Skip to main content.
March 31st, 2006

Un beau matin

Jacques Prévert

Il n’avait peur de personne
Il n’avait peur de rien
Mais un matin un beau matin
Il croit voir quelque chose
Mais il dit Ce n’est rien
Et il avait raison
Avec sa raison sans nul doute
Ce n’était rien
Mais le matin ce même matin
Il croit entendre quelqu’un
Et il ouvrit la porte
Et il la referma en disant Personne
Et il avait raison
Avec sa raison sans nul doute
Il n’y avait personne
Mais soudain il eut peur
Et il comprit qu’il était seul
Mais qu’il n’était pas tout seul
Et c’est alors qu’il vit
Rien en personne devant lui.

В една хубава сутрин 
Превод: Валери Петров

При всички премеждия, каквито да бяха,
той от нищо и никого не бе чувствал уплаха –
беше храбър наистина,
така че, когато
В една хубава сутрин
му се стори, че вижда
нещо отвън
той каза си: “Нищо!
навярно е сън!”
И сигурно имаше за себе си право
да го казва с такова убеждение здраво –
вън нямаше нищо наистина.
И когато във същата
тази хубава сутрин
чу, че някой го вика
от къщния праг,
той пак каза си: “Никой!”
и влезе си пак.
И пак беше прав така да си казва,
но тоз път усети как страх го полазва –
вън нямаше никой наистина,
но той се почувства
в тази хубава утрин
от света тъй далече
и самотен дотам,
че в действителност вече
не бе истински сам:
тези Никой и Нищо, плът добили зловещо,
бяха влезли в дома му като Някой и Нещо!

Posted by LeeAnn as Jacques Prévert / Жак Превер at 7:44 PM EET

No Comments »

March 29th, 2006

Кой затъмни Слънцето?

Аз съм Земята, Луната е моята майка, а Слънцето ми е баща.
И обичам повече майка си! Не ви разбирам вас, хората, защо толкова много обичате баща ми, Слънцето?
Не ви разбирам…
Майка ми винаги е до мен – тиха, почти незабележима, спокойна, ненатраплива… Тя винаги е точно там, където трябва и прави точно това, което ми е нужно. Само не знам защо я наричате „спътник”, ама това не е важно за мен. Ако „спътник” значи, че осъзнавате, че тя ме следва неотлъчно, за да ме предпазва и напътства, тогава съм съгласна. Иначе – не!
Ама, за Слънцето, не ви разбирам…
Само чакате баща ми, Слънцето, да се върне от почивка, която не знам защо наричате с това глупаво име „зима” и веднага изскачате навън и започвате да пъплите нагоре, надолу, наляво и надясно, да цапате, да ровите по мен, да се катерите, да ме човъркате, да … Бррр!…. И изобщо, за нищо не ме питате, а като искам да се оттърся от вас – ми се сърдите!
А на баща ми никога не се сърдите! Е, натъжавате се малко като си мислите, че отива да спи. Даже и дума за съня му, си имате! „Нощ”! Ле-ле, как звучи само! „Нощ”! Ха-ха-ха…. 🙂 🙂 🙂 Ако, пък, искате да знаете, той никога не спи! Само му харесва така да си мислите.
Аз май се сещам защо обичате повече баща ми. Сигурно защото ви дава топлина и светлина? Или, може би, просто защото не знаете какво става като се ядоса! Започва да ври и кипи, да сипе огън навсякъде, без изобщо да гледа…
Добре, че е Луната, майка ми, да го успокоява и да ме пази, чеее, … не знам какво може да ми се случи … Пък и на вас…
Ето – и днес!
Какво стана днес ли? Ами,…, то … , всъщност, аз направих беля, …. ама беше малка. Малка беше, честна дума! /и пак вие бяхте виновни, ама кой ме пита?…/ Но Слънцето, баща ми, се ядоса! Той си е такъв – малко му трябва. Добре, че не правя често бели.
Ама то и вие, хората, сте едниии … Като гракнахте „слънчево затъмнение”, та „слънчево затъмнение”… Хм, само глупак може да си помисли, че съществува сила, която да затъмни Слънцето! … ама айде, от мен да мине…
Мислете каквото си искате!
Само си знайте – това беше Лунно спасение, а не Слънчево затъмнение…
Добре, че Луната беше тук…
Аз ще слушам повече…
Ама, моля ви се, хора, бъдете и вие по-добри, за да не ядосваме баща ми!

Posted by LeeAnn as Разни други Приказки at 8:18 PM EET

14 Comments »

March 28th, 2006

Възпитаването на децата

Възпитанието на собствените ни деца!

Това е нещо толкова специфично, деликатно и лично, че колкото са хората по света, толкова са и „методите” на възпитание. Затова, аз ще ви разкажа за моите принципи и схващания по отношение на възпитанието на моите си деца, отново пречупени през погледа ми на родител, който помни кога е бил дете и какви магарии е правил… 😉

Уточнение: като казвам „моите” принципи и схващания, всъщност имам предвид „нашите” – моите и на съпруга ми, което е изключително важно за децата!

Но, за по-гладък разказ и тъй като аз съм разказвачът, ще използвам формите на „мое”, а не на „наше”, и „аз”, а не „ние”.

Възпитанието е нещо, което даваме, а не нещо, което налагаме!

Даването на възпитание започва от деня на раждането на детето!

Възпитанието е отношение към детето, маниер на поведение, предоставяне на примери за подражание, а не толкова изброяване на правила.

Възпитанието се изразява в оказването на помощ и безкористна подкрепа, на всеки етап от живота и развитието на децата ни, без значение колко са пораснали. Докато имат нужда от нас – трябва да получават това, от което се нуждаят!

