Skip to main content.
April 29th, 2006

Наръчник на пилота

1. Всяко излитане е по желание. Кацането е задължително.

2. Ако бутнеш щурвала напред, къщите стават по-големи. Ако го дръпнеш назад – смаляват се. Това правило важи докато не дръпнеш щурвала съвсем назад и не го оставиш там – тогава къщите стават мноого големи.

3. Летенето не е опасно! Катастрофите са опасни.

4. Винаги е за предпочитане да си долу и да съжаляваш, че не си горе, вместо да си горе и да съжаляваш, че не си долу.

5. Единственият път, когато имаш прекалено много гориво, е когато самолетът ти се запали.

6. Витлото е един голям вентилатор в предната част на самолета, който служи да разхлажда пилота. Когато той спре, пилотът започва да се изпотява.

7. Когато изпитваш съмнения за височината, дай нагоре. Никой досега не се е сблъскал с небето.

8. “Добро” приземяване е това, след което можеш да вървиш без лекарска помощ. “Страхотно” приземяване е това, след което самолетът може да бъде използван повторно.

9. Учи се от грешките на другите. Няма да живееш толко дълго, че да ги направиш сам всичките.

10. Вероятността да оцелееш е обратнопропорцинална на ъгъла на приземяване. Колкото е по-голям ъгълът, толкова по-малка е вероятността и обратно.

11. Стой настрана от облаците. Добре осведомени източници твърдят, че някои планински върхове имат навика да се крият в тях.

12. Винаги се опитвай да изравниш броя на излитанията с броя на кацанията.

13. Има три малки правила, които гарантират гладко кацане. За съжаление никой досега не е успял да ги открие.

14. Запoчваш с пълна торба късмет и празна торба опит. Номерът е да напълниш торбата с опита, преди да си изпразнил тази с късмета.

15. Хеликоптерите не могат да летят – те са толкова грозни, че земята ги отблъсква.

16. Запомни, че гравитацията не е просто идея. Тя е закон. И не подлежи на обжалване.

Posted by LeeAnn as Екстремно at 1:35 AM EEST

3 Comments »

April 28th, 2006

Един въпрос за кубове

193. Един въпрос за кубове
Една сутрин, по време на своята лекция, професор … (има ли всъщност значение кой точно професор) отбелязал, че сумата от кубовете на няколко последователни числа, като се започне от 1, дава точен квадрат. Така сумата от кубовете на 1, 2 и 3 (1, 8 и 27) е равна на 36, което е квадратът на 6. Той посочил, че ако се забрани използването на 1, най-малкото решение се дава от числата 23, 24 и 25, сумата от кубовете на които е равна на квадрата на 204. И предложил да се потърсят следващите най-малко четири, но може и повече последователни числа без 1, сумата от кубовете на които да е точен квадрат.

Posted by NeeAnn as Задачки-закачки at 10:27 PM EEST

10 Comments »

April 27th, 2006

Разходка в Царството на Ветровете

… Вятърът пазеше мечтите, защото това бяха неговите собствени мечти, но видяни с момичешки очи!

Един ден Вятърът заведе Облачето на разходка! Но не на каквато и да е скучна разходка за пораснали ветрове и уморени мечтатели, а на истинска разходка – разходка в Царството на Ветровете…

Облачето само беше слушало за това тайнствено пространство, в което се събират всички ветрове. Представяше си го като загадъчно закътано местенце, отвъд планините, чиито очертания бледнееха на хоризонта… И се оказа право, … почти. Облачетата, особено непорасналите, обожават да са прави, макар и само почти, и това ги прави още по-големи и неудържими всезнайковци.

Но този път не стана така. Облачето беше омагьосано от вълшебството, което витаеше във въздуха. Там се бяха събрали всички ветрове… Имаше малки ветрове, и големи ветрове, топли и студени, спокойни и поривисти, постоянни и променливи…. Всякакви…

Всеки вятър си беше взел по едно облаче, което да разхожда и люлее, да издига и спуска… После взимаше друго, и друго…

Облачето се изплаши. Почувства неясна тревога и недоверие към тези непознати ветрове. Плашеше се още повече, когато някои от тях започваха да спорят ожесточено, на някакъв непознат за Облачето език. Тогава те, само за няколко секунди, преобръщаха всичко в Царството с главата надолу.

Облачето губеше представа за време и място…

Губеше от плътността и очертанията си…

Превръщаше се в едва различим на ярките слънчеви лъчи дим…

Ветровете, светлината и звуците преминаваха през него, като през прозрачна кристална завеса…

Облачето имаше чувството, че се е загубило сред ветровете…

Тогава Вятърът, който всъщност не изпускаше Облачето от очи, се приближаваше до него и го успокояваше. Обясняваше му за причините ветровете да се държат така или иначе, казваше му от какво трябва да се плаши и от какво – не, къде може да ходи и къде – не, с кой вятър може да си играе и с кой – не, какво може да пипа и какво – не, къде може да си навира любопитното носле и къде – не! …

Докато слушаше думите на Вятъра, Облачето възвръщаше силите и част от смелостта си и отново добиваше плътност. Звуците пак се спираха в него и слънцето пак очертаваше сянката му.

Тогава Облачето се чувстваше наистина специално в Царството на ветровете! Много специално! Като истинска малка Принцеса …      

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 11:24 PM EEST

5 Comments »

April 26th, 2006

Намерете числата

139. Намерете числата
Можете ли да намерите две числа, съставени само от единици, които да дават един и същ резултат при събиране и умножение? Например, 1 и 11 са много близко до отговора, но не стават точно, защото събрани дават 12, а умножени — само 11

А следващата задачка ще се появи най-рано утре късно вечерта.

Posted by NeeAnn as Задачки-закачки at 6:55 PM EEST

17 Comments »

April 25th, 2006

Едно странно събиране

Представете си, че на закуска, вашите поотраснали деца ви помолят да напишете пет нечетни цифри, чиято сума е 14. Дали ще успеете?

Posted by NeeAnn as Задачки-закачки at 10:55 PM EEST

31 Comments »

Децата и Мрежата

Това е една статия на Иван Дончев. Гледната точка на Иван напълно съвпада с моята, затова аз поисках разрешението му да публикувам статията тук. И щом четете в момента, значи е разрешено ;-). Иване, благодаря ти.

Децата и Мрежата
Иван Дончев

Глобалното интернет пространство е източник на неограничени възможности. Достъп до информация, мигновени контакти с хора намиращи се на другия край на света, работа и забавление. Децата от ранна възраст растат в досег с мрежата и често знаят за нея повече от възрастните. Повечето хора и материали, които те срещат там, са положителни и добронамерени. Но както навсякъде и там има рискове. За своята сигурност, подрастващите имат нужда от напътствията и подкрепата на възрастните в тази, иначе вълшебна, медия.

