че никога не съм изучавал организирано английски език, което ме подсеща да ви кажа, че не възнамерявам скоро да се захващам с преводи от английски. Затова реших да изляза от областта на софтуера с отворен изходен код и да си опитам силите в други области (не че успях съвсем, но поне се опитах).

И след толкова много уводни думи стигаме до тяхната цел — попаднах на разказа (в три части) на един руснак, роден и живеещ в Ташкент, в който той споделя как е станал блогър. Да, да, естествено, вече е преведен и мисля да ви го представя за ползване по предназначение. А който иска да чете в оригинал, може да отиде на адреса, посочен под заглавието на разказа, като между другото, в този пощенски списък (http://ezhe.ru/pravda/) всеки, който владее езика и не се срамува от този факт, може да намери още много интересни неща.

И накрая ще добавя малко технически обяснения — понеже това е личен дневник, който не ме задължава да бъда “словесно изящен” (който има възражения по този въпрос, нека погледне какво пише там), думичките, които ще намерите заградени в кръгли скоби показват моето двоумение по въпроса коя точно от тях е най-добре да бъде използвана. А пък тези думички, заградени в квадратни скоби, по-скоро допълват казаното от автора и са моят “принос” към неговия труд.

Това ще бъде за тази вечер — приятно четене и не убивайте преводача — той толкова си може :о)

Парченце диня в сряда № 91

Как станах блогър (начало)

Евгений Скляревский
11.01.2006

За каквото и да отива човек
в глобалната мрежа, той винаги отива
за добрата дума

Просто Babayasin. Мир имени меня

Моят колега в «Информационен бум», Влад Исаев, водещ рубриката «Кървава неделя», странно защо не написа нищо за току-що отминалия през тази седмица сто и първи юбилей. Предлагам на читателите да се опитат да поразсъждават самостоятелно за пътищата на развитие на Русия и човечеството, в случай, че царските войски не бяха разстреляли демонстрацията, провокирана от Гапон (или Хапон?).

Но нека се върнем към днешните интернетски дела. В различните общности продължават безкрайните спорове на тема «блогът — средство за масова информация ли е или не?» с аргументи както за, така и против тази прекалено конкретна формулировка. През месец декември, в RuNet също така се обсъждаше следното знаково събитие — за първи път блогър взе интервю от депутат в Руската Дума. Разликата между официалните средства за масова информация (aka СМИ) и персоналните блогове, ако не е изчезнала, поне се е размила окончателно и тяхното разделяне вече е невъзможно. С какво е добър един блог? Най-вече с това, че той съдържа в себе си отношението на автора към описваното събитие, което отношение не се вижда в официалните съобщения. Както беше казала известната ‘мрежова’ журналистка, Линор Горалик: «В живите дневници присъства ароматът на истинските обсъждания от “кухнята” [на събитията], който аромат е напълно изчистен в официалните средства за информация».

Всеобщата еуфория от нашествието на блоговете, един мой виртуален познат остроумно беше сравнил с фразата на режисьора в изпълнение на Евгени Евстигнеев от филма «Пази се, автомобил», отнасяща се за това, че «самодейният театър ще измести, в края на краищата, професионалният». Могат да се приведат още много цитати, разглеждащи «богоявлението» от различни страни, но икономисвайки времето на читателите, ще се върнем към конкретната цел.

И така, аз узрях за водене на свой собствен дневник, при което, имайки опита от воденето на «Живото списание» ми се искаше да опитам силите си именно в списването на персонален тематичен дневник. Можех да го водя в рамките на «Живото списание» (Роман Лейбов веднъж беше написал, че всички забележителни блогъри в RuNet пишат в свое собствено «Живо списание»), но ще повторя, че ми се искаше да имам отделен специален блог. При това не универсален, а именно тематичен, посветен на проблемите на UzNet и всички останали подобни мрежи. Няма да ви мъча повече — точно преди една седмица дневникът заработи, сбъдвайки знаете чия мечта.