Възпитанието трябва да развива личността, да затвърждава нейната индивидуалност, а не да я потиска и вкарва в рамки. Всяко дете, всеки човек, е уникално творение на природата. Аз имам 2 деца, родени в два последователни дни, през 6 години, които си приличат поразително и аз, собствената им майка, започнах да обърквам снимките им /което искрено ги забавлява/, но те са коренно различни личности, напълно противоположни в реакциите и нагласите си при равни други условия, различно чувствителни, различно емоционални, различно податливи на различни влияния и различни стимули! И подходът ми към тях се различава в много отношения, но не и в основните принципи! Именно тази уникална индивидуалност трябва да се пази и развива посредством възпитанието! Децата трябва да растат свободни и максимално неограничавани. Всяко дете има различна нужда от особено внимание по различни въпроси и проблеми, но като цяло подходът е „говори и обяснявай, питай и наблюдавай, но не заповядвай!”

Друг принцип, който засега успявам да спазвам безпогрешно: „Налагай само истински забрани”! Те, забраните, са различни за различните етапи от растежа на децата, но принципът е един и същ!
Пример за малко, но истински забрани, докато децата са малки: НЕ удряй телевизора с играчки, НЕ хвърляй предмети срещу витрините, НЕ ритай топка вкъщи. Това е забранено и добре разяснено. Разрешено беше всичко, което не застрашаваше физически живота им! /Под „добре разяснено”, моля разбирайте, че съм го повторила между 100 и 200 пъти във всеки ден от живота на всяко от децата си в промеждутъка от 0.5 до 4 години! Повторила съм го спокойно и съзнателно, с любов и усмивка! Само аз си знам как ;-)/ Тази практика на повторение и обяснение, колкото пъти е нужно, продължава и сега. Даже, сега е по-интересно, защото децата пораснаха и си имат своите виждания и доводи и все по-често успяват да ме убедят, че не съм права в забраните и изискванията. Това е добре, защото свикват да комуникират и да отстояват идеите си.

Според мен, подобен подход помага на децата да растат свободни и свободолюбиви и възпитава в тях доверие към родителите. Те знаят, че са им разрешени почти всички действия и знаят, че когато родителят каже „Не”, това не подлежи на коментар. Децата се чувстват отговорни и се стараят да оправдаят доверието. Родителите, обаче, не бива да спекулират с това впоследствие, защото то бързо ще загуби тежест и ще урони авторитета им!

Едно правило, което важи без оглед на обстоятелствата, които са го предизвикали като реакция, а именно: „Карам се само за лъжа!”. Не се карам за причините и последиците, независимо от размера им, а за съзнателното лъгане за тях! Това правило го повтарям откакто се помня и вече е толкова ясно за всички, че казването на истината на мама се е превърнало в традиция, която не ми притъпява сетивата обаче 😉
Още от врата, малката ме посреща с откровения за всички магарии от деня, които, за нещастие, са докарали баба+дядо почти до лудницата, но пък са били безопасни за нея – опират да пране, чистене, евентуално лепене или дори изхвърляне, но пък новата информация, придобита по време на експеримента, определено си заслужава!

Нещо повече, за голямата ми дъщеря тези моменти се превръщат в нещо като „момент за нас двете, в който си споделяме тайни”. Това за мен е най-ценното постижение на възпитанието, което давам, защото, както споделих в „Сблъсъкът на поколенията” – „ … с порастването на децата, доверието към родителя е единствения „механизъм” за контрол и, най-вече, за оказване на помощ! Ако детето ви няма доверие, то няма да сподели навреме за проблема. Ако проблемът е малък, може и никога да не разберете. Но, ако е голям – обикновено разбирате, но когато вече е късно за помощ! Да, звучи крайно, последиците от какъвто и да е проблем рядко са необратими, но аз не искам да попадна в тези редки случаи! Искам да знам всичко, навреме, така че, да помогна, ако има нужда и/или децата ми ме помолят. И полагам всичките усилия, които смятам, че трябва да бъдат положени!”

Единственият начин да помогнем е да говорим и обясняваме „до припадък”, да проявяваме разбиране и да наблюдаваме, да се информираме за живота им, за новите моди, да слушаме тяхната музика, дори понякога да се държим като тях /заслужава си да видиш погледа на околните, когато майка ти се разпее и разтанцува заедно с теб на улицата! ;-)/! Но само така можем да останем близо до децата си и да ги познаваме толкова добре, че да забележим промяната, ако тя настъпи. А всеки проблем, който притеснява децата и те се опитват да решат сами или дори да прикрият, започва с промяна в поведението им. Ако не я забележим от самото начало, после може да се окаже късно.
Да нe мислите, че одобрявам модата „късия ръкав да е върху дългия”? Не, не я одобрявам! Но, ако не разреша излизането от къщи по този начин, губя връзка и влияние. Дъщеря ми ще се преоблече в тоалетната, веднага щом стъпи в училище, и после пак, преди да си тръгне /помня когато правех подобни неща; кое може да ме накара да мисля, че тя няма да ги прави?/. Тя пак ще изглежда така, както си е решила, но аз няма да знам. Ще си мисля, че съм се наложила, което съвсем няма да е вярно и ще изглеждам пълна глупачка в очите на дъщеря си и приятелките й, защото ще е успяла да ме надхитри. След ден-два ще намери друго, с което да ме надхитри, докато накрая започне да прави каквото си иска, без дори да ме уведомява. А нямаш ли информация – нямаш и влияние. Затова предпочитам да съм „майката – върха!”, която е разрешила тази мода /за ужас на баба й и дядо й/, но да имам шанса да ми сподели и следващата си хрумка.