Да ограничите достъпа
на детето до “опасния” интернет не е най-добрия подход. Все едно да му забраните да ходи на училище, защото там може да срещне хулигани, а в двора да дебне избягал престъпник. Освен това, то ще намери начин да заобиколи забраните – било в училище, при приятели, или в компютърен клуб. Там със сигурност ще е далеч от вашата опека. Поради същите причини не трябва да разчитате напълно и на техническите ограничителни средства, които може да инсталирате на компютъра си вкъщи. Трябва да приемете, че детето рано или късно ще се сблъска с неподходящи материали. И по-добре да е подготвено. От вас. Изследвайте мрежата заедно. От вашето положително отношение зависи дали то ще ви се довери, или ще предпочете потърси решение само, ако възникне проблем.

Основни опасности
Най-страшното, което може да сполети един малчуган в мрежата, е физическо посегателство. За щастие – това се случва много рядко, но последиците са тежки. Детето трябва да знае за този риск и да е обучено, че в никакъв случай не трябва да дава лични данни – имена, телефони, адрес, училище. Трябва да знае, че някои хора могат да се представят за съвсем други.
По-вероятно е, в някой чат или форум, да налети на агресивни хора, на обиди и хулигански прояви. Често, произхождащи от други малолетни. Не трябва да се притеснява да споделя и да иска съвет от вас.
Непременно ще се сблъска с материали на сексуална тематика, порнография и насилие. Това изисква деликатните разговори да бъдат проведени малко по-рано, отколкото това се е правело преди време (в деня преди сватбата). Необходимо е представите за любов и секс да бъдат устойчиво свързани в съзнанието, преди порнографията да ги е обвързала с агресивни, животински, вулгарни и други отблъскващи и объркващи детето модели на поведение.

Правила за безопасност
Говорете с детето относно възможните проблеми онлайн. Прекарвайте време заедно пред компютъра. Нека ви покаже любимите си места в мрежата.
Не оставяйте компютъра в спалнята на детето. По-добре да е на място, където сте често заедно.
Поинтересувайте се, все пак, от възможните програмни решения за защита и от сайтовете, специално предназначени за ползване от деца. Но не разчитайте 100% на тях.
Създавайте заедно пощенските акаунти и абонаментите за различни сайтове и форуми, които детето посещава. Така ще знаете къде ходи, ще можете да регулирате личните му данни и ще знаете паролите, за да проверявате от време на време кореспонденцията му.
Показвайте на детето полезни сайтове и програми. Стаите за чат не са всичко. Така то ще има по-голям респект и доверие във вашите знания.
И вие, и вашето дете трябва да сте напълно наясно, че то не е отговорно за нещата, които пристигат в пощата му, които намира в интернет и за поведението на хората там. Вие трябва да възпитате правилното отношение и реакция. Не на срам и ужас, а на спокойно и съзнателно отрицание и избягване.
Няколко прости правила, които детето трябва да спазва (можете да му ги разпечатате до компютъра) и да знае, че с тях ще бъде сигурно:
– Никога да не приема срещи с познати от интернет, без ваше знание. При първа среща – задължително трябва да отиде с вас.
– Да не качва свои снимки, да не дава имената си, адреса, училището или телефона.
– Да не отваря файлове от непознати източници.
– Да не отговаря на писма или съобщения, които са сексуално насочени, агресивни, вулгарни, обидни.
– Да не забравя, че всичко, което чете в интернет може да бъде лъжа.
– Да ви казва всеки път, когато нещо или някой в мрежата го притесни.

Интернет вече е част от живота ни. И от него ползата е доказано по-голяма отколкото вредата. С помощта на горните напътствия ще сте по-сигурни и спокойни и ще можете без паника да избегнете потенциалните опасности. Които, в крайна сметка, не са по-различни от тези на улицата и в училище.

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 8:26 PM EEST

1 Comment »

April 20th, 2006

Два куба

Време е вече за поредната задачка-закачка, защото като гледам нещо все сериозни неща взеха да се появяват на това място. А старите хора отдавна са казали, че от много сериозност глава боли. Затова минавам направо към задачата.

Преди години, един преподавател по висша математика задал на своите студенти следният въпрос:

“Можете ли да намерите две последователни естествени числа, разликата от кубовете на които да е точен квадрат? Например, кубът на 3 е 27, а кубът на 2 е 8, но разликата между тях (27 – 8 = 19) не е точен квадрат. Кое е възможно най-малкото решение?”

Не искам да ви плаша много, но задачките, които се търкалят покрай мен са около 253 на брой. Предполагам, че не би трябвало да бъдете затруднени, затова няма и да бързам с публикуването на отговора и, който между другото се намира на страница 263.

Приятно забавление :о)

Posted by NeeAnn as Задачки-закачки at 2:38 PM EEST

11 Comments »

April 19th, 2006

Как да се справим с малчуганите си?

Това е публикация, която замислям отдавна, но все не ми оставаше време да я започна.
Правя го специално заради Ани. Споделям личен опит и принципи.

Едва ли има майка, която да не си е задавала въпроса «Аз добра майка ли съм? Справям ли се?» и т.н. Всяка от нас се е измъчвала от подобни терзания и това е нормално. Няма еднозначен отговор. Отговорът идва след много години, когато видиш реализацията на децата си, предполагам.

Деца се отглеждат трудно и още по-трудно се възпитават.
А при четиригодишните, особено, нещата понякога изглеждат безнадеждни. Отделил си цялата си енергия време и любов да общуваш с детето си, да говориш /бебетата разбират всичко, просто не говорят. Трябва да им се говори. И аз съм била едва ли не обект на подигравки, че казвам на 6-месечната си дъщеря, че отивам за хляб, оставям я на баба за 5 минути и веднага се връщам. Бебетата разбират – ако не думите, то интонацията!/, а когато то стане на четири години, имаш чувството, че едва ли не си хвърлил четири години от живота си на вятъра. Знам, че звучи крайно и не много по майчински, но ми се е случвало да се чувствам така. Така се чувства и Ани в момента, доколкото усещам.

Всички деца са чувствителни и емоционални. Някои повече, други по-малко. Някои от тях си остават еднакво чувствителни и емоционални и на 4, 14, 24 или 34 години. Някои се разстройват лесно и плачат, за най-малкото на пръв поглед, нещо. Старай се да разбираш причината да плаче. Децата не са зли и не правят лошо на родителите си от злоба.
При различната чувствителност и подходът е различен.

При малката ми дъщеря нещата вървят само „с добро”. По никакъв друг начин не става. Тя се разстройва, разплаква се и повече не иска и да чуе.

При голямата ми дъщеря използвах тактиката „ИЛИ”. За всяко нещо, което исках от нея, формулирах и едно „или….”. Не помня вече конкретни ситуации, но ето един възможен пример:”Измий си зъбите или утре няма да играя с теб с топката”. Накрая тя сама ме питаше „или какво”, ако аз съм го забравила. Това не я тревожеше. Сякаш й харесваше да знае, че е имала избор и сама е взела по-доброто решение.
Това „или”, обаче, не бива да засяга храна, дрехи или обич. Ако ги засяга, се превръща в наказание. А дори наказанията не бива да посягат на насъщните нужди и на чувствата. Ако им кажеш „няма да те гушкам” или „няма да те обичам”, децата развиват чувство за вина, за непълноценност, което ще се задълбочава и ще им пречи в живота като пораснат. Въпросното „или” и наказанията трябва да опират само до лишаване до любими действия и забавления.