Обърнете внимание, че адресът celo.fan.uz е специално подбран, че да може да се каже, например: «Видя ли новината на “Целофана”?». Какво говорят за «Кулер» знаят всички, което може да е нескромно сравнение, но ми се искаше да покажа, че успеха на проекта съвсем не е в неговото интересно име, а в съдържанието му.

След това рекламирах дневника си във всички общности, които посещавах — веднага се появиха посетители, коментари, статистиката започна да показва «приятни» цифри за посещенията, а най-вече сред коментаторите открих някои от най-уважаваните [в UzNet] от мен хора. Както казваше един персонаж от «Простоквашино» — «Заработи!»

Ето така се сбъдват мечти. Благодаря на познатите, които ми помогнаха с настройката на дневника и с неговото разполагане. Продължението, както пишат по списанията — в следващият брой, следващата сряда.

Posted by NeeAnn as Гости at 11:26 PM EEST

2 Comments »

May 8th, 2006

Игра с Дъгата

Ветровете не искаха да пускат черните дъждоносни облаци близо да Царството си, защото те, колкото и да обещаваха, че няма да пуснат и капчица от дъжда, който носят, никога не удържаха на думите си. И не защото бяха лоши или несериозни. Не-е-е! Напротив, дори бяха много сериозни и съвсем не на шега даваха това обещание. Но, често пъти, колкото и да си сериозен, се намира някой непослушко, който да те разсмее. Какво става като се разсмеят дъждоносните облаци? Много просто – вали дъжд.

А в Царството на Ветровете беше весело винаги, затова и дъждоносните облаци обичаха да се навъртат наоколо. И нямаше как да е тъжно, с тези пухкавци, дето скачаха от вятър на вятър и по цял ден се забавляваха да летят насам-натам, да се въртят и търкалят, като пухкави бели топчици. И Облачето правеше така – само чакаше някое вятърче да се появи, за да го качи и повози, после да го даде на друго, после на друго…

Е, случваше се, от време на време, Облачето да падне от много игра, но знаеше, че тези неща се случват, и че те помагат да пораснеш, дори и да не искаш, така че не се оплакваше. Облачето не се оплакваше, защото знаеше, че който не внимава – пада, а който после се оплаква – не го пускат да лети с ветровете.
Облачето обичаше да скача от вятърче на вятърче, защото така успяваше да се засили повече и да лети по-високо и по-далеч, та да стигне чак до границите на Царството. Отвъд границите на Царството на Ветровете, но съвсем наблизо около тях седяха…. Да, дъждоносните облаци. Но не просто седяха, ами гледаха гонитбата на пухкавите топки, преобръщанията, сливането и разделянето им, се и смееха. Те не се смееха, а ми се кискаха в захлас и забравяха за даденото обещание – да не пускат дъжда. Облачето обичаше да разсмива, тези иначе сериозни и грандиозни облаци, защото всяка смешна капчица дъжд, която изпуснеха се превръщаше в красива Дъга.

Облачето много харесваше Дъгата. Тя беше толкова светла и дружелюбна! Дъгата разрешаваше на Облачето да си играе върху нея, да се спуска ту наляво, ту надясно и после пак да се изкачва. Даже му позволяваше да се спуска поотделно по всеки един неин цвят. Дори си измислиха една игра на цветове. Облачето затваряше очи и се спускаше, а след това се опитваше да познае по кой цвят се е спуснало. Облачето харесваше тази игра, защото всеки цвят на Дъгата беше различен и му носеше различно усещане. Нещо повече – Облачето вече си имаше любим цвят за всяко настроение!

Когато беше ядосано, или по-точно виновно за нещо, /според Вятъра, разбира се/, Облачето се спускаше по червения цвят, защото само така не си личаха порозовелите му краища.

Когато беше щастливо, Облачето се спускаше по оранжевия цвят, защото той беше най-тънък и гладък, и само по него можеше да се пързаля толкова бързо.

Когато беше весело и палаво, обичаше да се спуска по жълтия цвят, защото му се струваше, че в него е уловено слънцето.

Когато беше спокойно, Облачето се отпускаше в дебелия зелен килим и се спускаше плавно, с часове.
Когато се умореше да лудува, то се отпускаше в сините завивки и си подремваше сладко, докато не минеше някое вятърче да го подсети, че е време да се прибира в Царството, иначе Вятърът ще му се кара.