Това ми схващане утежнява отношенията ми с баба+дядо /старая се да задържа сблъсъка само между мен и тях, макар че те, в неразбирането си, понякога го пренасят върху децата/, но е полезен за дъщерите ми. Те тепърва растат и ще имат нужда от верен съюзник и аз мисля, че най-добре е това да бъде собствената им майка или баща, когато се налага и е приложимо /има си все пак чисто „женски работи” ;-)/ – хората, които няма да ги подведат, заблудят, излъжат или злепоставят! Хората, които винаги ще ги подкрепят и ще им помагат, независимо от решенията им.

Човек се учи от грешките си. Те ще ги направят и с мен, и без мен. Искам да съм до тях, когато ги правят, за да помагам с каквото и колкото мога. Излишно е родителите да се заблуждаваме, че можем да предпазим децата си от всичко. Даже, не от всичко. Не можем от почти нищо да ги предпазим!
Мисля, че трябва да бъдем най-добрите приятели на децата си! Това значи да им позволяваме да ни критикуват и коментират с нас слабостите ни, а не да сме някакъв мит за тях, идеал за подражание, който рано или късно рухва, а с него и всичко изградено – доверие, уважение, ….

И само няколко думи за връзката между възпитанието и силата на сблъсъка между поколенията.

За „Близки срещи от първи вид” – сблъсък „родители – деца” – ние опеделяме силата му с възпитанието, което даваме на децата си – ние формираме ценностите им, развиваме индивидуалността им и би трябвало да можем да приемем резултата! Зависи само от нас, родителите! С две думи – по-свободно възпитание, по-близо до нашите разбирания – по-лек сблъсък /с нас/.

За „Близки срещи от втори вид” – сблъсък „баба+дядо – деца” – той също се влияе от възпитанието, което ние даваме, но в обратна посока. С други думи, колкото по-свободно възпитаваме децата си, толкова повече техните възгледи се отдалечават от тези на баба+дядо и толкова сблъсъкът е по-унищожителен. Ако възпитаваме децата си консервативно, в дух на подчинение и послушание, ще се разбират прекрасно с баба+дядо, но ще живеят в миналия век. Целта, все пак, е да оцелеят в този!

И тази тема е необятна и неизчерпаема. Това беше един опит за подхващането й, с твърдата увереност, че коментирането й би било полезно.

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 9:31 PM EET

5 Comments »

March 27th, 2006

Вятърът пазеше мечтите…

За първи път в живота си, Облачето изпита истинско удовлетворение като разбра, че е сгрешило… То бе допуснало грешка! Ужасна грешка, за която плати с част от увереността, надеждата и мечтите си! Облачето мислеше, че тези частички, които Вятърът отнесе при минаването си през него, са безвъзвратно загубени и никога, ама съвсем никога, няма да се върнат. Но грешеше! И колкото и да не му се искаше, трябваше да признае, поне пред себе си, че дори пухкавите всезнайковци понякога грешат!

Хубавото беше, че не се наложи да се извинява за грешката, която всъщност се оказа най-обикновено недоразумение, защото дърдорковците, особено когато са розови, изобщо, ама никак, не обичат да се извиняват! И друго, което трябваше да признае пред себе си, беше, че грешките помагат да пораснеш, макар и малко!

Как се случи това недоразумение ли? Облачето често си задаваше този въпрос и накрая разбра, че има само един-единствен виновен – то си беше виновно самичко! Досега Облачето не се беше сблъсквало с толкова силен, стабилен, последователен и устремен Вятър, който да знае точно накъде е тръгнал и как да стигне именно там, и който не позволяваше на малки досадни непораснали мечтатели да пречат. То си мислеше, че Вятърът е непостоянен и самовлюбен, като всички познати му до тогава ветрове и че просто не харесва малки Облачета! Но, за щастие, грешеше!

Вятърът харесваше Облачетата – и малките и големите, и розовите и сивите, и пухкавите и по-плътните… Не обичаше само досадните Облачета и за да се оттърве от безбройните им объркани и оплетени въпроси, се шегуваше с тях, по свой си, ветровит начин! Точно тези шеги Облачето не разбра и се нацупи като малко дете, точно както се цупеше, когато не му разрешаваха да яде сладолед! Но понеже беше пораснало (не много, всъщност) си остана нацупено и сърдито доста дълго време. Толкова дълго, че чак Вятърът се зачуди, възможно ли е един пухкав розов досаден въпроско, който иска всичко да знае, види и пипне, изведнъж да няма повече въпроси!?
Затова, когато Вятърът приключи с всички важни за Небето дела, той отново се върна при Облачето. Върна се спокоен, малко хладен, но дружелюбен, ветровито шеговит и закачлив, но изпълнен с търпение и разбиране, и те отново започнаха да разговарят! Разговаряха дълго и спокойно, като Вятърът внимаваше, малко, с шегите, а Облачето внимаваше, и то много, с въпросите.

Сега Вятърът беше някак различен… Той бе запазил всички увлечени във вихрушката мечти, надежди и стремления, които Облачето смяташе за изгубени. И нямаше как да не го направи, защото това бяха неговите собствени мечти, но видяни с момичешки очи!

Нещо повече: Вятърът дори му носеше още…

Мечтите на Облачето започнаха, лека-полека, да добиват плътност, очертания и все по-реална форма…

Облачето съвсем ясно осъзна, че точно това е Вятърът, който ще сбъдне детската му мечта да лети!