Подкупвай. Не се отказвай от подкупите, но те също трябва да засягат само обещания за любими действия и забавления, а не за лакомства и храна. Не знам как да го формулирам, но се страхувам, че ако трябва с послушание и угодничество да се борят за лакомство и/или храна, това подтиска индивидуалните им личностни качества и ги превръща в кученцата на Павлов. Насърчавай я и тя да те подкупва – с усмивка, целувка, рисунка, песничка, стихче …. – неща, които знаеш, че би направила с удоволствие.

Не се притеснявай за самостоятелността й. Щом детето се чувства добре в детската градина, значи е достатъчно самостоятелно. Самостоятелността не се изразява в това да се обслужва само в тоалетна и да си казва за нужди като жажда, глад и тоалетна, а готовността да се отдели от майка си. Не всяко дете свиква с детската градина, така че трябва да си доволна. Разговаряй с нея какво се случва там, за да свикне да споделя с теб, защото е момиче и това тепърва ще бъде полезно и на двете ви.

Не се тревожи за това, че на всяко нещо отговаря с „не”. Всички четиригодишни го правят. През целия си живот досега за чували повече „не”, отколкото „да”, и им е време да опитат как се прави. Колкото по-остро реагираш на това, толкова по-дълго тя ще се забавлява на твой гръб. Определи няколко правила, за които да си непоколебима и „не” винаги, без изключения, да значи „не”. Така ще научи смисъла на думата „не”.

Това, което правех аз, за да се боря с вечното отрицание: давах „командите” наобратно. Пада голямо забавление. Слагаш на масата обяд и й казваш с най-сериозния си тон: „Не яж това!”, или й даваш дрешки и казваш: „Не обличай това”, и т.н. Първо ще ти се чуди на акъла, после ще разбере и накрая ще спре да ползва „не” за отговор.

Не веднъж приятели и роднини са ме упреквали доста остро, с изрази от рода на: „Твоето дете не знае какво е „не”!” по повод на нещо скъсано или счупено. Децата се учат като изследват. Щом на тях нищо им няма – всичко е ок. Не ме боли за счупено и скъсано. Давах им да режат списания, да лепят картинки и пишат с маркери, където си поискат. И те никога не пишеха по стените, защото всички средства за писане бяха достъпни за тях, те бяха свободни да копират моите занимания и не чувстваха нужда да се крият, за да пишат. А като се скриеш, къде пишеш – ами на стената, естествено. Нали се криеш в ъгъла, обикновено. По-късно, приятелите с тази реплика осъзнаха ценноста на възпитаването на децата в свободно държание и неподтискане на индивидуализма им. Така децата се учат да взимат решения. Така, че не мисля, е това е свободия.
Друга реплика, от която ме заболя и още не съм забравила, е следната, изречена от единия дядо, когато голямата ми дъщеря беше на 4 годинки, т.е. преди 8 години е: „Дъщеря ти е толкова невъзпитана, че трябва да я взема аз да я гледам и възпитавам още 4 години оттук на сетне, за да стане човек от нея!” Преглътнах го някакси. Само, че нямаше нищо подобно. Тя си беше едно средностатистическо нормално 4-годишно момиче, точно като твоето. Е, аз всеки път, когато някой каже, че децата ми са възпитани, тайничко злорадствам, ама и това е нормално. На майките им е простен този егоцентризъм 😉
В момента дъщеря ми е на 12 години и се справя с многото си задължения с лекота. Понякога й се чудя как точно го прави, защото нейният ден, често е по-натоварен от моя – бреме, което ние не сме имали (и за това си имам обосновка, но за нея – друг път).
Възхищавам й се и й го казвам! Общуването, на което толкова много държа, засега върви гладко, по начин, който ме устройва напълно.

Същият този дядо сега е ангажиран с помощ в отглеждането на малката ми дъщеря. Тя не свикна с детската градина и я отглеждаме в домашни условия, с помощта на институцията „баба+дядо”. Според мен, тя е много по-разлигавена от кака си, защото получава внимание от всички. Но, този дядо, за нея не прави такива изказвания, защото част от вината за нейното разлигавяне носи той. И въпреки това, когато аз съм с нея, не позволявам лигавене. Едно е глезене – и ние сме големи, пък обичаме да ни гушкат и да се поглезваме – друго е лигавене. Лигавене не търпя и е обявено като закон у дома!

Тук стигаме до авторитета.
Убедена съм, че и двамата имате авторитет. Просто не го показвате и тя не се съобразява с него ;-). Тя ви пробва. Нормално е. Как да разбере къде минава границата, ако не опита? Не бива да реагираш остро на капризите й. Реагирай с усмивка, каквото й да става. Твоята реакция спрямо нея, изгражда нейното разбиране за реакция спрямо света. Спокойно казвай „НЕ” и го отстоявай. Възможните й реакции са няколко:

Плач – не се плаши, когато плаче. И моите деца бяха ревливи, а и сега са си. При мен помагаше следната тактика: „Мога да те изтърпя да се наплачеш, за мен не е проблем. Поплачи си, щом ти харесва, но няма да променя мнението си. Плаченето не помага. Искаш ли да те погушкам да си поплачеш хубавичко?” Обикновено след това изявление спираха с безмисления рев. Децата на 4 години са достатъчно големи и разумни, за да разберат това обяснение.

Тръшкане – реагирах по същия начин като при плаченето, с цел „изнудване”.

Беля в знак на протест – спокойно обясняваш, че това е беля и нищо не я оправдава. Майките, когато са сърдити не правят бели, нали? И повеждаш разговора към смяна на ролите. При моите момичета помагаше. Питам: „Ти, ако беше майка, а аз дете, и бях направила такава беля, щеше ли да ми са караш?”. Възможните отговори са два – „да” и „не” /по тях ще си „свериш часовника” – ако отговорите те устройват, значи си обяснявала добре, а ако не те устройват – значи си сгрешила някъде в подхода. Няма верни и грешни отовори. Има приемливи и неприемливи отговори/.

Ако каже „да”, продължаваш да настъпваш: „Добре, тогава, ти как щеше да ме накажеш, ако аз бях дете?” Помоли я, тя да си избере наказание. Ефектът е поразителен. Децата имат толкова силно развито чувство за справедливост, че често избират за себе си по-сурово наказание от това, което ние сме имали на ум. И го спазват много трогателно упорито. Нещата при 4-годишните все още са на двата полюса – „черно” или „бяло”. „Сива” уклончивост все още не съществува. Ние поставяме параметрите й, когато започнем да нарушаваме принципите си и допускаме правилата да важат за тях, а да са изключение за нас.