А най-много, Облачето обичаше да потъва в мечти във виолетовия цвят. Той бе така нежен и прелестен, че чак ухаеше на красота и свобода.

Дъгата също обичаше да си играе с Облачето. Тя наблюдаваше лудориите му и според това кой цвят е избрало Облачето днес, отгатваше настроението му.

Облачето и Дъгата се забавляваха истински, когато бяха заедно и затова Облачето се натъжаваше малко, когато слънцето поемеше към хоризонта и вземеше Дъгата със себе си.

Облачето знаеше от Вятъра, че Дъгата ще се върне отново при него и затова не тъгуваше за нея. Напротив! Оттегляше се тихо, на любимото си местенце, и започваше да крои планове за утрешните пакости, които да разсмеят дъждоносните облаци толкова, че да пуснат кристални капчици дъжд, които под искрящите слънчеви лъчи отново да се превърнат в Дъга…

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 7:47 PM EEST

3 Comments »

May 4th, 2006

Басните на Жан де ла Фонтен

Създаването на тази категория е продиктувано от една странна асоциация, натрапена ми от ежедневието.
По всички телевизии явно върви една и съща реклама, и колкото и да не гледам телевизия, “крилатата” фраза от тази реклама стигна и до мен. Да, за “кажи, баба, тенкю” говоря. Хората са се побъркали. Само това повтарят! Попаднах на тази реклама и тя, по някакъв начин, ме върна в детството, когато учех френски и се хвалеха с мен.
Имам си любима басня, която разказвам и до ден-днешен
 на всеки, който каже: “Кажи нещо на френски”. Реших да я публикувам тук за вас / 😉 за да не се налага да ви я рецитирам 😉 /
После ми хрумна да си направя цяла категория, посветена на Жан де ла Фонтен и да публикувам в нея басните в оригинал и мой скромен превод, за да им се радват и не-френско четящите посетители.

Разбира се, започвам с любимата ми басня, тази за Гарвана и Лисицата.

Le Corbeau et le Renard

Maître Corbeau, sur un arbre perché,
Tenait en son bec un fromage.
Maître Renard, par lodeur alléché,
Lui tint à peu près ce langage :
Hé ! bonjour, Monsieur du Corbeau.
Que vous êtes joli ! que vous me semblez beau!
Sans mentir, si votre ramage
Se rapporte à votre plumage,
Vous êtes le Phénix des hôtes de ces bois.”
A ces mots le Corbeau ne se sent pas de joie;
Et pour montrer sa belle voix,
Il ouvre un large bec, laisse tomber sa proie.
Le Renard s’en saisit, et dit: “Mon bon Monsieur,
Apprenez que tout flatteur
Vit aux dépens de celui qui l’écoute:
Cette leçon vaut bien un fromage, sans doute.”
Le Corbeau, honteux et confus,
Jura, mais un peu tard, qu’on ne l’y prendrait plus.

Гарванът и Лисицата
                                  
/превод за вас: LeeAnn/
Гарванът, кацнал на едно дръвче,
държеше в човката си сиренце.
Лисицата, привлечена от аромата,
го омайва с думи благи:
“Е! Здравейте, г-н Гарван!
Колко сте красив!
Как прелестно изглеждате!
Без да лъжа, трябва да отбележа, че Вашата осанка
Подхожда изключително на Вашето окраска
Вие сте Феникс, в сравнение с обитателите на тази гора!”
Чувайки тези думи,
Гарванът не можеше да си сдържи радостта
и за да покаже красивия си глас,
Отвори широко човка-а-а … и остави плячката си да падне.
Лисицата я хвана, и каза:
„Мили ми господине, запомнете,
че всички ласкатели живеят на гърба на тези, които ги слушат!
Този урок, без съмнение, струва едно сиренце”

Гарванът, засрамен и смутен,
се закле, но малко късничко, че друг път няма да се хване.

Posted by LeeAnn as Jean de la Fontaine / Жан де ла Фонтен at 4:35 PM EEST

1 Comment »

« Previous Entries  Next Page »