И сбъдването бе съвсем близо…

Полетът предстоеше…   

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 7:22 PM EET

3 Comments »

March 26th, 2006

Пътуващият цирк

В нашия квартал се настани пътуващ цирк. И друг път се е случвало, но не е бил толкова близо до дома ни. Сега е построен в градинката, в която играят децата ни и те, съвсем естествено, пощуряха в желанието си да отидат на цирк. Това е чудесна идея за семейно развлечение, всъщност, и си купихме билети за „ложата”. „Ложа” беше силно казано, но за това – след малко. Не бях ходила на цирк откакто изгоря цирка в София /това прави грубо около 25-27 години!!!/ и очаквах представлението с нескрито вълнение.
Стана 16.20 ч. и влезнахме, за да заемем местата си в „ложата”. Първата мисъл, която ме споходи, влизайки под шапитото беше „Много е тясно и ниско” и ме обвзе паника. Лека, за щастие, която премина щом светнаха прожекторите и пуснаха музика. А и мисълта, че съм близо до изхода, също помогна.
„Ложата” представляваше два реда пластмасови столчета, поставени пред дървените пейки. Цялото оборудване, костюмите на актьорите и инвентарът бяха от вехти, по-вехти. Манежът дори не беше постлан – актьорите играеха направо върху асфалтовата площадка, върху която бяха построили цирка!
Представлението започна! Откри го един господин, който съдейки по името му и в асоциация с името на цирка, вероятно бе неговият собственик. Мъж на 55-60 години, с невероятно лъчезарно излъчване! Той обяви първия номер – танц с обръчи – изпълняван от най-младият им актьор – 16 годишно момиче!
Когато тя излезна на манежа и започна с танца си, нещо застана в гърлото ми и едва сдържах сълзите. Страхувах се, да не ме види и да й проваля изпълнението. Лицето ми бе изкривено в гримаса, която, за щастие, на слабата светлина в публиката, приличаше на усмивка.
Какво се случи?
Това момиче бе едно прелестно създание на природата, което не може да се види в нито едно модно списание или на ревю. Тя се движеше сякаш не стъпваше по земята, движенията й бяха толкова изящни, че дори когато грешеше беше красива! Усмихваше се, сякаш танцуваше в най-луксозния цирк на света!
Боже мой, помислих си, какво прави създание като теб, тук, в пътуващ цирк, нямаш ли си дом, родители, бъдеще…
И на какво точно се усмихваш – на това, че костюмчето не ти е по мярка и е леко закърпено тук-там? Или на това, че с тези ботушки си и в снега, и на манежа? На какво?…
Търсих отговор на този въпрос до края на представлението…
И буцата в гърлото ми ставаше все по-голяма и по-голяма.
Всички актьори бяха прекрасни, усмихнати и лъчезарни, сякаш мизерията, в която творят и вероятно живеят, не се отнася за тях!
Наблюдавах грейналите очи на децата и исках да съм отново дете, виждащо само красота, тайнственост, магия, любов, съвършенство…

Това беше вчера. Днес буцата в гърлото още си е тук…

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 3:20 PM EET

3 Comments »

March 22nd, 2006

Сблъсъкът на поколенията

Дълго отлагах започването на публикация на тази тема. Не защото нямам какво да кажа, а по-скоро защото има твърде много за казване. Това е тема за цяла книга, някога може и до там да се стигне, но засега е достатъчно поне да започна.
Започвам я от позицията ми на родител, т.е. средното поколение в сблъсъка. Разглеждам взаимоотношенията от гледната точка на липса на единогласие и наличие на конфликт, макар и не винаги явно изразен и проблемен.
Ако ти, който четеш тези редове, живееш в перфектна хармония, разбирателство, търпимост и толерантност и не знаеш що е то „конфликт между поколенията” – то за теб този пост е безмислен. Можеш да не го четеш, а аз мога само да ти завиждам и да се радвам за теб!
И едно последно уточнение – когато говоря за страдание, неразбирателство, конфликти и проблеми, изключвам злонамереността, а визирам само неосъзнатата неспособност да се разбере и проумее променената ситуация и променените възгледи на участниците в нея.

Откъде да започна?

Може би оттам, че сблъсъкът на поколенията е нещо непреходно! Той е съществувал преди нас, ще съществува и след нас, не зависи от доходите ни, от възпитанието ни, от приятелите ни… Най-силно зависи от прогреса и развитието на обществото, към което принадлежим, защото те отдалечават поколенията едно от друго. Зависи от нас дотолкова, доколкото сме свободни да го осъзнаем и смекчим. Това е явление, с което всеки човек се сблъсква, рано или късно. При някои хора си остава само явление, при други се превръща в проблем. /Не съм решила как да го наричам – „проблем”, „конфликт”, „сблъсък” или „явление”, затова ще използвам думата, която отговаря на моята емоция, свързана с всяко конкретно изречение/.

Сблъсъкът на поколенията започва още със самото раждане на човек. Когато децата ни са малки, ние, родителите, сме тези, които определяме кое е правилно и кое – не, възпитаваме ги, формираме ценностната им система, развиваме или потискаме индивидуалността и интуицията им и т.н. /възпитанието на децата е тема на друг, също толкова дълго отлаган пост/. И това си е съвсем в реда на нещата и никой дори не подозира за съществуването на явлението, та камо ли да го нарича проблем! Макар че, впоследствие, именно от възпитанието, което ние сме дали, се определя и повлиява силата на сблъсъка! Но за това – в темата за възпитанието.

Аз разграничавам два, най-общи, вида сблъсък на поколения. Ако, условно разделим поколенията, които водят (не)мирно съвместно съществуване, на три – деца, родители и баба+дядо – то, видовете са следните:
1. Сблъсък между родители и деца, или „близки срещи от първи вид”
2. Сблъсък между баба+дядо и деца, или „близки срещи от втори вид”
/Тук няма „близки срещи от трети вид”, защото в този сблъсък дори „Те” не дръзват да участват ;-)/