Ако каже „не” – нищо страшно. Сменяш тактиката. Аз обикновено казвах така: „Не? Значи няма да ми са караш, ако направя…” и описвам някаква беля, адекватна по сила на нейната, но засягаща нейните вещи. И според нейната реакция – говорите и анализирате.
Само при смяна на ролите тя може да разбере как се чувстваш ти. Но винаги, абсолютно винаги, обяснявай – какво правиш, защо го правиш, как се чувстваш, карай я тя да обяснява как се чувства и т.н.
Важното при тактиките е да се редуват, за да не ставаме лесно предвидими 😉 Защото, като по-пораснат, заедно с белята си намислят и наказанието, което са готови да понесат, ако очакват реакцията ти да бъде в стил „Измисли си наказание”.

Облеклото. Случвало ми се е да ми се плаче като я видя как се е облякла с най-вехтите си дрешки. Но те са й ЛЮБИМИ и нищо не може да я накара да ги съблече. А да излезеш „на глава” за облекло с 4-годишна госпожица си е „мисията невъзможна”. А и безсмислена! Това, че нас ни е срам да ходим с вехти дрешки, не значи, че на тях им пречи. Винаги оставям децата си да се обличат сами. Само контролирам броя и дебелината на дрехите. Лесно е. В студено време, в гардероба просто липсват тънки дрехи…. 😉 И обратното.

И накрая ми хрумва да напиша нещо за детския егоизъм.
Децата не обичат да дават от пликчето с бонбони, снакс, от шоколада, не обичат да дават играчките си. Това, че ние се чувстваме неудобно, че другите деца гледат в пакетчето си е наш проблем. Ако на нас ни е неудобно, е редно или да купим още едно пакетче и за другите деца, или просто да не ходим при тях точно сега. В никакъв случай не бива, против желанието на детето, да взимаме от пакетчето му, играчката му и т.н. Детето не разбира нашето притеснение. То разсъждава така: „Мама обича това дете повече от мен,щом взима от мен и дава на него”. И е възможно да развие агресия към другите деца и да започне да се държи с нас „на пук”.

Друга, много обширна тема, е детската ревност. Ще се опитам скоро да напиша нещо и по нея.

Ани, това изрових набързо от главата си специално за теб. Искрено се надявам да намериш нещо полезно, което да ти помогне да продължиш спокойно напред.
Защото спокойствието на майката е от решаващо значение за климата в семейството!!!

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 6:16 PM EEST

8 Comments »

April 16th, 2006

Първи опит за тандемен полет

Летенето се оказа най-лесно със самолет! Отиваш, сядаш и се возиш. Не те интересува от къде и на къде духа вятъра, нито пък колко е силен.
С парапланерите обаче не е така. Вятърът има основно значение за излитането, самия полет и кацането.

Денят е 15 април 2006 година.
Времето е прекрасно…
От София тръгнахме в 7.00 часа и в 9.30 вече бяхме на първата станция на лифта край гр. Сопот. Видях Венелин в небето и поехме към старта. От него ни деляха около 900 м … надморска височина. До старта се стига с лифт, който преодолява тази разлика във височините за около 20 мин. Усещането е приятно, защото лифта вози бавно и ако не се страхуваш и се обърнеш назад, имаш чувството, че виждаш цяла южна България. А, ако те е страх от високото, си проличава още на лифта, и това значи, че не ставаш за летене с парапланер. Не ме беше страх на лифта и това ме правеше доволна от себе си. Изпитвах някакво тайничко злорадо задоволство, сякаш сама на себе си казвах “Видя ли, че не си чак такъв страхливко!”

Пристигнахме. Стартът е на 1450 м надморска височина. От лифта до старта имаше още 30 м, отново по вертикала. Ако не си трениран е доста изморително.

Не чувствах умора, движех се с гръб към баира, наслаждавах се на гледката и имах чувството, че ако разперя ръце, вятърът ще ме грабне и ще ме издигне. Завиждах на орлите…

Стигнахме, седнахме върху якетата си, защото земята беше влажна, и зачакахме. Слушах разговорите и коментарите на парапланеристите. За излитане ни е необходим южен вятър, а той духаше в гръб, т.е. от север, на моменти от северозапад, но пак не беше подходящ.
Неподходящият вятър прави излитането трудно, ако си голям майстор, и невъзможно, ако не си голям майстор! Вятърът се усилваше и ставаше все по-студен. За около два часа престой на старта доста ми замръзнаха главата и ушите.

Гледах облаците. Оказа се, че точно тези ефирни облачета, които приличат на фини паяжинки и на които толкова много се радваме в летните дни, носят лошата новина за парапланеристите, а именно, че вятърът е твърде поривист и не е подходящ за летене. Въпреки това имаше майстори и ентусиасти, които излетяха. Следях стартовете с нескрит интерес. И мен ме очакваше нещо подобно. Исках да видя как излита тандем, но вятърът определено не предразполагаше към тандемен старт. Още по-малко, след като едно крило, веднага след старта, направи колапс, вследствие на внезапен порив на вятъра и за малко не се удари в склона.

Чух се с Венелин и той ни посъветва да слезем обратно с лифта, да се печем на слънчице и да чакаме моя вятър да задуха. Слезнахме обратно на първата станция на лифта. По обратния път с лифта, усещах местата на издигащ се от земята топъл въздух. Това са т.нар термики, които се използват при летенето. Когато топлият въздух те обгърне, макар и само за миг, чувстваш необяснимо спокойствие и свобода, все едно си легнал в пухени завивки и чуваш мили слова от любима уста… 

На първата станция на лифта всъщност се намира площадката за кацане. Тя представлява една достатъчно голяма и почти идеално равна поляна, на която има място и за кацане, и за излежаване. Разхождахме се наоколо, наблюдавахме летящите и кацащи парапланери, летящите и кацащи тандеми, облаците, следяхме посоката на вятъра по поставените на поляната ветропоказатели, разговаряхме…

Слушах Венелин почти в захлас. Когато говори за летене и парапланери е истинско удоволствие да си наоколо, защото той е цяла енциклопедия и обяснява нещата толкова простичко и с такъв спокоен глас, че всичко ти се струва лесно и някак познато…

Изгарях от притеснение. Нещо беше застанало на гърлото ми и не можех дори вода да преглътна, а ми се пиеше от доста време. Не смеех да пия вода, защото не знаех дали има откъде да мине, за да ми стигне до стомаха. Слънцето препичаше, вече имаше полуголи хора, а аз още си бях с якето. Имах чувството, че кръвта ми не се движи.

Шегувах се, разговарях, но всъщност бях при орлите…

Знаех, че Венелин ще ми даде знак, когато дойде моя вятър, но трябваше да се изчака. Той ме беше предупредил предварително, че не всички дни стават за летене и се случва да ходиш много пъти и да чакаш, преди да се появи подходящо време и вятър, особено за тандем. Особено за първи полет на тандем и особено за полет с мен! Щеше да ме пусне да летя само при 100% увереност, че вятърът е подходящ за спокоен полет и безпроблемно кацане.

Времето през април все още е нестабилно и в обедните часове и ранния следобед има поривисти появи на силен вятър, които пречат на летенето и са много опасни за кацането.
Много опасни е дори меко казано. В периода от 14 до 16 часа, тези резки появи на силен и поривист вятър силно зачестиха. По това време не се препоръчва летене, респективно кацане. Точно в този период, в рамките на пет минути, видяхме два шокиращи колапса на крила, които за щастие, завършиха с приземяване в близките дървета. Пилотите са невредими, слава богу! Крилата също.

Чела съм много за колапси, гледала съм учебни филмчета с демонстрации от опитни пилоти, но когато видиш колапс на живо е шокиращо. Само за миг си даваш сметка, че си нищо – прашинка на вятъра и той може да прави с теб каквото си поиска!!!

Ще се опитам със собствени думи да ви опиша какво е колапс на крилото, но ако искате повече и по-научно поднесена информация – моля, тичайте при Наско на www.paragliding-bulgaria.com.
Когато парапланерът лети, той има формата на полумесец. Представете си самолетно крило, само че от мек материал, подобен на плат и с леко извити надолу краища. Това е нормалното му положение при полет. Крилото е пълно с въздух. Когато пилотът лети, той се съобразява с вятъра и сам променя леко формата и посоката на крилото, така че да управлява парапланера – завива, издига се, снишава се, каца и т.н. Има моменти, обаче, в които духва отведнъж и само за няколко секунди, толкова силен, неочакван и от непредвидена посока, вятър, който обръща крилото на обратно, изпразва въздуха от него и го запраща в неизвестна посока, заедно с човека, завързан за него. При този силен и поривист вятър, крилото се огъва във всевъзможни посоки и практически престава да бъде крило, а повече прилича на развято скъсано знаме, което плющи, а не лети. При колапс крилото рязко губи височина и полита в неизвестна и неуправляема за пилота посока. Ако това се случи на достатъчно голяма височина, пилотът има време да реагира, да стабилизира крилото, да го напълни отново с въздух и да излезне от колапса невредим. Или поне да си отвори запасния парашут. Но когато това се случва близо до земята – време за реакция практически няма!

След тези два инцидента забраниха кацането на площадката. А малко след това пилотите, които бяха все още на старта и чакаха подходящ вятър, слезнаха с лифта и започнаха да прибират крилата.

Тогава стана ясно, че в този ден моят вятър няма да се появи. Така и не се състоя първият ми полет с парапланер. Не съжалявам. Видях много, преживях много и сега имам още по-голямо желание да летя. Изразходвах всичките си запаси от страх и съм доста по-спокойна от когато и да било.

Затварям си очите и чувам звука, който издават крилата, когато се опъват и пълнят с въздух. Това е звукът на свободното летене! Само заради този звук си струваше изминаването на пътя от София до Сопот и обратно! Няма друг такъв звук в природата и заобикалящата ни действителност. Веднъж като го чуете, няма да го забравите никога.

А, ако ви се струва, че го чувате в момента, вдигнете глава и погледнете към небето, може би и аз съм някъде там…  

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 10:52 PM EEST

14 Comments »

April 14th, 2006

Очакването

Очакването е …. състояние на духа.
Е, ще кажете, че какво пък толкова – седиш и чакаш. Да, така е, ако си си търпелив по природа. Ама, ако не си? Очакването е най-мъчителното нещо за душата. И няма особено значение какво точно чакаш – дали нещо хубаво или нещо лошо. Е, вярно, че да очакваш нещо лошо си е направо гадничко, но пък човек е устроен така, че от лошото се бои, а очаква само хубавото…
Да, определено свързвам думата „очакване” с нещо хубаво…
Ама защо не става някак си по-бързо… Защо трябва да съм спокойна, стабилна, търпелива…. Тези качества са полезни, знам, и аз ги ползвам, … понякога. Когато си искам.
Но сега не искам!
Сега искам да е утре! Всъщност, аз още от онзи ден искам да е утре!
Искам да е утре! Ама не просто така – утре по някое време!
А в едно точно определено време, на точно определено място, закачена по точно определен начин за точно определен човек!
Очакването напълно обърква вселената ми!
Географските посоки на света спират да съществуват /не, че като ги има, ги ползвам ;-)/, лявото вече не е ляво и дясното – дясно. Дори черното не е толкова черно, а синьото – преобладава! Само „горе” и „долу” са си останали по местата. Защото само те са свързани с очакването…
Очакването пълни главата ми с въпроси!
Аз обичам въпросите, ама само, когато ги задавам аз и когато намирам тези, които знаят отговорите. Забавно е, опитай! Това е играта „намери отговора”. Имаш си въпрос, търсиш си отговор.
Не винаги, обаче, отговорите са там, където ги търсиш и при този, при който ти си мислиш. Да не говорим, че в повечето случай не са такива, каквито очакваш.
Но, пък, нали това е играта – намери отговора. А с отговора – и себе си… 
 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Парапланери(зъм) at 6:50 PM EEST

2 Comments »

April 13th, 2006

Je suis comme je suis

Това стихотворение подарявам на Иван, затова, че се сети за някои забравени неща, които си е знаел винаги… 😉

Но тъй като, той не знае френски език, а превод в глобалното информационно пространство не намерих, си позволих да го преведа за него и за вас. Вярно е, че преводът не е като оригинала, но все пак е нещо. Приятно четене.
А ти, Иване, помни!

Je suis comme je suis
Jacques Prévert       

Je suis comme je suis
Je suis faite comme ça
Quand j’ai envie de rire
Oui je ris aux éclats
J’aime celui qui m’aime
Est-ce ma faute à moi
Si ce n’est pas le même
Que j’aime chaque fois
Je suis faite comme ça
Que voulez-vous de plus
Que voulez-vous de moi

Je suis faite pour plaire
Et n’y puis rien changer
Mes talons sont trop hauts
Ma taille trop cambrée
Mes seins beaucoup trops durs
Et mes yeux trop cernés
Et puis après
Qu’est-ce que ça peut vous faire
Je suis comme je suis
Je plais à qui je plais

Qu’est-ce que ça peut vous faire
Ce qui m’est arrivé
Oui j’ai aimé quelqu’un
Qui quelqu’un m’a aimée
Comme les enfants qui s’aiment
Simplement savent aimer
Aimer aimer
Pourquoi me questionner
Je suis là pour vous plaire
Et n’y puis rien changer.

Аз съм такъв, какъвто съм
Превод LeeAnn       

Аз съм такъв, какъвто съм
Така устроен съм
Когато искам да се смея
Да, смея се в захлас
Обичам този, който ме обича
Греша ли аз
Че не обичам тоз
Който обичах преден път
Така устроен съм
Какво искате още
какво искате от мен

Създаден съм, за да се харесвам
И нищо не може да го промени
Токовете ми са прекалено високи
Талията ми – прекалено извита
Гръдта ми – прекалено твърда
И очите ми – с големи сенки
И какво от това
Вас с какво ви засяга
Аз съм такъв, какъвто съм
Харесвам се на този, който ме харесва

Вас с какво ви засяга
Това, което се случва на мен
Да, обичах някой
Който ме обичаше
Както децата, които се обичат
Просто знаят да обичат
Да обичат, да обичат
Защо ме разпитвате
Тук съм, за да ви се харесам
И нищо не може да го промени

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 11:00 PM EEST

4 Comments »

Една разходка из цветния град Барселона

Бързам да направя една уговорка с вас.