„Близки срещи от първи вид” – сблъсък „родители – деца”.
Всеки от нас е преминал през традиционните недоразумения от рода на „подстрижи си косата”, „махни си бретона, че не ти се виждат очите”, „кандидатствай във френската гимназия”, „какво ще кажат съседите?”, „Виж Иванчо как ….”, „виж Марийка…” , „този партньор не е за теб”, „вие не знаете какво значи да имаш семейство и да носиш отговорност” и т.н., и т.н.
И много рядко, някой изобщо е чул какво му се говори, а още по-рядко, го е изпълнил, което пак води към темата за подходите във възпитанието. Но, дали сме слушали родителите си или не, не е толкова важно в случая! По-важна е поуката, която всеки трябва да си извади от конфликта с родителите си, а тя, най-общо казано, е: „Никога не забравяй кога беше дете и как не слушаше никого за нищо, особено пък майка си и баща си”. От личен опит знам, че едно дете, докато не изпробва това, което му обясняваш, не го приема за факт! Без значение на колко години е! Реакцията към родителските наставления винаги е една и съща, различни са поводите, които я предизвикват.
От една страна, родителите са прави за себе си, защото те искат най-доброто за децата си. Едва ли някой се съмнява в това!
Но от друга страна, децата не винаги смятат, че най-доброто за тях е точно това „най-добро”, което родителите им правят. Ни най-малко не подлагам на съмнение родителската или синовната обич. Казвам само, че „добро”, „правилно”, справедливо” са субективни понятия и въпреки, че именно родителите са тези, които са ги дефинирали за децата си посредством възпитанието, често са необходими усилия и компромиси /главно от страна на родителите/, докато тези понятия добият желания от тях смисъл и за децата им.
Децата смятат своята истина за най-вярна, обикновено следват единствено и само сърцето си, и не желаят да се съгласят и да правят това, което възрастните ги съветват и изискват от тях. Това несъгласие им създава психологически дискомфорт, въпреки привидната свобода, която получават с неподчинението си, защото остават с усещането за недостатъчна обич („Как може да ме обича и да не ме разбира?”).
Това създава тревога и тъга и на родителите, защото ги измъчва въпроса „Защо не ме слуша, аз правя най-доброто за него, толкова го обичам, а пък той…?”

Но всички пропускат нещо много много съществено за отношенията родители-деца и овладяването на конфликта – посоката!
Родителят обича детето си по един начин, а детето родителя си – по друг.
Родителят казва: „Аз го обичам, а той…”
Детето казва: „Той ме обича, а не ме разбира…”
Тук е разковничето!
Родителят е този, който трябва да се съобразява с децата си, а не обратното!
Родителят трябва да обяснява и напътства, а не да заповядва и изисква!
Родителят трябва да дава примери, а не указания!
Родителят трябва да подкрепя децата си безусловно, независимо от това дали е съгласен с постъпките им или не!
Родителят трябва да се стреми да предпазва децата си, без да ги ограничава!
Родителят трябва да дава на децата си, за да имат и те какво да дават на своите!
Родителят трябва да уважава децата си, защото така ги учи на самоуважение!
Само човек, научен на самоуважение, уважава другите хора, в т.ч. и родителите си!
Постъпвайки по този начин, родителят изгражда в децата си не само чувство за отговорност, самостоятелност и самоуважение, а нещо много по-ценно за отношенията им – доверие!
Родители, които са изградили доверие у децата си, по-рядко стигат до проблеми с тях и почти не се стига до сблъсък, защото не се нарушава комуникацията. Тя тече непрекъснато и двустранно, и родителите винаги са „в течение” с това, което се случва с децата им и успяват да бъдат „в час” с променените възгледи на следващото поколение.
Напомням ви, че пиша от позицията на родител – човек от средното ниво на сблъсъка, т.е., който има и деца, и родители! Този „конфликт от първи вид” се овладява и преживява по-лесно, в сравнение с другия „конфликт от втори вид”, в който вече са намесени и децата ни. Тогава ние се оказваме в средата и трябва да намерим баланса между това да браним интересите на децата си, да защитаваме възгледите си за света и възпитанието на собствените си деца и да не обидим родителите си.

„Близки срещи от втори вид” – сблъсък „баба+дядо – деца”.
Казаното за „конфликт от първи вид” може да се приложи еднозначно и към конфликта от втори вид, ако всички участници са съгласни с подхода за овладяване на отношенията. Дори звучи изпълнимо: Моите родители се съобразяват с мен, имат ми доверие, разбираме се добре, още от времето преди да стана родител и затова приемат възгледите ми, включително тези за възпитанието на децата ми, което значи, че се съобразяват и с децата ми, техните внуци. Колкото по-лек е бил конфликтът от първи вид, има вероятност толкова по-лек да е конфликтът от втори вид. Комуникацията между родителите и баба+дядо се е запазила и баба+дядо някак, макар и трудно, остават „в крак с времето”.
Но, случва ли се точно така в действителност? За съжаление, не /или поне не толкова често, колкото би се искало на всички!/.

Обикновено „конфликтът от първи вид” продължава до момента, в който децата станат родители и си създадат семейство и деца, и тогава прераства в конфликт от втория вид, но не изчезва. В някои случаи дори се задълбочава!
Родителите, довчерашни деца, имат свои собствени възгледи за възпитанието на децата си и именно те, много често, утежняват взаимодействието и комуникацията между техните деца и техните родители (баба+дядо).
Баба+дядо пък, довчерашни родители, толкова бързо забравят за хубавото в отношенията с децата си и се сещат за всички пропуски във възпитанието им, непостигнати цели и нереализирани мечти, че виждат във внуците си възможност за реванш!
От друга страна, родителите знаят кое е ценното при общуването с децата си и се стараят да запазят комуникацията и да градят доверие. Ако родителите съзнават плюсовете и минусите на отношенията им с техните родители, сравнително по-безболезнено може да се осъществи съвместното съжителстване на три поколения /нямам предвид буквално „под един покрив”, а помощ от баба+дядо в домакинството и изпълняване на ролята на бодигард за детето по улиците между дома и училището/.
Този вид отношения обаче са по-трудни за регулиране и овладяване и по-често прерастват в конфликт. Както, да речем, аз нямам, и никога да не съм имала конфликт с родителите си, и не съм имала и се старая да нямам такъв и с децата си, така, ако в един прекрасен ден, се съберат трите поколения – конфликтът е неизбежен, особено, ако бабата и дядото са пряко ангажирани с помощ по отглеждането на децата. Колкото по-дълго прекарват баба+дядо с внуците си, толкова повече идеи за възпитанието им генерират, толкова по-назад във времето се връщат и неусетно започват да се месят в отношенията родители – деца. Тази намеса е опасна, защото изкуствено може да доведе до конфликт между родители и деца. В такива случаи, е добре родителите да поемат управлението на отношенията в свои ръце, да се примирят с ролята си на „буфер” и да задържат конфликта на ниво „родители – баба+дядо”. Ако не успеят, конфликтът се пренася в посока „баба+дядо – деца”. Ако баба+дядо не успеят да се наложат като мнение на родителите, те се опитват да се наложат на децата. Това, в никакъв случай, не бива да се допуска! В никакъв! Родителите трябва да намерят начин да убедят баба+дядо в променената ситуация на живот, в новите методи на възпитание и, изобщо във всичко, в което трябва да бъдат убедени, за да не се допусне изместването на конфликта към децата. Трябва да се стремим, конфликтът винаги да бъде от първия вид и никога да не прераства в „конфликт от втори вид”. Така има опасност ние, родителите, да участваме в два конфликта – веднъж с институцията „баба+дядо” и втори път – с децата си. Но така е по-добре за децата ни. Все пак, сериозността и размерът на сблъсъка ни с нашите деца, зависи единствено и само от нас, и ние можем да го направим максимално безболезнен за тях. Ако, обаче, отстъстваме от конфликтите, буферната зона изчезва и има опасност децата ни да пострадат. Конфликтът от втори вид е особено опасен, защото е възможно да се стигне до уронване на авторитета на родителите пред децата и това да разруши доверието на децата. Децата пренасят отношенията си с баба+дядо в отношенията си със своите родители. Ако родителите не го усетят навреме и не го обяснят на децата си, има огромна опасност от загуба на доверие. А с порастването на децата, доверието към родителя е единствения „механизъм” за контрол и, най-вече, за оказване на помощ! Ако детето ви няма доверие, то няма да сподели навреме за проблема. Ако проблемът е малък, може и никога да не разберете. Но, ако е голям – обикновено разбирате, но когато вече е късно за помощ! Да, звучи крайно, последиците от какъвто и да е проблем рядко са необратими, но аз не искам да попадна в тези редки случаи! Искам да знам всичко, навреме, така че, да помогна, ако има нужда и/или децата ми ме помолят. И полагам всичките усилия, които смятам, че трябва да бъдат положени!

Има, разбира се, много случаи, в които тези отношения са изместени, и които не попадат директно в рамките на описаните два типа конфликти, но мисля, че индиректно основата им може да се намери някъде там.
Визирам, например, следната ситуация: децата са отгледани от баба+дядо, а не от родителите си, възпитавани са от баба+дядо и обичат баба+дядо повече от родителите си. Тогава конфликтът родители-деца е още по-рязко и болезнено изразен, защото балансиращото звено, „буферната зона” /баба+дядо/ в един момент, за съжаление, изчезва от сцената на живота. В следващ пост, ще се опитам да опиша част от това, което е възможно да се случи с такива деца.

Темата е необятна и неизчерпаема. Това беше един опит за подхващането й, с твърдата увереност, че коментирането й би било полезно.

Posted by LeeAnn as Нашите деца и ние! at 6:36 PM EET

12 Comments »

March 21st, 2006

Честита Пролет!

Пролетна умора ли?
Няма такова нещо! /Само да ми падне този, който е измислил термина…/

Пролетта е нещо прекрасно, живително, съзидателно и стремително!

Това, че ние сме качили килограми през зимата, натрупали сме апатия, събрали сме лед в душите си и не сме в състояние дори да се поместим от топлите си домове, а само в мислите си хукваме навън с колелото и ролерите, при първите топли лъчи на Слънцето, не значи, че Пролетта ни е виновна!

… всъщност, … виновна е!

Виновна е, че ни вади от летаргията!
Виновна е, че ни мами с топлината и свежестта си и събужда сетивата ни!
Виновна е, че води пролетния вятър, който помита последните спомени за студената зима и ни връща синьото небе!
Виновна е, че ни напомня, че Животът продължава!
Виновна е, че води новите ни Любовни трепети…
Виновна е…
И аз искам да съм поне толкова виновна за щастието на хората, колкото е виновна Пролетта…

Честита Пролет!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 3:52 PM EET

No Comments »

March 20th, 2006

Задачка № 3: Щастливият билет

Искрено се надявам, тази задачка да ви поизпоти и да я няма в Google!

Ето я и нея 🙂 :

Номер на автобусен билет се състои от 6 цифри.
Билетът ще наричаме щастлив, ако сумата от първите три цифри на номера му, е равна на сумата от последните му три цифри.
Да се докаже, че сумата от номерата на всички щастливи билети, се дели на 1001.

Време за решаване – до първия верен отговор.
Награда – щастлив билет! 🙂

Posted by LeeAnn as Задачки-закачки at 8:08 PM EET

4 Comments »

March 17th, 2006

Преди Облакът да срещне Вятъра

Много преди Облачето да срещне Вятъра, когато още беше малко дете, то растеше спокойно и щастливо, на едно прелестно и просторно място, в самото сърце на Балкана. Тогава то, с всеки нов ден, откриваше света, мамещ и любопитен, видян такъв, какъвто могат да го видят само очите на малките деца.