Както вече ви е известно, аз съм жена, което ще рече, че в описанието ми почти няма да присъстват географските посоки на света, използвани от половината човечество за ориентир ;-), а ще преобладават простите посоки като „ляво”, „дясно”, „нагоре” и „надолу” в техния двуизмерен смисъл.

И така, започвам описанието по памет.

Ако си представите картата на град Барселона пред себе си, отдолу на листа, там където по правило е Юг ;-), се намира морето. Морето е годно за употреба в периода май-октомври, като ме увериха, че през май и октомври дори няма навалица.

На брега на морето е Пристанището на Барселона, естествено. Най-вероятно градът има и други пристанища, но аз видях само това. Името му е Port Vell, в частта с вода и Port de Barcelona на сушата. Поне надписите така ми подсказваха. И снимките са кръстени така. В района на пристанището се намира и аквариумът с морски обитатели, където се надявах да видя делфини, но уви! Имаше само акули! /явно ще се ходи до Варна, няма как ;-)/. Крайбрежната улица представлява място за разходка, пълно с палми…

Ако тръгнете от пристанището в посока към сушата, или с пръстче нагоре по картата, където би трябвало да е Север, след едно кръгово кръстовище с паметник /ще го видите на снимките/, ще попаднете на улица Ramblas. Това е най-оживената улица в града, даже се оказа, че това е „стъргалото” на Барселона. Вечер, всички се разхождат по Ramblas – и местни, и туристи. Улицата представлява широка пешеходна зона, оградена от двете страни с локални платна за движение на автомобили, широки точно за една кола. По тази улица има всевъзможни заведения и магазини, както и атракции – улични артисти и художници, музиканти също, от време на време. Магазините и уличните атракции не са скъпи, за разлика от заведенията. Само за сравнение, една бира, изпита на столчетата на самата Ramblas струва 9EUR, но пък като за един път си струва. Атмосферата е неповторима и определено бирата, изпита там, се помни дълго, по най-различни причини ;-).

Продължавате нагоре по Rambla и стигате до Placa de Catalunya. Rambla не е много дълга улица. Ако ходиш бързо, пътя от пристанището до Placa de Catalunya по Rambla е най-много 30 минути. По средата на Rambla се намира една малка уличка, от типичните за Барселона, която се казва La Boqueria. На нея се намираше хотелчето, в което спах – има сниман входът му – пише си – хотел Ingles. Ако се чудите колко точно са широки тези улички, ще ви кажа – разперете двете си ръце и си представете, че не ви стигат по 10 см от всяка страна, за да пипнете едновременно и двете стени. Точно толкова са широки тези улички. Макар, че снимах и една-две още по-тесни, но те са по-скоро изключение. В тези улички, от рода на La Boqueria, има подземни паркинги, които са така маскирани, че като видиш кола насреща си и онемяваш. Интересното е, че в уличка с много магазинчета няма паркинги и не минават коли. Колите минават в задната улица, в която пък няма магазини, съответно няма и пешеходци. Някой се е сетил и за това!

Стигнахме, всъщност до Placa de Catalunya – голям площад, известно място, банката е там и разни паметници. Честно казано, нямах време да разбера коя сграда каква е точно, има ли история, т.е. каква й е историята, чий е паметника и т.н. А за да съм напълно искрена, трябва да кажа, че нямах и желание за такива проучвания. На Placa de Catalunya можеш да спреш за почивка, да седнеш на пейка и да храниш гълъбите…

Другият известен площад, през който минах и на който се намираше крайната цел на пътуването ми /изложебеният център на Барселона/ е Placa d`Espanya. В момента реставрират нещо, което се нарича Arena de Barcelona и аз обещах да отида да я видя, като приключат ;-).

Placa d`Espanya е на около 45 минути пеша от Placa de Catalunya, ако минеш на пряко през малките улички, което и правех ;-), с цел снимане, снимане, снимане… От където и да реши да мине човек, обаче, вижда едно и също – чисто, подредено, цветно, весело и …. нормално. Ще се повторя, но пак ще кажа за сградите – няма две еднакви. Ако видите две еднакви, значи аз съм снимала една и съща сграда два пъти.

Сравнително по-далеч, нагоре и на дясно с пръстчето по картата се намира храмът „Саграда фамилия”. За мое съжаление, в този момент все още го довършват от вътре, в основния корпус, и кулите отвън, което отнема част от красотата му. Може да се влиза вътре и да се наблюдава работата на майсторите. Да ви кажа честно, бая работа още имат там ;-).

Снимах храма отвътре и отвън, както и целия град от високо. Хм, та като казах високо…. Качих се на най-високата точка на една от кулите – на 90 м над земята. На снимките ще видите стълбички, които съм кръстила „големи стъпала” и “малки стъпала”. Кулите са разположени по две от двете страни на храма и са с тераска помежду си, като едната кула е отворена за качване, а другата – за слизане. Разминаването е почти невъзможно, ставате си мно-о-о-ого близки с този, с който искате да се разминете, ако объркате посоката. Да объркате ли казах? Това е практически невъзможно, с всички табели, указания, водачи и охрана, ама знам ли – има всякакви заспали хора ;-). Ако искате да се качите пеша до върха на кулите, трябва да изкачите първо малките стълби. Пред тях има изрична табела, че не са за хора, страдащи от клаустрофобия, което ме накара много силно да се замисля, предвид случката в самолета, само 2 дни преди това. Попитах охраната „Опасни ли са, всъщност, стълбите?”, на което той отговори, съвсем по мъжки, „Според мен не” и аз на мига осъзнах глупостта на въпроса си. Ама… късно. Предложи ми обаче, пак съвсем по мъжки, първо да погледна стълбите и после да се качвам, защото тръгнеш ли – връщане назад няма. Тераската към другата кула е на смешните 65 м от земята, които обаче, като си вътре, хич не са близо! Погледнах и в първия момент не видях нещо особено, но той явно очкаваше уплаха и ме покани още 5 крачки по-навътре. И добре, че го направи. Влезнах още 2-3 крачки към стълбите, колкото да застана в сърцевината им и погледнах нагоре. Не изпитах страх. Изпитах УЖАС! Все едно ме бяха заровили жива в бетон! Излезнах оттам, някак си, едвам-едвам. Взех си въздух и … се качих с бабите на асансьора 🙁. Нямаше как да пропусна гледката отгоре. Нали затова отидох! Асансьорът те стоварва на 65 м височина, на една тераска. Седиш си и зяпаш, снимаш … но е тесничко, не е подходящо за дълъг престой. Ако не ти се катери по-нагоре слизаш обратно с асансьора. От 65 м до 90 м, до върха на кулата, водят стълби, които са едни и същи за двете посоки. Хората се изчакват на „широкото”, за да се разминат. Качих се до горе и през цялото време се чудех на акъла си. Ами, те, стълбите, си бяха съвсем нормални. Вият се по периметъра на кулата, вътре се вижда една голяма дупка, или нещо подобно, не се налага да се привеждаш, за да вървиш, има яки стени, прозорчета, гледаш навън, навътре…. Как можах да си паникьосам така! И най-вече, как се заблудих!?

Слизам пеша до долу, то това е ясно, няма какво да го мисля повече.
И тръгнах.
Но, както казах, тръгнеш ли, връщане назад няма. Това важи и в посока „надолу”, за съжаление…
Слизах и се радвах на смелостта си! И така, около … 35 м.  Оказа се, че изобщо не съм се заблудила. В последните 30 метра, стълбите са точно онези малките, които ме ужасиха. Ами сега?

Ами… Хващам се здраво за парапета и тръгвам надолу. Сега, като се връщам в мислите си назад, си мисля, че този парапет е сложен само за такива страшковци като мен, защото и да паднеш, няма къде да пропаднеш. Стълбите са навити в толкова плътна спирала едни под други, че диаметъра на окръжността, в която се вият, не е повече от 100-120 см. Това, всъщност, създава част от проблема, защото точно на десетото стъпало ми се беше завил свят и се бях впила в парапета, като единствен указател за ляво-дясно. Чувствах се като котка, която си гони опашката… Съзнавах, естествено, че след мен идват хора и не съм съвсем сама, така че – няма страшно. Освен това 30 м, са си само 30 м, та било то и по вертикала. Стигнах до долу без усложнения!

Или поне така ми се струваше от радост…
Седнах на пейката отвън и усетих, че краката и колената ми треперят неудържимо. Брадичката също…. Явно несъзнателно съм стискала зъби, защото се чувствах сякаш имам мускулна треска на лицето… Боляха ме скулите…
Толкова силно бях стискала парапета, че ръката ми беше червена…
Поседях на пейката, толкова дълго, колкото ми беше нужно…
После продължих към хотела с фотоапарат в ръка!
Наслаждавайте се на снимките, надявам се да усетите атмосферата и ви пожелавам да видите Барселона на живо!!!
Всички снимки от Саграда фамилия са събрани тук.

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 4:25 PM EEST

11 Comments »

April 11th, 2006

Цветният град Барселона!

Така си го кръстих сама – цветният град!
Все още не ме е напуснало въодушевлението от престоя ми в Барселона, затова, за да избегна приповдигнатия тон, ще опиша впечатленията си в почти телеграфен стил.

Това, което ме впечатли в Барселона:

1. В този град няма две еднакви сгради! Просто няма. Всички си приличат, подобни са, но еднакви няма! Наистина! Имам около 400 снимки в подкрепа на това твърдение! И всички сгради са цветни – във всякакви весели цветове! С орнаменти, без орнаменти, с фризове и без тях, с тераски или без, на кръгчета, квадратчета, …както ви хрумне. Това създава невероятно весело и приятно настроение! А доброто настроение на туристите, носи парички за Барселона и жителите му, а те оправят къщите и улиците, за да са в добро настроение туристите  и то да носи парички за Барселона и жителите му, …. май взех да се повтарям … 😉
Новите сгради и блокове, които строят, носят стила и краските на Барселона.
Виждала съм Париж, сниман от Айфеловата кула – представлява сиво петно. Барселона, сниман от горе /от „Саграда фамилия”/, представлява оранжево петно! Сякаш лъчите на залеза се отразяват в него!

2. Никой не паркира на забранено за паркиране място. Има много, и вероятно са удобни, подземни паркинги и гаражи. Големите булеварди са шест или седем. Останалите улици са по-малки, като има и такива за по една кола! Но задръствания няма. Никой не надува клаксон без причина! Винаги намират начин (тогава си ползват клаксоните) да направят път на полиция или линейка!
Беше ми интересно дали наистина спират като стъпиш на платното да пресечеш. Да! Наистина спират, ако си на пешеходна пътека и за тях не е зелено, естествено. Дори не е нужно да си стъпил на платното – достатъчно е да доближиш мястото за пресичане и те вече са спряли! Пешеходни пътеки и светофари има предостатъчно и много рядко има пешеходци, които да пресичат неправилно!

3. Има туристи – има и джебчии, или поне мен ме предупредиха, не веднъж, да си пазя чантата и парите. За щастие, не ги срещнах тези banditos!

4. Има кошчета за боклук, има хора, които цапат и хора, които непрекъснато чистят след тях. Камиончетата на барселонската „чистота” приличат на кофи за боклук и са много смешни! Плъзват като буболечки към 22.00 ч. и до 9.00 ч. са се изнесли от улиците.

5. Движение на МПС-та има непрестанно и безспирно, но шума е по-малко, отколкото в София!!! А колите, в никакъв случай, не са по-малко! Само на липсата на клаксони ли се дължи? Не знам! Може би на това, че карат по-нови коли от софиянци? Не можах да си отговоря на този въпрос.
Всички карат коли от приблизитебно еднакъв клас. Това изобилие на WV Touareg, Porsche Cayenne, WV Passat 2007, мерцедеси – от лъскави нагоре, което е обичайна гледка в София – там го няма!

6. И друго не можах да си обясня! Защо не се карат по опашки, не се бутат и пререждат? Никой на никого не пречи и никой никого не притеснява! Чакат те, докато се справиш или поискаш помощ. Ако си се заблял те викат, че ти е дошъл реда. Ако си се забутал на грешно място – пет човека ще се дръпнат или върнат, за да ти направят място, и нито ще роптаят, нито ще ти крещят!
Нали няма нужда да ви казвам, че това със заблейването и забутването на грешно място го пробвах лично… 😉

7. Всички газят тревата – а тя пак си е хубава!

8. Няма разместени и/или липсващи плочки по тротоарите. Ако има ремонт, то той е обозначен отлично! Няма дупки по улиците. Навсякъде асфалта изглежда като да е положен миналата седмица, за да не кажа „вчера”. Всички коли са чисти, а всъщност, автомивки не видях. Вероятно се намират в подземните гаражи. И понеже по улиците е чисто, нормална гледка е жена с токчета и костюм да отива на работа с моторче.

9. Магазините им за сувенири са типичните китайски магазинчета, които имаме и ние в България, т.е. същите боклучки има вътре – нищо ново.

10. Другите им магазини – хубави обувки, дрехи и бельо, на цени, които плащаме и в България, ако искаме качество. Дали в Барселона е по-качествено? Ще проверя следващият път, когато ще съм си предвидила пари като за пазаруване! 😉

Това е накратко! Като ми отлежи малко, ще ви разкажа още, ако ви е интересно! 🙂

Posted by LeeAnn as Барселона, Пътепис at 1:01 AM EEST

31 Comments »

April 10th, 2006

Летенето!

В тази нова категория ще си говорим за екстремни спортове и основно за летене … без самолет!