И, както обикновено се случва с всички малки деца, докато растат, Облачето откриваше мечтите! Всяка сутрин, когато отвореше очички, то виждаше величествения Балкан, облечен в пъстроцветна дрешка, как гали простора и флиртува с Облаците. И не само с облаците, а и с едни особени горди птици, които не бяха като другите. А не бяха като другите, защото дори не бяха птици! Това бяха най-свободните, величествени и горди същества, от всички, които се рееха в Небето. Те идваха сякаш от никъде и изчезваха отново в него…

Облачето мечтаеше да бъде там, горе, при тях, да открие вятъра и да почувства свободата. Мечтаеше, но се страхуваше. Все пак си беше още дете!

И така, с всеки изминал ден, Облачето растеше и от дете се превръщаше в момиче, което продължаваше да мечтае да лети. И докато мечтаеше да лети, срещна Любовта и на нейните крила се понесе към един нов свят, изпълнен с Щастие и нови емоции. Но не забрави мечтата си да бъде с птиците, само я зарови дълбоко, на сигурно място.

Мина време, и точно когато Облачето си мислеше, че е забравило за детските мечти, в един ден, не съвсем обикновен, то срещна топлия Бриз. Бризът наскоро бе летял и разпалено разказваше на Облачето приказни истории за същите тези свободни, величествени и горди същества, които летяха в Небето, а дори не бяха птици! И Облачето, което вече беше жена, но някак по момичешки непораснала жена, се сети за своята мечта! Сети ли казах? Не, не е това думата!

Истината е, че Бризът заля с топлината си Облачето, изпълни го с лека лятна мараня и още преди то да се усети, мечтата му изплува отгоре и се върна толкова жива и пламтяща, сякаш през цялото това време е чакала единствено този миг.

А най-хубавото беше, че Бризът познаваше ветровете и обеща на Облачето да сбъдне мечтата му…

Posted by LeeAnn as Приказка за Облаче at 8:20 PM EET

2 Comments »

Задачка № 2: Капризният клиент и умният чиновник

Ти си чиновник в банка. Влиза клиент, който носи 1000 лева, в банкноти по 1 лев. Той има следното изискване на съхранението на парите си:
– Искам – казва Клиентът – да разпределите тези банкноти в 10 чанти /дава ти чантите/ така, че като дойда следващият път и Ви поискам каквато и да е сума от 1 до 1000 лева, да можете да ми дадете веднага чанти, без да броите пари и без да чакам!

Как ще разпределиш парите в чантите?

Пояснения: Чантите не са прозрачни и не се вижда вътре, но ти знаеш в коя чанта колко пари има, защото ти си ги сложил там. Няма значение колко чанти ще дадеш, 1 или 10, стига сумата вътре да е точно исканата от Клиента!

Време за решаване: До получаване на първият верен отговор!

Успех!

За победителят ще има награда…., може би 😉

П.П. Знам, че заглавието ми е твърде амбициозно /визирам явлението “умен чиновник”/, но друго не можах да измисля.

Posted by LeeAnn as Задачки-закачки at 8:18 AM EET

10 Comments »

March 12th, 2006

Силата на Мисълта

Имало едно Време…

Ами то и сега си го има!

От гледната точка на човека, Времето е всичко, с което разполагаме и най-хубавото му е, че е безкрайно.

От гледната точка на Времето – хората не съществуват! Те са само Енергия! Времето е константна величина – то винаги е там и си е точно толкова – нито повече, нито по-малко и нито тече, нито се променя, и никъде не е тръгнало да ходи изобщо! Това е човешката интерпретация на пространството. Защото човекът има нужда всичко да измерва и вкарва в рамки и граници. Единственото вярно е, че Времето е безкрайно. То е мястото, в което съществуват мислите, желанията, съдбите и техните пътища – т.е. едно глобално енергийно-информационно поле, в което отдавна всичко е написано и чака да бъде прочетено. Всички хора съществуват благодарение на тази информация. Тази информация, също като Времето, е константатна величина. Тя е там – за нея няма минало, няма и бъдеще – има само сега! Някои хора са способни да се докоснат до тази информация и да се доверят, повече или по-малко, на сетивата си /да, за интуицията говоря ;-)/ и да се „възползват” от нея. Други не успяват да го направят или просто не го съзнават.

Кой е съставителят на тази информация? Мисълта!

Да, в началото е съществувала само Мисълта. /Глобално погледнато, и сега си съществува само Мисълта. Друг въпрос е, кой я ползва, и кой – не ;-)/.

Усъвършенствайки се, тя лека-полека е започнала да се материализира – планини, реки и накрая хора. За колко „време” е станало това? Не знам. Не е и важно! Важното в случая е, че Мисълта има както съзидателна, така и силно деструктивна сила! Мисълта е тази, която материализира нашите очаквания – добри или лоши. Колкото повече човек мисли за лошите неща в живота си, толкова повече беди му се струпват на главата и той сякаш се завърта в една нескончаема спирала надолу, и надолу, и надолу… и само Мисълта е в състояние да го върне обратно по спиралата нагоре.
Мислейки за лоши неща /в т.ч. поставям и отрицателните мисли, чувства и емоции – злоба, завист, омраза, ненавист, отрицание на всичко и всички, нежелание за развитие, та даже и чистата глупост!/, човек излъчва отрицателна енергия, която се влива в това енергийно-информационно поле и „смуче” от положителната енергия, необходима на полето да съществува. Положителната енергия, както се досещате, се формира от точно противоположните мисли, чувства и емоции – любов, доброта, разбирателство, толерантност, търпение…

Когато отрицателната енергия стане повече от положителната, Земята започва да се задъхва, а сетне – да се задушава! И какво може да направи Земята, за да се спаси, за да диша отново и да запази от унищожение енергийно-информационното поле, което я обгражда и в което тя съществува? Трябва по някакъв начин да се избави от отрицателната енергия, някак да се отърве! Тя, Земята, е намерила начин да се справи! Как? Попитайте Атлантите!