Не знам защо наричат парапланеризма „екстремен” спорт, но се надявам скоро да разбера. Във видеозаписите и разказите на летателите, които имам честта и удоволствието да познавам /лично или виртуално/ нищо екстремно не съм забелязала. Но, тъй като съм един бъдещ летател, може би просто са решили да не ме плашат, … още 😉

Обърнете внимание, че казах „бъдещ летател”. Не съм летяла, все още, и след като полетя, това няма да ме направи нищо повече от един човек със сбъдната мечта, гонещ следващата…

Не съм професионалист в летенето и никога няма да бъда. Затова, имайте предвид, че ще четете главно за чувства и емоции.

Стига общи приказки.

Искам да ви разкажа за един най-обикновен НЕобикновен човек, с обикновено име /Венелин Стайков/, от обикновен град и с обикновена професия. Кое го прави необикновен ли? Това, което прави необикновени всички нас – мечтите ни и стремежът ни към тяхното осъществяване! Той е един човек, който вече е осъществил мечтата си да лети! Сега лети където си поиска и с каквото си поиска – с парапланер, с мотопарапланер…

Пак този обикновен човек направи нерегистриран рекорд за полет на височина, като достигна 5514 м!!! Има хора, които не могат 5 км пеш да извървят, а той надви облаците и се качи на 5514 м с мотопарапланера си! Невероятно! И опасно, според мен, защото по тези височини и самолети наминават, от време на време! 😉

Той е човекът, направил най-дългия полет без кацане в България – от Банкя до Черно море (св. Влас). Полетът е продължил над 8 часа, но подготовката за него е започнала много дни преди това. Кратко филмче тук: http://vbox7.com/play:cabc3b15

Хубаво интервю с Венко има тук: http://www.exterior.bg/article.php?e=8&id=86

Прочетете написаното за Венелин и му се възхищавайте на воля!

И мечтайте!

Мечтите са за това – да ги мечтаем и следваме, докато ги превърнем в реалност, после да ги заменим с други, които да следваме и осъществим, после отново и пак, и после пак и отново…

Posted by LeeAnn as Парапланери(зъм) at 11:43 PM EEST

4 Comments »

April 8th, 2006

Едно дълго вълнение за едно не чак толкова дълго пътуване

2006 година…
Февруари… идеи… планове… предстои… нищо конкретно…
… март… вълнение… паспорт… тревога… билет… очаквания… задължения… безпокойство…
… април… страх… паника… ПАНИКА…
04 април… аерогара София… часът е около… там някъде…не знам колко е часа… гледам часовника, но не възприемам показанието му… има време… може би… или не?… не знам…
reminder-а на телефона ми знае… ще свирне когато трябва… а може и стюардеса да се появи…
Адреналът накъсва изреченията, и не само тях. Дишането ми също… Пак той ме разплака „само” 4-5 пъти за последните 6 часа…
Да-а-а, гримът определено беше грешка! Вече съм по-скоро без грим, отколкото със…
Полезно е човек да е наясно как точно му действа покачването на адреналина. Предстои ми полет с парапланер. Определено ще има сълзи… И определено няма да имам грим!…

Бусчето дойде… Най-сетне! Оф! Адреналинът пак хукна нагоре! Защо ли? И аз нямам отговор на този въпрос, най-малко пък точно сега…
Качвам се в бусчето. Стискам зъби, силно, и си мисля, че е по-добре да ми вибрират скулите (я види някой, я не), отколкото да се чува как ми тракат зъбите…
Качвам се в самолета. Отвътре е като автобус, … ама без слизане по желание!
Тясно ми е… Искам да слезна…
Ниско е…
Става още по-тясно…
Къде е кислорода? Не мога да дишам…
Подкосяват ми се краката… Очите ми се пълнят със сълзи…
Какво ми става?
О-о-о, я се стегни!
Мястото ми е до прозореца, ще гледам навън! Два часа е нищо време – ей сега ще излетят – и в преносния, и в буквалния смисъл! Никой не е умрял от първи полет със самолет /или поне добре са потулили случая. Хи-хи! Черен хумор, а?!/ Ето го мястото ми! Всички хора са толкова спокойни… Ами, да, какво пък – сядаш и се возиш.
Сядам.
Дишам.
Всъщност не е толкова тясно, колкото ми се струваше преди две-три минути. И седалките са удобни… Е, вярно, колената ми опират в предната облегалка, но ще го преживея.
Пилотът запали двигателите…
Излитаме…
Излетяхме! Страхотно е! Гледката е неописуема! Думите не ми достигат! Харесва ми да съм на високо! Искам да пипна облаците, през които минаваме!!! Няма как, знам си! Знам.
Като полетя с парапланера ще ги пипна … евентуално, ако водачът ми разреши.
И защо беше тази глупава паника? Кое ме плашеше повече – високото или неизвестното? Не е много ясно!
Неизвестното свърши, а високото ми харесва! Това е важното! А също и това, че овладях паниката си без външни признаци, ако не броим пълните със сълзи очи!
Летенето, та било то и със самолет, е фантастично преживяване!
А с парапланер как ли е …
 

 

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 10:55 PM EEST

10 Comments »

April 4th, 2006

Задачка № 4: Крокодилски неволи

Да се докаже теоремата:
Крокодилът е повече дълъг, отколкото зелен.

Внимание: Задачката е повече закачлива, отколкото сериозна и повече логическа, отколкото математическа! 😉 😉 😉

Posted by LeeAnn as Задачки-закачки at 2:55 AM EEST

6 Comments »

April 2nd, 2006

Еманципацията

„за” и „против”, … или по-точно – „против” и „още по-против”! 

Еманципация ли? Не, благодаря!
Но не са ме питали като са я измислили! От нея, еманципацията, тръгват половината проблеми на човечеството! Ако не и повече от половината! Това е най-страшната болест за човечеството в последните 1-2 века!

Еманципацията, която сами си измислихме, даде на жените всичко друго, но не и повече женственост, съпричастност, търпение, любов, разбирателство, спокойствие ….. Мога да продължавам да изброявам до безкрай загубеното, защото тя наистина нищо хубаво не ни даде.
Даде ни стреса, кариеризма, липсата на време за децата и семейството, липсата на време за себе си, пътуванията до близко и на далеч, унисекс модата, направи ни шофьорки, направи ни … повече мъже, отколкото жени.
Поне да ни беше отървала от чистенето, готвенето, гладенето, месечните неразположения, родителските срещи, отговорността за възпитанието на децата ни… Поне да ни беше дала мускули и здрав кръст… Поне да ни беше направила мъже, с всичките му там атрибути!
А то – нищо!

А какво направи на мъжете ни – направи им обратното! Докара ги до там да се чудят кой е по-мъж вкъщи! Почти ги е докарала до положението да се борят за равни права с жените. Малко остава. Скоро ще си стоят вкъщи и ще въртят домакинството… Апокалиптично, нали?

Не ми трябва еманципация!
Искам да си бъда само просто Жена – да си възпитавам децата, да обръщам внимание на мъжа си, да имам сили да дарявам на него, на децата си и на целия свят нежност и любов…

Всъщност, готова съм да върна всичките си „придобивки” от емаципацията, освен … 😉 … шофьорската си книжка! 🙂

П.П. Ако имате някое „за”, за което не съм се сетила – ще се радвам да го чуя!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 5:48 PM EEST

16 Comments »