А докато получите отговора – мислете положително! Вселената има нужда от положителна енергия, за да продължи да съществува, за да имаме право на избор, за да можем да черпим живот от глобалното енергийно-информационно поле, за да избираме пътя и съдбата си!

Posted by LeeAnn as Философските ми Камъчета at 10:22 PM EET

38 Comments »

March 9th, 2006

Непрежалимите…

Загубих любим човек преди много години….
Той бе толкова любим, че мъката, която се е загнездила в сърцето ми, вместо да се заличава от времето, което уж всичко лекувало, става все по-силна и непоносима с годините…
Толкова любим, че само мисълта за него ме разстройва до състояние на безпомощност…
Толкова любим, че ми се иска да крещя…
Останаха толкова много незададени въпроси и толкова много неполучени отговори….
Толкова много празнота…
Мислех си, че с годините споменът ще избледнее, че познатите места ще станат чужди и няма да ми причиняват болка. Уви! Не стана така!
В живота ни има непрежалими хора, чието място, никой друг никога не може да заеме, чиито глас никой друг не може да повтори, чиято любов никой друг не може да ни даде…
Времето минава, но не лекува…
Цветовете избледняват ….
Звуците затихват….
Споменът остава….
Черно-бял….
Но болящ!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства at 10:07 PM EET

5 Comments »

March 7th, 2006

Стихията, наречена…

Буйна, но укротима…
Пламтяща, но нежна…
Изгаряща, но даряваща живот…
Непоколебима, но слаба…
Безстрашна, но изплашена…
Уверена, но плаха…
Непостоянна, но вярна…
Жадувана, но недочакана…
Мечтана, но неуловима…
Пожелавана, но отричана…
Измислена, но несъздадена…
Намерена, но неоткрита…
Видяна, но недокосната…
Усетена, но непочувствана…
Тайнствена, но сияеща…
Забележима, но чезнеща…
Присъстваща, но невидима…
Вечно търсеща…
Спонтанна…
Чувствителна…
Дълбока, но кристално прозрачна…
Призрачна, но осезаема…
Обгръщаща…
Отдаваща…
Обичаща…

… стихията, наречена…
… ЖЕНА

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства в рими at 8:36 AM EET

4 Comments »

March 5th, 2006

Огън и Лед

Какво се случва при съприкосновението на Огън с Лед?
Огънят стопява и изпарява Леда до последната молекула Н2О? Не!!!
Ледът поглъща и потушава Огъня до последната искрица? Не!!!
Има място в пространството, което не се подчинява на природните закони, където Огън и Лед съжителстват в равновесие!
Огънят е горещ, спонтанен, буен, темпераментен, емоционален, пламтящ, питащ, търсещ…
Ледът е студен, уравновесен, спокоен, здравомислещ, практичен, логичен, тактичен, знаещ…
Когато Огънят запламти със застрашителни за равновесието размери и има опасност да изпепели пространството, Ледът идва, уверен и непоколебим. Той обгръща Огъня, охлажда най-горещите му пламъци, и жертвайки част от собствената си студенина, го облича с прозрачна мъгла, до завръщане на равновесието, като нежно запазва искрицата, която го поддържа жив и го прави Огън!
Когато Ледът се отдаде на тъгата и студенина скове пространството, идва Огънят. Той едва забележимо се промъква и с топлината си пробива път в Леда, като оставя следи с причудливи форми. Но буйствата на Огъня никога не стигат, за да се стопи Леда докрай…
И добре, че е така!
Ледът е нужен за равновесието, толкова, колкото и Огънят, защото това не е обикновено кинетично равновесие.
Това е равновесие на стихии, съществуващо в името на Съзиданието!

Posted by LeeAnn as Мисли и чувства, Разни други Приказки at 5:23 PM EET

4 Comments »

March 4th, 2006

Задачка № 1: Как да минем по моста…

Тази категория ще съдържа задачки, които развиват логическото мислене по забавен начин. Отговори ще съдържа… само в краен случай! 🙂

Как да минем по моста…

От едната страна на моста, в тъмна вечер, стоят 4 човека, които разполагат с един общ фенер.
Целта е те да преминат през моста, спазвайки следните условия:
1. По моста могат да минат едновременно най-много двама души.
2. На моста винаги трябва да има човек с фенер.
3. Първият човек минава през моста за 1 минута, Вторият – за 2 мин., Третият – за 5 мин., а Четвъртият – за 10 мин.
4. Когато се движат по двама, се взима времето на по-бавния.
5. Разполагате със 17 минути!

Време за решаване: 5 мин.

Приятно забавление!

Posted by LeeAnn as Задачки-закачки at 11:59 AM EET

10 Comments »

March 2nd, 2006

Финдли

Робърт Бърнс
превод: Владимир Свинтила

– Кой хлопа в този късен час?
– Аз хлопам! – каза Финдли.
– Върви си! Всички спят у нас!
– Не всички! – каза Финдли.

– Не зная как си се решил….
– Реших се! – каза Финдли.
– Ти май си нещо наумил?
– Май нещо! – каза Финдли.

– При тебе ако дойда вън…
– Ела де! – каза Финдли.
– Нощта ще минеме без сън!
– Ще минем! – каза Финдли.

– При мен да дойдеш, току-виж…
– Да дойда! – каза Финдли.
– До утре ти ще престоиш!
– До утре! – каза Финдли.

– Веднъж да минеш моя праг…
– Да мина! – каза Финдли.
– И утре, знам, ще тропаш пак!
– Ще тропам! – каза Финдли.

– Ще ти отворя, ала чуй…
– Отваряй! – каза Финдли.
– Ни дума никому за туй!
– Ни дума! – каза Финдли.

Posted by LeeAnn as Любими стихове at 7:24 PM EET

6 Comments »